logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
15


Беше някъде към осем и нещо вечерта, когато се измъкнах навън в коридора на път за стаята ни на петия етаж. Бях оставил Сандра в леглото да си ближе раните, мъркайки от удоволствие. Изобщо не предполагах, че е такава безогледна месомелачка. Външно приличаше на човек, имащ нужда от нежност и деликатност, но вътрешно се оказа с манталитет на богомолка. Даже не бяхме успели да допием първите си питиета и да потъркаме любовно хоботчета, а аз вече бях изконсумиран!

Застанах пред асансьора и търпеливо зачаках звънеца да дрънне и вратата да се отвори пред мен. След малко, това стана и отвътре заструи мека червена светлина. Аз се намъкнах и едва не се спънах в пиколото, което лежеше долу на пода, сгушено в единия ъгъл. Имаше силно наркомански вид и трепереше като лист. Като ме видя, той си направи труда само леко да се понадигне и глухо да изломоти:

– К’во стаа бе, ч’век?

После се пресегна нагоре, натисна съвсем произволно копче и пак отлепи в дълбоките дебри на кататонния си ступор. Така се возихме мълчаливо до четвъртия етаж. Там, аз слязох и продължих пеш, защото не ми се искаше да го занимавам с дребните си земни проблеми – все пак, според амазонските индианци, сега той общуваше с боговете!

Горе в стаята, Лара тъкмо се надигаше от тежката си като Скалистите Планини дванадесетчасова дрямка. Приличаше на мечка гризли, преждевременно събудена от зимния й сън: главата и беше разчорлена, ризата й седеше усукана около нея с копчетата на гърба и циците й най-сетне се бяха скрили.

– Къде ходиш цял ден? – заби ми тя първия си въпрос, заедно с кървясълия си поглед, още преди да бях влязъл напълно в стаята.

– Разходих се малко в зоологическата градина, защото не ми се спеше – отговорих нехайно.

– Така ли! Имаше ли нещо интересно там?

– Да, лъвовете разкъсаха едно момченце и го изядоха – реших да я подразня.

– А майка му къде беше?

– На близката пързалка с другите майки.

– Майките са си ебали майката! – услужливо ме дари с каруцарската си философия шайенският Имануел Кант. – Аз пък като бях в зоологическата градина, всички се скъсаха да си бъркат в гъза.

– Искаш да кажеш, всички посетители? – попитах без особен интерес. Никак не бях учуден, че това й е направило най-силно впечатление там.

– Абе, ти в ред ли си? – погледна ме стъписано Лара и изсумтя. – Защо ще им е на хората да си бъркат в гъзовете? Разбира се, че маймуните го правеха!

– А-ха – кимнах разбиращо и излязох на терасата да запаля цигара без повече да коментирам. Погледнах към улицата под нас и сега тя ми се видя дори още по-брутална, отколкото когато влизахме в хотела за първи път. Беше пълна с боклуци и кофи за смет и направо имах чувството, че се намираме някъде из дълбоката индийска провинция на петстотин километра от най-близката цивилизация.

Вътре в стаята, Лара незабавно използва паузата през която устата й се оказа свободна от това да дрънка глупости и надигна плода на моя тазсутрешен позор. Бутилката „Джони Уолкър“ все още си седеше на нощното шкафче, но бялата роза в нея вече изглеждаше откровено почервеняла. Изтрезвителното за нея се оказа ъгъла под прозореца, където тя бе захвърлена да гние заради пиянството си, докато малкият й рай беше последователно погледнат, помирисан, надигнат и оползотворен в една солидна своя част от алкохолният сюнгер на леглото. Все пак, цветето можеше да бъде благодарно, че сюнгерът не намери в нейно лице подходящо мезе!

– Снощи малко се поолях, разбираш ли, затова тази вечер ще го давам по-кротко! – започна с големите си обещания алкохолната гъба, веднага след като се нагъргори до насита, изду се и се оригна.

– Искаш да кажеш, че тази сутрин се пооля и то не малко, а доста – поправих я и се вмъкнах вътре, оставяйки вратата отворена. – Не се безпокой, не съм залагал други капани под формата на вазички с алкохол, които да те изкушават. Само тази е!

Сюнгерът изсумтя и отпра следващия си моряшки гълток, при което горката бутилчица в ръката й се сви в явен пристъп на анемия. Аз извадих дрехите, които носех за нея, хвърлих ги на леглото, загасих цигарата и се изнизах към банята да си взема поредния душ. Напоследък започвах да се чувствам мръсен веднага щом видех русокосата си асистентка.

Когато се върнах след около половин час, точно както и очаквах, сивият ми панталон и срамежливата блузка все така си седяха недокоснати, без да предизвикат и елементарно любопитство у Лара. Изглежда вроденият й каубойски манталитет не й позволяваше да се раздели с мизерните си дрехи без някоя особено наложителна причина. Все пак, имаше още доста живот в тях – само тук-таме бяха наповръщани засъхналите петна от кетчуп и майонеза. Иначе си бяха съвсем като нови!

Понеже ми се струваше неприлично рано за каквато и да е работа, а и времето все още не предполагаше усилена активност от наша страна, аз реших да се поразсея малко, опитвайки се да надникна в миналото на Лара, ако тя въобще притежаваше такова. Напоследък започвах да се съмнявам в това и подозирах, че Господ я е измислил специално заради мен и ми я е пратил да ми почерни живота.

– Винаги ли така си се оправяла с проблемите? – попитах по-скоро небрежно. – Налучквайки пътя си напред посредством алкохолни делириуми!

– Какво искаш да кажеш? – чистосърдечно учудена ме зяпна Дева Алкохолина.

– Ами, има почти седмица откакто се познаваме, а ти не си била и десет минути с бистър ум и адекватни реакции през това време.

– Тоест? – попита отново тя, сякаш изобщо не беше ясно даже за сляпа, глуха и отдавна умряла къртица, какво точно имам предвид.

Аз реших да бъда крайно образен, за да съм сигурен, че все нещо ще достигне до объркания й мозък.

– Откакто те срещнах, си изпила толкова алкохол, колкото една малка спиртоварна произвежда за цял прериен град! – рекох.

– А защо пък точно прериен? – заинати се тя в същия дух.

Ха сега, де! Как да й отговориш? Май не бях мислил по този въпрос; дори не си бях представял, че е толкова важно.

– Да ти кажа честно, и ти не ми изглеждаш кой знае колко трезвен напоследък – изсумтя алкохолната нимфа от леглото, след като аз така и нищо не казах. – По-лошото обаче е, че май не можеш и да носиш!

– Това пък откъде го измисли? – обърнах се към нея засегнат на алкохолна чест.

– Ами, почти не съм те виждала да пиеш без да си скъсаш задника да повръщаш! – хвърли позорното минало в лицето ми тя.

– Това няма нищо общо! – запънах се, вече силно раздразнен. – Преживял съм алкохолно натравяне, много добре знаеш! Освен това, моята професия предполага известна консумация, защото е силно стресова.

– Не думай! Вие градските лигльовци все се оплаквате от това. Ако обаче те опъна цял ден на сондите край Евънстън, ще видиш какво означава истински стрес! – заплаши ме шайенската мъченица.

– Не ми казвай, че си работила на сондите край Евънстън? – въобще не се вързах аз.

– Не съм, но баща ми работеше и знам какво е! В целия район няма къде другаде да се бачка – почти всичко в щата е собственост на „Амоко“.

– А майка ти? И тя ли си изкарваше парите там? – попитах.

– Майка ми е умряла при раждането на сестра ми – отвърна Лара, – когато съм била на година и половина.

Вероятно добрият тон изискваше да кажа в този момент „съжалявам“, но аз единствено изломотих замислено:

– Странно! Баща – нефтен работник с две дъщери насред прерията. Това на практика означава, че вие със сестра ти сте се отгледали съвсем сами!

Лара изведнъж се огледа неспокойно наоколо и с отривист жест докопа отново бутилката с уиски. Очевидно започваше да губи интерес към разговора, ако не удареше по няколко глътки на всеки десетина минути и това не ми харесваше особено.

– В общи линии! – отвърна между две от тях. – От Евънстън до Шайен са около шестстотин мили, така че рядко го виждахме у дома. От друга страна, като се върнеше – обикновено пиян – започваше да се вживява в ролята си на родител. Една вечер се появи към десет часа, когато вече не го очаквахме. За нас тогава се грижеше една наша стара и глуха леля и тя по цял ден гледаше телевизия в стаята си, а звукът от телевизора й гърмеше чак до Скалистите Планини. Ние тъкмо се забавлявахме горе с две съседски момчета и едното се лигавеше със Соня на масата, а с другото се натискахме на леглото, когато баща ни изненадващо нахълта като ураган долу в дневната. Горките момчета, попикаха се от страх и скочиха през прозореца от втория етаж. Баща ни като ги видя на двора, започна да стреля с пушката по тях. За щастие беше твърде къркан да уцели и слон от десет метра.

– А сетне като се качи при вас? Скъса ли ви задниците от бой?

– Не, но преби леля ни, защото не си отваряла очите на четири. Жената едва не се гътна. На другата вечер, един от чичовците ни дойде с карабина в ръцете и на свой ред преби баща ни, та нещата се уредиха някак. В Уайоминг така се решават проблемите – никой не се занимава да вика полиция!

Аз я погледнах. Това, което ми разказваше обясняваше много неща в характера й и май не бе справедливо да я виня за каквото и да било в поведението й. С такива роднини, просто нямаше как да е другояче!

– В крайна сметка, единственият резултат от цялата дандания беше – продължи тя след поредния гълток, – че оттам насетне, ние със сестра ми действително се отгледахме сами. Всичките ни роднини се отрекоха от нас и никой не искаше да идва да ни наглежда. Мисля, че то е било и една от причините Соня да реши да духне от къщи по-късно. Трудно се живее на място, където всички те гледат накриво заради баща ти!

Аз бавно се пресегнах към нея и издърпах бутилката от ръката й. Започваше вече да ме изнервя с това пиене, особено пък след като току-що бе станала и „денят“ за нея тепърва започваше. Тя не реагира на инвазията ми по никакъв начин.

– В крайна сметка на крайната сметка – завърших аз разказа й от нейно име, – явно добре сте си изкарали детството, макар и с баща пияница. Повечето тийнейджъри само могат да си мечтаят за подобна липса на родителска опека.

– Да! А когато пораснахме, беше наш ред да му стъжним живота – добави тя. – След седемнадесетата ми година, не смееше вече да се върне у дома!

Предположих, че говореше все още за баща си. Глупакът вероятно се бе видял в чудо с дъщери като тях. Така е обаче в живота – хората никога не мислят за третия закон на Нютон, когато вършат глупости на младини. Едва впоследствие се сещат, че с действията си, на практика са родили противодействия, които просто са се върнали обратно към тях!

Тук някъде, с напълно задоволено любопитство, аз се надявах да сложим край на този разговор и всеки да си поеме по пътя – на мен в частност, ми се щеше да понавестя Сандра, за да видя как се оправя с липсата ми – но Лара изведнъж се умили от спомени и реши да ми надуе главата с истории от житието си на шайенска красавица. С охота ми разказа как се е отървала от девствеността си – с презрял банан, който се счупил вътре; а също и как помогнала на сестра си да се отърве от нейната – със зелен банан, който я протъркал; как те двете ходели на лов за момчета в градската баня, но Соня винаги се отказвала преди да се вмъкнат вътре да им видят пишките и още един куп други неща – все от този сорт.

Освен това, докато говореше, тя през цялото време фиксирано гледаше в ръцете ми, защото когато преди малко взех бутилката от нея, явно си бе мислила, че само ще цапна една глътка и сега се чудеше защо се бавя да й я върна. За да се приключи веднъж завинаги с тая работа, аз накрая се принудих да изхвърля шишето през прозореца, за да й стане напълно ясно, че няма да го получи обратно. Тя ме погледна крайно учудена и секунди след това, изгуби всякакъв интерес към разговора, а аз си отдъхнах облекчено – номерът ми очевидно бе проработил.

Лара поседя няколко минути на леглото, но тъй като аз нищо повече не казах, по едно време на нея й стана скучно и тя вяло се надигна, олюлявайки се. Не знам дали не бях позакъснял с превантивните мерки или чисто и просто вестибулацията й куцаше заради тлъстия сън, който му бе праснала, но определено не изглеждаше способна да се завлече сама до банята. Може би затова не се и опита. Вместо това, понатамани мизерните дрехи по тялото си, излезе клатушкайки се на балкона и за мой ужас тръгна да слиза по пожарната стълба надолу. Направо ми прилоша като я видях къде се опитваше да стъпи. Май я бъркаше с водосточната тръба! Аз, моментално скочих към нея и за щастие, успях да я издърпам в последния миг.

– Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? – извиках. – При покойната си майка ли?

– Отивам да прегледам ония отрепки на пристанището – отговори сънено тя. – Сигурна съм, че има един куп интересни неща в бараката им!

Сетне без да обяснява повече, тя се обърна в правилната посока и се хвана за перилата на стълбата. Естествено, не пожела нито да се откаже от намеренията си, нито да ги отложи за по-късно или пък поне да чуе за стандартните пътища за слизане – асансьора и стълбището. Трябвало да бъде инкогнито и в случай че нещо се обърка, да имала алиби.

В интерес на истината, имаше известен резон в думите й, което говореше, че не е чак толкова пияна, колкото изглеждаше, но не и в действията й. Веднага разбрах, че ще трябва да я последвам. Това никак не ми харесваше, както не ми харесваше и предположението, че нещо може да се обърка дотам, че да имаме нужда от алиби, но общо взето, нищо не можех да направя за да я разубедя в това й състояние. Веднага след като взех решението си, на мен ми хрумнаха още цял куп други неща, които също не ми харесваха като: как изобщо щяхме да стигнем до мястото незабелязани; на какво щяхме да се натъкнем там и как щяхме да се измъкнем, както и дали пеперудата не беше предупредила отрепките и те не ни чакаха вътре със заредени пистолети. За съжаление, нищо от това не можеше да достигне до пиянския акъл на Лара, така че притесненията ми останаха да притесняват единствено мен.

Успях, все пак, в крайна сметка поне да я убедя да мина пръв по стълбата надолу. Никак не ме радваше мисълта, че тя като нищо може да се срути върху ми и двамата да си потрошим кокалите докато си проправяме път към гравитационния център на Земята, но пък от друга страна, не ми се щеше и да я наблюдавам безучастно отгоре докато го прави сама. Все пак от двете, второто определено беше за предпочитане, но понеже съм всеизвестен с глупостта си, аз някак си пропуснах да го разбера и бързо заслизах преди нея.

Слава Богу, точно днес на никой от двама ни не бе писано да се венчае за смъртта и след няколко напрегнати минути, ние благополучно достигнахме твърда почва под краката си. Или поне аз достигнах! Лара се заинати на два метра от края на стълбата и вместо да слезе като хората, извика: „Хвани ме!“, след което скочи. Лошото беше, че когато го извика, вече от няколко секунди летеше надолу. Направо си профуча край ухото ми и се заби в кофите за боклук без да ми даде никаква възможност за реакция. Горките те, издрънчаха ужасно и безпомощно се огънаха под тежестта й.

– Абе, ти баскетбол не си ли играл в училище? – чух раздразнения й глас от тъмното.

– С такива пияни и псуващи топки не съм! – отвърнах троснато.

Тя стана да се отупа и да се отърси от боклуците. Не че ако ги беше оставила, щеше да има кой знае какво значение – и без друго дрехите й бяха за хвърляне, – но едно нещо все пак трябваше да й се признае: имаше наистина здрава глава. Баща й с положителност би се гордял, ако я видеше, защото явно му бе одрала кожата!

След като и двамата вече бяхме на крака, ние набързо обсъдихме как да продължим. Единодушно решихме да зарежем Форда тук и да вземем такси – пак с идеята да имаме алиби, ако нещо се обърка. Всъщност, не беше кой знае колко добро хрумване, защото се изискваше да имаме ясна представа къде отиваме, а ние нямахме. През цялото време се карахме в таксито откъде да минем и на кой кей да излезем и когато най-накрая стигнахме, таксиджията ни изрита разярен от колата, като преди това ни предостави сметка, колкото Брутния Вътрешен Продукт на Каймановите острови. Лара я плати без да й мигне окото, а аз гледайки я с каква лекота вади пари от джобовете си, започвах да се съмнявам, че тя просто слага хартийки в единия и с помощта на магия, те стават на долари в другия!

Впоследствие, както и очаквахме, наложи ни се хубавичко да се повъртим из пристанищната зона докато намерим приблизително мястото, което търсехме. Пресечките си приличаха досущ една на друга и общо взето, районът представляваше истински бордей. По едно време, аз рязко се спрях край една неусвоена скала на самия край на пристанището и измъкнах снимката на Соня и отрепките от джоба си. Сетне се дръпнах до ръба на кея и я вдигнах пред себе си. Въпреки тъмнината и петната от кетчуп по фотографията ясно си личеше, че е част от същата панорама – скалата и съборетините от двете и страни пасваха напълно.

Обърнах се към Лара. Тя също ме погледна и тихо кимна към близката барака. Беше именно мястото, за което курвата от Уичита ни бе казала и между другото, изглеждаше като истинска разбойническа бърлога. Представляваше паянтова дървена постройка наобиколена с боклуци и железен скрап, застинала в сянката на две по-стари тухлени сгради, заплашващи всеки момент да рухнат отгоре й. Наоколо бе тъмно почти като в гъза на прилеп, тръгнал да покорява най-дълбоката пропаст на планетата и никъде не се виждаха признаци на живот.

Лара се почеса нервно по главата и прошепна, че трябвало да подходим крайно предпазливо в този случай, което страшно ме изненада, защото общо взето, не й беше в стила. Предложи първо да влезе единия от нас, за да може другият да има някакъв шанс да извика помощ, в случай че вътре нещата се объркат. Отначало, аз лекомислено одобрих идеята още преди да разбера, че „единият от нас“ – това ще съм всъщност аз. В следващия миг, веднага се почувствах излъган, но беше късно – вече се бях съгласил.

Приближих се неуверено и със свито сърце до бараката, огледах се, поослушах се и се опитах да надникна през прозорците й, но нищо подозрително не усетих вътре. Беше пълно мъртвило – тъмно, тихо и злокобно. Изведнъж ми хрумна, че мястото бе подходящо за гробница. Вероятно Тутанкамон без колебание щеше да го избере за свой вечен дом, ако само бе знаел за съществуването му и за това, че оригиналният ще бъде така безбожно осквернен от Картър. Сякаш за да подхрани предположението ми, някъде наблизо изврещя котка – може би черна и в деветия си живот – и направо ме вдигна на нокти. Все пак, аз бързо се стегнах и овладях нервите си, защото исках нагледно да покажа на Лара какво се нарича желязно самообладание.

Тъй като в последвалите няколко минути, така и нищо интересно не се случи повече, а нервите ми отново взеха да се огъват миг след овладяването им, за да си спестя предстоящото насиране от страх, аз просто отидох отпред при вратата, опипах я, ослушах се за последно и я бутнах внимателно. Въобще не се учудих, че беше отключена. Понеже отвътре ме посрещнаха още тъмнина и тишина, а се съмнявах, че отрепките са си легнали толкова рано, аз оставих Лара безуспешно да тършува из джобовете си за игли и отвертки, каквито определено нямаше и смело потънах в спарената и задушна разбойническата бърлога.

Веднага щом прекрачих прага й, нещата обаче се обърнаха на сто и осемдесет градуса. Незабавно почувствах как ме блъсна сподавеният страх от откровеното безумство, което току-що бях извършил. Лара беше виновна за него! Когато се намирах близо до нея, освен че дрънках всякакви глупости, вършех и най-нелепите неща, каквито в нормално състояние никога не бих извършил. Сега тя бе останала назад, освобождавайки ме от отровното си влияние и изведнъж го разбирах с пълна сила!

Въпреки всичко, продължих да напредвам бавно. Просто нямаше как да се върна обратно като насран, и макар че мястото очевидно изглеждаше празно, това не пречеше на краката ми да треперят от страх, от което крачолите на панталоните ми буквално плющяха като платната на бригантина, подгонена от вятъра в устието на нос Хорн. Подскачах от ужас всеки път, когато се спънех в нещо и то издрънчеше с влудяващ нервите звук. От отворената зад мен врата не достигаше почти никаква светлина, а и навън бе само една идея по-светло отколкото вътре.

Накрая, аз все пак стигнах до някаква стена. Странното беше, че повърхността й се усещаше мазна и хлъзгава на допир – сякаш напоена с машинно масло. Не след дълго, предателското ми въображение, което от няколко минути започваше параноично да се развихря, ми подхвърли гнусната идея, че мазното може и да не е машинно масло, ами кръв! Веднага се ужасих чак до дъното на нежната си душа, което се оказа действително много. Без малко да припадна от притеснение!

Взех неуверено да опипвам пред себе си, но вече го вършех по-скоро механично, копнеейки да пропадна в дупка във времето и пространството и изведнъж да се озова на Антилските острови, петстотин години преди идването на белите наркодилъри по тези места. Вместо това обаче, напипах нещо дълго, тънко и метално, висящо като верига от тавана. Враждебността му моментално вледени тръпките, които и без друго лазеха по гърба ми и една камара неприятни предчувствия ме връхлетяха. Приготвих се всеки момент да бъда фраснат по главата с неизвестен предмет и обесен на веригата.

И тогава не издържах повече. И последната мисъл за достойнство, която лелеех в душата си за миг се изпари и аз се хвърлих с плонж назад към вратата, мълчаливо крещейки от ужас. За моя изненада, само на две крачки зад мен се натъкнах на друга стена. От последвалия удар такива свитки ми излязоха, че цялата стая внезапно грейна, все едно че ядрена експлозия беше гръмнала в кибритена кутийка!

Огледах се замаян наоколо. В паниката си, бях запалил осветлението без да искам. Освен това, бях преминал през нещо като антре, после през някакъв хол и впоследствие, без даже да усетя, се бях натикал в тоалетната. Сега, седях зашеметен и залитнал назад върху тоалетната чиния, оплетен във веригата за пускане на вода и се опитвах да преглътна сърцето си, което явно бе тръгнало да излиза навън и да се спасява само.

След като поседях за кратко да се успокоя, аз станах и нервно се изпиках. Така и така си бяхме дошли на думата, а и имах болезнена нужда след всичките си приключения до този момент. Сетне се обърнах, поизтупах се, изкашлях се и отидох в другата стая, за да светна и там.

Лара вече надничаше любопитно от вратата с грейнал и влажен поглед. Беше направо поразена от нечовешката храброст, която току-що й бях демонстрирал.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 15 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу