logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
17


Твърде наивно смятах, че след толкова тежка и изнурителна вечер, съдбата ще се смили и ще ме възнагради с известна почивка. Надявах се, ако не можех да се подуя от спане както Лара миналия ден, то поне да дремна за кратко в колата и повечко – сетне в хотела. Чувствах се като разглобен – всички кокали ме боляха, китките ми бяха ожулени от въжето, а носът ми се беше напълнил целия със засъхнала кръв. Ужасно гадно сърбеше, даже да оставехме болката настрана.

Не се получи обаче точно така, както си го бях намислил. След добрите впечатления от тръгването, някъде по средата на пътя, Лара изведнъж придоби самочувствие и започна да форсира безсмислено двигателя като аутсайдер на Гран При, лашкайки ме от едната до другата врата и обратно. Не стига това, ами и моята приятелка от рецепцията – Сандра като ме видя, мигновено налапа писалката си чак до самия й връх и се зае интензивно да я облизва с език, хвърляйки ми влажни погледи. Не я смути дори окаяния ми вид. Лукаво ни осведоми, че не сме си оставили ключовете на излизане.

Въобще, ситуацията се оформяше ужасно кофти и пред мен се очертаваше поредната безсънна нощ. Беше малко след полунощ и имаше само още едно нещо на този свят, което можеше да направи нещата по-гадни, отколкото вече бяха, а именно: да ме чакат още неприятности, горе пред самата стая.

Телевизорът работеше. Телевизорът не просто работеше, ами буквално гърмеше като Ниагарския Водопад! Сигурен бях, че не сме го забравили пуснат. Освен това, се чуваше и шум от ровичкане в стаята.

Лара настойчиво започна да ме мушка отзад с явния подтекст да вляза да проверя какво става. На мен никак не ми се отиваше. След всичко, което преживях по-скоро ми идеше да се врътна обратно, да задигна един кашон от скитниците под моста и да се напъхам в него. Той, най-малкото щеше да ми осигури спокойствие и относителен комфорт поне за няколко часа.

Понеже ние продължавахме да седим пред вратата и да се ослушваме, а това ставаше все по-тъпо и по-тъпо, докато някой тарашеше на воля багажа ни, аз все пак се насилих да натисна бравата, с риск за втори път днес да ми разбият носа.

За моя най-голяма изненада, вратата се оказа заключена. Това решаваше донякъде проблемите ми, но тъй като не бях свикнал да я намирам така напоследък, веднага ми хрумна доста рационалната мисъл, дали пък не бяхме толкова тъпи, че да сме си объркали стаята. Проверих с известна надежда, но действително не бяхме чак толкова!

Накрая Лара изгуби търпение и извади нейния ключ, започвайки бясно да ръчка в ключалката. Ровичкането от другата страна моментално спря. Аз неохотно си помислих, че няма никакво време за губене и теглих здрав ритник на вратата, вследствие на който тя, ключалката, ключа, и Лара влетяха вътре един след друг. След всички тях, гордо пристъпих и аз.

За съжаление, или по-скоро за мой късмет, докато стана това, тайнственият ровичкащ успя да се омете. Вратата към терасата зееше отворена и той явно бе използвал същата пожарна стълба, която използвахме и ние по-рано тази нощ. Затова пък ни беше оставил приветливата бъркотия, която е съумя да сътвори през това време.

– Край! До тук бях! – уморено казах аз и се тръшнах на леглото да спя. – Стига толкова за днес!

– Че какво толкова свърши? – попита невъзмутимо дебелокожото чудовище с русата коса и големите цици.

Аз я погледнах кисело и оставих думите й да висят във въздуха, забивайки нос във възглавницата. Беше лепкава и гадна – дъхаше на „Джони Уолкър“. Не знам защо тази марка ме преследваше толкова упорито през последната седмица, но нещата вече започваха да ме изнервят.

Хванах възглавницата с две ръце и ядосано я запокитих през стаята и за момент ми хрумна, че ако мога по същия начин да запокитя нанякъде и Лара, щеше да бъде направо прекрасно. Самата тя се бе курдисала до мен с крака на другата възглавница и с убийствено стържене, пилеше ноктите си току до ухото ми. Все пак, добре че поне мина през банята да измие краката си преди да се захване с педикюра!

Понадигнах се кисело, хванах я с две ръце за гъза и започнах бавно да я изтиквам от леглото. Исках да я прекатуря през ръба му долу на пода. Тя обаче се заинати и стисна чаршафите, които бях затиснал със собственото си тяло. След кратка и мълчалива борба, ние и двамата се изсипахме на мокета заедно с цялата спалня.

Лара се надриска да се хили, при все че за малко не проникнах в нея, поради простата причина, че понятието бельо не съществуваше в битието й, а панталоните й в момента седяха зарязани на пода в банята. Независимо от инцидента, аз не изпитах никакви мераци в тази посока. Бях се убедил напълно, че не сме един за друг.

Надигнах се енергично, измерих русата патка с презрителен поглед и отидох в ъгъла при празната саксия. Тръшнах на пода до нея и направих отчаян опит да заспя. Оказа се още по-трудно. Бях забравил, че от вчера насам там беше полевата тоалетна на Лара и вече понамирисваше стабилно.

В крайна сметка, наложи ми се да стана и да изтикам саксията в банята, да затворя вратата и да легна пак. По едно време успях да се унеса в дрямка под непрекъснатото хихикане на русата напаст, която ме замерваше с парченца от ноктите си от леглото. Това, за жалост, беше само за съвсем кратък момент.

След като настърга ноктите си до насита, чудовището неочаквано реши, че иска да гледа телевизия. Нещо повече – реши, че иска да гледа телевизия с надупен до дупка звук. На всичко отгоре, зяпаше дебатите в Конгреса!

Някъде около сто и двадесет децибела от очевидно най-мощният апарат в света отново разтресоха целия хотел, къртейки парченца мазилка от тавана в устата ми. Аз се опитах да се обърна по корем, но не след дълго вратът ми пък взе да се пълни и трябваше за не знам кой път да стана от мястото си.

Реших да отида да се изкъпя. Напълних ваната с вода, направих я двадесет и осем градуса и се пльокнах вътре, изплисквайки половината от съдържанието й върху захвърлените гащи на Лара. Сетне се отпуснах, но без да храня особено големи надежди за бъдещето.

Замислих се кой ли бе тършувал из стаята ни. Със сигурност не бяха Лари и Боб, защото изобщо не си направиха труда да ни последват, а и не знаеха къде сме отседнали. Освен това, едва ли щяха да се изнижат така позорно от едно единствено щракване на ключалката.

После внезапно се сетих за собственика на Итърнити, а след него – и за двамата исландски албиноси с бермудите, от което гърбът ми неприятно взе да изтръпва. Бяха странни птици. Спомних си, че копелетата ми направиха някакви знаци в бара и това ми видя адски подозрително. Нито първия обаче, нито вторите ги виждах да се крият от мен. Особено вторите, каквито бяха безчувствени като тапири, по-скоро щяха да минат и да вземат каквото си искат от стаята ей-така – докато аз си кисна в банята и ги наблюдавам учудено.

Накрая аз се изтегнах уморено назад и се отказах да мисля повече, защото очевидно до никъде нямаше да стигна без да имам доказателства. Поседях мълчаливо около петнадесет минути във ваната, и след като насмалко не се удавих там вътре, унасяйки се в дрямка, ядосано станах с убеждението, че явно няма да се спи и тази нощ.

Отвън, Лара пак беше захванала ноктите си и освен това, си човъркаше носа. По телевизията дебатите в Конгреса бяха изчезнали и една доста перверзна говорителка обобщаваше видяното. Сигурен бях, че изобщо никой не я слуша какво приказва, защото имаше цици като църковни камбани, които бе натикала в блузка подобна на детска ръкавичка, а това беше достатъчно да разконцентрира и йога със стогодишна практика. Тъкмо затова не е хубаво да се смесват тези неща! Новините са си новини, но природата си е природа – никога не е ясно кое от двете ще надделее!

Аз неохотно откъснах поглед от телевизора и спрях да се разхождам полугол и да умувам над устройството на света. Вместо това, си обух панталоните. Лара също измърмори, че й е студено или по-точно, че й е „замръзнала путката“ и отиде да обуе своите. Секунди по-късно се върна с подгизналите си гащи и обяви на всеослушание, че съм малоумен педал. Аз пък отговорих на простотията й с мълчание и се изнизах навън, отивайки до асансьора. Искаше ми се, ако не мога да се наспя, поне да пийна нещо преди да затвори бара.

Когато тромавата машина дойде след малко, пиколото си беше на мястото и изглеждаше сравнително свеж. От време на време успяваше да си отвори очите и само съвсем леко се олюляваше. Казах му: „Партер!“, а той „чевръсто“ натисна копчето, след като няколко пъти преброди редичката докато го открие. Минута след това, асансьорът плавно забави ход и спря с характерното подрусване, а вратата му бавно се разтвори.

Дрогата моментално се свлече на пода зад мен. Явно силите му стигнаха дотук и подрусването му бе подействало като челен удар на калинка с товарен влак. Понеже нямах никакво желание да му оказвам първа помощ, а и бях сигурен, че ще се оправи сам, аз излязох отвън и се отправих към бара. Сандра ми намигна от рецепцията и каза, че ей-сега ще намине.

Вътре, между другото, ме посрещна доста приятна обстановка. Оказа се почти празно и светлината падаше отгоре приглушена, а във въздуха се носеше деликатен джаз. Аз седнах при бармана, който като че ли не ми се зарадва особено. Беше същият, с когото „напишкахме“ Сандра в късния следобед и очевидно се бе разминал с уволнението.

Попита ме какво ще пия и аз без колебание си поръчах „Бомбай“, защото още съжалявах за прахосаното от миналия път. Барманът ми го наля, повъртя се наблизо да обслужи двама позакъснели като мен клиенти и понеже очевидно нещо го глождеше отвътре, пак дойде насам.

– И какво те прихвана така изведнъж? – попита намусено.

Аз недоумяващо повдигнах вежди, на което той отвърна:

– Това беше номер седемстотин тридесет и три!

Пак ми се наложи да повдигна вежди.

– Маслината, бе човек! Защо ми скрои такъв гаден номер? Знаеш ли откога се опитвам да изчисля шанса да влезе в чашата със спонт – съживи той болезнения си спомен. – Беше седемстотин тридесет и третия път и можеше да е тогава. Вече няма как да знам и трябва да почна да броя отначало!

Погледнах несигурно назад към билярдната маса. Намираше се поне на петнадесет метра оттук.

– Не този спонт! – проследи погледа ми заслужилият майстор на мятането. – Имах предвид ръба на чашата.

– Ааа, така ли? – бавно загрях аз. Никак не ми пукаше за неговите изчисления в момента, но все пак сметнах за целесъобразно да го погледна сконфузено, което не го успокои особено.

– Толкова кофти ми стана, че отидох и се напих като свиня – продължи да се оплаква моят приятел. – Натрових се и повръщах цяла нощ! На сутринта бях толкова зле, че пресякох неправилно кръстовището пред къщи и ме блъсна един камион – направо ме разглоби. После, в болницата, нямаха кръв от моята група и трябваше да стана и да си тръгна. И понеже никое такси не ме взе, защото се опасяваха, че ще им изцапам седалките, се наложи да се влача дотук пеша и закъснях за работа. Сандра се ядоса, удържа от заплатата и ми удари страшен шамар!

Аз незабавно се трогнах от неволите му. По-сърцераздирателна история не бях чувал и затова вдигнах ръце към небесата да се помоля за спасението на бедния страдалец. Едва се удържах да не заридая от мъка. Молех се също и по-бързо да свърши с глупостите си, за да мога да си мушна джина на спокойствие.

– А шофьорът на камиона не те ли преби, задето си изскочил изневиделица? – попитах все пак.

– Не – оживи се наново моят човек, – но ме срита два пъти в ребрата, защото съм опръскал с кръв предното му стъкло. Оставали петна и не виждал къде кара!

Поклатих разбиращо глава.

– И все пак добре изглеждаш.

– Благодаря! – каза доволно той и си нагласи перчема. Правеше се на интересен; беше си измислил всичко!

След това, дойде ред и на второто ми питие. Още един „Бомбай“ профуча по спиртната пързалка и разбълника първия в стомаха ми, а скоро след него дойде и трети, за да подхрани надеждите за четворка за карти. Почувствах се невероятно. Все едно, току-що бях разкъсал с голи ръце огромна мечка гризли и седях върху окървавения й труп. Дори изревах тихичко насред бара, за да подсиля внушението.

Барманът ме чу и ми смигна съзаклятнически, кимвайки зад гърба ми, а после вдигна палци нагоре и отиде да обслужва някакви скандинавски туристи, връщащи се от Хавай. Аз се позаклатих опиянен на мястото си, вече диво мечтаейки за четвъртото питие. Най-накрая, вечерта започваше да става хубава!

Протегнах се, прозинах се и се огледах назад да видя кого ми беше посочил. Мислех, че Сандра е дошла, но нея всъщност я нямаше. Вместо това, копелето ми бе намекнало за една главозамайваща руса красавица, седнала недалеч зад мен. Като я видях, на момента ми се прииска да я ударя за вечеря – такива неща обикновено ми повдигаха духа и ми помагаха да се отпусна в дни като този. А може би исках и да накарам Сандра да ревнува донякъде като дойде!

След мъничко, аз почувствах как се надигам от стола си, олюлявайки се тежко от трите джина и недоспиването и как се приготвям за вертикално излитане, последвано от стремглаво пикиране и шумно бухване в чашата с уиски на красавицата. Премерих я с размазания си визьор и се прицелих. Притежаваше наистина непоклатим задник, взривоопасни цици и крака дълги като Трансамериканската магистрала! Вече умирах да се изкъпя в чашата й с „Джони Уолкър“ под влажния й като малайска джунгла поглед. Беше ме завладяла някаква странна еуфория и направо не можех да се сдържам повече.

Още преди да се замисля как да подходя в случая и за да привлека вниманието й, аз отворих уста и леко й подсвирнах, подобно на миризлив таксиджия, който се мисли за топ сваляч. Тя ни най-малко не се шокира от простащината ми и веднага ми тегли премрежен поглед, повиквайки ме енергично с пръст. Аз обаче невъзмутимо реших да й покажа моя среден пръст, защото ми се стори прекалено лесна. Това отново не я шокира и „гаджето“ яростно го целуна по въздуха, миг преди да й обърна гръб.

Съвсем очаквано, след няколко секунди усетих как една ръка нежно ме докосна по тила и бавно започва да брои прешлените на гръбначния ми стълб по пътя си надолу към задника ми. Направих се на ударен и я изчаках да стигне до десетия, след което с престорено отегчение се обърнах.

Леееле, какъв глупак се оказах! Подскочих до тавана от изненада. Главозамайващата „красавица“ имаше очила, колкото орбитата на Сатурн, от каквито аз изглежда също се нуждаех, а още и гърбав нос, лепкав поглед и устни с размазано червило. Дяволски приличаше на граблива птица в главата!

– Искаше да ми кажеш нещо, струва ми се! – изхрущя сухия й глас. Стържеше като ренде по стиропор.

Аз набързо прецених положението заедно с всичките му плюсове и минуси и се видях в чудо. Пасивът беше чудовищен! Съществото обещаваше да се окаже като едно от онези красиви тропически цветя, които мамеха блеещите насекоми с крещящата си външност, а после ги лапваха и безпощадно ги сдъвкваха в маскираната си като вагина паст. Само дето това „цвете“ даже и външно не беше красиво. Ако живееше в джунглата, със сигурност щеше да е умряло от глад. То вече започваше да се облизва край мен и раздвоеният му език се въртеше по ръба на устните, мляскайки със сладко предчувствие.

– Нищо такова няма! – побързах да извикам колкото се може по-изненадано и скандализирано. – Просто си седях и гледах разсеяно наоколо без да имам никакво намерение да си отварям устата!

– Не изглеждаше много разсеян – не се хвана на тактиката ми моят ловец. Явно здраво го бях раздразнил!

– Това е защото имам твърде проницателен поглед и неопитни нимфи като теб, често се заблуждават – необмислено изграчих аз. Някъде в дълбините на омаяния си мозък, смътно осъзнавах, че май не трябваше да използвам думата „нимфи“, а по-скоро „извратени нимфоманки“, но за съжаление, беше късно и грешката ми не остана незабелязана.

– Може би трябва да вземеш да проникнеш и в мен, щом си толкова проницателен! – подкани ме нетърпеливо странното същество.

– Ами! Нямам навика да прониквам навсякъде където ми падне. Аз да не съм Божието милосърдие! – дадох силно назад, но късно.

– А какво може да те накара да си промениш навиците? – облиза се лукаво провокираният от мен хищник.

– Най-малко пет хилядарки! – с ужас се чух да изръсвам.

Сетне веднага се сепнах. Майко мила, какво бях направил! В действителност не бях готов да спя с този грифон с човешко тяло и орлова глава и за петдесет хиляди долара, освен ако чавка не ми изпиеше акъла междувременно. С нейната външност, между другото, тя спокойно можеше да изиграе и двете роли!

– Дадено! – чух смъртната си присъда, изречена почти до ухото ми и в това нямаше нищо чудно.

– И все пак не мисля, че съм хапка за твоята уста! – опитах се за последно да изпърхам с криле докато още мога.

– И защо така?

– Ами, защото… защото… – изпелтечих объркан – имам дванадесетинчов пищов в джоба!

Веднага се пресегнах и си ударих един мислен шамар, за да спра най-после да гафя. Направо не знаех какво ми ставаше!

– Аууу, страшно съм любопитна да го видя! – облиза се харпията и лигите й се разтекоха навсякъде, а гърбавият й нос започна да помръдва като човка нагоре и надолу, докато говореше.

Аз взех не на шега да се плаша. Отчаяно се озърнах наоколо за помощ, но никой не ми обръщаше внимание. Барманът все още се разправяше с двамата… скандинавски… туристи! Едва сега зацепих онова, което бях видял преди минути. Албиносите бяха в хотела ми! Отново носеха вездесъщите си хавайски ризи и бермуди на цветя и моят приятел с маслините, хипнотизиран им обясняваше нещо, което те не слушаха. Вместо това, гледаха право към мен и ми се усмихваха мазно.

– Ще го извадиш ли, а?

– Какво? – сепнах се.

– Ще извадиш ли пищова от гащите? – моята вярна почитателка ме гледаше със зверски премрежения си поглед. Тази й реплика вече наистина ми дойде много.

– Ако извадя пищова от гащите, може да се стигне дотам, че да ти изкъртя скапания нос с него и да останеш без зъби! – изръмжах от справедлива и изгаряща ме злоба.

– Точно така, бий ме! Аз съм мръсна курва! – обезумя от възбуда лепката. – Пребий ме от бой! Пръсни ми гъза!

Съществото взе да се извива като хищна лиана наоколо и във внезапен пристъп на артистичност, ръцете й алчно ме стиснаха през врата, устата й захапа лявото ми рамо, а краката й в същото време, прещипаха десния ми крак. В крайна сметка, цялото й тяло увисна на мен.

– Ще ти пръсна мръсните мераци аз, не само гъза! – изсъсках и в паниката си се завъртях рязко настрани, защото положението наистина излизаше от контрол. Понеже бях твърде близо до бара, гъзът на съществото се удари в плота и то се отскубна без да иска от мен. Строполи се на пода и си хакна главата в един стол. Потече му кръв, но това ни най-малко не го впечатли – мисля, че дори допълнително го възбуди. Само след секунда, харпията пак се метна като пружина отгоре ми.

Аз отривисто се развъртях като обезумял. Някъде в периферията на зрението си мярнах отвратителните албиноси да ми се хилят и вбесен, хванах бутилката „Бомбай“, която седеше до мен и я метнах по тях с всичка сила. Не знам защо, обаче последната реши да излети право нагоре вместо напред. Мисля, че копелетата правеха нещо със съзнанието ми! След малко шишето се фрасна в тавана, шумно се превърна в дъжд от джин и стъкло и всичко дружно се посипа върху темето ми.

Албиносите станаха и се изнизаха без повече да ме погледнат. С тяхното изчезване обстановката около мен мигновено олекна и съзнанието ми се проясни. Гадната лепка все още висеше на врата ми, но аз вече бях готов за нея. Стиснах невъзмутимо юмрук и посегнах да й счупя носа, но тя бързо предугади хода ми и се изстреля назад с лекотата на вещица, яхнала реактивна метла. Беше просто невероятно! Заплю всички закони на динамиката, кинетиката и гравитацията взети накуп и ме накара да ахна.

Когато се огледах след това, оказа се, че всъщност не аз съм я накарал да излети, а по-скоро Сандра я бе хванала за яката и рязко издърпала назад. В момента я нагласяше в стойка, подходяща за удар и след като си я натамани, такъв шут й тегли, че нещастницата изхвърча към другия край на помещението и насмете няколко от масите по пътя си. От устата й щедро шуртеше кръв.

Тук барманът също се намеси и я извлачи навън за краката.

– Не трябваше да й се връзваш! – каза ми съчувствено Сандра. – Редовно се вмъква тук да се напие и отначало дори викахме полиция. Шизофреничка е и се мисли за росянка.

– За какво? – не разбрах аз.

– За насекомоядно растение.

– Ахаа! – казах замислено, учудвайки се какъв добър анализатор бях излязъл. – И аз така предположих. Не ми стана ясно само защо реши да се захване с такъв корав бръмбар като мен!

Веднага се опитах да се изпъча могъщо и внушително. Исках да направя колкото се може по-добро впечатление, но май повече приличах на пуяк, решил да се надува в Деня на Благодарността. Делата ми в този случай, говореха доста по-красноречиво от думите ми.

– Досега е гътнала двама културисти, един айкидос, един киокошинкаец и един водопроводчик – продължи Сандра, когато аз шумно изпуснах въздуха си.

– Е, значи нямаше опасност да повторя някой от тях.

– Не. Щеше да й бъдеш за сефте! Ти с какво между другото се занимаваше? – изненадващо реши да попита тя.

В първия момент аз леко се позапънах от неочаквания й въпрос, защото въобще не си спомнях какво сме говорили по темата досега. Сетне, за да не стане твърде подозрително, директно се хвърлих да импровизирам и то така, че скоро излетях чак в небесата.

– Цирков артист съм – изтърсих без и за секунда да се замисля.

Сандра премижа с очи и лукаво ми се усмихна.

– Така ли? Адски интересно! Никога не бих си го помислила. Приличаш ми на… детектив или нещо подобно.

Аз сухо преглътнах. Предположението й никак не ми харесва, но напоследък явно всички знаеха всичко за мен. Неочакваната й прозорливост смъкна дегизировката ми така рязко, че чак кожата ми изпръхна като се отлепи изкуствената ми брада. Това, от своя страна, веднага развали магията между нас.

– И аз също – неопределено измънках, – но не би! Цирков артист съм си. И баща ми беше. И дядо ми! – после аз побързах отчаяно да сменя темата, защото имах опасения, че скоро ще намеся и родословието си от ледниковата епоха. – А полицията какво?

– Какво за полицията? – учуди се Сандра. – Какво общо има полицията с цирка?

– С цирка не, но с росянката!

– Ааа, ами, не ги интересува особено. Всеки път я изкарват навън и просто я пускат. Затова и накрая решихме, че няма смисъл да ги викаме – това можем и сами да го направим!

Сандра стана на крака и се приготви да тръгва.

– Извинявай – каза, – но неочаквано ми се отвори адски важна среднощна среща. Утре ще ти се обадя, да си поговорим за цирка. Става ли?

– А, няма нужда! – отвърнах кисело. – И без друго няма какво да ти разправям. Отказах се от него.

– Отказал ли си се? И защо? Да не би да си паднал от някоя лебедка долу? – учуди се моята мъчителка.

– Не. Настъпи ме един от слоновете! – избълвах поредната си порция от идиотщини и хлъцнах отчаян.

Наистина не можех да разбера какво ми става и защо продължавам да хвърлям кал по гърба си с такава дяволска упоритост! Устата ми ръсеше глупост след глупост, още далеч преди да е получила инструкции какво да приказва. Трябваше спешно да направя нещо по въпроса.

За щастие, Сандра единствено се ухили като ме чу, смигна ми похотливо и се врътна наобратно. Миг преди да го стори, ми лепна и една сочна въздушна целувка, та чак главата ми отхвръкна. Веднага след като тя изчезна, при мен дотърча барманът.

– Ей, страшно шоу направи! – намигна ми той.

– Така ли? – учудих се аз.

– Тая вечер, ти беше звездата!

– Ъхъ – измънках и се почувствах като Елизабет Тейлър на петдесетата й сватба.

Моят приятел веднага се обърна и извади отнякъде една полупразна бутилка джин да ми напълни чашата като добави и одобрителното си цъкане с език. Аз безотговорно гаврътнах питието, и за да прекратя глупавото му благоговение, небрежно го попитах:

– Слушай, познаваш ли ги ония двамата дето говори преди минута с тях?

Барманът подчертано се обърна да види кого имам предвид – само за таен агент беше! Веднага след него, и целият останал бар се заозърта, чудейки се за кого говорим.

– Кои? – попита ме накрая, след като така и не успя да разбере.

– Онези двамата дето приличат на скандинавски туристи!

– Онея дето седят в ъгъла и се хилят ли? – показа ми някакви новопристигнали турци, които здраво се напушваха в тъмната част на салона, демонстрирайки ми с това и сбърканите си представи по география.

– Не бе! Онези, дето излязоха одеве!

Барманът съвсем драматично притихна и присви очи. И този път клиентелата наоколо се втренчи в него, но сега вече наострила и уши, за да чуе по-добре онова, което се канеше да прошепне.

– Извънземни са! – учуди ни всички с констатацията си след малко. – Дегизирани са като туристи, но не са! Явно си имат някаква мисия тук.

– Айде, бе! – едва се сдържах да не му се изсмея в лицето. – Извънземни няма!

Той ме погледна снизходително.

– И какво те кара да мислиш така?

– Ами, не знам, просто си мисля. Не виждам никакви доказателства в подкрепа на това.

– А не ти ли се струва прекалено странно, че напоследък изведнъж започнахме да откриваме твърде много неща: отидохме на Луната, разцепихме атома, изобретихме радиото, телевизията… Все странни технологии!

– Е, и какво?

– Ами, от извънземните идат! Те са тук отдавна, но правителството ги крие. Почакай само да видиш какви още чудеса ни чакат в близкото бъдеще!

– И ти наистина смяташ, че телевизията ни е подарък от тях?

– Е, чак пък подарък не! Всичко си има цена, нали разбираш. Кой знае каква сделка са сключили с политиците ни за тези играчки. Общо взето, пробутват ни старите си боклуци. Да не мислиш, че ще си разкрият новите неща!

Като го чух, аз погледнах приятелчето някак присмехулно, но той не се притесни особено. Май наистина си вярваше – не ми приличаше да се будалка.

– И твърдиш значи, че онези двамата с хавайските ризи идват от космоса, така ли? – попитах го все още недоверчиво. – А на какъв език ти приказваха?

Барманът се наведе към мен, за да не чуят останалите посетители, каквото имаше да сподели. Горките те, вече оформяха ръцете си като фунии на ушите си от любопитство.

– Не ми говорят – прошепна моят приятел. – Мисля, че ми предават телепатично какво искат, защото обикновено им нося мартини без да си спомням да са ми го поръчвали и те никога не го връщат. А иначе с тяхната централа си комуникират чрез радиостанции.

Честно да си кажа, до този момент бях склонен да приема донякъде изкукалите му теории, защото и аз усещах някаква странна атмосфера около тези птици и освен това, бях трениран от скитника по въпроса с извънземните. Историята с радиостанциите обаче действително ми дойде много.

– Да, и сигурно си имат по една плантация с невидими роби, нали?

Копелето ме погледна учудено.

– Да мъкнат дизеловия генератор с антените и цялата апаратура подир тях, докато те говорят! – поясних присмехулно.

– Те са миниатюрни, бе! – засегна се той. – Събират се в джоба на панталона им! Мисля, че корабите им в орбита си препредават сигнала един на друг докато стигне до получателя – като в мрежа. Поне така си го представям. Те винаги си крият джаджите от ме!

Аз го погледнах и се замислих. Доста ненормалници май се навъдиха напоследък в този град и започвах да се чудя дали пък телевизията наистина не ги създава? Извънземна или не, тя явно имаше потенциала да промива мозъците на хората, които я гледат твърде редовно. Реших, че няма да е лошо да се опитам да го поразпитам още малко.

– Слушай! – подхвърлих небрежно, усмихвайки се подкупващо, все едно започвах да му вярвам. – Откога се мотаят тези двамата извънземни наоколо?

Моят човек се почеса мълчаливо по главата.

– Отскоро като че ли. Преди май ги нямаше и като се замисля сега, между петстотното и шестстотното хвърляне на маслината ще да е било.

– Което ще рече колко?

Той вдигна неопределено рамене. В погледът му се четеше отчаяние.

– Ти май всяко нещо в тоя живот измерваш в маслини, а? – бъзнах го аз.

Лицето му веднага помръкна.

– Да не мислиш, че е лесна работа това с броенето! Ти направо си ме върна в първи клас, бе човек! Как можа да ми погодиш такъв мръсен номер!

– Извинявай! – измънках аз, този път искрено разчувстван, защото усещах, че нещата отиваха не накъдето исках. – Ако знаех, че е толкова важно за теб, щях дори да побутна „спонта“ към маслината и да помогна на математическия ти труд!

– Не е там работата – каза барманът унило. – Ти ме предаде!

Тук аз наистина се почувствах като най-големия мерзавец на света. Да бях заклал собствените си деца, да ги бях сварил и изял, пак нямаше да съм паднал толкова ниско в очите му. Тая маслина явно беше смисъла на живота му!

– Ще ме извиняваш – окончателно се вкисна след малко той, мънкайки вяло, – но се разстроих. Ще ида до кенефа да се поосвежа.

И казвайки това, приятелчето енергично извади от някакво чекмедже зад тезгяха спринцовка, турникет и алуминиева лъжица и тръгна да изпълни страшната си закана. Аз тъжно го проследих с поглед. Определено беше чалнат и то много, но иначе – симпатяга.

След секунди, останах вече съвсем сам на бара и нямайки какво да правя, отново се замислих. Всичко май отиваше натам, че по една странна вселенска случайност, бях попаднал на правилното място, докато разследвах този случай. Подозирах все повече, че този хотел и Итърнити отсреща бяха свързани по някакъв начин с хората, които търсех, но още повече ме тормозеше мисълта, че и Сандра можеше да се окаже замесена в това. Опасявах се, че то неминуемо ще предизвика края на крехките ни и вълнуващи лични взаимоотношения.

Аз обърнах последния си джин на екс и станах да си ходя, защото така и не бях успял да говоря с Лара дали бе открила нещо в бърлогата на Лари и Боб и какво. Искаше ми се да я попитам преди да си легне. Понеже не се очертаваше никакъв шанс барманът да се появи скоро, а и да го направеше, вероятно щеше да е прекалено „освежен“, в крайна сметка си тръгнах без да платя. Затова пък сметнах, че е редно да си взема остатъка от бутилката с мен. Грабнахме се под ръка и си правихме компания по целия път по стълбите, тъй като пиколото пак беше изчезнало и на мен не ми се оперираше с асансьора собственоръчно. Изобщо нямаше да се учудя всъщност, ако отрепката бе отишла да гледа как бармана се освежава в кенефа и да му помага.

Докато стигна горе до стаята ни, нашата компания с пиячката се беше изчерпила напълно или по-точно, аз бях изчерпил нейната. Олюлях се леко докато внимателно оставях празната бутилка отстрани до вратата, сетне се изправих несигурно, поизтупах се, изпънах дрехите си и така – натряскан до козирката – най-накрая влязох вътре. Голям герой бях наистина! Явно напоследък започвах да засенчвам дори подвизите на Лара!


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 17 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу