logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
10


Най-лошото в цялата тази безумна история бе, че май щеше да се наложи да се върнем на същото това място след по-малко от пет-шест часа! Изпитвах съвсем меко казано, смъртни притеснения от мисълта и направо виждах края на живота си. Не можех по никакъв начин да разубедя Лара, след като веднъж вече бях имал неблагоразумието да й кажа какво научих в бара, така че работата явно отиваше на умирачка.

Мотахме се от кафе на кафе през целия следобед, през което време аз горещо се надявах да забравя, че приближава девет часа, поне до утре сутринта, но не успях. Извратеното ми въображение бе по-усърдно в това да ми го напомня дори от жестокостта, с което жените си правят ноктите. В този смисъл, Лара си купи някакво несесерче и успя със завидна невъзмутимост да си спретне убийствен маникюр, защото й се бил „скапал от скапаните ножове на онези скапаняци“.

Някъде към осем, осем и половина, аз угнетено като осъден на обесване затворник, подкарах колата към Итърнити. Добре карах, въпреки всичко. Само на два пъти леко закачих паркирали отстрани автомобили и веднъж се качих на тротоара. Лара ми беше свикнала на стила и изобщо не обърна внимание на каскадите ми. А цялата работа всъщност се състоеше в това, че на мен просто ми се потяха ръцете от напрежение и непрекъснато изпусках кормилото. За съжаление, никъде не успях да блъсна Форда по фатален начин, така че все пак беше неизбежно да стигнем до бесилката ми. И накрая стигнахме!

След като се повъртяхме за кратко наоколо за да преценим обстановката – най-вече по мое настояване – ние се насочихме към централния вход, а аз междувременно си мислех, колко много усложнения биха могли да бъдат избегнати, ако в един по-ранен етап от еволюцията, маймуните се бяха заинатили и не бяха слезли от дърветата. Вероятно тогава нямаше да бъдат измислени и баровете, в които малоумни глупачки да забъркват в неприятности свестни типове като мен.

По улицата пред входа този път имаше доста коли и на вратата изненадващо ни посрещна портиер – нещо, което не бяхме забелязали при предишното ни идване. Беше висок и носеше черен фрак, синя копринена риза със златни ширити и златна папийонка. Огледа ни критично от главата до петите.

Лара все още се разхождаше с моя кариран панталон и жълтата ми риза, висяща разпасана по нея като на изгубил се след края на войната опълченец от Гражданската война. Естествено, единствените две копчета, които бе закопчала не успяваха да удържат циците й и те половината стърчаха навън. Аз пък носех леко оклепаната си елегантна, бяла риза и един от вечерните си, тъмни панталони, лекьосани тук-там. Нямах вратовръзка, но изглеждах горе-долу официален, макар и по един доста мърляв начин.

Портиерът ни кимна с глава и грубовато ни избута към някаква странична вратичка, която явно бе служебния вход. Не знам какво трябваше да означава жестът му, но май ни взе за част от програмата. Ние се намъкнахме вътре, но както се оказа сетне, трябваха ни цели петнадесет минути, докато се ориентираме във върволицата от вишневочервени коридори и гримьорни и намерим изхода към главната зала.

Навсякъде по пътя ни щъкаше стълпотворение от неуспели звезди. Досега не бях попадал зад кулисите на подобно място и затова силно се впечатлих. Изведнъж осъзнах магията на Холивуд. А тя бе проста: „Колкото повече пари – толкова повече жени, при това, толкова по-малко от тях грозни, макар и толкова по-малко от тях умни. Както и да е, след почти половин вечност, успяхме да се справим с ребуса и се измъкнахме от лабиринта, окичен целия с портрети на известни личности, но тогава пък се намъкнахме право на сцената. И съвсем логично като се замислиш!

Ние внезапно се спряхме стъписани по средата й и се огледахме. Отдолу по масите, бяха насядали всякакви контета и баровци и тихо си говореха. Повечето от тях носеха вечерни тоалети за по хиляда и двеста долара, прически за по още петстотин и бижутерийния еквивалент на Форт Нокс по ръцете и по шиите си. Отнякъде се лееше приятна и ненатрапчива музика и мен, всичко видяно дотук доста ме поуспокои. Поне нямаше шанс моментално да бъдем накълцани на салата от банда от десет културиста с деветнадесет уши!

Публиката постепенно притихна и се обърна очаквателно към нас. Ние, от своя страна, нищичко не направихме и само останахме да седим сковани насред сцената като восъчни музейни експонати. Така се гледахме нелепо едни-други в продължение на около три-четири минути и когато на всички вече ни стана ужасно неудобно, хората в залата започнаха неуверено да пляскат с ръце. Ние отново нищо не сторихме – а то и нямаше какво!

После аплодисментите бавно заглъхнаха и когато за втори път на всички ни стана неудобно, ние – също неуверено – се поклонихме. Това обаче повлече още аплодисменти след себе си и за да си спестим за трети път конфузната ситуация, аз сръгах Лара в ребрата и я натирих да слезем долу за да седнем на една от свободните маса наблизо. Аплодисментите веднага се разсеяха объркани и едва тогава, най-сетне всичко приключи. На мен почти ми стана мъчно. Образно казано, това бяха нашите петнадесет минути слава, а те току-що бяха изтекли!

По-нататък нещата си протекоха така, както ако си бяхме влезли по стандартния начин през вратата – незабавно си поръчахме една дузина питиета, за да оправим горчилката от наскоро преживяното и Лара изгълта половината от раз. Алкохолният й ентусиазъм веднага ми навя тягостни спомени от близкото минало, както и неприятни асоциации за бъдещето.

Имайки предвид прокрадващите се в ума ми съмнения, аз взех да се оглеждам нервно насам-натам, нетърпеливо очаквайки Соня всеки миг да изскочи отнякъде, да я грабнем под ръка и да се ометем колкото се може по-бързо от тук. За беда, мечтата ми беше толкова невероятна, че и аз самият не успявах да повярвам в нея!

След малко, Лара ме погледна недоволно и изръмжа:

– Слушай, я се отпусни вече! Държиш се като девственица на гинекологичен преглед и привличаш вниманието. Облегни се назад!

Тя тъй неочаквано ме прасна в гърдите, че аз направо изплюх питието си на десет метра от мен, все едно бе гръмнала фабриката за джин. Резултатът беше такъв, че обрах и малкото все още непривлечено внимание. Даже езикът ми увисна навън от изненада и забравих да го прибера. Въпреки това, така и не успях да се отпусна.

По едно време все пак си наложих скришом да огледам положението по съседните маси, защото трябваше да сме внимателни, а Лара явно нямаше намерение да свърши тази работа. Очевидно имаше някакво специално събитие тази вечер или тематично парти, тъй като всички наоколо изглеждаха някак наточени, а не просто в обикновено вечерно облекло. Всъщност толкова екзотично натруфена плът не помнех да съм виждал от последното раздаване на порно-оскарите по телевизията!

Пет гладко избръснати типа в единия ъгъл на залата, носещи моряшки костюмчета ми направиха особено силно впечатление, защото неприятно ми напомниха за културистите с потниците от следобеда преди това. Седяха на голяма кръгла маса до една изкуствена палма и ожесточено дърдорейки, драскаха нещо на малки листчета, сякаш играеха скрабъл, но с хартийки. От време на време, спираха играта и току прихваха да се хилят. Видяха ми се адски подозрителни.

Освен тях имаше една друга интересна двойка наблизо – мъж и жена. Дамата беше платиненоруса красавица с пищен задник, още по-пищни цици и дълга бяла рокля, прещипана под гърдите, с която убийствено напомняше на Мерилин Монро. Казах си, че в никой случай не трябва да я изпускам от поглед, ако не за друго, защото като се понапиеше малко и станеше невнимателна, можеше да загуби представа как точно е ситуирана роклята й и флангът на разкошния й гъз да се пооголи.

Кавалерът й, седящ отдясно на нея, беше по-скоро мазен и неприятен тип. Носеше тъмносин блейзър с висока яка и твърде неподходящи за него кремава дантелена риза и виолетова пеперудка със сребристи нишки по края. Косата му бе изтеглена назад с брилянтин и по това, досущ приличаше на инспектор Грийнсбъро. Не знам откъде се беше взела тази педерастка мода напоследък, но аз лично я намирах за отблъскваща. Сто пъти бих предпочел очукания леген на скитника от сладкарницата, отколкото да си направя такава прическа.

Типът имаше остър прав нос, тънка брадичка и нещо азиатско в скулите, което го караше да изглежда заплашително. Очите му нервно щъкаха във всички посоки като на корабен плъх в момент на евакуация при корабокрушение. Даже си помислих, че може да има имплантиран чип в главата и зениците му са заменени с микрокамери, за да записват всичко наоколо и да го предават чрез антена в нелепата му папийонка директно в централата на ЦРУ. Него също си казах, че трябва да следя изкъсо.

Най-подозрителни обаче от всички ми се сториха един мъж и жена, сврели се в най-забутания и далечен край на помещението. Ако останалите дотук изглеждаха по-скоро екзотично, то тези бяха направо извънземни! Носеха съвсем неглижирани хавайски ризи и широки бермуди на маргаритки и приличаха досущ на исландци, връщащи се от лятната си отпуска в Аляска, където си бяха загубили всички дрехи, с изключение на плажните си гащи. Чудех се как изобщо са минали през фейсконтрола на входа. А трябваше да са били в Аляска, защото бяха толкова руси и бели, че целият ъгъл струеше в светлина заради тях!

Още по-странно ми се виждаше, че те изобщо не си говореха, а седяха втренчени и абсолютно неподвижни като великденски статуи. Пред всеки от тях имаше голяма чаша мартини, ако се съдеше по маслините, които плуваха вътре, но никой от двамата не пиеше. Имах натрапчивото усещане, че мястото, в която се взираха беше не нещо друго, ами самият аз и просто настръхвах като ги гледах!

Всъщност освен исландците, морячетата и мазният тип, в Итърнити бе пълно с още цял куп подозрителни хора, но аз нямаше как държа под око всичките, без да започна да се въртя като пумпал насам-натам и да привличам вниманието. Ето защо съвсем скоро реших да престана да си набелязвам цели – и без друго тези дотук бяха предостатъчни – и вместо това, да се съсредоточа върху сестрата на Лара. Лошото обаче беше, че дори и нея нямаше как да забележа в цялата навалицата, освен ако ме настъпеше с кубинки по носа! Мисълта за това нервно ме върна обратно на масата ни, защото междувременно бях забравил да следя какво става на нея.

А на нея, естествено, ставаше това, че Лара вече интензивно се нафиркваше! Тази жена представляваше истинска напаст в това отношение и се отрязваше за нула време. Познавах го по напукания й поглед, пресъхналите й устни и щръкналите зърна на циците й. Между другото, последните се бяха разположили право във фъстъците, които си бяхме поръчали заедно с питиетата и в момента, чинийките седяха килнати във въздуха, а съдържанието им – изсипано в пазвата на алкохолната фурия.

Аз я погледах за известно време и бавно започнах да разбирам, че спокойствието, на което съм се наслаждавал през последните десетина минути явно е свършило без го усетя. За да го докаже, русото бедствие ми хвърли един премрежен поглед и реши, че няма да ми остави дори възможност да се порадвам на последните секунди от него. Тя рязко скочи на крака като естествено, разбута всичко по масата, и прегракнало изграчи:

– Ще танцуваш ли с мен?

Само дето поради разсеяност или нещо друго, изпусна частицата „ли“ и де-факто поизправи въпросителния знак в края на изречението!

Аз се приготвих тактично да й обясня, че по-скоро бих танцувал с гладна мечка гризли, ала докато си се готвех – твърде дълго, както се оказа – тя ме грабна за лакътя и преди да се усетя, ме понесе във вихъра на вихрен танц. Набързо направи няколко пируета с мен, завъртя ме около себе си – изобщо, пое мъжката партия – и нито за миг не й направи впечатление, че наоколо не се чуваше никакъв, даже бегъл, даже мимолетен намек за музика. Тъкмо сега, някой беше решил да я сменя и се бе позабавил малко.

Ние се поклатушкахме така около десетина минути, губейки все повече чувство за ритъм, а Лара продължи да се обляга все по-тежко и по-тежко върху мен, докато накрая съвсем не заприличахме на борещи се мечоци. Не след дълго се разнесоха и първите закачливи подсвирквания около нас – май идваха от зализаните морячета, които пръскаха въздушни целувки по моята „дама“ – което за съжаление, окончателно разсея Лара.

Казвам за съжаление, защото колкото и да бе незавидна позицията ми до този момент, от тук насетне тя стана просто комична. Моята партньорка по танци незабавно разцъфна като неоплодена майска роза, съзряла пет тлъсти пчели пред себе си. Тя ме пусна и се обърна към тях, въпреки че в този момент аз бях в крайно ненадеждната поза на знойна мадама, навирила сексапилен крак във въздуха и общо взето, едва се крепях в несигурните й ръце.

Нямаше абсолютно нищо странно в това, което се случи впоследствие и никак не беше чудно, че без малко не продъних пода на заведението с гърбината си и не срутих половината сграда върху себе си. Добре че поне бях вземал уроци по бойни изкуства и се позадържах през първите три часа от тях, колкото да се науча да не умирам още на първото си падане.

Без изобщо да се обърне да ме погледне, Лара се затича към най-новите си приятелчета – явно, за да им поиска обяснение – а аз се заех небрежно да си лежа долу и да се преструвам, че въобще не съм преживял най-унизителното нещо, което може да му се случи на човек в препълнена зала с хора, след като неблагоразумно е привлякъл вниманието им преди това.

Безгрижно се търкалях по земята около минута-две, но в същото време прекрасно знаех, че все някога ще ми се наложи да стана. Не можех да лежа там цяла вечер, затова бавно взех да се надигам и да търся из джобовете си някоя забравена цигара и запалка, за да ме извадят от неудобното положение. Не бях пушил от повече от година насам и естествено нищо не открих. Застанах в седнало положение и се примирих с това само да си въобразявам, че пуша. Надявах се и въображението на публиката ми да е също толкова всеотдайно.

Разбира се, както обикновено се случва в такива мигове, човек рядко получава бонус от съдбата. Точно в същия момент, музиката изненадващо реши да засвири отново и на сцената се изсипа цяла тумба от народ, завтекъл се да танцува бесен фокстрот, при което аз буквално бях изритан с шутове от мястото си заедно с измисления ми и все още недопушен фас.

Дълбоко унизен, се изправих и се поотдръпнах настрани. Направих го тъкмо навреме за да забележа как неприятният, зализан тип със синия блейзър ме стрелна с очи, все едно отровен. Не ме гледаше като човек, който току-що е видял как нечие достойнство бива брутално поругано, а по-скоро като някой, който току-що е зърнал призрака на граф Дракула, възседнал коня на Конника без глава да преследва Баскервилското куче из Девънширските полета!

Аз веднага побързах да отвърна на погледа му, което вероятно нямаше абсолютно никакво значение заради приглушеното осветление наоколо, а той собственически вдигна ръка и щракна с пръсти на един рус глупак, размотаващ се край него, след което кимна към мен. Очевидно беше шефът на заведението и ми пращаше горилата си за да ме поздрави за хладнокръвното ми излизане от конфузната ситуация или пък просто, за да ме удуши задето бях опозорил сцената му.

Бързо хвърлих един нервен поглед на другата страна – към Лара, но тя безгрижно се забавляваше с морските си педерастчета и не даваше никакви признаци, че е забелязала затрудненото ми положение или че дори помни, че е дошла тук с мен.

Русият глупак, който шефът на Итърнити насъска срещу ми бавно се приближи и предпазливо застана на около метър. Имаше размерите на малък трикрилен гардероб, силно омазнена коса и не особено добродушни, сиво-сини очи. Носеше червено елече с шалче от пърхот около целия му врат.

– Мелроу! Това ти ли си? – попита изненадващо добре осведомен той. – Ти трябва да си! Трудно ми е да повярвам, че си имал един куп двойници и си ги пръснал из града да объркват хората!

Аз премигнах няколко пъти срещу него крайно учуден. Излишно е да споменавам, че подобен неприятен юначага никога не бе присъствал в списъка на другарчетата ми. Излишно е да споменавам, че ми беше още по-неприятно, че ме познава, а най-неприятно от всичко ми беше, че самият аз не го познавах. Или по-точно не го помнех, може би. Помислих си, че изглежда съм бил доста известна личност, преди да се преродя в сегашното си аз и да забравя напълно за предишния си живот.

Понеже, естествено, не се сещах какво да сторя в подобна глупава ситуация, освен да импровизирам, аз ентусиазирано се захванах да правя именно това. Отначало, разбира се, подех по-кротко.

– Влиза ли ти в работата кой съм? – попитах нацупено като борсук насила измъкнат от дупката си. Още имах горчилка в устата от безславния си танц от преди малко.

– Ами да, влиза ми! Щом като идваш да си вреш носа отново! На това му се вика истинска жажда за живот! – продължи да се диви на присъствието ми моят нов приятел. – Как, по дяволите, го постигаш?

– Лесно! – реших да се направя на интересен понеже поведението му силно ме дразнеше. – Бяхме десетина деца отначало и баща ни имаше навика да стреля по нас всяка Коледа, за да остане накрая най-упоритото хлапе да го наследи. Познай кой остана последен?

Той поклати разбиращо глава.

– Това обяснява много неща! Чудя се как ти стигна наглостта да се изтърсиш тук обаче? Явно освен по упоритост, баща ви трябва да е селектирал и по малоумие!

– Не, но ни караше да си чупим носовете едни на други за да свикнем на болката – продължих аз все в същия дух. – Мога да ти покажа, ако искаш!

– А за голямата ти уста, баща ти измисли ли нещо или тя си ти е от природата?

– Изцяло моя заслуга е. Развих я докато тренирах с малоумни лакеи като теб! – реших да прекаля и като че ли успях. За по-илюстративно, щракнах и с пръсти, по начина, по който шефът му бе щракнал на него одеве.

Горилата присви злобните си очички и бавно се наведе към мен.

– На твое място не бих оставал тук до много късно! – усмихна ми се той и ми показа два реда широки и остри като тесли зъби, говорещи за прекрасен генетичен материал. Поне половината от него беше съсредоточен в тях. – Може и наистина да си премерим прага на търпимост към болка!

– Когато кажеш! – с готовност се съгласих. – Само да си поприказвам малко с две мургави приятелчета със златни ланци до пръстите на краката и съм твой!

Трикрилният гардероб се усмихна още по-широко и зъбите му леко изскърцаха. Изражението му явно показваше, че се сеща за кого говоря. Сега поне бях сигурен, че най-сетне съм уцелил мястото. Отрепките или имаха общ бизнес с шефа или някой друг от заведението, или най-малкото редовно се навъртаха насам!

Почти пърхащ от вълнение заради пробива, който бях направил, аз уверено продължих с импровизациите:

– Ще ми направиш ли една услуга? – дадох откос на посоки вече без изобщо да гледам къде пускам фишеци. – Ще им предадеш ли да ми се обадят? Имам сделка за тях, след която ще могат да сменят златните ланци с платинени. Предполагам, че ще се заинтересуват!

Моят рус приятел с пърхота демонстративно прокара пръсти през косата си – може би за да ми покаже колко много има. Вследствие на жеста му, наоколо се вдигна цяла вихрушка от парчета кожа колкото носни кърпи.

– Не се ли изяснихте достатъчно предния път, когато се видяхте? – ехидно попита той. – Чух че сте си направили цяло парти. Даже било „goodbyе“ парти, ама ти може би не си разбрал!

Аз бавно облизах устни, за да си оставя време за следващата си глупост. Това последното действително ме бе изненадало. Напоследък наистина започвах да подозирам, че съм имал някакви допирни точки с двете чернилки, но не бях смятал, че отношенията ни са чак толкова интимни, та да ги поканя на гости у дома да изпием четири бутилки Джони Уолкър в синя пластмасова кофа! Явно цялата тази работа започваше да става неприятно дебела.

– Ами, какво да ти кажа, посдърпахме се преди да успеем да се разберем – отвърнах неопределено за да опипам почвата. – Оказа се, че не носят чак толкова нито на майтап, нито на пиене!

За съжаление, глупакът обаче не се върза на играта ми и не ми даде шанс да изкопча повече информация. Той само многозначително погледна към масата ни с Лара, която си седеше все така отрупана с празни чаши и поклати глава.

– Виждам, че все пак не си си взел кой знае каква поука от случката – укори ме той. – Ако бях на твое място, не бих се разпускал прекалено много, да знаеш! Засега имаш късмет, че тази вечер имаме твърде важни гости, но за по-късно, не мога да ти гарантирам!

И сетне той изненадващо се врътна и изчезна в навалицата, оставяйки ме да се пуля озадачено сред облака от рус пърхот, който остави след себе си.

Аз замислено се обърнах и се насочих към масата ни. По пътя забърсах една изоставена кутия цигари със запалка от една от другите маси, за да не ми се налага друг път да ставам за смях по толкова унизителен начин и когато си седнах на мястото, се разрових из купчината стъклария. Отне ми известно време, но накрая намерих нещичко, което Лара не беше успяла да излочи и бавно го надигнах. Разговорът с русия приятел доста ме бе озадачил и засилил притесненията ми относно това, което съм правил през последните дни от живота ми. Общо взето, не мога да се сетя за нещо по-неприятно от това да не помниш какви си ги вършил, а аз точно такива ги бях свършил!

За щастие, не успях да се съсредоточа кой знае колко върху самоизтезанието си понеже наоколо вече ставаше доста шумно. Хората се бяха поотпуснали, музиката се бе поразвихрила, а светлините премигваха несигурно без да могат да решат дали искат да следват такта или само да си мигат хаотично. Общо взето беше купон!

Аз рязко вдигнах глава и потърсих с поглед Лара, защото изведнъж се сетих, че отдавна не съм я наглеждал. Тя все още се забавляваше с морячетата, но забелязах, че Мерилин Монро за сметка на това скучаеше. В момента седеше сама на масата си, изоставена от брилянтинния лигльо и горилата му и ме зяпаше някак съсредоточено. Сетне тя неочаквано вдигна ръцете си да ми направи знак – кръгче с левия си показалец и палец, в което мушна няколко пъти средния пръст на другата си ръка. Аз почти без да мисля, изобразих в отговор обърнато наопаки кръгче с едната си ръка, от което подадох към нея няколко пъти средния пръст на другата.

Не беше нито много остроумно, нито много учтиво от моя страна. Красавицата ме изгледа като бултериер, на когото са отмъкнали кокала и ядосана стана да си ходи. Аз веднага си помислих, че можеше да изкопча нещо ценно от нея за собственика на Итърнити, но за съжаление, вече бях пропуснал момента.

Точно тогава, цялата патардия изведнъж стихна, фокстротът спря да се вихри и дългоочакваната основна програма най-сетне започна. Народът веднага се смълча. Това, разбира се, прекъсна и забавленията на Лара с хомосексуалните морячета отсреща и всички те шумно съжалиха. През последния половин час, явно бяха зарязали скрабъла с хартийки и се бяха забавлявали, играейки канадска борба на масата с Лара. Естествено, тя винаги бе падала и загубите ужасно много я ядосваха, което пък забавляваше новите й приятели.

Аз въздъхнах уморено и отново надигнах чашата си, опитвайки се да не мисля за нея. Все пак, тъпите й игрички с морячетата бяха къде-къде по-безобидни и за предпочитане, отколкото хвърлянето на ножове с двуметрови културисти по-рано следобед. Освен това, все повече ме тревожеше неприятната ситуация, за която русата пърхотна горила изрично ме бе предупредила. Молех се само Соня се появеше час по-скоро, тъй като подозирах, че няма да мога още дълго да злоупотребявам с търпението на собственика на Итърнити, но за съжаление, никак не вярвах, че събитията ще се развият точно така.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 10 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу