logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
19


Луната се беше скрила някъде, когато бавно допъплихме с колата до бара. Всичко изглеждаше съвсем логично. До къде другаде, ако не до Итърнити щеше да води цялата сделка? Едва ли биха съществували кой знае колко съмнителни места, струпани в толкова малък периметър като този – щяха да си пречат и да се конкурират.

Ние паркирахме достатъчно далеч от мястото и се промъкнахме тихо до високата му бетонна ограда откъм задната страна. Налагаше се наистина да побързаме, ако искахме да я прескачаме, защото Луната явно възнамеряваше всеки момент да изгрее пак. Аз лично се чудех дали искам.

– Трябва да се прехвърлим вътре. Оттук нищо не се вижда! – прошепна Лара, като че ли да потвърди страховете ми.

Е, точно както и очаквах, след малко се оказа, че всъщност съм искал да прескачам огради, но просто не съм го знаел. Аз се поогледах наоколо, но не видях никакви дървета, храсти, кофи за боклук или каквото и да е друго, което да ни помогне. Копелетата съвсем предвидливо бяха окастрили всичката растителност в непосредствена близост. Добре че поне улицата беше пуста. Наблизо минаваше мръсният канал, край който бяхме разпитвали курвата с пеперудата на гъза и между него и оградата имаше купища боклуци – най-много да се появеше някой скитник, който да си помисли, че получава скитнически халюцинации, ако ни види да се шматкаме наоколо!

– Имам идея – тупна ме по гърба Лара и веднага ме осветли за чудесното си хрумване, което май трябваше да ме направи неземно щастлив.

– Сплети си ръцете на люлка – каза тя, – a аз ще стъпя на тях и ще се прехвърля от другата страна.

– А не искаш ли ти да сплетеш твоите, а аз да се прехвърля? – попитах, но без да храня особени надежди.

– Не бъди груб! – сопна ми се детектив номер две. – Аз съм дама!

Без малко да падна на земята от смях. Лара била дама! Една псуваща като каруцар, показваща циците си на всички като курва и забравяща да си закопчае дюкяна, дама! Все пак, докато си се смеех така, действително ми се наложи – за да не ми стане прекалено весело – да си подложа ръцете под дебелите й, тежки и изкаляни обувки, които старателно да ми потрошат пръстите. Тъкмо вече ми се ревеше, когато „дамата“ изведнъж се друсна отгоре ми с цялата си тежест и ме накара незабавно да я изтърва.

– Тук не е подходящо – обясни ми тя. – Вижда се!

После ме замъкна до другата стена на оградата, която беше перпендикулярна на канала и настойчиво ме подкани да направя същото самоубийствено упражнение. Понеже от нейна гледна точка, аз необяснимо и безотговорно се бавех, тя си заклати отегчено главата, за да ми покаже колко невъобразимо туткав съм. Накрая ние извършихме неизбежното и аз направо я метнах от оттатък, за да ми се махне колкото се може по-бързо от ръцете. Очаквах, че ще се чуе някакъв чудовищен джангър от събарящи се кофи за боклук или нещо подобно, но се разнесе само глухо тупване и се чу едно: „Педал, мръсен!“. Аз небрежно го пропуснах край ушите си и след половин минута се прехвърлих през оградата, благодарение на чудесната си спортна форма, която редовно поддържам с елементарни упражнения.

Лара незабавно ме посрещна с:

– Знаеш ли, как ми се ще да ти фрасна един по наскоро счупения нос, говедо такова!

Отново не обърнах внимание на заплахите й и предпазливо се промъкнах напред. Намирахме се в задния двор и пред нас се издигаше тясна и дълга тухлена постройка с явно сервизно предназначение. Аз предпазливо я заобиколих, за да видя какво следва нататък.

Нататък следваше това, че се откри широко асфалтирано пространство – нещо като вътрешен паркинг, обграден от още сгради, като отсрещната беше задната стена на самия бар. По краищата на двора имаше мощни прожектори, осветяващи почти навсякъде с изключение на нашия ъгъл.

Разтоварването не беше приключило все още. Камионът който видяхме на пристанището седеше с отворена каросерия и включени фарове на паркинга, а четирима юначаги в сиви комбинезони с размерите на средно големи багери, грабеха стоката в лопатестите си ръце и я носеха през една врата.

Аз тихо ахнах, изненадан от гледката.

– Ето, че ги спипахме! – прошепнах развълнувано. – Това тук със сигурност е дрога. Сега можем да се обадим на полицията и тя да дойде да си свърши работата!

– На никого няма да се обаждаме! – изръмжа в ухото ми Лара. – Забрави ли сестра ми? Докато не я намерим, никъде няма да ходиш и нищо няма да правиш без мое разрешение!

Аз обърнах глава към нея с тръпки на ужас, лазещи по гърба ми. Толкова откровени в агресивността си към мен, не бяха дори покойните Лари и Боб. Свих се като настъпен по очите охлюв и се заклех никога повече да не напускам уютната си и безопасна черупка. Светът оттатък не беше за мен!

Разтоварването, между другото, вървеше с доста прилично темпо и горилите скоро опразниха камиона, сякаш се бяха родили специално за тази задача и тя бе смисълът на живота им. Сетне от сградата на бара, излязоха още двама души – човекът с черния костюм и плитката и собственикът на Итърнити. Последният го познах по брилянтина и по трогателния му навик да се облича „страхотно“. Косата му силно лъщеше на нощната светлина, а самият той носеше оранжево сако с черна папийонка. Мъжете оживено дискутираха нещо, но не се разбираше какво.

Докато ги гледах, аз се замислих в каква ли идиотска каша се бях забъркал с всичките тези типове – Лари и Боб, Соня, шефът на бара, биячите му, курвата с белите гащи, че и инспектор Грийнсбъро. Всеки един от тях твърдеше, че ме познава, но аз никого не исках да познавам с изключение може би на Соня, откриването на която щеше да реши повечето от проблемите на този етап от живота ми. Лошото беше, че единственото нещо, което можеше да хвърли някаква светлина в тази клоака от мрачни и объркани интереси бе моята нещастна глава, която в момента ми вършеше точно толкова работа, колкото и изсъхнала на слънцето стафида.

Посредникът и шефът на Итърнити поговориха около минута-две, постепенно снишавайки гласовете си до шепот и скоро първият бръкна в джоба си да извади нещо от там, но без да го подаде на другия. Беше твърде тънко, за да е пачка с мангизи – приличаше на хартийка с някаква информация на нея. Те двамата явно не се разбраха за листчето, защото онзи с плитката го мушна обратно в джоба си, след което се запъти към кабината на камиона. В този миг, шефът на Итърнити изненадващо бръкна под сакото си и светкавично измъкна един огромен автоматичен пистолет с дълъг една педя заглушител на него.

Аз нервно подскочих и инстинктивно се хванах за моя Магнум-45, но далеч преди да го направя всичко вече бе свършило. Мазникът с брилянтина даже не предупреди жертвата си да се обърне. Чуха се две кратки и глухи пуквания и тялото на посредника се свлече долу, без той да има никакво време да се осъзнае. Беше професионално изпълнение – право в основата на тила.

Ситуацията толкова ме изненада, че аз за малко не се прострелях докато наблюдавах сцената. Оказа се, че в нервността ми, показалецът ми несъзнателно се е мушнал в скобата – нещо което добре знаех, че не трябва да правя при отворен предпазител, освен ако не смятам да стрелям. Лара от своя страна също се постресна, защото внезапно ме стиска за плешката като обезумяла.

След като свърши работата си, екзекуторът не се помая нито за миг. Той бързешком се приближи до кабината на камиона, където шофьорът седеше парализиран и хладнокръвно го застреля като куче. Онзи падна без да издаде нито стон. В същото време, четирите горили останаха безучастни като мумии при трите изстрела. Те продължиха да седят неподвижни, все едно изобщо не разбираха значението на пукота. Дори не погледнаха натам!

Едва когато всичко беше подсигурено и нямаше повече свидетели, чак тогава шефът на Итърнити се върна при човека с плитката. Той се наведе и го пребърка, изваждайки малкото пликче. После тихо даде нареждания на горилите си и се шмугна вътре. Те чевръсто хванаха посредника и шофьора му и ги метнаха отзад в празния камион. Двама от тях се качиха на машината и отпрашиха навън през портала от другата страна на оградата, а останалите двама последваха шефа си в дълбините на заведението. Накрая дворът утихна.

– Значи затова са тарашили бараката! – прошепна Лара сякаш на себе си.

– Какво? – сепнах се аз.

– Нищо – побърза да ми отговори тя.

– Мислиш, че Лари и Боб са се опитвали да шантажират шефа на бара с това?

– Не знам, но курвата се оказа права. Сделката се реализира и на всички по веригата веднага им светиха маслото!

– Какво ли е толкова важно – запитах се на глас, – че да си струва да застреляш посредника си, който те снабдява със стока? Никак не е логично!

– Не е – отвърна Лара, но някак прибързано както ми се стори. Въобще не изчака да завърша изречението си докрай.

Аз се извърнах и я погледнах подозрително. Тя сви рамене.

– Сигурно е някакъв уличаващ документ. Нали все пак въртят сделка помежду си!

Аз също свих рамене и напрегнато се огледах наоколо. Площадката пред нас внезапно беше опустяла, както и 22-В по-рано през тази нощ. Не можеше да се отрече размах в действията на тези хора! Полицията щеше да намери цяла камара трупове утре сутрин. И естествено, сега отново изникваше въпросът какво да правим от тук насетне?

Завъртях очи обратно към Лара. Нещо неясно ме глождеше отвътре и ме караше да си мисля, че май ще ми се наложи да вляза за трети път в Итърнити. Още не бяхме стигнали доникъде и макар че знаехме, че в бара има дрога, не притежавахме никакви доказателства за нея. Ако сега насъскахме полицията, тя щеше да има нужда първо да получи заповед за обиск, а сградата щеше да бъде изчистена докато това стане. По-лошото обаче беше, че вече съществуваше съвсем реална вероятност Соня да се намира затворена вътре и кой знае какво щеше да се случи в суматохата!

От цялата тази работа, най-силно всъщност ме дразнеше едно-единствено нещо: защо винаги на мен се падаха подобни тъпи случаи. Във всички детективски филми и книги, които бях гледал и чел, героите си седяха в люлеещите се столове край камината, пушеха лулите си и аферата се разплиташе около тях. Нищо подобно не се случваше във филмите за Мърфи Мелроу. Той винаги имаше ултра-оригинален подход, при който направо си скъсваше гъза в опити да умре, а нещата се заплитаха още и още! Напоследък действително почвах да се питам в какъв ли наистина пристъп на умопомрачение бях решил да ставам детектив. Досега се правех на ударен когато си зададях този въпрос, но не можех да продължавам така след като и Боб ме бе попитал точно същото!

След малко, Лара нетърпеливо започна да ме ръчка отзад, с което рязко и адски грубо ме върна в реалността. Гърбът ми неприятно настръхна, защото това май беше явен знак, че се бавя да прегърна съдбата си. Аз се обърнах да погледна русата натрапница и след като не намерих никакво съчувствие в студените й сини очи, поех дълбоко въздух. Изпънах се и се наежих като австралийски молох с мъглявата надежда да изплаша до смърт враговете си. Сетне внимавайки да не спихна по пътя, със свито сърце запристъпях към отсрещната сграда.

Предпазливо направих няколко крачки. Силно се надявах вражеските куршуми да не ме покосят още на първите метри през пустият и открит като сибирска тундра паркинг и така да направят саможертвата ми дотук тотално безсмислена.

Лара, от своя страна, весело – все едно беше червената шапчица и отиваше за гъби в гората – заприпка около мен. По едно време й стана скучно и тя ме изпревари леко, подскачайки безгрижно от крак на крак. Въпреки това, бях далеч от мисълта да се надявам, че ще поеме тази тежка мисия върху плещите си. Веднага щом стигнахме до вратата, тя спря и възпитано ме изчака да вляза пръв. Аз бавно се дотътрих след нея като тежка артилерия и без да спирам нахълтах вътре, вилнеейки с четиридесет и пет калибровия си Магнум във всички възможни посоки.

Трябваха ми поне петнадесетина секунди докато разбера с размазания ми от скоростта поглед, че помещението е на практика празно. Намирах се в миниатюрно коридорче – два на два метра, от което нагоре се точеше вита бетонна стълба с мозайка по стъпалата. Аз пуснах моя смел Магнум напред и той се втурна хладнокръвно оглеждайки се наляво и надясно, оставяйки ме да напредвам предпазливо след него. След мен несигурно запристъпя и Лара. Така ние тримата стигнахме благополучно до втория етаж без никой да ни попита къде си мислим, че отиваме и имаме ли пропуск за това място.

Пред нас веднага се опънаха още два коридора, само че много по-дълги и с врати по протежение на двете им стени на всеки пет метра. Единият водеше наляво, а другият – надясно. Стените на първия тъмнееха вишневочервени и обсипани със снимки на красиви, млади, леки жени и известни личности, а на втория – оранжеви и голи. С две думи, и двата ни обещаваха маса неприятности, ако се подмамим по лъскавия им външен вид. Напротив – зад нас лъхаше успокояващият хлад на голата бетонна стълба с вълнообразното й спокойствие и пустота.

За съжаление обаче, ние се подмамихме по лустрото. Тръгнахме по вишневия път, а и какво друго ни оставаше, след като именно затова бяхме влезли вътре. Не можех да разбера само едно – защо ситуацията ми изглеждаше така дяволски позната. Имах чувството, че съм сънувал всичко наоколо или пък имах дежавю. Разбира се, причината се оказа далеч по-глупава и тривиална, отколкото си помислих отначало. Осъзнах я, когато след кратко лутане насам-натам, неочаквано се намерихме на сцената на бар Итърнити – тъкмо онази сцена, където получихме нашите първи петнадесет минути слава. Просто вече бяхме минавали веднъж по тези места!

Понеже през следващите няколко минути, ние останахме да седим съвсем глупаво насред вражеска територия без нищо да правим, аз набързо се заех спешно да анализирам постъпващото от сетивата ми, за да реша как да продължим нататък. Пред носовете ни в момента едва забележимо се поклащаше тъмночервената завеса, отделяща сцената от основната зала и оттатък се носеше тиха музика – нещо, което не беше съвсем добре. От друга страна обаче, чуваше се само музика, което пък не беше чак толкова зле.

За съжаление, докато аз продължавах все така да анализирам, Лара, чието търпение се изчерпи, без много, много да му мисли си напъха главата в процепа между двете части на червения плюш. Буквално подскочих от изненада като я видях и за малко да я застрелям в гръб – толкова шокиран бях от постъпката й. Издърпах я незабавно и й креснах със сподавен глас:

– Да не си откачила? Клоунада със заблудени куршуми ли се опитваш да изнасяш?

– Няма никой! – кисело ми отговори тя.

Аз се стегнах и за да й покажа как се прави, с подчертан професионален финес повдигнах леко крайчеца на завесата. Действително нямаше никой. Заведението беше съвършено празно и всички столове седяха обърнати върху масите. Въпреки това, лампите светеха и както казах се чуваше музика, в този момент – „Annie Mae“ на Джон Лий Хукър. Нервозното пияно на Чарлз Браун направо ми късаше нервите и обещаваше големи неприятности и то – скоро. На всичко отгоре, веднага след него започна „One bourbon, one scotch, one beer“, което пък ми прозвуча като пряк укор към поведението ни в последно време!

Отдръпнах се все така настръхнал и погледнах към русия си работодател.

– И сега какво? – попитах напълно загубил надеждата, че някога ще се върнем обратно в белия свят.

– Ще чакаме да видим какво ще стане – отговори ми небрежно Лара. Явно все още под влияние на шахмата, който бе гледала по телевизията преди да тръгнем, тя си мислеше, че навсякъде нещата се свеждат единствено до това. Аз вбесено се пресегнах и спонтанно й шляпнах един звучен шамар, за да се осъзнае. Стана точно в мига, когато първият ход от нашата партия неочаквано бързо беше направен.

Оттатък завесата внезапно се чу отваряне на врата и някакви приглушени мъжки гласове посякоха справедливата злоба на моята колежка в зародиш. Лицето й увисна изкривено от ярост и така си и остана. Без да сме абсолютно сигурни дали не са ни чули, ние двамата импулсивно се метнахме върху завесата и така увиснахме на нея, че почти я откачихме. Цяло чудо е, че не ни разконспирираха, заради бясното й люшкане насам-натам. Просто имахме невероятен късмет!

Опитвайки се отчаяно да уравновеся клатещата се сцена, аз напрегнато се огледах. В залата се оказа, че са влезли двама души. Единият екземпляр – метър и деветдесет висок, се доближаваше до размерите на пикап и притежаваше сиво-сини очи и русолява коса, щедро напудрена с пърхот. На мига го познах! Този път беше зарязал елечето си и носеше червена ливрея на пиколо, обшита по краищата с ярки, жълти ширити. На главата му се кипреше малка и също червена шапчица, която донякъде тушираше ефекта от себореята му.

Другарчето му пък изглеждаше неугледен и невпечатляващ с нищо плешивец, с рядка и жълтеникава като изгоряла савана коса – където я имаше – и строг черен костюм за хиляда и двеста долара. Беше едва един и шейсет и се държеше подчертано сковано – сякаш силно се притесняваше от нещо.

– Я, Държавният секретар! – изкрещяхме в един глас ние с Лара. Нивото на шума, който вдигнахме буквално се доближи до това на изпълнен до пръсване бейзболен стадион по време на плейофите. За щастие, двамата типове явно бяха съвсем глухи, защото не ни обърнаха никакво внимание.

Огромният сладур с червената шапчица заведе височайшия плешивец до голата стена в другия край на помещението и аз за момент си помислих, че се кани да го разстреля. Той обаче натисна едно невидимо копче и част от стената пред него невъзмутимо се превърна във врата. След това, невъзмутимостта й спонтанно прерасна в цинизъм и тя без никакъв свян демонстрира, че не е някаква си проста врата, ами направо е асансьор! Двамата типа хлътнаха вътре и изчезнаха вдън земя.

Аз за втори път се обърнах към Лара и я погледнах въпросително. Всъщност добре знаех какво ще каже.

– Ще чакаме да видим какво ще стане, нали? – опитах се да я изпреваря в последния миг.

– Ами! Ще проверим какво има там долу! – опроверга ме безкомпромисно тя, абсолютно сигурна, че е долу, а не горе.

Реших, че този път ще се дам доста по-трудно. Възнамерявах вече да й демонстрирам пълния капацитет на пословично непоклатимия си инат, който напоследък нещо не успявах да отстоявам в нейно присъствие. Пословичната му непоклатимост бе започнала да става пословично непословична.

– Знаеш ли, мислех си ти да идеш да видиш какво има там долу, а аз по-скоро да остана тук да пазя – казах.

– Че какво има да пазиш? – направи се, че не ме разбра Лара.

– Пътя за евакуация!

– Аз пък се надявах, да влезем и двамата, за да си пазим гърбовете един на друг – усмихна ми се подмазващо тя.

Непоколебимо си обещах на ум, че номерът й няма да мине.

– Не мисля така – отсякох.

Лара изведнъж се нацупи и се замисли. Сигурен бях, че трескаво се опитва да изнамери каква стръв да ми заложи. Приготвих се да устоя на всички райски изкушения, които щяха да се изсипят върху мен.

– Добре. И какво ще правим тогава? – попита ме след минута, явно не намерила нищо достатъчно изкусително в репертоара си.

– Ще седим и ще чакаме да видим какво ще стане. Нали и ти това искаше одеве!

– А ако изненадващо изскочат отнякъде четирите огромни горили дето разтоварваха отвън и ни скъсат гъзовете от бой докато си висим така?

– Защо? Да не би вътре пък да ни чака бабата на Червената шапчица, за да ни нагости с топло мляко и курабийки?

– Не, но сестра ми сигурно стои заключена някъде из тези коридори. Тя няма да излезе сама и да дойде при нас!

– А ако просто ни хванат и тримата, докато радостно се прегръщаме с очи пълни със сълзи? Кой тогава ще дойде да ни спаси?

Лара се нацупи още повече. Дотук бях отбил великолепно първата й атака. Въпреки всичко, усещах, че вероятно няма да издържа широкомащабната офанзива, която щеше да предприеме всеки момент. Освен това, беше права. Сестра й може би се намираше долу.

– Ще ти дам да ме изчукаш! – предаде се накрая тя, изгубила всякаква надежда.

Аз премигнах неразбиращо няколко пъти, защото не очаквах да слезе толкова ниско. Същевременно ми стана и смешно. Мнението й за мен очевидно се свеждаше до идеята, че бях първосигнален и мислещ с патката си глупак.

– Хайде, нали винаги си искал да ме ковнеш! – изви умолително глас.

Цъкнах замислено с език и се зачудих какво ли ставаше там вътре в тъпата й глава. Започвах наистина да се удивлявам на начина, по който раздаваше захарчета: влизане в бърлогата на злото – едно ебане; бой с горила – две ебанета; престрелка с преследване – три ебанета плюс бонус свирка! Вече почти бях сигурен, че всъщност е фригидна задръстенячка със сериозни сексуални проблеми и нямаше да изпитам никакво удоволствие, дори и да се случеше нещо между нас.

– А гъза си ще дадеш ли? – попитах лукаво.

Лара страховито стисна устни и изръмжа:

– Ще дам!

– А също и изпразване в устата?

– А един шут в зъбите преди това не щеш ли? – избухна тя. – За да се изцъркаш по-лесно!

– Както желаеш! – вдигнах рамене. – Няма уста, няма сделка!

Тя изпухтя тежко:

– Добре бе, копеле нещастно, прави, каквото искаш! Ако щеш се изпикай на циците ми, само влез!

– Нищо не искам от теб! – казах безцеремонно, натъртвайки на всяка от думите и гордо й обърнах гръб. Мисля, че направо й бръкнах в здравето с този номер. Чувах я как фучи от злоба зад мен и добре че този път Магнума си беше в джоба ми!

Минута по-късно, тя отново го удари на молба:

– Слушай, нали бяхме партньори, а? Какво стана изведнъж? Партньорите трябва да се поддържат! Аз как ти спасих задника на пристанището – време е сега да ми върнеш услугата!

– Разбира се, че ще ти я върна! Не виждам обаче над главата ти да виси завързан за конски косъм дамоклев меч и да заплашва живота ти. Като я докараш дотам, пак ще се чуем! – отвърнах твърдо, но вече не толкова убедено.

– Как да не виждаш! Ако сляза сама долу, не на конски косъм, ами на копринена нишка ще виси живота ми!

– Ами не слизай тогава. Много добре разбираш, че рискът е твърде голям!

– А как, по дяволите, ще измъкна сестра си, ако не сляза?

– А как, по дяволите, можеш да знаеш, че сестра ти е долу?

Тя млъкна и не отговори. Май нямаше какво да каже. Затова пък, хвърли всичките си сили в атака по болното ми място:

– Ами нашата сделка? Нали те наех да разследваш случая; не да го наблюдаваш отстрани!

– Ако под разследване, разбираш да надничам в дулото на всеки срещнат по пътя ми пистолет в търсене на куршума, който ще ми пръсне черепа, то предпочитам нищо да не разследвам!

– В такъв случай ми върни парите! Дължиш ми две хиляди долара аванс и около хиляда за разноски! – злобно заби последния гвоздей в паянтовия ми ковчег тя, използвайки най-голямата си тесла.

Въздъхнах уморено и реших за протокола да се поопъвам още няколко секунди.

– Ще ти ги върна на вноски – тържествено обещах. – Предпочитам да заробя цялото си бъдеще, отколкото скоропостижно да оставя дълговете си непогасени сега. Аз съм отговорен длъжник!

В действителност не хранех особено големи надежди, че ще задържа отпора си за дълго. Нито пък, че ще успея някога да й върна мангизите. Само събраното дотук от неплатени сметки за ток, газ и телефон образуваше купчина, по-висока от самия мен, а имах и натрапчивото усещане, че нещата с наема за апартамента са поне два-три пъти по-зле.

Лара незабавно почувства, че е напипала силния си коз и се настърви окрилена.

– Добре, ето какво ще направим тогава! – каза тя и на мен започна да ми настръхва косата. – Ако дойдеш с мен там вътре да потърсим сестра ми или поне някакви доказателства, че е била тук, безусловно приемаме, че досега си изработил напълно заслужено трите бона и в добавка на това, те очакват нови три – като комплимент от мен – без изобщо да ги броим за плащане по сделката!

Аз сухо преглътнах и бавно почувствах как гръбнакът ми губи своята еластичност и започва да се привежда напред. Това беше рядък шанс да изляза на чисто с финансите си. Сетне с остатъка от хонорара си, можех да платя неустойката в полицията и директно да забравя за тази тъпа история. Имаше обаче един малък проблем. Не можех просто така, слабохарактерно да се изплюя на цялата си гордост, която самоотвержено бях бранил до одеве!

– Не ми-и-и… изглежда-а-а… много убедително… – проточих немощен глас, моментално уплашвайки се сам от тона си на мекотело. Звучеше ми по-скоро като: „Давай бързо парите, пък ако искаш, ще си забия половинметрова шпага в главата и ще ходя с нея цял ден!“

– Не ми ли вярваш? – попита невинно Лара. – Ето!

И тя измъкна от джоба на панталона си, или по-точно от моя кариран панталон, една смачкана топка с едри банкноти. Със сигурност имаше повече от десет хилядарки!

– Откъде имаш толкова пари? – ококорих очи като понички, втренчен в балата с мангизи. В момента се чудех дали когато някога пак си взема панталона, този фокус ще продължи да работи. Искрено се надявах банкнотите да се размножаваха там вътре.

– Баща ми работеше на сондите. Нали ти обясних!

– И какво от това? Чак пък толкова ли печелят тези проклети сондьори?

– Дори повече! Изобщо не слушай какво приказват хората за къртовския труд без възвращаемост. Направо се къпем в злато!

– Добре де! – неуверено поклатих глава, смътно осъзнавайки, че правя една и съща грешка през целия си шибан живот. – Но само, защото сме партньори, да знаеш!

– Разбира се! За нашето партньорство!

Лара ми се усмихна хлъзгаво и доволно прибра парите в джоба си. Аз тъжно ги проследих с поглед как изчезват, защото ми хрумна, че това може да е последният път, когато ги виждам. Сетне се обърнах угнетено назад и се приготвих да изкупя греховете, които преди секунда така безотговорно бях успял да сътворя.

„Смъртта принадлежи на глупаците!“, както беше казал някакъв умен човек няколкостотин века преди аз да се родя. Именно тази мисъл бумтеше подобно на военен барабан в главата ми, като тръгвах бавно да марширувам напред към съдбата си. Почти веднага добавих и нещо от себе си: „А глупаците никога няма да свършат!“


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 19 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу