logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
12


Хотелът, на който попаднахме малко по-късно изглеждаше доста зле отвън. Всъщност приличаше до голяма степен на Итърнити, откъдето идвахме и то най-вече по това, че създаваше абсолютно грешно впечатление за смисъла и предназначението си. Имаше по-скоро вид на ограбено промишлено хале и също като бара, гледаше към улица, пълна с всевъзможни боклуци, от които едвам намерихме място къде да спрем колата. Наричаше себе си със звучното и лишено от всякакъв смисъл име Какадулу и обещаваше хигиената на ямайски обществен кенеф в сезона на ураганите и наводненията. Единственото му предимство беше, че се намираше само на две преки от Итърнити и Лара безапелационно настоя да го вземем още щом го съзря.

Когато влязохме вътре обаче, нещата не се оказаха толкова лоши, колкото очаквахме. Мястото не беше луксозно, но при определени условия – да речем четири-пет джина – човек можеше да се чувства и уютно в него. Рецепционистката, която ни гледаше в момента иззад бюрото на малката рецепция до асансьора ни се усмихваше лъчезарно, но и някак лукаво.

Момичето имаше малки – почти незабележими под строгото й черно сако цици. Кой знае защо, това беше най-първото ми впечатление от нея. Косата й падаше права до раменете с цвят на дъб, а зеленикавите й очи имаха пъстро по края. Устните й бяха перфектно подчертани с керемидено червило, а кожата й изглеждаше гладка и много бяла въпреки разгара на лятото. Между другото, това пък беше най-силното ми впечатление от девойката. Въобще не разбирах обземащата всички манията за почерняване напоследък. Това според мен, беше най-сигурният начин една жена да загуби сексапила си. Общо взето, момичето ми се стори адски симпатично.

– Добре дошли в нашия скромен хотел Какадулу – посрещна ни тя и палаво ми намигна с лявото си око. Аз моментално й се ухилих глупаво. Какадулу ми звучеше като нещо папуаско и доколкото знаех, на езика на племето Кангалу от горното течение на река Сепик в Папуа-Нова Гвинея, това означеше: „ще те скъсам от ебане“. От друга страна пък, на езика на племето Квангасаво от средното течение на Сепик, фразата по-скоро се превеждаше като: „ще ти скъсам гъза от ебане“. Съществуваше известна и леко смущаваща разлика между двете, но понеже мацката не приличаше нито на Кангалу, нито на Квангасаво, аз реших да се откажа от всякакви тълкувания и само да й смигна в отговор.

Лара изобщо не си направи труда да забележи нашата малка игра. Тя хвърли един поглед към мен, кимна нагоре към стълбите и замига на парцали срещу ми, което от своя страна май не можеше да значи нито „вземай стая и ходи да ме чакаш в леглото“, нито „вземай стая, защото искам да ти направя свирка горе“.

Вместо това, тя изтърси:

– Взимай стая, а аз ще отида да ударя едно бързо на бара. Нещо съм ожадняла!

После асистентката ми тромаво и с пиянска походка се заклати към другия край на фоайето, където над малка стъклена врата висеше ярко розов неон гласящ „снекбар“. Отвътре се чуваше тиха и приятна музика.

Аз я оставих да ходи да си допива и се обърнах към мацето на рецепцията. Момичето ме погледна отново с палавите си очи и попита две единични или една двойна стая ще желаем. Не знаех какво да й кажа, но доколкото бях разбрал от ломотенето на Лара, май щяхме да спим заедно, макар и на различни легла, затова казах двойна. След това, тя поиска да знае с две отделни легла или спалня ще е стаята. Отначало мислех да заявя две отделни легла, но като я гледах как нагло хубавее срещу мен си помислих, че ще ме вземе за смотаняк и смело поисках спалня. Веднага обаче съжалих, защото по този начин й давах индикации, че не съм свободен – нещо, което в никакъв случай не исках да правя!

Както и да е, беше късно да реагирам и тя само се изхихика глезански на избора ми, облизвайки червените си устни. Погледът й искреше като на палава русалка. Накрая сладураната се осведоми за имената ни и тъй като вече веднъж се бях чудил каква е шибаната фамилия на Лара и сестра й, този път аз не се запънах въобще.

– Лара Крофт! – смело си измислих първото нещо, което ми хрумна на езика. На моето име се смутих малко повечко. Не ми се щеше тя да скочи като ужилена и да закрещи: „Мелроу, това ти ли си? Видях с очите си как те убиха поне три пъти един след друг! Не може да си ти!“, затова набързо се преименувах на Мърфи МакДугъл.

Момичето записа данните в тетрадката и дори малкото ми име да й бе проговорило нещо, тя запази желязно самообладание и не се издаде.

Понеже ми допадаше страшно много, а и ми изглеждаше някак навита – точно колкото отвита ми беше Лара – аз реших да я позаиграя леко.

– Хубава вечер! – започнах крайно неубедително за осем часа сутринта и се запитах що за имбецил се криеше в главата ми. Вероятно даже Джони Браво сваляше мацки по-добре от мен!

– Да, беше – съвсем мимоходом отбеляза красавицата, без да вдига поглед от тетрадката. Все още ровеше нещо в нея.

Аз преглътнах сухо след този фалстарт и си дадох сметка, колко важно е да започнеш добре. С положителност щях да пожъна по-голям успех, ако просто се бях спънал или подхлъзнал при влизането си и си бях разбил носа в теракота.

Огледах се отчаяно наоколо, но нямаше какво да сторя. Никак не вървеше да падам сега – така без нищо, както си стоях спокойно на крака. Не само това, ами се бях и облакътил доста стабилно на плота, защото се опитвах да зърна циците на мацката зад дълбокото й деколте – тя носеше сакото си на голо. Въобще не вярвах да има и един човек на планетата, комуто подобна крайна нестабилност на вестибуларния апарат да се стори секси. На всичко отгоре и циците й не успях да видя! Бяха твърде малки и сакото седеше изпънато като на дъска за гладене върху тялото й.

Почти отчаян от себе си и собственото си безсилие, аз несъзнателно изтърсих на глас мислите си:

– За пръв път виждам жена с толкова малки гърди!

После, веднага се сепнах и се панирах. Идеше ми направо да се фрасна сам-самичък по зъбите! Изобщо не разбирах как можеше да се изпусна така грозно. Това определено беше най-големия гаф в живота ми и искрено ми се прииска да се застрелям и едновременно да се хвърля на лъвовете в зоологическата градина. Прииска ми се да скоча от най-големия небостъргач върху кофа с натрошени стъкла или да прекарам една нощ в клетката на разгонена мъжка горила. Не! Последното, всъщност не ми се искаше чак толкова!

Рецепционистката изведнъж ме погледна строго и изпод вежди, докато довършваше ровенето си из тетрадката.

– Това възмущение или удивление трябваше да значи? – поиска да знае тя.

– Не, по-скоро съм… запленен от… от величието… – смънках аз и усетих как още по-могъщо затъвам, – …от великолепието… искам да кажа от красотата на… натуралната естетика.

– От красотата?

– Да!

– На натуралната естетика?

– Да! Не!

– Последно?

Явно каквото и да кажех от тук насетне, нямаше да променя липсата на красота и натурална естетика в глупостта си! Наложих си като първа и най-неотложна мярка в опитите си да оправя нещата, просто да млъкна.

Дамата бавно остави тетрадката настрана и съвсем в правото си да се засегне смъртоносно, каза:

– Щях наистина да се обидя жестоко на такава квалификация, но понеже тук обикновено идват всякакви странни типове, които непрекъснато се спъват и търкалят по пода или говорят какви ли не глупости, ще приема това като не особено елегантен опит за комплимент.

Аз гузно мълчах. Дори не бях сигурен дали не съм сдъвкал езика си от срам. Мислех си бързо да грабна ключа и да изтичам горе в стаята си, да се завия под одеялото и да се наплача едно хубаво. Даже го грабнах и се завтекох по стълбите, но някъде на петото-шестото стъпало мацката внезапно ме спря в полет – още не бях успял да пусна и първата сълза!

– А какво ще кажеш за по едно малко в бара, все пак? – чух я тихо да подмята. – Ако, разбира се, държиш да оправиш впечатлението!

С туптящо сърце аз се обърнах назад. Тя отново ме стрелна с лукавия си поглед като при влизането ни и цъкна с език. Въобще не изглеждаше особено дълбоко засегната в този момент.

Аз се ухилих. Разбира се, че държах да оправя впечатлението! И още как държах! Нещо повече, държах да прекарам един цял, дълъг и безсънен ден с нея след дългата си и безсънна нощ преди това. А защо не и една още по-дълга и безсънна втора нощ! Единственият проблем беше, че определено не държах „оправянето на впечатлението“ да мине на бара, където Лара вероятно вече се наливаше като докер и издевателстваше над бармана или някой друг там.

– А какво ще кажеш за по едно голямо вместо това, горе в стаята? – подметнах аз със свито сърце, рискувайки да разваля всичко.

Напразно се опасявах обаче.

– Аз бих уголемила двете големи до по бутилка – повдигна летвата до почти главозамайващи висини момичето.

– Или пък една обща за двамата – романтично я посмъкнах аз.

– Става! – с готовност се съгласи мацката. – След петнадесетина минути съм при теб с „Джони Уолкър“ и бяла роза в устата!

С това, последното, се почувствах направо като прелъстен. Може би, защото си и бях! От цялата работа единствено стомахът ми се опита да измрънка при споменаването на марката „Джони Уолкър“, но аз раздразнено му праснах два шамара и той нацупено се сви в непосредствена близост до гъза ми и млъкна.

Докато весело се качвах колкото се може по-кръшно нагоре по стъпалата, запътвайки се към петия етаж, аз леко се извърнах назад и нежно проточих глас надолу по стълбището:

– А как се казваш, гълъбче?

– Сандра! – отговори ми една бързо затръшваща се врата зад рецепцията.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 12 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу