logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
18


Остатъка от нощта и голяма част от последвалия ден, прекарах в бясно надспиване с Лара. Убихме се да се състезаваме кой ще хърка по-силно и по-оригинално, въпреки че отначало, моето хъркане бе по-скоро отчаян опит да си внуша, че заспивам. Сетне обаче откъртих. Не знам колко сме спали след това, но се събудихме привечер – почти едновременно и целите затрупани с мазилка от тавана.

Аз станах, поотупах се малко и заявих, че отивам да се къпя. Според мен нямаше нищо нелогично в желанието ми, при положение че изглеждах като хлебар в края на смяната си, но Лара кисело ми отговори, че знаела. Вече бил минал целият ден, а аз съм бил едва на първото от петдесет – трябвало да наваксвам. Оставих я да си дудне и се пльокнах във ваната. Докато се разлагах вътре, успях да я попитам през отворената врата на банята какво е намерила в скривалището на Боб, докато аз консумирах неприкрития му гняв и този на Лари, горе в стаята.

– Нищо ти няма! – сопна ми се тя. – Стига си се оплаквал! През цялото време си гледа телевизия и си бъбри с тях, а аз се потях в теснотията и се чудех къде да се скрия. На всичко отгоре, адски ми се пикаеше. Добре, че накрая открих изхода за навън!

Вместо да се впрягам излишно, аз просто цамбурнах два пъти с крака във водата и отминах злобната й забележка с мълчание. Интересно, но трикът проработи и веднага ми олекна. Сякаш краката ми бяха електроди и за миг разредиха в огромната вана цялата отрицателна енергия, нахлуваща от другата стая. Дори започнах тихо да си свирукам „Самъртайм“.

После, русокосата детективка с големите цици, най-сетне благоволи да ми каже няколко думи за скривалището. Всъщност така крещеше, че в момента вероятно целият хотел напрегнато слушаше, а може би нещичко се чуваше и в самата барака на Лари и Боб. Оказа се, че била ровила в личната колекция от порносписания на някой от двамата и понарисувала бради и мустаци на курвите, както и добавила реплики тук-таме като в списание с комикси. Толкова се била заплеснала, че не усетила идването на двете „наркопрасета“ и разбрала за това, чак когато чула трошенето на бутилки – точно както бях и предположил.

– Между другото – отбеляза тя, – книжлетата бяха страшно интересни. Когато прибавих и моя принос, станаха даже уникални и съжалявам, че не ги взех със себе си. Можеше да изкарам някой долар от тях!

Аз поклатих снизходително глава. Вече не ми беше никак чудно защо Боб изскочи толкова ядосан от скривалището си и защо бързаше да свърши с мен. Не само че не се чудех, ами и направо го разбирах!

За да се освободя от напрежението, аз отново цамбурнах с крака във водата. Този път се намерих на девствен остров в Микронезия, заобиколен от две знойни микронезийки. Слънцето грееше ярко, а ситният бял пясък блестеше ли блестеше между масленозелените палми. Имаше и красив водопад наблизо, който звучно се плискаше в чистата и бистра лагуна. След известно време, когато видението ми се разми и аз се завърнах успокоен от тихоокеанската си почивка, попитах:

– И това ли беше единственото, което успя да откриеш там? Вероятно си предположила, че Боб е скроил скривалището, за да си пази порноколекцията в него!

– Глупости! – изсумтя Лара. – Открих много други неща. Буквално го обърнах го с гъза нагоре! Имаше разни документи и снимки.

– Какви снимки? – наострих уши.

Тя внезапно млъкна или по-точно, не благоволи да ми отговори веднага. Помислих си, че не ме е чула, но не след дълго, гласът й неохотно продължи:

– На Соня и някакъв тип.

– И какво правеха? – изненадах се аз.

– Нищо особено – едва чуто ми отвърна по-голямата сестра. – Мисля, че отрепките са я принуждавали да върши разни лоши неща.

Поисках да узная какво конкретно имаше предвид, защото ми се стори странно, че говори с недомлъвки, но тя заглавичка темата и нищо повече не каза. Независимо от това, бях сигурен, че нещо не е наред.

– Ти взе ли материалите? – сетих се да я питам след малко.

– Как да ги взема? Нали трябваше да ти спасявам гъза! – чух я да се сопва оттатък.

– Ах, да, разбира се! То щеше да ти отнеме около час и половина, а ние с Лари и Боб си лафихме само около час. Между другото, не съм ти благодарил, че се появи да ме спасяваш петнадесет секунди преди да умра от инфаркт и тридесет секунди преди да се удавя. Предполагам, че си го направила, за да ми е по-интересно! – извиках към нея, не съвсем в правото си да се обиждам. Все пак, в крайна сметка ме беше спасила!

– Ти си една неблагодарна свиня! – отговори ми Лара от другата стая.

Аз цамбурнах с крака във водата и всичко отново си бе наред. Усещането, че във фотографиите е имало нещо важно не ме напускаше обаче. За съжаление, знаех, че не мога да я принудя да ми каже, ако не иска.

– А за документите какво? – продължих след секунди.

– Не ги разбрах особено. Приличаха ми на митническа декларация за товара на някакъв кораб, обаче забравих името му. Превозваше железен скрап или нещо такова. Струва ми се, че стоката ще да е фиктивна – сигурно имат нелегална доставка и просто се нуждаят от прикритие.

Лара се почеса по тила или поне така си представих че направи, защото след кратка пауза тя се завайка:

– Как обаче се казваше тъпият му кораб? Не мога да се сетя!

– Син Скакалец! – небрежно подвикнах аз, спомняйки си за снимката на вратата на тоалетката в банята ми.

– Да! – изкрещя въодушевена тя. Гласът й вероятно отекна чак до Луната. – Ти откъде знаеш?

– Обикновена детективска интуиция – реших да се поизхвърля, за да погъделичкам детективското си его и се изхвърлих.

– Май ще освобождават утре по обяд на 22-В, ако не се лъжа – продължи гласът на асистентката ми оттатък. – Едва ли ще обработят и дрогата по същото време. По-вероятно е това да стане тази нощ, ако даже вече не е станало!

Трябваше да призная, че разсъждаваше доста логично в моментна – неочаквана, нова черта в характера й. Съгласих се с нея и небрежно отбелязах, че може би все пак трябва да наминем да видим какво ще стане. В действителност ни най-малко не възнамерявах да го правим, само си чешех себелюбието за пореден път, ала бомбата произведе незабавен ефект в мига, в който беше хвърлена.

– Точно така! Тази вечер и утре вечер пак, за всеки случай!

Аз уморено въздъхнах. Сам си бях виновен като не можех да си затварям устата! Мисля, че цамбуркането с крака беше виновно. Толкова ме успокояваше, че правеше дори срещата с Лохнеското чудовище да изглежда като весела гоненица с хлебарки из кухнята. Незабавно сметнах, че ще е по-здравословно да изляза от банята преди да съм казал още някоя глупост.

Надигнах се, избърсах се набързо и се заех да се обличам. Помислих си, че няма да е лошо в някакъв момент все пак да отскоча до вкъщи и да поизпера някои дрехи. Приличах на клошар с тези по мен. Вероятно нямаше да е лошо и да платя някоя и друга сметка или наем, защото след края на този случай, можеше и да няма къде да се върна!

Оттатък, в другата стая, заварих Лара докато ме чакаше, да гледа телевизия без звук. Зяпаше състезание по шахмат. Не спираше да ме изненадва! Зачудих се откъде в припряна натура като нейната, се вземаше чак толкова отровна самоомраза, та да се самонаказва по този изключителен начин. Щом ме видя, тя обаче веднага заряза всичко и скочи въодушевена.

– Тръгваме ли? – извика.

– Не, разбира се! Трябва първо да мина през тоалетната – побързах да попаря въодушевлението й и естествено, в отговор, получих презрителен поглед.

Независимо от това, около два часа по-късно – някъде към девет и нещо – ние все пак се приготвихме за поредната си самоубийствена мисия. Аз го направих повече от неохотно, а тя – с изгарящо нетърпение. Толкова се бе нахъсала, че в типично неин стил, чак забрави да си закопчае панталоните. Не беше кой знае каква новост в нейния свят, нито пък щеше да се отрази кой знае колко на цялостната й визия, но от чиста злоба, аз реших да й покажа зейналия дюкян.

– Ах, колко си досаден! – отвърна ми тя и с непресторено отегчение се закопча.

След това, ние най-накрая тръгнахме. Естествено, по стара традиция, заслизахме по пожарната стълба за да сме инкогнито, ако нещо се обърка, но сега аз определено държах да съм отзад.

Когато след минути Лара стъпи на земята, тя обърна глава нагоре към мен и изкрещя: „Скачай!“, а сетне направи най-съмнителната, най-неиздръжливата и най-нелепа люлка със сплетените си ръце, която бях виждал през живота си. Със сигурност, ако бях младо орехче, щеше да съществува някаква нищожна вероятност да ме поприхване поне частично преди да се изтърся долу и да си строша главата, но аз не бях. Именно затова и въобще не ми хрумна да последвам поканата й и си слязох по най-тъпия и скучен, но и най-сигурен начин – като опипах с крак земята преди това.

Долу нещата си протекоха съвсем както обикновено. Сандра мина тихо край нас и ни пожела добър вечер, а също и отбеляза, че ако сме искали още по-адреналинно слизане, горе на покрива имало въже за бънджи. Забравил го бил един от алпинистите, които боядисвали хотела миналата година. Непрекъснато скачал докато бачка, та затова хотелът сега бил на ивици. Самата Сандра в момента разхождаше някакво миниатюрно кученце. Даже представа нямах, че има такова.

Ние също учтиво я поздравихме и й благодарихме за предложението, но настояхме, че пожарната стълба ни стига на този етап. После небрежно се качихме на един от нашите Фордове – предпочетохме крадения, който отмъкнахме от отрепките – и след това, потеглихме безгрижно свирукайки си като че отивахме на нощно къпане в реката, а не на акция по прочистването на квартала от наркодилъри и бандити.

– Какво правеше тая нещастница навън посред нощ? – попита намусено Лара в колата.

– Нали видя, че си разхожда кученцето! – сопнах се аз. – И защо питаш мен? Да не съм й личния секретар!

– А не си ли? Нали си имаш разни приказки с нея!

– Какви приказки? Какво изобщо трябва да означава това? – невинно се направих, че все така не загрявам.

– Не си ли играеш с нея?

– Да си играя?

– Какво се правиш на девица! – не издържа тя. – Сякаш не знам, че й тъпчеш гъза със сперма!

Аз само свих рамене. Нямах представа откъде е научила – през по-голямата част от денонощието беше пияна до несвяст, – но предпочетох да оставя въпроса отворен и вместо да се надхващам, си запалих една цигара. Май отново бях пропушил покрай всичките нервите с моята асистентка!

Лара, от своя страна, също не каза нищо повече, а се пресегна и взе да си играе със станциите на радиото и да ги сменя през пет-десет секунди. Аз мълчаливо карах и пушех. Така си летяхме враждебно настроени един към друг през смръщения, нощен град, заобиколени от надвикващите се гласове на стотина радиоводещи и още толкова, ревящи като магарици джаз певици. По едно време, изнервен от обстановката, аз минах през една десетсантиметрова дупка на пътя и Лара не на шега проби с главата си тавана на колата.

– Аууу! – изрева тя, но не успя да продължи, защото изненадана от произшествието, удари жабката с лакът, която пък зейна и изръси цял водопад от свитъци трева на пода. Сякаш манна небесна се изсипа от небето и озари цялото купе.

– Брей, да му се невиди! – засия Лара. – Я, какво прекрасно бонус-съкровище!

И тя се втурна да събира цигарите от пода. Аз я погледнах общо взето разсеяно, но някаква смътна тревога започна да ме обзема вътрешно – отначало бавно, а после все по-силно и по-силно като прииждаща река. Не ми харесваше развоят на ситуацията. Разсипаната навсякъде дрога и фактът, че я гледах в ръцете на Лара, вещаеше единствено неприятности.

Докато си мислех за това, естествено забравих да мисля за карането. Влетях в нова – почти двадесетсантиметрова дупка и едва овладях колата. Последва ужасно свирене на гуми, въртене на волани, безразборно натискане на педали – изобщо всичко, каквото може да се види в един филм с преследване. Накрая Фордът подскочи нервно и влезе обратно в шосето. Когато пак обърнах поглед към Лара, тя седеше насред купчината цигари и ги разтриваше с гъза си, късайки половината от тях.

– Нямаш ли срама! – изкрещя ми вбесено. – Защо съсипваш хубавата стока с идиотското си каране?

Аз рязко спрях колата отстрани край пътя, наведох се да събера каквото имаше останало цяло и го натиках обратно в жабката. Другото го изхвърлих, защото беше омесено с кал от обувките на наркоманката, с която се мъкнех.

– Не си и помисляй да палиш! – казах безкомпромисно строго.

– Защо? – попита нагло тя. – Ще ме напляскаш ли?

– Защото нямам намерение и тази вечер да се набутвам в глупостите, които вероятно ще сътвориш под въздействие на дрогата!

Тя нищо не каза. За първи път взе че се подчини, с което направо ме изуми. Ние пак потеглихме, но аз вече карах по-внимателно. След около половин час, приближихме тъпото пристанище, а с него и бараката на двамата наркодилъри и аз допълнително забавих ход. Като нищо можехме да се натресем на тях някъде по пътя и усещането не беше никак приятно.

Веднага след като си го помислих, се сетих и нещо друго – още по-смразяващо. Можехме ли да бъдем чак толкова тъпи, че да дойдем тук точно с тяхната кола! На секундата щяха да си я познаят, а с това и не особено деликатното ни присъствие в района. Споделих опасенията си с Лара, на което тя небрежно отговори:

– Голяма работа! Може да си помислят, че сме я захвърлили тук предната вечер.

– Тоест пет-шест минути след като им я откраднахме и сетне сигурно сме се прибрали пеша! – погледнах я с недоверие.

Не можах да измисля какво друго да й кажа. Със същия успех, ако бяха чак такива малоумни, можеха и да си помислят, че им я връщаме. Може би дори беше редно да им оставим картичка с извиненията си на предното стъкло!

Реших, да не разчитам повече на феноменалните способности на Лара да преценява ситуациите и спрях колата по-далеч от пристанището под сянката на едно голямо дърво. Заключих я, а русата примадона, естествено, никак не одобри идеята да ходим пеша и взе досадно и упорито да мрънка. След малко, все пак стигнахме и тя престана.

За моя изненада, в крайна сметка се оказа съвсем лесно да намерим 22-В. Тази част на пристанищния район, за разлика от дупката на нашите приятели – Лари и Боб, беше добре осветена и пълна с указателни табели. По-голям проблем изникна, когато трябваше да изберем подходящо място за наблюдението ни. Никъде не видяхме сянка, под която да се сврем на спокойствие.

Ние се движехме бавно между огромните контейнери наредени от двете ни страни и се оглеждахме нервно. Намирахме се в нещо, подобно на каньон. Аз специално бях направо на тръни, защото очаквах всеки миг да ни наскочи цялата пристанищна охрана или глутница охранителни кучета, които най-вероятно нямаше да ни попитат какво правим тук, преди да се нахвърлят върху нас. За щастие, не стана нито едното от двете. След почти петнадесетминутно шматкане насам-натам, пред нас се показа огромна желязна кула, която осветяваше комплекса с окичени като гирлянди на върха й мощни прожектори, гледащи на четирите посоки. Право нагоре водеше желязна стълба и когато вдигнах глава натам, забелязах, че при самия й връх се гушеше малка уютна площадка. Беше си идеалното място за наблюдение!

– Това е! – облекчено въздъхнах и смело се захванах да се катеря по решетките. Лара погледна неентусиазирано нагоре, но мълчаливо ме последва.

Не бяха минали и две минути откакто се заизкачвах по съоръжението и увереността ми се изпари като утринна мъгла. Катеренето се оказа не от най-лесните неща, а и мястото се намираше по-нависоко, отколкото изглеждаше отдолу. Някъде по средата на стълбата, мен взе да ме хваща шубе и да ми треперят краката. Особено пък след като сведох глава към Лара, която пъшкаше и пълзеше мъчително след мен. Направо ми се зави свят, но за съжаление, не можех да се откажа, защото щях да изглеждам като абсолютен пъзльо и да срина величествения авторитет, който си бях изградил пред нея.

Насирайки се от страх, аз стиснах зъби и продължих нагоре. По едно време, светлината започна да ме заслепява. Към края на пътя ми, коленете ми вече така трепереха, че обувките и дланите на ръцете ми в произволен ред се изплъзваха от стъпалата, заплашвайки в даден момент да се окажат всичките едновременно във въздуха. Отстрани вероятно твърде силно приличах на побъркан клоун-авантюрист, трениращ номер с катерене чрез подскачане. Накрая, ни жив, ни умрял, аз се домогнах до заветната площадка, прехвърлих се горе задъхан и треперещ като лист, огледах се немощно и… О, всемогъщи Боже! О, майко на изненадите!

Там имаше някой!

Нервно се сепнах и се запитах може ли да съм чак такова говедо и да не предвидя, че прекрасна наблюдателница като тази, вероятно не е измислена случайно и че е много вероятно да се използва от охраната на пристанището, на което бързо си отговорих с „да“ – разбира се, че можеше! Къде-къде по-лесно беше да си седиш тук горе и да отстрелваш тичащите из краката ти нарушители като зайци, вместо да си рискуваш задника, гонейки ги!

Въпреки всичко, оказа се, че бях поизбързал с изводите си. Човекът, който лежеше пред мен насред площадката нямаше вид на охранител. Когато след секунди, очите ми се пооправиха от заслепяването – зад прожекторите не светеше така убийствено силно, защото рефлекторите не позволяваха почти никаква дифракция на светлината – аз успях най-сетне да видя за какво точно ставаше въпрос. И не само видях, ами и без малко не паднах чак долу на земята от изненада.

Срещу мен объркано се пулеше нашият стар приятел с надупченото от куршуми кафяво кожено палто и тенекиения леген за пране на главата. Последният в момента не седеше на обичайното си място, а странно положен върху задника му. Аз моментално хлъцнах при вида на откачалката, защото това беше единственото, което успях да направя. Скитникът, от своя страна, също ме зяпаше, мълчаливо премигвайки с малките си очички и след около минута, чудовищно гъстата му брада бавно се разтвори по средата.

– Здрасти! – каза той, явно разпознавайки ме.

Тъкмо в този миг, към нас запъхтяно се присъедини Лара, която явно забравила неприязънта си към него, нехайно му отвърна:

– Здрасти!

Аз я погледнах учудено. Тъпата кучка не изглеждаше никак изненадана, сякаш се беше изкачила на върха на някое бунище и да види клошар тук бе най-естественото нещо на този свят. Изведнъж ми се прииска и аз да бях толкова дебелокож, колкото нея.

Ние тримата поседяхме така, чудейки се как да продължим разговора и по едно време скитникът попита:

– И вие ли сте кибици?

– Какво? – измънках объркано.

Той повтори въпроса си:

– И вие ли, казвам, сте кибици?

– Не, ние сме от Асоциацията за защита на бездомните кучета – изграчи Лара вместо мен.

– Че какво им има на бездомните кучета? – не разбра човекът с легена на задника.

– Нищо! Добре са си!

– Добре ли са? – поглади се по брадата нашият приятел и устата му най-после се показа на светло иззад гъстите косми.

– Много добре!

Аз озадачено ги изгледах и двамата. Имаха доста откачен вид. Въобще не знаех за какво говорят, но мисля, че и те не знаеха.

След като привърши с тоалета си, скитникът отново попита:

– Е, тогава защо ще ги защитавате?

– Кого? – повдигна вежди, надвесилата се над него късопаметна активистка на Асоциацията.

– Ами, кучетата.

– Не ги защитаваме!

– Ама, нали преди малко ми казахте, че ги защитавате?

– Е, преди малко, малко се пошегувахме!

Лара явно се забавляваше от цялата работа, но аз далеч не бях въодушевен колкото нея.

– Това е чудесно – продължи скитникът. – И аз понякога обичам да се шегувам. Тогава значи и вие сте кибици!

Тук, аз реших да се намеся и да сложа край на този абсурд.

– Никакви кибици не сме! – изръмжах. – Просто се разхождаме насам.

– А защо тогава се качихте тук?

– Защото пътят на разходката ни минава оттук! – започнах и аз да се увличам в същия разговор. – А ти защо кибичиш?

– Ами, чакам да видя как ще разтоварят кораба.

Едва сега загрях. И той бе дошъл за същото, за което и ние! Единствено не ми беше ясна мотивацията му, защото като го гледах едва ли водеше разследване. Тъкмо се канех да го попитам, когато Лара бързо ме изпревари:

– Тогава и ние мислим да останем да погледаме заедно с теб.

– Моля, заповядайте! – отговори любезно човекът и ни направи място. Около себе си беше разхвърлял няколко празни бутилки и една дузина фасове, явно играещи за него ролята на снакс. Ние внимателно легнахме сред боклуците му, като Лара се настани по средата между двама ни.

– И кога ще започне представлението? – дискретно се осведоми тя.

– Към дванадесет и половина – отговори кибикът, карайки ме да се запитам дали всъщност познаваше часовника. Все пак погледнах моя и ако беше прав, оставаха около час и двадесет минути.

– А интересно ли е? – реших да попитам, колкото и аз да кажа нещо.

– Много! – отвърна нашия човек с вида на стар ценител на разтоварването на кораби. – А най-интересното е, че става съвсем тихо. Първо идва един кораб, все едно че си е обул терлици, отварят палубата и един кран по терлици изважда отвътре нещото. Идват и други хора – и те по терлици – и започват да пълнят един камион с терлици. Все едно че сте в ням филм!

– Колко пъти си го гледал тоя ням филм? – попита моята асистентка.

– Не знам. Доста.

– И винаги ти е интересно?

Скитникът сковано я погледна и замига с очички. Обмисляше дълго какво да каже, сякаш му бяха задали особено провокиращ въпрос по някоя от националните телевизии и не искаше да се изложи. След почти половин минута, брадата му се раздвижи.

– Ами, аз отдавна съм престанал да бъда действащо лице – заобяснява той. – Вече не помня откога съм само едно кибичещо лице. Даже не съм кибик с художествена стойност, ами кибик-статист. И като кибичещо лице, все едно е дали ми е интересно или не. Просто това ми е работата – да си кибича. А пък, ако нещо изпадне – още по-добре! Да, да! Ако нещо изпадне както си кибича, оправдава цялото ми кибичене!

Кибикът по призвание замислено заклати рунтавата си глава и напълно се отплесна, забравяйки да спре, като че зацикли, замислен в някакви си свои кибичещи неща. Като го гледах май беше попрекалил или с кибиченето, или по-вероятно – с фасовете около него, защото в сладкарницата изглеждаше къде, къде по-адекватен.

Понеже на мен скоро ми омръзна да го гледам, аз реших грубо да го прекъсна и силно плеснах с ръце. Той подскочи като ужилен и легенът падна от гъза му, вдигайки такъв шум, че направо настръхнах от ужас. Той панически се обърна и го грабна.

– Твърде дълго седяхме необезопасени! – обясни ни тихо. – Време е да вземем предпазни мерки.

Кукото нахлупи цокалото ниско над очите си и залегна. Спомняйки си за неговия странен начин на предпазване, аз го попитах:

– Помага ли това нещо на главата ти?

– Естествено! – заклати този път легена си той.

– А от какво се пазиш?

– Ами от небето падат всякакви неща! – отговори ми многозначително.

– Като например дъжд – казах не кой знае колко тактично.

– Като например и по-тежки работи.

– Като например застреляни патици – намеси се и Лара.

– Често падат и летящи чинии – прошепна скитникът.

– И ти смяташ, че рикошират в каската ти и се върнат обратно в космоса? – удивих се на логиката му.

– Не, но поне шептенето на извънземните се връща – и той се чукна по легена с пръст. – Радиочестотен екран, нали ви казах предния път! Иначе ще ми промият мозъка като на останалите!

– Ахаа! – ахнах напълно просветен аз. Неочаквано се сетих за теориите на другото куко, което познавах – барманът с микроскопичните радиостанцийки дето се събирали в джоба на панталон.

– Освен това – поде отново странникът, – напоследък много падат и бутилки от Кока-Кола.

– Така ли? – продължих да се потрисам все повече и повече от новопостъпващата информация.

– Така! Гледах го в един документален филм за Калахари. Там редовно си падат, защото е натоварен въздушният трафик и има безотговорни пилоти.

И аз също се сетих за този филм. Наричаше се „Боговете сигурно са полудели“. Хубав „документален“ филм, който наскоро мина по екраните. Чудех се само къде го беше гледал!

Скитникът нахлупи легена още по-ниско над очите си и се сниши съвсем, сякаш отдолу започнаха да го обстрелват със зенитна артилерия. Сетне се завъртя да потърси някоя забравена капка из разхвърляните наоколо бутилки, но нищо не откри. Накрая бръкна из дълбоките си като септични ями джобове и извади един отвратително изглеждащ стар фас.

– Качествена стока – обясни ни. – Праща те в направо космоса! Искате ли малко?

– Не, благодаря! – побърза да откаже Лара. – Имаме си наша.

И тя измъкна от пазвата си цигара – явно от запасите на Лари и Боб. Очевидно я беше отмъкнала под носа ми, което никак не ми хареса, но си замълчах. Лара си запали фаса с кибрита на скитника, докато самият той замляска сладко своя в устата си и после двете дроги, моментално яхнаха една и съща вълна и започнаха да си приказват абсолютни глупости. Цял час слушах познатата нещастна история на мърльото за това как го мързяло да работи, как станал скитник, как баща му отишъл да покори Канада, как се изгубил и така нататък. Интересно, но историята му като че ли се преплиташе с тази на наследника му в сладкарницата пред къщи, особено в частта за баща му и за Канада, което ме накара да се замисля дали пък не става въпрос за цял бизнес и тези хора не си крадяха „нещастните“ истории. Както и да е, нищо не коментирах по въпроса.

В един момент, на тях двамата им стана толкова весело, че Лара се обърна към мен и се опита да ми пробута вече третата или четвъртата си цигара, за да ме приобщи към купона, но аз намусено отказах. По този начин, демонстрирах неодобрението си относно това, което тя правеше, но без да тая големи надежди, че ще забележи протеста ми. И прав бях – не го забеляза!

В дванадесет и петнадесет, точно като по команда, разговорите около мен рязко стихнаха, защото рекламите очевидно свършваха и филма щеше всеки миг да започне. И той наистина започна! Първо от чернилката на морето нервно премигна някаква светлинка и по-късно от нея се оформи малък кораб, наближаващ с едва доловимо жужене на двигателите. След известно време, той тихо акостира на 22-В. Трябваше да призная, че гледката, която се откриваше от нашата наблюдателница действително се оказа прекрасна. Пространството отдолу се виждаше като на длан.

Сетне от вътрешността на пристанището неусетно долази един камион с изгасени фарове, от който пък не се чуваше и жужене, както и две коли. Едната беше Крайслерът на Лари и Боб и когато те излязоха от него, от подрънкващите им ланци се вдигна много повече шум отколкото от всичко досега взето заедно. Явно отрепките си бяха стегнали вече куфарите и идваха да нагледат последната си сделка, преди да хванат ферибота за южните морета, оправили напълно живота си. И нищо чудно да станеше точно така – доста тлъстичка изглеждаше цялата работа, като се има предвид алчно зяпналата каросерия на камиона долу.

Втората кола беше черен Линкълн-седан и той тихо се залепи до Крайслера. От него се измъкна висок мъж с черен костюм и коса сплетена на опашка отзад. Не се виждаше дали има белега на врата, за който курвата с пеперудените гащи говореше, но вероятно имаше. Държеше се подчертано тежкарски за разлика от Лари и Боб, които макар и да ходеха насам-натам и да се разпореждаха, го правеха някак нервно и без да вдъхват особен респект.

– Това сигурно е посредникът, за когото спомена курвата – прошепна Лара, въпреки че нямаше никаква опасност да я чуят чак оттук.

– Кой посредник? – нададе ухо скитникът.

– Никой! Коментираме един документален филм – отвърнах аз.

– Аааа, добре! И аз обичам документалните филми – измънка откачалката. – Въпреки че повечето ги правят извънземните, за да ни държат в подчинение.

Оставих го да си дрънка глупостите и залегнах по-ниско, защото иззад нас внезапно изникна един феноменално тих релсов кран и направо ми изкара ангелите. Кабината му мина буквално до главите ни и бавно отплува нататък. Успях дори да видя брачната халка на краниста докато натискаше ръчките. Изобщо, дотук нещата протичаха както ги описа скитникът – като в ням филм. Наистина беше впечатляващо!

След това, останало премина даже още по-гладко и отработено. Докато кранът енергично вадеше стоката от трюма на кораба и стоварваше на сушата, човекът с черния костюм отиде да плати нещо на някакъв тип, който явно беше от охраната на пристанището, след което последният се врътна и изчезна. След него изчезна и кранистът заедно с крана си, минавайки обратно край нас, а един бейзболен отбор от докери нахвърля за не повече от пет-шест минути стоката в камиона.

След разтоварването, имаше също и кратка оперативка в трюма на кораба, където се събраха всички носачи плюс Лари и Боб, последвана от малко частно парти, завършило с празничен салют на изстрели през заглушител. После операцията вече окончателно приключи. Камионът си тръгна заедно с Линкълна, корабът се върна в открито море, а 22-В се ширна празен и утихнал пред нас със самотния Крайслер на доскорошните наркодилъри, изоставен по средата му. Все пак, се оказаха прави копелетата. Отидоха не само на друго крайбрежие край друг океан, ами и в един съвсем друг свят. В този, останаха единствено терлиците им!

– Перфектна организация! – възхити се Лара след като филма свърши и ние поизчакахме да се изнижат надписите.

– Да. Жалко, че изпуснахме камиона! – допълних аз.

Тя скочи като ужилена на крака, но се усети навреме и спря. Слизането от тази височина със сигурност щеше да ни отнеме поне половин час, така че нямаше за къде да бързаме. Това май не го бяхме предвидили много добре като решихме да се качваме тук – тоест, аз като реших!

– Какво? Вие да не би да искате да гледате филма за филма? – попита изненадващо скитникът. – Той не е толкова интересен. По-интересни са рекламните подаръци.

И той кимна долу към земята.

Кой знае защо, аз помислих, че намекваше за самото слизане. Определено щеше да е интересно! Един от най-неприятните моменти от катеренето на толкова високо е, че обратният път е десет пъти по-ужасен и на мен буквално ми се свиваше стомахът от това, което предстоеше.

Когато тримата тръгнахме, ситуацията обаче се оказа не такава, каквато очаквах – поне не за всички ни. Откачалката направо се метна като камикадзе надолу, сякаш се опасяваше да не го изпреварим и имах чувството, че се провираше между пръчките, вместо да слиза по тях. Намери се на земята по-бързо и от шимпанзе подгонено от леопард, докато ние с Лара пухтяхме подобно на слонове, спускащи се по детска пързалка. Освен това, тя през цялото време висеше като дамоклев меч над мен и непрекъснато ме настъпваше по пръстите на ръцете, сякаш си мислеше, че така хватката на юмрука ми ще стане по-здрава и по-надеждна.

Близо двадесет минути по-късно, кошмарното ни слизане най-накрая привърши и последните десет стъпала аз ги съкратих по метода на моята асистентка – скачайки смело долу, просто защото нервите ми не издържаха повече. Едва-що стъпил на земята, Лара също се метна отгоре ми – тя пък, предполагам, за да не наруши принципите си.

Ние двамата хубаво се отъркаляхме и когато след това се надигнахме и се отърсихме от праха, изведнъж стана ясно, защо преди малко, скитникът беше бързал толкова. Той нервно се гърчеше като червей по земята пред нас и яростно душеше за остатъци от разпиляна дрога. Явно точно те бяха рекламните подаръци!

– Хей, защо ни попита горе дали искаме да гледаме филма за филма? – подвикнах му аз, осъзнавайки, че в думите му може да е имало някакъв скрит смисъл. – Знаеш ли къде го дават?

– В Итърнити! – изгрухтя глухо гласът му от прахта, след като се убеди, че явно няма да искаме да си делим плячката и се успокои. – Там обаче нищо няма да ви пуснат!

Ние му благодарихме и като на изпроводяк, аз го предупредих да не ходи вече при Клеопатра, на което той не обърна никакво внимание. Оставихме го и се забързахме към колата, но преди да стигнем до нея, Лара, която вървеше пред мен рязко ме дръпна зад едно дърво и почти ми разби незаздравелия нос в дънера. На всичко отгоре, ми запуши и устата.

Аз погледнах с премрежен от сълзи поглед към нея и след това към Форда и смътно успях да различа нещо като ченге край него. Беше адски тлъсто и оглеждаше возилото ни с джобно фенерче. Не ни оставаше нищо друго, освен да изчакаме да свърши прегледа си и ние зачакахме. Той, както се оказа, се проточи дълго.

Дебеланкото се заинати и занавира светлината по абсолютно всички дупки на колата, като даже надникна в ауспуха, надявайки се да открие кой знае какво там! Сетне половин час осветява вътрешността на купето. Мисля, че искаше да прочете несъществуващите документи в жабката, но след като се убеди, че няма да го направи нито в този живот, нито в следващия, той само опипа четирите гуми дали са достатъчно напомпани, а после провери дали са заключени вратите – за щастие, бяха – и накрая с разочарование изгаси фенерчето и си замина.

Ние почакахме около две минути зад дървото и предпазливо се приближихме до Форда. Като влязохме вътре, аз моментално форсирах двигателя по посока на Итърнити. Не бяхме изминали и сто метра, когато на първата пресечка зад ъгъла, пак се натъкнахме на нашия дебеланко. Колата му седеше с разтворени врати край пътя, а той, застанал прав до нея, се опитваше да захапе огромен колкото самия него сандвич. Изгледа ни с пълна и омазана уста докато профучавахме със силно превишаваща всякакви ограничения скорост, но просто нищо не можеше да направи. Видях го в огледалото за задно виждане как махна с ръка тип „карай да върви“ и отново налапа сандвича си.

Аз настъпих педала дори още повече.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 18 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу