logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
16


Обстойния оглед, който направих на свърталището на злото веднага щом си възвърнах леко смутения баланс на хормоналната система, не показа особено много смразяващи кръвта факти. Беше си съвсем нормално място за обитаване и общо взето, го бях потрошил цялото в самотния си и отчаян рейд, още преди да имам възможността да го огледам. Сега то досущ приличаше на добре разорана нива, готова да приеме първия си посев.

Въпреки всичко, чувствах се ужасно нервен. Чувствах се точно като Снежанка, влязла за първи път в къщата на седемте джуджета, докато Лара пък – тъкмо обратното: ходеше нагоре-надолу като побесняла хрътка и ровеше с муцуна навсякъде, сякаш очакваше да намери една дузина зайци, сред които и един великденски. За съжаление обаче, все не ги откриваше. Като я гледах, нямаше и да ги открие, така че на мен много скоро взе да ми се прихожда в кенефа от притеснение. Направих вял опит да споделя лошите си предчувствия с нея, но тя само каза: „Още малко!“ и разрови една купчина с вибратори, откъдето весело се посипа бял прах. Аз горещо се помолих да е единствено пудра захар и затворих ужасено очи. Когато ги отворих, Лара сладко мляскаше срещу мен с оцапана уста и клатеше глава.

– Хероин! – изкрещя тя с уверен глас, който се въздигна чак до небесата, проглуши всички на оня свят и се върна обратно долу да види дали не е останал някой глух, който да не е разбрал.

Аз отново стиснах очи. Усещането, че съм Снежанка моментално се изпари и в главата ми се завъртяха цял куп нови очаквания, всичките гравитиращи около възможността Снежан – суровият господар на бараката да се появи отнякъде с огромна спринцовка в косматата си ръка и да заплаши бедния ми задник, на когото и без друго му се сереше.

Когато след мъничко пак отворих очи, ситуацията за втори път се бе променила. Моята така наречена „асистентка“ я нямаше никаква и на нейно място в пода, зееше една заплашителна дупка, в черната паст на която се забелязваше горната част на метална стълба. Само след секунда, отвътре се чу кратка псувня, последвана от тежко тупване и шум от разпилени предмети. Аз неуверено се приближих до мястото, но силната и натрапчива смрад на неприятности, която ме лъхна, ме накара да оставя тази част от разследването на Лара. Така и така се беше заела с нея!

Обърнах се назад, внезапно почувствал се стар и уморен като кратера на изгаснал преди хиляда и триста века вулкан и вместо това, отскочих до хладилника да си взема една стъклена бутилка с бира. Сетне я отворих с някаква забравена на масата вилица, избутах едно кресло в центъра на стаята и се тръшнах на него. Напълно бях загубил желание за живот. Даже това, че по едно време Лара извика от тъмното: „Намерих нещо!“, изобщо не докосна съзнанието ми. Аз само протегнах ръка да докопам дистанционното и да включа телевизора, след което светът около мен бавно започна да избледнява и да се разпада, а аз неусетно – да потъвам в забрава. Точно така ме и завари поредната рязка смяна на ситуацията. Докато се опомня, и бях наобиколен от цяла банда войнстващи наркодилъри!

Огледах се сънено наоколо, все още разплут във фотьойла с ръце, провесени през облегалките му и стискащи бирата и дистанционното. Точно пред мен, една фамозна блондинка тъкмо правеше знойна свирка на огромен като Айфеловата кула негър и в първия миг, това ми попречи да се уплаша като хората, а във втория, вече беше късно да се изненадвам, така че дори не помръднах.

Веднага щом ме зърнаха, наркодилърите се спряха стъписани, огледаха се, прецениха ме набързо и съвсем спокойно се приближиха, все едно имаха намерение да се включат във вечеринката ми. Стори ми се, че ми се зарадваха.

Между другото, приятелчетата изглеждаха досущ като на снимката на Лара и това донякъде ме изненада. Сякаш се бяха снимали вчера! Единият от тях определено беше по-нисък, по-мургав и по-набит, а другият, макар и по-висок, по-светъл и по-строен, пак си беше нисък, мургав и набит. По-ниският имаше също така ужасяващ белег от нож, преминаващ през цялото му гърло от ухо до ухо и завиващ нагоре през бузата, където завършваше с охлювидна завъртулка. Изглеждаше наистина интересен белег при всякакви други обстоятелства, но при сегашните, по-скоро се натрапваше с агресивността си.

Другарчето на белязания не правеше впечатление на чак толкова брутален тип – може би, защото оплешивяваше и се виждаше ясно заформящ се гол остров на върха на темето му. Това ми се стори някак обнадеждаващо. Когато обаче след малко отвори уста, той успя незабавно да избие от главата ми всички мои празни илюзии. Зъбите му жълтееха дребни и заострени като на гладна пираня, а очите му святкаха като на усойница.

Новите ми приятели дойдоха до мен и спряха до фотьойла ухилени. Сетне се захилиха на глас и всички ланци и гривни, с които се бяха окичили като коледни елхи задрънчаха по тях. Така пременени, ужасно приличаха на неуспели рап-злодеи от евтин социален филм за малцинствата, но за съжаление, тъкмо в този миг, аз не бях в състояние да оценя звездното им превъплъщение. Вече напълно уверен в лошите си предчувствия, изведнъж разбрах, че е настъпил краят – и на порното, и на телевизията, и на случая ми въобще. На всичко!

– Не мога да повярвам на очите си! – членораздели първите си думи плешивият и бавно приближи гнусното си лице до моето. Гласът му стържеше като стъкло по керамични плочки. – Тоя глупак е оцелял! Сигурен бях, че е ритнал камбаната!

Чувайки изявлението му, аз направо потреперих. До този момент някак си бях успявал като щраус да държа главата си заровена в пясъка, макар и осъзнавайки, че гъза ми стърчи беззащитен отвън. Ситуацията сега не ми оставяше повече никаква възможност да се крия от фактите. Явно наистина бях поддържал отношения с тия двамата през последните дни и явно наистина бяхме опукали пет бутилки уиски като стари другарчета.

В този момент, дребосъкът с ужасяващия белег рязко посегна към мен и ядосано издърпа бирата и дистанционното от ръцете ми.

– Казах ти, че така ще стане! – изхриптя той като Дон Корлеоне и огледа критично шишето в лапата си. – А, стига бе! Това вече е прекалено! Лари, не ти ли се струва, че зареждаме абсолютно същата бира в нашия хладилник?

Плешивият веднага се наведе и подхвана етюда, правейки се, че съсредоточено чете етикета.

– Дявол да го вземе, прав си! – извика той. – Страшно съвпадение! Тоя тип май има същия вкус като нас!

Аз се облегнах назад във фотьойла и понеже не ми оставаше нищо друго, се напънах да изкарам някаква отегчена физиономия, доколкото можех да я докарам при тези обстоятелства. Възнамерявах да се държа с тях като с боклуци, защото от опит знаех, че подобни отрепки се стягат в подобна ситуация. Мислят си, че имаш скрити козове. Тъкмо обратното, ако им покажеш страха си, ще ги озлобиш още повече. Имаше обаче един малък проблем – точно сега позицията ми беше така чудовищно неизгодна, че актьорската игра ми костваше наистина неимоверни усилия.

В същото време, една друга натрапчива мисъл бързо се загнездваше в главата ми и не ми позволяваше да се концентрирам. А именно: питах се защо Лара, която трябваше да подсигурява гърба ми, се бавеше да влети тук с гръм и трясък и смело да ме избави от неприятното затруднение. Какво, по дяволите, още търсеше в онази глупава дупка и не чуваше ли, че тук горе се мътят страшни работи?

Мислейки си за това, аз с неописуем ужас се сетих, че дупката всъщност зееше доста очевадна малко по-встрани от нас и че двете чернилки рано или късно щяха да се сетят нея. Ужасно ми се прииска да се обърна и да видя доколко се забелязваше от тази позиция, но се страхувах, че така само ще им привлека вниманието. Все пак, колкото по-дълго ги отвличах, толкова по-добре щеше да е – Лара си оставаше единствената ми надежда в момента.

Боб – този с белега, предвид че другият явно се казваше Лари – рязко вдигна бутилката в ръката си и ядно я запрати към стената зад мен, където тя се разби звучно. Аз изобщо не трепнах. Сега поне със сигурност знаех, че едрогърдестата блондинка долу в мазето най-накрая е чула шума.

– Мелроу, ти все повече заприличваш на конска муха! Осъзнаваш ли, че адски започваш да дразниш? – изсъска копелето по мой адрес, след като приключи с демонстрациите си на мъжественост и ланците спряха да дрънчат заглъхващо по врата му.

Аз отворих уста да му отговоря, но го направих почти след цяла минута мълчание, понеже все още се опитвах да измисля какво да кажа.

– А ти какво очакваше? – предпазливо се изправих на крака. – С моята професия, няма как иначе! Ти виждал ли си деликатни ченгета да танцуват лебедово езеро по пачки и шпицове из сцената на местопрестъплението?

Някъде в дълбините на съзнанието си смътно осъзнавах, че преигравам с поетиката, но нямах време да се концентрирам върху тази си мисъл. Бях твърде зает, още непривършил цветистото си словоизлияние, внимателно да се обърна назад и да се насоча към хладилника, който се намираше в дъното на стаята. Понеже очевидно нямаше къде да избягам, двете отрепки не направиха никакъв опит да ме спрат. Въпреки всичко, през цялото време, аз очаквах да получа изстрел в тила си.

За щастие, така и не го получих. Докопах се успешно до хладилника и бавно го отворих пред смаяните погледи на двете наркомаймуни. Беше пълен. Грабнах една бутилка отвътре и театрално погледнах етикета й без да имам никаква представа какво правя. Общо взето, опитвах се единствено да печеля време и колкото по-нагло се държах, толкова по-объркващо щеше да е за противниците ми. За беда обаче, мозъкът ми малодушно отказа да се включи в играта и не ми подаде никакви реплики, за да продължа.

Аз поседях така, нелепо застинал с бутилка в ръка и когато накрая изчетох почти целия й етикет, се наложи да направя каквото и да е – със или без подкрепата на мозъка ми. Огледах се наоколо за вилицата, понеже това беше най-естественото продължение на малката ми сценка, но тъй като не успях да открия къде съм я зарязал, внезапно се притесних за изпълнението си. В резултат на това, просто изпуснах бутилката и тя падна върху металния пръстен при краката на хладилника, разбивайки се на парчета по целия под.

Лари и Боб ме гледаха като втрещени. Разбирах ги напълно, защото и аз щях да бъда втрещен на тяхно място. Изглеждаха напълно шокирани от невъзможността да разберат какви ги вършех. Следвайки инерцията на момента, бързо се наведох с намерението да повторя точно същия номер, но в припряността си, изпуснах и втората бутилка още преди да съм в състояние да направя каквото и да било с нея. Тя, за жалост, подло се търкулна по дъските и бързо се скри зад хладилника без никакви фойерверки. Направо провали цялото ми представление!

Погледнах назад към наркодилърите. Те явно започваха да се окопитват и шоуто ми нямаше да получи шанса да седи още дълго на сцена. Отривисто грабнах трета бира и припряно я запратих по Боб, преди да съм се провалил отново. Този път се получи както трябва, но той я избегна в последния момент, оставяйки я да се разбие в стената зад него.

Четвъртата и петата си бомба насочих с всичка сила към плешивия Лари, който изобщо не си направи труда да помръдне и ги остави да профучат край ушите му, сякаш бяха бирени фъстъци и само щяха да го зарадват, ако го уцелят.

Шестата бутилка излетя пак по посока на Боб и за малко не го фрасна в челото, защото той като отчаян кетчър реши да се хвърли към нея, вбесен най-сетне от питчърските ми неумения. В последния момент се вразуми обаче и благоразумно тръгна да заляга на пода, разминавайки се с нея на косъм.

Седмата и осмата бира по стара традиция пуснах дружески да минат край ушите на Лари, който вече заспиваше от скука, а деветата – без да искам я чукнах в ръба на хладилника и тя се изсипа в краката ми.

Десетата бира… Е, десета бира нямаше – десетата биха я бе счупил Боб в стената зад мен одеве!

Аз се изправих уморено и се огледах, защото това май беше краят на целия купон. В хладилника имаше още: топено сирене, няколко краставици и един банан, но те всичките извинително ми се усмихваха, обещавайки да не нарушават фанатичната си вярност към принципите на пацифизма, колкото и да съм го закъсал. По скалата на Мос, твърдостта им бе толкова ниска, че можех да ги надраскам дори с поглед!

Накрая Лари и Боб, съвсем естествено, се окопитиха. Те ме погледнаха като за последно, в очакване да измисля още нещо, но аз само повдигнах извинително рамене. Нямах никакви други идеи, нито пък време да ги обмислям и единственото, на което можех да разчитам сега бе парчето от бутилка в ръката ми. За да е по-пълен фарса обаче, реших преди това да си поиграем за кратко на гоненица около масата и на прескочи кобила.

Бързо се заех да търча край мебелите в кръг, но скоро се оказа, че или пистата ми не беше достатъчно дълга; или траекторията ми – недостатъчно добре изчислена; или пък просто филмите на Стан Лаурел и Оливър Харди не бяха почерпени от действителността. Още на втората ми крачка, неприятно се сблъсках с грозния белег на Боб и то, почти от упор. Фраснах си челото в носа му, а той изрева от болка като стара мечка гризли. Въпреки всичко, успях да го финтирам и мисля, че имах доста добри шансове да се измъкна, заебавайки Лара в лапите на мръсниците, ако подлият Лари, който се оказа страшно пъргав, не бе заел прекрасна спортна стойка край моя доскорошен фотьойл и хладнокръвно не ме беше светнал между очите в последния миг.

Не знам дали заради добрата му форма – изглеждаше жилест като стара върба – или заради моя устремен ентусиазъм, но главата ми буквално гръмна от удара. Аз изпуснах оръжието си, носът ми щръкна безпомощно нагоре, а мозъкът ми се изплиска чак до тавана. Сетне залитнах и паднах на тила си.

Лари моментално скочи върху мен и ме хвана за яката. После ме завлече до масата и докато още бях замаян, върза ръцете ми отзад за двата й крака. Междувременно, Боб като че ли се посъвзе от удара и бавно се изправи. От носа му обилно шуртеше кръв, за разлика от моя, който макар и да болеше, нямаше подобни поражения. Аз криво му се усмихнах от позицията на победител.

Той извади една носна кърпа да се позабърше, пръхтейки от болката, но пък и без да показва излишни емоции – не се втурна да ме коли, нито да ме скалпира, а единствено измърмори:

– Невероятен загубеняк си, Мелроу, да знаеш! Не съм виждал по-смотан човек от тебе. Направо се чудя в какъв пристъп на умопомрачение си решил да ставаш ченге.

– Е, и ти не се мисли за кой знае какво цвете! – отвърнах подсмърчайки. – Защо не си направиш белег и на другата буза, а? Може да имаш по-голям успех с жените – чувал съм, че мацките обичали симетрията!

– А не искаш ли да издълбая един специално за теб в средата на челото ти? – изграчи той. – Аз пък съм чувал, че така по-лесно ще идентифицират трупа ти!

– Заблудил си се! Няма да го има в паспортната ми снимка и никой няма да направи връзката.

– Ами ще те щракна с един полароид тогава, за да им помогна? – опита се да ми го върне отрепката, демонстрирайки твърде лоша логика и пълна липса на фантазия.

– Я стига с тия глупости! – изненадващо се намеси Лари за да спре препирнята ни. – Нека първо приключим с него, пък сетне ще му правим татуировки. И без друго, на студено става доста по-лесно!

Ние с Боб веднага млъкнахме и го погледнахме неодобрително, както ми се стори. Е, аз със сигурност бях по-настоятелният от двамата, защото това с „татуировките на студено“ не ми хареса особено.

– Предлагам първо да ни кажеш какво точно си изпял на ченгетата дотук – продължи плешивия, обръщайки се към мен – и колкото по-обстоятелствен си, толкова по-дълго ще живееш. Въобще няма да сбъркаш, ако даже се превърнеш в шибана Шехерезада!

Аз му се усмихнах не особено въодушевен от офертата. Да живея по-дълго не ме устройваше – исках да живея вечно. Явно не го биваше много, много в маркетинговите трикове!

– Ченгетата са ви най-малката грижа – рекох в отчаян опит да предложа на отрепките някаква причина да ме задържат жив за още малко. – Това, с което сте се захванали покрай Соня, ще ви затрие главите доста преди те да ви докопат!

Те и двамата ме зяпнаха силно озадачени.

– Какво пък трябва да значи това? – попита Лари.

Аз се замислих и изведнъж се стъписах, трескаво разсъждавайки какво наистина би трябвало да значи това. Отчаяно зашляпах с крака и замахах с ръце из водата, търсейки сламка, за която да се вкопча. Естествено, скоро стигнах до извода, че такава не съществуваше, защото чисто и просто импровизирах повече от безобразно. Постепенно водата стигна до носа ми и накрая аз трябваше да реша дали я оставя да влезе вътре или да се гмурна в черната бездна под мен, за да съкратя агонията си.

– Наистина ли си мислите, че тая курва ще дели с вас? – избълбуках с последните си остатъци от кислород, пробвайки се в последния миг да скалъпя някоя нелепа история. – Сигурен съм, че ще ви бие шута при първата възможност, точно както другата и курва го направи!

Наркодилърите се спогледаха странно. Боб нервно отиде да седне в креслото пред телевизора и да запали една цигара – там някаква мексиканка тъкмо се опитваше да си вкара бутилка от вино в гъза и той хвана дистанционното да превключи канала.

– Къде се крие тъпата мърша? – попита след това, без да поглежда към мен. – Ще разберем така или иначе, тъй че няма смисъл да си усложняваш положението и да я прикриваш!

Аз вътрешно си отдъхнах. Това, че действително бе духнала потвърждаваше блъфа ми и освен това, си беше и добра отправна точка за по-нататъшни импровизации.

– А защо не питате посредника си! – отвърнах вече по-смело. – Мацето се превръща в ценна стока сега. Убеден съм, че той ще знае нещо по въпроса!

Последва мъртвешко мълчание. За кратко се чуваше само тежко дишане и сетне гласът на Лари отекна в тишината:

– Нещо не ми се връзва. Хамилт… нашият човек няма да ни изпързаля точно сега! – рязко се спря той преди да изтърси името на посредника им. – Поне не, докато не приключим!

– Абе, теб наистина никак не те бива в сметките! – ухилих му се ехидно. – Нещата вече се пекат за по-нататък. Може и въобще да не стигнете дотам, че да приключите!

Лари и Боб отново се спогледаха замислено. Аз, от своя страна, отчаяно се захванах да ровя из паметта за още нещо, ала за жалост, не бях измъкнал кой знае колко от курвата с белите гащи и нямах представа кого се опитват да изнудят. А и честно казано, каквото и да измислех, то все някога щеше да свърши!

След малко Боб се обърна назад към приятелчето си.

– Вярваш ли му? – замислено попита.

– Ами, не особено! – отсече Лари, въпреки че аз през цялото време го умолявах наум да каже „да“. – Мисля, че по-скоро пробва почвата.

– Абе, то явно и тебе не те бива в сметките! – побързах да последвам съвета му аз, опипвайки на сляпо около мен. – Откъде си толкова сигурен, че не е оплела и други хора нагоре по веригата? Ако е така, малката ви сделчица изведнъж ще стане много смешна и незначителна. Не мислиш ли?

Ако трябваше да бъда честен, може би вече беше време да се спра. Усещах, че доста сериозно нагазвам в калта и всеки миг ще започна да си противореча без да искам. Горещо се надявах „пеперудата“ да не ме е изпързаляла и единствената ми надежда бе, че в подобни тайфи като тяхната, някой винаги се опитва да прекара някого.

Лари ядосано се наведе и впери малките си, зли очички в моите.

– Какво точно знаеш за сделката? – изсъска той.

Аз притеснено се размърдах под масата.

– Старото корито още ли е в залива? – попитах съвсем напосоки, използвайки буквално последната информация с която разполагах. След това, просто нямаше как да ги накарам да мислят, че знам нещо.

Точно тогава, с крайчеца на окото си зърнах как Боб неочаквано се изстреля от фотьойла като ракета. В първия момент си помислих, че е заради думите ми и ще дойде да ме пребие. Вместо към мен обаче, той скочи на другата страна, и смело като черна пантера, се метна в обезчестеното скривалище на пода. Едва сега го бе забелязал! В същото време, Лари изненадващо ме фрасна по носа и то така силно, че пред очите ми заблестяха звезди и вече наистина ми потече кръв. Адски болеше.

Аз замаяно вдигнах глава, премигвайки безпомощно и се опитах да го фокусирам с очи. Заради позицията ми, кръвта се стичаше право в устата ми и се наложи да я преглътна. За кой ли път в живота си се учудих, колко солен е вкусът й. Така и никога не успях да свикна с тази мисъл!

След няколко секунди, погледът ми бавно се проясни и се спря върху Лари. Той ме гледаше спокойно ухилен, сякаш току-що ми беше направил най-милия комплимент и очакваше да му благодаря. Зад гърба му, в дупката, цареше странно спокойствие. Не се чуваха тупаници, не се извиваше никакво облаче прах отгоре и я нямаше специфичната атмосфера от срещата на Том с Джери. Изобщо – там отсъстваше всякакъв екшън и Лара явно нямаше да изскочи с автомат в ръцете и кръстосани патрондаши на голите си гърди, за да ме спаси. Това последното, силно ме притесняваше, защото нямаше на кого друг да се надявам.

Понеже плешивият очевидно не възнамеряваше да продължи с малтретирането ми и след изблика си, изглеждаше някак добронамерен – почти все едно съжаляваше, че преди малко си е изпуснал нервите, – аз го попитах, кимвайки внимателно към дупката, за да не разплискам кръвта си:

– Какво му стана изведнъж?

– Нищо му няма, не се притеснявай! Твърде чувствителен е. Обижда се от няма и нищо! – обясни ми той.

– Едва ли е очаквал, че съм дошъл тук да погледам телевизия и да пийна няколко бири!

– Ами, понякога е учудващо наивен. А то и при твоята глуповата физиономия, като нищо може да се заблуди човек!

Аз сдържано кимнах да му благодаря за добрите думи. Все още не можех да проумея защо е толкова тихо там долу.

– Освен това, скривалището му беше слабост – продължи отрепката. – Той го измисли и го направи така, че да устои дори на щателен полицейски обиск. Отдолу таванът е облицован с шумопоглъщащи материали, дебели цяла педя, за да не кънти при почукване. И ето на, първият глупак дето си изкарва прехраната да следи кръшкащи съпруги, взема че нахълтва вътре! Не е приятно, влез му в положението!

Не сметнах за необходимо нито да влизам в нечие положение, нито да обяснявам с какво не си изкарвах прехраната. Точно тогава, Боб изненадващо изскочи от тъмното, като го направи по абсолютно същия начин, по както и влезе – със скок, достоен за основаването на чисто нова кунг-фу школа.

Копелето е обърнало скривалището наопаки! – изръмжа той, от което аз заключих, че явно не е забелязал Лара. В цялата предполагаема теснотия долу, струваше ми се адски странно как не я бе настъпил по пръстите на краката поне! А може би имаше изход за навън и тя бе духнала през него! Това, между другото, щеше да ме постави в много затруднено положение, оставяйки ме съвсем сам в тила на врага.

– Не се безпокой, нищо не липсва – продължи наркодилърът, което пък от своя страна, ме наведе на мисълта, че Лара, за мое щастие, беше и лош детектив. В противен случай, те двамата можеха да ме скъсат от бой, докато ме тарашат за нещо, което нямаше как да е у мен.

– Със сигурност не е знаел какво да търси, понеже е доста глупав! – отвърна Лари.

Аз си замълчах. Мен лично тази версия ме устройваше, защото подценявайки ме, те увеличаваха възможността да се измъкна. Хубаво овързан под масата без дори да мога да мръдна, аз така се въодушевих от тази мисъл и се размечтах, че след малко, силно се разкашлях от вълнение и буквално забравих да спра. Чак Лари се пресегна по едно време да ме потупа по гърба и умерено обнадежден от тази негова проява на внимание, аз попитах:

– Какво ще ме правите?

– Ще те убием – каза небрежно той. – Не се притеснявай, няма да ти губим времето и да те измъчваме!

– А не може ли да ме поизмъчите, но за сметка на това да ме убивате? – опитах се да преговарям, ала без да тая особени надежди.

Той се замисли.

– А защо да не го направим така: първо ще се позабавляваме с теб, а сетне, като се уморим да те мъчим, ще те и убием! Става ли, а? Искаш ли една последна цигара?

Аз го погледнах и взех трескаво да разсъждавам. Една цигара не беше особено дълго време. Фишекът със Соня изглежда не бе гръмнал както трябва и сега трябваше да измисля нещо друго, но за съжаление, не знаех какво. Намирах се в пълна безизходица, изгърмял всичките си патрони.

– Не. Искам да позяпам телевизия! – след няколко секунди, обявих крайното си решение. Не знам защо, но страшно ми се гледаше в този момент. Щеше ми се да се поразведря, за да посрещна смъртта с оптимизъм. Въпреки всичко, не вярвах те да се вържат на идеята ми.

– А да отскочим да ти вземем още една биричка, не щеш ли? – намеси се в абсурдния ни разговор и Боб. Очите на копелето, които и без друго бяха студени и злобни, сега пареха. Той се приближи и зловещо започна да пука пръстите си под носа ми.

Аз твърдо отминах заядливата му забележка с мълчание и се обърнах към далеч по-цивилизования Лари. Трябваше спешно да измисля нещо, ако ще и да е най-голямата глупост на света.

– Слушай какво! – отчаяно изломотих, бързайки да се спася. – Както можеш да се досетиш, отдавна съм наясно с далаверите ви. Всичките мръсни сделки с доставките на дрога, преводите в чужди банки, оцетния анхидрид – знам я цялата верига! Ако исках да използвам тази информация срещу вас, досега да съм го сторил, не мислиш ли?

Тук, аз направих малка, драматична пауза, колкото да се спра преди да съм споменал и за подводниците с хероин по дъното на Карибско море, шантажирането на политици и купуването на съдии. В последния момент, си дадох сметка, че те все пак бяха обикновени улични наркодилъри.

– Тъй че защо по-скоро не се разберем като мъже? – продължих вместо това. – Ако не ми създавате излишни проблеми – при тези думи аз могъщо се размърдах под масата за да се види, че имам потенциала да потроша не само бараката и квартала, ами и съвсем сам да разбия на пух и прах цялата наркотична верига в този град, – и аз няма да ви закачам повече. А като бонус, ще ви докарам и Соня!

Защо ли имах чувството, че наистина, ама наистина много прекалявах. Чудех се откъде ми идеше вдъхновение за това. Направо можех да отворя собствен театър и да изиграя всички главни роли във всички постановки в него, че даже и сам да си партнирам!

Моите двама приятели ме погледнаха стъписани. Лари деликатно се прокашля, а Боб тихо премлясна два пъти.

– Значи ще ни докараш Соня, така ли? – пръв наруши мълчанието плешивия.

Не знам кой дявол ме накара вместо да кимна простичко, да повторя с патетика, достойна за започването на троянската война:

– Да. И няма да ви закачам повече!

Никой от тях не реагира на обещанието ми. На тяхно място, аз сигурно щях да си скъсам дробовете от смях, но те не го направиха.

– И няма да кажеш нищо на полицията за доставките на дрога, преводите в чужди банки и производството на оцетен анхидрид в нелегалната ни фабрика? – след малко реши да се подсигури Лари.

– Нито дума!

– И ще можем да продължим да си правим мръсните сделки необезпокоявани?

– Без никакви грижи!

– Обещаваш?

– Заклевам се!

Към този момент вече напълно осъзнавах, че нищо няма да се получи. Чувствах се като многократен световен шампион в триатлон по наглост, идиотизъм и бездарност в импровизациите и двамата наркодилъри май го усещаха също. А и нямаше как да е другояче, като не си знаех мярката!

– Мисля, че нищо не знае глупакът. Твърде голям кретен е! – измърмори Боб.

– Ъхъ! – съгласи се набързо Лари, обръщайки се след това към мен.

– Адски ти благодарим за великодушието! – каза театрално трогнат. – За това, че ще ни пощадиш, ще ти дадем право на избор. Има два начина да умреш: Боб да ти пръсне черепа с бокса си или да те обесим с главата надолу за ей онзи полюлей. Кое да бъде?

Той ми показа полюлея. Това ми се видя невероятно грубо. Не знам защо, но ми изглеждаше като да ти вземат мярка за костюм преди да ти направят рискова операция в болницата. Човек все му се искаше да се надява до последно! Аз отчаяно се захванах да претеглям всичките си шансове, които обаче се оказаха нулеви, и понеже в главата ми нямаше нищо друго, освен плоския номер, че полицията чака наблизо, на което те вероятно нямаше да се хванат, май можех единствено да се опитам в края на този си живот да разбера нещо за последния ден от предишния. Стори ми се някак важно. Затова и ги попитах.

– Абе, ти наистина си бил много зле, бе! Сега като се замисля, направо си за психиатрия! – вместо отговор поклати плешивата си глава Лари. Боб пък прие моя трогателен въпрос като чиста подигравка и незабавно извади металния си бокс, скърцайки със зъби.

– Знаеш ли колко бързо ще ти просветне, ако те фрасна два пъти с това? – изсъска в лицето ми.

Много неприятен тип! Размахваше глупавото си желязо пред очите ми, сякаш нямах представа какво се прави с него. На всичкото отгоре, ме наплю без да иска. Аз погнусено извърнах глава и обърсах буза в рамото си. Жестът ми явно го засрами донякъде, защото той прибра бокса и се отдалечи до стената, заставайки с гръб към нас.

– Значи в крайна сметка се спираме на обесването, така ли? – продължи делово Лари, поглеждайки отново към тавана. – Сигурен ли си? Чувал съм, че обесените се насират като повисят няколко минути на въжето!

– Аз пък съм чувал друго – измънках без да поглеждам нагоре. – Чувал съм, че ако бесиш някого, рискуваш после да си навлечеш неприятности.

– Кога после? – учуди се плешивият.

– Когато довтасат ченгетата без да ги очакваш. Води се убийство по особено жесток начин!

Той въобще не се хвана. И съвсем естествено!

– Нека все пак да се върнем на насирането. Остави сега ченгетата! – подхвана ме веднага след това. – Страшно съм любопитен да видя, дали ако те обесим с главата надолу, също ще се насереш, но в обратната посока!

– Малко вероятно е! – опитах се да го обезкуража. – Не съм ял нищо през последните два дни.

– Все нещичко ти е останало, не се безпокой! Човешкото тяло си държи запас в червата.

В този момент, Боб неочаквано приключи със самонаказанието си да седи прав до стената и недоволно се обърна към нас.

– Хайде да престанем вече с тези глупости! Започвате и двамата да ми ходите по нервите! – изръмжа той и за мой ужас, партньорът му сега се съгласи без забележки.

Те бързо ме освободиха от масата и със завързани отпред ръце, ме издърпаха навън от бараката. Там ме посрещна хладния нощен въздух, придружен с приятно подухващ ветрец. Луната беше изгряла и наоколо изглеждаше вече съвсем светло, а небето грееше обсипано с големи и ярки, блещукащи звезди. Кеят пред нас искреше целият потопен в романтичен синкав сумрак.

„Каква прекрасна вечер! – помислих си угнетено. – Само за умиране е! Жалко, че никой няма да види смъртта ми!“

Двете отрепки грубо ме помъкнаха към нещо като запустял паркинг наблизо, където бяха оставени две коли – един Крайслер, модел седемдесет и четвърта и някакъв стар, очукан Форд, набор на нашия с Лара.

– Дано си ожаднял от предния път насам! – изсъска Боб в ухото ми, докато се ослушваше напрегнато. Проклетата котка от злополучното ни, както се оказа идване тук, пак се бе разврещяла на умряло. Надявах се не точно заради мен!

– Защо? Ще ме черпите питие ли? – попитах горе-долу хладнокръвно. Не знам защо, но все още не се отказвах от идеята, че Лара с гръм и трясък ще се намеси в последния момент.

– Ако си адски жаден, тогава имаш късмет! – ухили се Боб. – Ще те почерпим с едно наистина много голямо. Даже се съмнявам, че ще успееш да го изпиеш цялото.

В същото време докато ние си разменяхме любезности, Лари упорито бърникаше нещо в багажника на Крайслера.

– Да не би да ме давите? – усъмних се аз с горчиво прозрение в гласа.

– Ще видиш! Съветвам те да си поемеш дълбоко дъх. Колата се пълни с вода за около минута и половина и после ще трябва да ти стигне чак до сутринта!

Тук аз най-сетне започнах здраво да се притеснявам. Поозърнах се леко настрани, но никаква надежда не видях. Районът беше абсолютно пуст и никой не го бе еня какво става наоколо, така че май се налагаше да продължа да блъфирам.

– И ще затриете цял Крайслер заради мен? – попитах в опит да отворя дискусия относно оръжието на престъплението. – Това си е чисто безумство!

– Е, чак пък безумство! И няма да е точно Крайслера – може би по-скоро Форда. Не е като да е последен модел, нали разбираш!

– А не се ли опасявате, че когато полицията открие колата, вашата барака ще попадне подозрително близо до мястото на инцидента? Особено пък, ако Фордът е краден!

– Когато полицията открие колата, нашата барака ще е празна – успокои ме отрепката, – а малко по-късно, ние ще бъдем на едно друго крайбрежие, край един друг океан!

Лари най-сетне приключи с приготовленията си в Крайслера и шумно тръшна багажника му. В ръцете си държеше нещо.

Аз погледнах към него. Примката около врата ми започваше бързо да се затяга и не исках да се паникьосвам излишно, но щеше да е къде-къде по-добре, ако вече бях спасен.

Те двамата отново ме подхванаха грубо и ме натикаха на задната седалка на Форда, завързвайки ми ръцете за дръжката над страничната врата. Понеже теренът нямаше никакъв наклон, който да се използва, Лари запали мотора и заклещи педала на газта с една тухла, намествайки огледалото за задно виждане към мен.

– Да не изпуснеш като ти махаме – обясни той.

– Благодаря много! – казах все така хладнокръвно. – Надявам се да се видим пак скоро.

– Непременно! Ако не на този – на оня свят!

Копелето включи на първа и отмести крака си от съединителя. След това, тръшна вратата в движение и ми козирува за сбогом.

Фордът тържествено като на процесия се понесе напред към края на кея и към водата. Заливът започваше на около тридесетина метра по-нататък и беше крайно време Лара да се появи отнякъде. Тя обаче продължаваше доста неприятно да се бави.

Аз сериозно започнах да се съмнявам в така нареченото мое спасение. Между мен и кончината ми не оставаше кой знае колко – само някакви си две-три минути. Озърнах се уплашено настрани, но не се виждаха никакви кандидат спасители. Единствено котката, която ми надуваше главата цяла вечер се блещеше зловещо от една кофа за боклук. Действително беше черна!

Оставаха около двадесет метра до водата. Аз рязко се взех в ръце и побързах да се паникьосам – нямаше на какво повече да се надявам. Виждах как океанът приближава все по-близо и по-близо и по повърхността му плуват красиви лунни зайчета, блещукащи като малки рибки, които си поемат въздух. Силно задърпах ръцете си в опит да изкъртя дръжката, но тя не помръдна. Копелетата добре бяха преценили ситуацията. Отчаяно опънах крака напред между двете предни седалки, но не съществуваше никакъв шанс да достигна педалите.

Оставаха десет метра. Параноята здраво ме стегна за гърлото. Аз изпънах гърдите си и поех въздух толкова дълбоко, че чак ушите ми заглъхнаха и ми се зави свят. Мисълта ми беше изцяло заета с това да измисля начин как да отделя кислорода от водата, когато колата се напълни с нея. Мъчех се да се сетя как го правеха рибите.

Помислих си, че Лара трябваше да се е скрила под самия кей – иначе изобщо не виждах как щеше да ме спаси. Вероятно възнамеряваше да протегне ръка в последния миг преди Фордът да цопне в залива и да ме издърпа навън. Така и отрепките нямаше да разберат нищо. Хитро го беше намислила, но защо, по дяволите, още се бавеше!

Старото возило тромаво стигна до ръба на кея, раздруса се за миг и увисна във въздуха, накланяйки се надолу, което внезапно ми даде надеждата, че може да запази равновесие и да си остане така. Уви, след секунда, то се наклони още малко и сетне шумно се сгромоляса във водата, вдигайки пръски чак до Луната!

Интересно колко бързо наистина потъва една кола. На човек му се струва, че целия този огромен балон от въздух ще види бая зор докато се изниже навън – или поне така го показват по филмите – а той прави едно „фъс“ и изчезва яко дим. Боб беше казал минута и половина, но на мен ми се стори секунда и половина.

Последната глътка кислород изведнъж се превърна в миниатюрно балонче и пъргаво се шмугна през пробития уплътнител на стъклото, докато аз го проследявах с тъжен поглед да излиза през него. Възможността Лара да беше престояла половин час на дъното на залива, чакайки ме да се появя, вече се свеждаше до нула. Трябваше междувременно да се е превърнала в русалка!

В края на краищата, дробовете ужасно ме заболяха от всичкото напрежение и аз се принудих шумно да поема въздух, зяпвайки широко в отчаянието си. Чак не можах да повярвам колко много се отвори устата ми. След това, моментално подскочих от ужас и изненада. Наркодилърите седяха точно зад мен и ми махаха с ръка в огледалото за задно виждане!

Трябваха ми поне десет секунди, преди замъгленото ми съзнание да схване, че всъщност все още седях вързан в стария Форд, носейки се към черната паст на океана. Просто толкова силно си бях напънал дробовете, че в комбинация с нервното напрежение, кръвното ми бе скочило и за момент бях изгубил съзнание. И сега трябваше да преживея всичко наново! Видях наркодилърите да ми се хилят отзад; видях океанът да се приближава отпред; видях черната котка да ми се блещи от капака на кофата за боклук; видях как Лара без малко не се спъна, изскачайки иззад купчина строителни отпадъци и притичвайки не особено забързано към колата; видях Лари и Боб изненадани да се хващат за мишниците, осъзнавайки разочаровани, че не бяха предвидили подобен развой на събитията и бяха оставили пистолетите си в бараката!

След почти цяла вечност, моята неочаквана спасителка най-накрая успя да се дотътри до Форда и да скочи вътре, затръшвайки предната врата след себе си. Движехме се с не повече от десет километра в час, но бяхме едва на няколко метра от ръба на кея и положението си беше критично.

– Отмести се, дяволите да те вземат! – изръмжа раздразнено тя и срита стърчащите ми между предните седалки крака като насмалко не ми счупи коленете.

Сетне хвана волана и силно го завъртя надясно. Колата плавно зави буквално по самия ръб на кея, и пред втрещените погледи на двете наркомаймуни, се гмурна в тъмнината около пристанището. Те така се бяха стъписали докато ни гледаха, че дори не се сетиха да се метнат на Крайслера и да ни догонят. С тази скорост, с положителност щяха да го направят за не повече от минута.

Не след дълго се скриха напълно от погледите ни.

Аз, все така твърде замаян и почти неразбиращ какво се случва около мен, успях единствено да попитам:

– Настъпи ли те по пръстите на краката?

– Кой? – недоумяващо обърна главата си назад Лара.

– Боб.

– Какви ги дрънкаш, по дяволите! – сопна ми се тя, размазвайки коленете ми, докато се опитваше се смени скоростите.

Като за първо каране в живота й не беше никак зле. Вози ме така – вързан за задната седалка – чак до хотела.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 16 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу