logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
13


Сандра беше една наистина много сладка мадама. Притежаваше прекрасно, стегнато тяло с малки, но изключително съблазнителни гърди и забити като капси в тях едри щръкнали зърна. Задникът й имаше формата на зряла ябълка с мека и ухаеща, бяла кожа, а коремчето й бе сладко и закръглено и подчертаваше ханша й по изключително съблазнителен начин. Тя ужасно приличаше на малко бяло тюленче, което любвеобилно се гушка в майка си. Поне така си я представях! Вероятно дори щеше и да се окаже точно така, ако горе в стаята си, аз просто не бях заспал на леглото, след като преди това със свръхсветлинна скорост, но крайно старателно се бях изкъпал, измил, изчеткал, изгладил, избръснал, излъскал и… полегнал за две минути да си почина!

В момента, твърде угнетен, наблюдавах върху нощното шкафче до мен една отворена бутилка „Джони Уолкър“ с напъхана вътре позачервена бяла роза, която ехидно подсмихвайки се, свидетелстваше за сутрешния ми позор. С присъствието си, тя ме караше да си мисля за всичко онова, което по най-глупашки и идиотски начин бях пропуснал. Умишлено и упорито отбягвах да си представям самото излизане на Сандра от стаята ми след неуспешните й опити да ме събуди, защото тогава щеше да ми се наложи да си представя и изражението й, а това вече не можех да го понеса!

Аз изпъшках тежко и внимателно се понадигнах да видя кое време е. Беше около единадесет и двадесет и две и двадесет и четири секунди сутринта. Секундарникът цъкаше на място от кой знае кога. Усетих, че някъде наблизо до мен хъркаше и Лара, но все още не можех да разбера къде. Във всеки случай, не я открих горе на леглото при мен. Освен това, миришеше много странно – може би на някакъв чудовищно тежък парфюм с изтекъл срок на годност или нещо подобно.

Станах и отидох да отворя прозореца да се проветри. Естествено, веднага открих Лара – беше оставила следи из цялата стая по пиянския си път през нея. Чудех се как изобщо бе разбрала кой е номера ни, защото ние така и не се видяхме повече откак се разделихме долу!

Първо, тя явно бе влетяла с доста сериозно въодушевление вътре, защото на стената зад вратата имаше голямо парче изкъртената мазилка от бравата, а на бравата пък – полепнал прах от мазилката. Самата врата се беше върнала обратно, но не й бе стигнала цяла педя да се затвори хубаво.

След това, Лара очевидно беше правила нещо като табуретков слалом, опитвайки се да намери пътя, но твърде неуспешно, защото всичките „колчета“ седяха килнати настрани и очертаваха тъжния й маршрут напред. Беше поспирала тук-там да повърне малко и да почине, после беше изпуснала бутилката си близо до леглото и в отчаян опит да си я върне, беше строшила единия крак на масичката, която сега причудливо се клатеше увиснала във въздуха, чудейки се накъде ще е по-естествено да се килне.

Приключвайки с ралито си, госпожица „тежка утрин“ изглежда се бе отказала от първоначалната си дестинация и се беше тътрила като червей по мокета до тоалетната. По него се виждаше криволичеща диря със следи от ноктите й и преди да стигне до крайната си цел, тя се бе отбила до една полупразна саксия в ъгъла на стаята, която сигурно й е заприличала на цокало. Беше се изпикала вътре и точно от там идваше миризмата на парфюм и изтекъл срок на годност!

Накрая, може би разбирайки за жестоката си заблуда, моята „асистентка“ беше положила дяволската упоритост да се завлачи най-сетне до тоалетната чиния и да заспи там почти завряла глава вътре. Хъркането й, което формата на чинията усилваше акустично, вероятно цяла нощ бе огласявало сервизните помещения на хотела, разпростирайки се по канализационната му система.

Аз се приближих и я хванах за раменете. Положих сериозни усилия да я измъкна, защото така отпусната тежеше цял тон. Носът й беше мокър и направо се чудех как не се е удавила в пиянския си сън. Задърпах я за ръцете обратно по снощния й път и я изтърколих на леглото, след което реших поне да миг да забравя за нея. Полумъртвото й състояние се явяваше много удачен момент за това!

Между другото, на мен също ми се спеше все още – бях дремнал не повече от пет часа – но понеже силно ме болеше глава, аз се облякох набързо и слязох долу във фоайето. Никак не ми се искаше да минавам край рецепцията, но пък и щеше да е глупаво да се хвърлям от петия етаж и да се правя на топче за пинг-понг, удряйки се в стъпалата на пожарната стълба отвън. За мое щастие, обектът на злополучната ми сутрешна среща го нямаше. Аз се изнизах тихо на пръсти, намъкнах се в колата и се метнах до апартамента ми на „Белвю Драйв“ номер тридесет и пет. Имаше няколко неща, които трябваше да свърша там на спокойствие и без натрапчивото присъствие на алкохолички.

Първо, ударих си един бърз, обеден душ, взех аспирин и се опитах да си сменя дрехите. Казвам „опитах се“, защото чистите вече бяха свършили, а за сметка на това мръсните, задръстваха гардероба изцяло. За да реша проблема, аз избрах най-чистия комплект от мръсните и взех един такъв и за Лара. Доста се чудих какво да бъде, но в крайна сметка се спрях на тъмносив панталон и една блузка с копченца, която по погрешка си бях купил и не носех, понеже приличах на откровен до болка педераст с нея и тъкмо по тази причина, не си бях правил труда да я изпера. Тя също беше тъмна на цвят, така че щеше да позволи на русата мърла да се мърли на воля още дълго време.

След като свърших най-неотложните неща, аз се заех да изровя всичко, което по някакъв начин обещаваше да има връзка с така нареченият ми „случай“. Оказа се, че не е много. Освен синята пластмасова кофа и четирите празни бутилки от Джони Уолкър, успях да открия и друга, зафичкана зад дивана в дневната. Беше ми ужасно чудно за какво са ми били, защото просто не можех да си представя, че съм ги изпил на приятелска раздумка с гаджетата на Соня. Отидох озадачено до банята и отлепих снимката от вътрешната страна на тоалетното шкафче, за да я разгледам по-детайлно.

Мястото на нея определено приличаше на градското пристанище, но никъде не се забелязваше индикация за номера на кея. Корабът, който беше хвърлил котва представляваше не кой знае колко голяма, ръждясала коруба с плоска палуба и две-три спасителни лодчици отстрани. Не се виждаше никой на борда. Общо взето, приличаше на онези развалини, в които наркотрафикантите обикновено крият стока от Антилските острови докато намерят начин да я прекарат тайно през пристанището. Помислих си, че нямаше как да са я пренесли с това нещо, тъй като подобно окаяно корито не би издържало път по-дълъг път от това да прекоси местния залив, и то само в едната посока! Отпред на носа, с разкривени, жълти букви бе изписано: „Син Скакалец“. Аз вдигнах рамене и пъхнах снимката в джоба си.

Повъртях се още около двадесетина минути из апартамента, но взе да ми става адски горещо заради кухненския радиатор, а и наистина нямаше нищо друго за правене у дома. Или по-точно имаше много, но беше все неприятно: чиниите не се бяха измили сами и чакаха мен, боклукът не се бе изнесъл от апартамента ми и чакаше мен, дрехите не се бяха изпрали и всички вещи си седяха разпръснати из цялата къща и нощуваха където им падне, чакайки аз да ги върна на местата им. Въобще, в мое отсъствие, наставаше пълна анархия. Освен това, най-основното от важните неща, заради които бях дошъл тук – да погледам „Том и Джери“ на спокойствие, се оказа невъзможно, защото междувременно ми бяха ми отрязали кабела заради системно неплащане на сметки.

Силно разочарован, аз излязох от къщи, заключих и се спуснах по стълбището. Докато вървях, си мислех колко кардинално Лара бе променила живота ми всъщност! Изобщо не можех да се позная в нейно присъствие и моментално започвах да върша глупости, да дрънкам врели-некипели, и вместо да бъда хладнокръвният и железен частен детектив Мелроу, на мига се превръщах в цирковия еквилибрист и смешник Мърфи-Великолепни. Направо е изумително в какво може една жена да превърне един свестен мъж!

Понеже главата ми така и не роди нищо докато слизах надолу, когато излязох на улицата, бавно се насочих към колата с надеждата докато карам, да измисля в движение какво да правя през този ден. Уви, още щом извървях няколко крачки разбрах, че нещата няма да протекат по този начин! Бях се бавил у дома само около час и половина, но междувременно, слънцето бе успяло да стигне зенита си и вече толкова радостно пържеше де що види шаваща протоплазма, че беше чиста лудост да се качвам във Форда. В цялата околност сигурно нямаше друг идиот – включително и измежду едноклетъчните – който да се осмели да излезе навън по това време. Явно фактът, че напоследък работех все по късните доби ми се отразяваше твърде зле – бях станал наивен до безумство!

Спрях се объркано по средата на улицата и се огледах отчаяно наоколо. Намирах се в капан: навън беше горещо, горе у дома – още повече. Реших, че ще е най-добре на първо време да се нагълтам с няколко сладоледа и после да решавам каквото и да било. Надявах се, те да налеят поне малко здрав разум в главата ми, затова се затътрих като призрак до познатата стара сладкарница срещу апартамента ми, където с Лара срещнахме скитника. Поемах наистина сериозен риск като го правех, защото тя бе климатизирана и температурният шок щеше да е наистина чудовищен. Все едно от гърлото на Ада директно да се хвърлиш в басейн с течен азот!

След като припряно се намъкнах вътре, аз тежко изпръхтях от разликата и със замаяна глава отидох да се тръшна на едно миниатюрно столче пред още по-миниатюрна масичка, която едва ли щеше да събере всички сладоледи, които възнамерявах да си поръчам. Сетне притеснено се огледах.

Отново беше празно наоколо – точно както миналия път. Лошото бе, че сега се оказа абсолютно празно. Не се виждаше нито скитникът, когото тайно се надявах да срещна тук, защото очевидно не беше чак такова куко и можеше да снесе още някоя полезна информация; нито пък сервитьорката с огненочервената коса, сплетена на дебели колкото млади секвои плитки. Като си спомних за нея, аз веднага зажадувах да видя двадесетсантиметровата й рокличка и жълтите детски пликчета на черни точки!

Тъй като времето минаваше и нищо не се случваше, а аз все още не се бях отказал да ям сладолед, реших да процедирам по начина, по който Лара реши същия този проблем предния път. Тоест, разкашлях се колкото мога по-силно и по-наркомански. Не можах, разбира се, да разтреса масичките и столчетата като нея, но поне столчето под мен заскърца жаловито.

Отначало изобщо нищо не стана. Сервитьорката не само не си потроши краката, промъквайки се през шубрака от мебели насам, ами и нищо не се чу отзад – в сервизната част. Аз тъкмо бях решил да се разкашлям пак и със свистене започвах да си поемам въздух, когато изведнъж някакво видение се материализира буквално от нищото. Казвам видение, защото в първия миг, по-скоро приличаше на черна сянка, издигнала се над близкия тезгях, която едва после се оформи като женско същество, плуващо през пространството към мен. Имаше дълга, гарваново черна, ситно накъдрена коса; дълъг прав нос в центъра на овално лице с бяла като алабастър кожа; устни, покрити с черно матово червило и очи, пъстри като взривена с амонит зеленчукова сергия. Именно те я издадоха! Беше си същата стара сервитьорка, покровителката на нашия стар приятел – скитникът, но вече изглеждаше адски различно. Напълно реновирана!

Прекрасното й и все така сексапилно тяло сега се мержелееше увито в прозрачен, черен тюл, спускащ се на широки вълни надолу, с което създанието напомняше на пророчица, обикаляща олтара си. На главата й блестеше сребърна диадема със зелен камък в средата и подобно колие – на врата й. Не носеше никакъв сутиен. Пищните й цици се поклащаха царствено под прозрачната материя и мамеха погледа с големите си, щръкнали зърна. По-надолу, както се оказа след миг, тя беше обула чифт ярко червени, сатенени бикини и също червени обувки.

Жрицата направи няколко ефирни виража между масичките и доплува до мен. Веднага ме обви тежката и гъста мъгла на парфюм с мирис на сандалово дърво. Имах чувството, че ако извадя нож и се опитам да разрежа въздуха с него, той ще си остане така – сцепен на две.

Фаталната красавица леко поотвори черните си устни и каза с тежко пресипнал глас:

– Какво мога да направя за теб, страннико?

Всички прозорци здраво се задрусаха под тежестта на унищожителния й тембър. Под краката ми, подът също се тресеше.

Аз мъжки се стегнах и поех дълбоко въздух, полагайки всички усилия да прозвуча като Господаря на Злото, който е дошъл да получи полагащия му се свят. За жалост обаче, по-скоро изграчих пискливо и неразбираемо като патока Доналд в най-превъзбуденото си състояние. Не знам какво точно се беше чуло, но според мен трябваше да съм рекъл:

– Искам един ягодово-малинов, сметанов сладолед с орехи, карамел и кленов сироп, парченца банан и шоколадови пръчици.

Казвайки това, веднага побързах да се стегна отново и да заема отбранителна позиция, за да не би на амазонката да й хрумне да ми пасира лайното в гъза на лайняни пръчици. Добре знаех, че има навика да го прави. Много внимавах и да не се докопа до облегалката на някое от столчетата, защото в този случай бях готов да вдигна масичката пред гърдите си като щит.

Тя не направи нито едното от двете. Вместо това, само едно дълбоко заровено в съзнанието й пламъче лумна за съвсем кратък миг. Сетне, съществото недоволно стисна черните си устни, които за момент побеляха от напрежение и сравнително спокойно каза:

– Този сладолед не го предлагаме повече! Какво ще кажеш за една зелена лимонада?

Аз примиренчески свих рамене. Беше ме познала.

– А какво ще кажеш да е адски студена? – подхвърлих доста безразсъдно.

– Ще е студена като самотната смърт на замръзнал край Шпитсберген тюлен!

Направо потреперих от студ и казах: „ОК!“.

Сервитьорката кимна и обърна разкошния си задник към мен, който се подрусваше плавно заедно с дълбоко изрязаните й червени сатенени гащички. Аз алчно го обладах с поглед и продължих да го обладавам през целия му път нататък, чак докато се скри. И той, и притежателката му отидоха някъде отзад, откъдето се разнесе шум от стъкла.

Огледах се и тежко въздъхнах. Зачудих се какво да правя по-нататък. Основната ми мисъл беше да намеря брадатия скитник с небивалите истории, но някак имах усещането, че тъмната жрица няма да приеме особено добре любопитството ми по отношение на него. Тъкмо започвах да се чудя дали да не се откажа да чакам моята скромна лимонада да се появи на сребърна табличка между поклащащите се от мъртво вълнение цици на сервитьорката, с щръкнали като взриватели на морски мини зърна, когато вратата на сладкарницата се отвори зад мен. Появи се някакъв тип.

Аз се обърнах и видях, че е мъж с дълго кафяво кожено палто, цялото надупчено от куршуми, но не беше моят човек. На главата си, този нямаше тенекиен леген и кожата на лицето му се виждаше, сравнително избръсната на места. Косата му сивееше, горе-долу добре подредена, а погледът му излъчваше съсредоточеност.

Той влезе бавно и седна на съседната масичка без да ме погледне. Въпреки това знаех, че крадешком ме наблюдава внимателно.

Издържа точно тридесет и две секунди без да каже нищо и накрая отвори уста:

– Да не си посмял да я докоснеш! – изръмжа.

– Кого? – попитах невинно аз.

– Знаеш кого!

– По-скоро нямам понятие! – настоях.

– Забелязах как я гледаш! Направо я обладаваше с поглед!

– А забеляза ли как тя пъшкаше с поглед? – не се сдържах да го предизвикам и го предизвиках. Надявах се все нещо да излезе от цялата работа и да се разговорим. Ако имах късмет, можеше да стане въпрос и за моя приятел – бившата собственост на сладкарката.

– Забелязах! – отвърна той. – Ще се разправям с нея за това по-късно!

Без малко да прихна да се смея с глас. Случайно си спомних как тя въртеше столовете като потомствен айкидос с черен колан по безчувственост, а този екземпляр срещу мен не изглеждаше дори способен да понесе шамар с пауново перо. Имаше прекалено нестабилен вид, сякаш някой го бе сглобил от разнородни части, посредством временни спойки и свински опашки. Чудех се дали да не му покажа лошия поглед на Магнума си, за да се поопомни леко, но реших, че няма смисъл да безпокоя железния си приятел за глупости.

Аз поседях десетина секунди така, очаквайки ревнивецът да продължи да се надхваща, само че той нищо повече не каза. Когато ми омръзна да чакам, го попитах:

– А какво стана с твоят предшественик?

Скитникът изобщо не ме разбра. Май беше доста глупав. Започна да ми разправя нещо за баща си: как пропътувал цяла Америка във въглищарски вагон; как веднъж сменил гумата на президента на Дженеръл Мотърс, който бил закъсал на второкласен път в Оклахома и по този начин го спасил от връхлитащото в района торнадо; как решил да обиколи със същия въглищарски вагон и Канада, но през дългото си пътуване на север се изгубил в горите около езерото Хюрън и как след години той – неговият син – тръгнал да го търси, пътувайки в същия вагон; как се сблъсквал с хиляди трудности и как годините минавали и как всичко започвало да прилича на сапунена опера и така нататък и така нататък! В един момент се наложи да го прекъсна и да му обясня за какво става въпрос.

Той неочаквано се сепна, замисли се – направо се напрегна до пръсване – но нищо не успя да си спомни. Каза, че не знаел Клеопатра да е имала някога друг любимец и поясни, че той самият въобще не обичал сладолед. Падал си по пасти.

Докато казваше това, въпросната Клеопатра отново се появи на хоризонта – първо като малък тъмен облак, а после като разрастваща се черна мъгла, докато накрая огромните й цици, обвити в черен тюл не акостираха току под носа ми. Когато дрехата й престана да се стеле наоколо и увисна на полуголото й тяло, тя изведнъж се оформи като жена. Аз мечтателно се зазяпах тъкмо там, където скитникът изрично ме беше предупредил да не зяпам, докато той самият се въртеше неспокойно на мястото си и пуфтеше тежко зад мен.

Сервитьорката Клеопатра вдигна ръка, взе лимонадата ми от подноса и я сложи пред мен заедно с една чаша. Аз, от своя страна, вдигнах ръка и я сложих веднага в устата си, но прегрялото ми гърло я изпари само с дъх – преди тя дори да успее да се докосне до него. Май сега всичко с поръчките трябваше да започне отначало!

За да не губим повече излишно време, реших да премина направо към същината на въпроса. Прокашлях се протоколно, за да привлека и последните остатъци от непривлечено към себе си внимание и казах:

– Аз съм ченге. Разследвам случай с наркотици от общопланетарно значение, който би могъл да спаси много човешки животи от Бразилия чак до Аляска. Предишният ти приятел – обърнах се към Клеопатра, – онзи със сладоледите е важен свидетел по предстоящо дело и от него зависи дали в бъдеще човечеството ще заживее в охолство и справедливост или още дълго ще носи оковите на наркотичното иго. Изключително важно е за цялата нация да го открия. Трябва да ми помогнеш!

След това, аз млъкнах. Мислех също да намеся световният мир, Далай Лама и илюминатите, но навреме се спрях. Далеч не без основание започвах да подозирам, че съм попрекалил.

Както и очаквах, Клеопатра не прояви въобще никакъв интерес към словото ми. Изгледа ме безизразно и отвори уста единствено да каже:

– Ако го видиш някъде, предай му, че съм готова да пробия още три дупки в главата му, за да може по-здраво да си завинтва легена за нея!

Сетне тя се обърна и подрусвайки задник в три-четвърти такт, изчезна от сцената, оставяйки съдбата на човечеството в ръцете на Съдбата.

Приятелчето – любител на пасти, – което седеше зад мен и до този момент бе слушал с нервен интерес тирадата ми, моментално се вкисна.

– Мисли му, ако си я разстроил! – страховито ме заплаши той и ме остави да размишлявам върху несигурното си бъдеще, след което хукна да успокоява своята полугола царица.

Аз внезапно се почувствах като последния простак, когото току-що бяха убили с мълчание. Напълно изоставен на малката си масичка с празна чаша пред мен, не ми оставаше кой знае какво, освен да стана и да си изляза. Явно пак бях ударил на камък и днес не ми беше денят за риторика – никой не ми се връзваше. А и как би могъл при тая жега наоколо!

Леко обиден, аз се надигнах, почесах се по темето и за втори път се изнизах от сладкарницата без да си платя. Навън сто горещи, парни чука незабавно ме удариха по главата, опитвайки се да й придадат формата на наковалня, върху която да изковат паметен венец на моята глупост. Вече нямах чувството, че се намирам в гърлото на Ада, както когато излязох. Направо имах усещането, че съм се намъкнал в пресъхналата уста на жадна лисица, завряла се в дъното на тясната си и задушна дупка, отдолу под Ада. Асфалтът под краката ми цвърчеше на едри балони, а агонизиращият въздух се гърчеше около мен, задушен от собствената си липса на кислород.

Полупримрял, аз се приближих до Форда. Той се бе нажежил дотолкова, че боята му отвън от червена беше станала лилава. Сетне внимателно се намъкнах в горещата му паст и го подкарах предпазливо, за да не би да реши, че му идва прекалено много и да се взриви.

Отначало изобщо не искаше да се отлепи от асфалта. След малко обаче, гумите му се разслоиха на тънки каучукови конци и ние двамата полека потеглихме с каквото остана от тях по джантите. В същото време, педалите се огъваха като макарони под краката ми и всеки миг очаквах да се завържат един за друг.

Оказа се, че няма да мога да държа волана с ръце достатъчно дълго за да карам, защото мехурите от тежките изгаряния по дланите ми действително боляха ужасно. Вместо това, през по-голямата част от времето оставих колата да върви сама. Намесвах се единствено, колкото да я насочвам по пътя през съвсем празните улици с мяркащи се тук-там изоставени колички за сладолед и пресъхнали автомати за Кока-Кола. На всеки сто метра, някой стар вестник не издържаше на жегата и лумваше в искри, самозапалвайки се от отчаяние.

Точно в такава убийствено негостоприемна и крайно несигурна обстановка, аз най-накрая се завлякох до хотела.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 13 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу