logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
20


Всеизвестно е, че човешкото съзнание е удивително гъвкаво нещо. Особено пък, ако става въпрос да се самоубедиш, че грешката, която току-що си допуснал е била неизбежна и че така всъщност се е получило по-добре. В случая, на мен ми хрумна, че поради идиотската ни препирня и шума, който бяхме вдигнали, насам вероятно вече препускаха цели легиони от огромни горили с глави като наковални и ръце като леярски чукове, и че ще е много по-безопасно, ако просто влезем в асансьора и ги пообъркаме малко. Тъкмо затова и след като се съгласих на самоубийството си, аз с готовност се затичах към него.

Излизането иззад завесата обаче доста неприятно ме отрезви и изведнъж осъзнах, че няма да успея да разкрася глупостта, която бях извършил като допълнително я окича с неубедителни доводи в нейна подкрепа. Въпреки всичко, отначало нищо особено не се случи. То и по-нататък нищо не стана, освен че нервите ми се обтегнаха до такава степен, че тъпанчетата в ушите ми зазвъняха с „до“, „си“, „ла“ и „сол“ и ако скоро овладеех и другите ноти, можех и сам да си спретна някоя мелодийка, с която да се разсейвам докато умирам. Току виж съм забравил да го направя!

За беда, точно в този момент, Джон Лий Хукър реши, че е крайно време да изимпровизира „Tupelo“ и начаса ме хвърли в тежък размисъл относно съдбата ми, слагайки край на крехкото ми навлизане в музицирането. Монотонното му потропване с крак и хъмкането напълно ме влудиха и аз се огледах като смъртник пред ешафода. Тежки буреносни облаци напредваха от всички страни. Започваше да мирише на дъжд и на чиста катастрофа!

С треперещо тяло, аз протегнах ръце напред и напипах невидимото копче на стената, натискайки го конвулсивно няколко пъти. Не след дълго, Сезам тихо каза едно „бррр“ и цинично зейна пред нас. Неочаквано ми дойде на ум, че отзад съвсем спокойно можеше да ме посрещне поредното дуло на пистолет, в което да потърся куршума, отлят за моята глава, но се сетих твърде късно. Когато надникнах в кабината, там, слава Богу, нищо не ме чакаше.

Ние двамата с Лара плахо пристъпихме напред и Сезам покорно ни глътна. Вратата зад нас се затвори, а Джон Лий Хукър ни изпрати с погребално подрънкване и обещанието, че нищо от тук насетне няма да е наред.

Вътре асансьорът беше тесен и неприятно тапициран с тъмночервено кадифе. Не можех да разбера защо всяко нещо тук трябваше да е тъмночервено! Дори единственото копче на панела също се оказа такова и докато се усетя, Лара го натисна без никакво колебание – все едно че се намирахме в лунапарка пред машина за бонбони и захарен памук.

И сега нищо особено не се случи. Тръгнахме надолу – както моята асистентка бе предположила. Аз за миг се почувствах като някакъв супергерой от електронна игра, който безстрашно преодолява ниво след ниво, навлизайки все по-дълбоко в цитаделата на врага, но само за миг. В действителност, буквално ми се сереше от страх! Не исках и да си помисля, че асансьорът може да се разтвори направо в някоя огромна каменна зала с колонада и вътре да се окажат всички чудовища накуп!

Не след дълго движението ни очаквано се забави и спря. Вратата за втори път направи „бррр“ и студено зейна. Отвън нямаше никаква каменна зала, а поредният коридор – почти идентичен с този, през който дойдохме. Чудесно! Поне беше абсолютно празен!

След това нещата, както се оказа, щяха да се развиват без мое участие. „Атакааа!“ – изрева на ум Лара и вероломно нахълта на вражеска територия без да й мигне окото. В първия миг аз импулсивно я последвах, но после се ужасих до дъното на нежната си душа и понечих да се върна обратно, ала вратата на асансьора вече се бе затворила, та трябваше да си прасна носа в нея. Това предизвика мощен приток от нежелани спомени в главата ми от една друга сцена с наркодилъри. Засега, общо взето, чудовищата спотаено се бавеха с нападението си, но някъде напред по коридора се чуваше тихо свирукане, което не предвещаваше нищо добро.

Лара ни най-малко не се впечатли от тегнещото във въздуха напрежение. Тя наперено тръгна към първата от двете редици врати, а аз вяло се повлякох след нея, защото никак не ми се искаше да оставам сам тук навън. Сетне за мой втори и неописуем ужас, партньорката ми чисто и просто натисна бравата и се намъкна в стаята без нито да се ослуша, нито да вземе елементарни предпазни мерки – сякаш влизаше в килера на баба си да си отвори буркан със сладко.

Мъжкото в мен моментално млъкна докато я гледах. Прииска ми се да си обуя летящите ботуши и да се изстрелям колкото се може по-нависоко в стратосферата, а още по-добре – в екзосферата. Геройското в мен пък моментално се посра. Прищя ми се да съм продавач на тиквени семки и куп дечурлига да ме плюят с шлюпки и да ми викат „смотан тиквеник“.

Детективското в мен обаче запази ледено самообладание. То хладнокръвно прецени, че е най-добре да изчакам и да видя дали няма да се чуят крясъци, писъци, шум от събарящи се предмети и най-важното – изстрели, за да мога да се обърна и да избягам на безопасно разстояние поне аз. В другия случай – ако не се чуеше нищо или се чуеше тиха, нежна, валсова музика и любовен шепот, можех бързо да изтичам да се скрия вътре, за да не стане пък така, че единствено аз да пострадам отвън. И както обикновено се случва в такива ситуации, действителността взе че се прояви в третия си, най-скучен и тривиален вариант – отново нищо не стана.

Все пак аз побързах да вляза. Нямаше никакъв смисъл да рискувам задника си в коридора, затова се завтекох към вратата и на входа се сблъсках с Лара, този път удряйки носа си в нейното чело.

– Абсолютна скука – потвърди предположенията ми тя.

– И аз така си помислих, но не е ли добре да разгледаме по-обстойно?

Честно казано много ми се искаше да не бях толкова убеден, че няма да се съгласи. Поне ми остана успокоението, че опитах и че се оказах прав.

– Не! – отсече твърдо детектив номер две. – Ще загубим време.

И тя енергично ме избута назад. Аз даже не успях за миг да зърна какво имаше вътре и оттук насетне този фрагмент от нашето разследване щеше да остане напълно изгубен за мен. Никога нямаше да мога да го втъка в общата картина на случая и да го анализирам чрез безотказния механизъм на индуктивно-дедуктивната Мърфиева метода.

Лара, вбесена от неохотата ми, ме заобиколи и решително тръгна нагоре по коридора. Разтривайки си носа, аз вяло се помъкнах след нея. Ние тихо се изнизахме покрай един широко разтворен кенеф, в дъното на който пиколото от преди малко безметежно пикаеше и пламенно изписваше по плочките името си и продължихме нагоре. Точно от тук идваше свирукането с уста, между другото. Общо взето се оказа, че пикалото на пиколото е с размери почти колкото самото пиколо, тоест – два пъти колкото мен!

По традиция, аз тъкмо бях започнал да се ужасявам от тази толкова близка и интимна среща със злото, когато Лара – също по традиция – ме прекъсна и не ми остави никаква възможност да се плъзна по пързалката на параноята си. Тя веднага хлътна без предупреждение в поредната врата на пътя ни и сега, аз й гласувах безрезервно доверие, забързвайки се да я последвам. Толкова се забързах, та чак за трети път си разбих носа, но вече в тила й. Главата и недоволно се обърна да ме изгледа.

– Би ли се отлепил от гъза ми, ако обичаш!

– Изобщо не съм почитател на гъза ти! – отвърнах. – Може би, ако престанеш да го навираш в носа ми…

Тя изненадващо започна да отстъпва назад, бавно избутвайки ме, от което на мен никак не ми стана приятно, защото сериозно се опасявах да не би пък моят гъз да вземе на свой ред да опре някъде другаде. В частност, страхувах се от чудовищното пикало на пиколото. Това действително щеше да е злопаметно събитие! Именно поради тази причина, аз се заех енергично да я натискам обратно вътре. За съжаление, тъпата му патка реши да окаже сериозен отпор. Накрая, когато взех да се чудя дали да не включа турбото и да й запаля подметките, главата й пак се обърна назад и изръмжа:

– Разкарай се, по дяволите! Вътре има някой!

Едва сега загрях какво ставаше. Внезапно започна да ми просветва. Забелязах, така да се каже, какво се случва в големия свят зад гъза на Лара!

Там, пуфтейки зверски и пъшкайки епохално, две нежни души се опитваха да се слеят в едно и да стигнат до мъчителен екстаз. Намираха се в далечния край на стаята и засега не ни обръщаха никакво внимание. Не знам защо, но те някак си ми се сториха познати. В секундите преди ние с Лара гузно да се изнижем навън, успях да им хвърля един по-задълбочен поглед и да напъна по-силно мозъка си. Така го напънах, че той, горкият, щеше да изтече през носа и ушите ми! Накрая се предаде и покорно ми снесе необходимата информация.

Пред нас, Държавният секретар чукаше Секретаря по здравеопазването в гъза! Чукаше го яко, всеотдайно и без никакви задръжки. Чукаше го без презерватив и без грижа за здравето. Секретарят по здравеопазването сияеше откровено щастлив от безотговорния акт и никой от тях двамата не забелязваше нищо друго около себе си.

Лара тихо затвори вратата.

– Нека не смущаваме хората в любовния им период – просълзено изгука тя. – Любовта ще спаси света!

– Точно този вид любов, не вярвам да спаси някого – допълних прозорливо. – Най-много да му докара хемороиди!

– Това само свине като вас – мъжете могат да го измислят! – отвърна ми защитничката на консервативната любов. – Не ви стига да се клатите един друг по тоя начин, ами се опитвате да врънкате и нас!

Тъй като мъжкото ми себелюбие бе крайно засегнато и се чувствах раздразнен по феминистичната тема, сметнах, че ще е уместно да се оригна, пръдна или да направя някое друго подобно волеизлияние на мъжественост, ала за жалост, не владеех никоя от тези полезни техники. Затова трябваше да се задоволя с: „Добре че сме ние да откриваме нови хоризонти за вас!“

Лара ме погледна с истинско презрение. По физиономията й установих колко голям простак бях. За неин късмет, тя нищо не изкоментира и добре постъпи, защото иначе здраво щяхме да поспорим по този въпрос!

Без повече разисквания и излишни коментари и внимавайки да не спре свирукането отзад в кенефа, ние мрачно продължихме огледа, хлътвайки в поредната стая. Тя се оказа съвсем празна и безинтересна. Също празна беше и четвъртата, както и петата, шестата, седмата, осмата и така нататък стаи – обхождахме ги за зигзаг. Изобщо, навсякъде изглеждаше празно. По едно време, ние досущ заприличахме на две чистачки, заснети от охранителната камера в общежитие – влизахме тук и там, нищо не правехме и след малко излизахме.

Накрая цялата работа адски взе да ме изнервя и тъкмо да избухна в недоволство, ние неочаквано отворихме врата, зад която ни посрещна нещо необичайно. Приличаше на луксозна спалня и по средата й имаше голямо двойно легло с червен балдахин, а три от стените й бяха обкичени с картини на преливащи от тях рубенсови красавици. Четвъртата беше по-скоро странна – сякаш облицована с паркет.

Погледнах неволно към тавана. Там два огромни полюлея от безброй кристални финтифлюшки нервно висяха и убедително настояваха, че ще се пръснат чак до Австралия и ще вдигнат шум чак до орбитата на Сатурн, дори и за миг да ги погледнем накриво. Заеха нападателна стойка и се захванаха да шумолят и да подрънкват веднага щом разбраха, че имаме намерение да влезем вътре.

Всичко това обаче избледня като кратък следобеден сън, когато забелязахме най-важния и фрапиращ детайл от интериора на стаята. В центъра на леглото, зад балдахина, небрежно се бе излегналата една чисто гола красавица! Тя остана толкова хладнокръвно неподвижна при нашето появяване, че почти сигурно беше или тежко дрогирана, или натъпкана с приспивателни. Ние моментално се стъписахме и се запънахме на вратата, защото не виждахме дали е сестрата на Лара или някоя друга мадама. В този миг, зад гърба ни се чу шум и някой най-сетне пусна водата в кенефа!

Аз подскочих и бързо прецених, че при едно евентуално негативно развитие на ситуацията, пиколото щеше да произведе много по-сериозни щети върху крехката ми физиономия отколкото голата красавица на леглото и затова светкавично се втурнах напред. Проблемът беше, че Лара ми запречваше пътя. Това незабавно ме постави пред неприятната алтернатива или да смачкам за пореден път нещастния си нос в нея, или да свърна настрани и да налетя на една ниска стъклена масичка в непосредствена близост до вратата. Избрах второто.

Масичката никак не остана щастлива от внезапната ми, непредизвикана с нищо атака и изрази шумния си и недвусмислен протест като гръмна подобно на взривен стъкларски магазин. Още преди да разбера какво става, един милион ситни парченца – доста по-бързи и маневрени от мен – успяха да ми постелят най-острото и бодливо легло, достойно за изкукали от прекалено съзерцание на живота стогодишни индийски йоги. Далеч не ощастливен от нирваната, която ми се откриваше, аз неохотно се пльоснах сред тях и мъченически ги поех в плътта си. Все пак, за моя чест трябваше да се отбележи, че и те понесоха някои жертви.

Лара настръхнала се обърна и затръшна вратата след себе си. Аз пък нервно метнах един поглед към голата на леглото – тя, освен дрогирана, трябва да беше и глуха като пън или направо мъртва. Иначе нямаше как да си обясня защо не се събуди от всичкия шум.

Стиснах силно зъби и нервно се размърдах в купчината стъклария. С цената на неимоверни усилия на волята, успях да скоча на крака и да се хвърля напред, порейки въздуха с острия нос на пистолета си. В последния момент, лявата ми ръка издърпа балдахина, а дясната заби дулото на Магнума в лицето на мацето. Всъщност, „лицето“ бе твърде общо казано в случая. Бях й го наврял директно в гърлото, а кръвта от надупчената ми от стъкла ръка се стичаше вътре в него по металния гръбнак на оръжието.

Мацката най-сетне се събуди. Тя отново не помръдна, но затова пък каза нещо, макар и доста безсмислено. То, между другото, нямаше и как да има особен смисъл. Най-разумното нещо, което някога бях чувал да излиза от гумена уста бяха думите на гумения паток Доналд, който казваше: „Здрасти! Аз съм гуменият паток Доналд!“ в магазина за играчки близо до апартамента ми. Устата срещу мен обаче не беше неговата. Принадлежеше на гумената кукла „Духаща кифла“ и можеше да казва „Дай да духам!“. Само дето, поради разбираеми причини – моят лош пистолет, забит в говорителя на бутафорния й ларинкс – в момента, тя единствено буботеше нещо от рода на: „Уай уа ухам!“.

Аз погнусено се отдръпнах назад и избърсах оръжието и ръката си в червения балдахин. Лара звучно цъкаше с език зад мен. Духащата кифла явно по някакъв начин се бе включила сама, и освен че пищеше „Дай да духам!“, също жвакаше с вагина, все едно че дъвчеше дъвка. Припряно я тупнах с дръжката на пистолета по главата и тя спря да настоява за духането. Продължи обаче да мляска с уста – проблем, който реших като натъпках края на балдахина вътре. Това я принуди да се откаже и от мляскането, като остана само да си жвака тихо на леглото.

Минаха сигурно цели две минути преди ние с Лара да се окопитим от преживяния шок. Пиколото в кенефа, макар и не бе гумено, явно беше глухо, защото така и не благоволи да дойде и да види що за стъклени перверзии се случваха в една от стаите за ебане. А може би да му беше забранено!

Ние се повъртяхме още малко наоколо в очакване на закономерното му пристигане и като разбрахме, че той не проявява никакъв интерес към закономерностите, се поразровихме тук-там из помещението. Напълно в реда на нещата беше да мислим, че ще попаднем на дрога или на нещо от тоя сорт, но както Алиса в огледалния свят, всичко беше наопаки в тази стая. Не открихме нищо друго освен пакети с истинска пудра захар и висококачествена ванилия, както и някои еротични играчки с не съвсем предвидимо предназначение.

Аз бързо си намерих едно симпатично, миниатюрно томче със садо-мазо перверзии и го мушнах в джоба на ризата си да го прегледам по-късно. В резултат на това се сдобих с чудесна малка цица, която за съжаление ми се стори неестетично и самотно щръкнала на гърдите ми. Пресегнах се и натъпках в другия си джоб пакет със захар, та така придобих някак по-симетричен вид. За първи път в живота си разбирах какво е да си жена и да вървиш с циците напред. Надявах се вече никой да не може да ми откаже нищо в тоя живот!

Погледнах към Лара. Тя настървено бърникаше из чекмеджетата на един скрин до стената в опит и тя да открие нещо, но не й се получаваше кой знае колко. Следващият артефакт пак се оказа моя находка! Докато разсеяно се въртях наоколо и се оглеждах, аз се натъкнах на прелестно произведение на изкуството – долна половина на торс с пъп и част от бедрата. Иначе казано, трофеят ми представляваше голямо колкото едра тиква женско гипсово дупе с тъмни дупки там, където трябваше да има такава. Не можах да устоя на изкушението и мушнах пръст в по-малката, за да видя какво ще стане. Силно се надявах да не се окаже острилка за моливи!

Нещо подозрително щракна във вътрешността на дупето. Изведнъж се чу стържещ шум зад гърба ми и аз трябваше бавно да завъртя настръхналата си глава, за да видя какво се случва. Даже забравих да извадя ръката си. Лара с недоумение зяпна хлътналия ми в неприличната дупка пръст и като й гледах физиономията май смяташе, че съм се заклещил и ще си ходим с дупето в къщи. Аз бързо измъкнах ръка, за да разсея съмненията й.

Отначало нищо особено не се случи в резултат на цялото стържене, но после с удивление забелязах, че стената с паркета е започна да се нагъва и сбръчква. Всяко дъсчено блокче беше хванато за съседното с малки пантички и в момента падаше невъобразимо чудене коя панта накъде да се сгъне и как да се завърти. След почти десет минути на невероятни мъки, всичко най-сетне се натамани както трябва, събрано в двата срещуположни края на стената. Отдолу се показа машинария която приличаше на командния пулт на совалката „Дискавъри“. Имаше цял куп копчета, ръчки и индикации, както и един екран в средата.

Лара ахна. Аз нарочно замълчах, защото много държах да покажа, че нищо не е в състояние да ме изненада, но вътрешно си бях удивен като нея. Сега със сигурност знаех, че стаята, в която се намираме не е случайна. Като гледах, май беше личната спалня на шефа на Итърнити, защото гуменото гадже на леглото някак пасваше на зализания му и мазен стил. А и апаратурата пред очите ми се връзваше напълно – от тук човек като него, удобно можеше да се снабдява с всякакви компромати, които да използва за изнудването на известни личности като Държавния секретар и Секретаря по здравеопазването, например!

Лара плахо се приближи до впечатляващото табло и внимателно натисна едно точно определено копче, както ми се стори. В действителност, не беше точно определено, а само си го беше харесала на цвят, защото нямаше как да знае какво ще направи, а и то изобщо нищо не направи всъщност. Щракна си тихо и застана в хлътнало положение. Тя опита и с други копчета, но общо взето постигна същия резултат.

– Може би първото копче блокира цялата електрическа система и другите престават да действат! – аналитично предположих аз като вещ страничен наблюдател и стар електричар. – Може би трябва да се натисне втори път.

Лара ме погледна недоверчиво и пробва отново да го натисне, но пак се оказа безуспешно. Сетне се опита да го изкара с джобно ножче, но то не помръдна.

– Сигурно някъде има освобождаващ механизъм като при касетофоните – каза уверена в себе си тя.

И след като от раз разгада „точната“ причина за мистерията, главният инженер на екипа ни вдигна ръце като побеснял пианист и се започна едно истерично натискане на всичко подред, що можеше да се натиска. Скоро възможностите се изчерпаха напълно. Чак до последното копче не остана нищо ненащракано и въпреки това, никое от тях не излезе обратно. Машината придоби някак хлътнал и силно осакатен вид.

Аз отегчено наклоних глава и излязох напред да се намеся. С абсолютно твърдата си увереност, че съм електротехнически гений, се наведох и потърсих шнур или нещо такова. Съвсем явно бе, че машината не е свързана към контакта. Намерих захранващия кабел, свързах го, надигнах се, преструвайки се, че знам какво върша и натиснах първото попаднало ми пред очите от вече нащраканите до дупка копчета. В резултат на целия театър, такова късо съединение произведох, че свитки ми излязоха пред очите! Ние двамата с Лара излетяхме назад и се залепихме за другата стена от страх.

Аз замаяно погледнах към нея и към пушещата апаратура, а тя от своя страна – към пушещата апаратура и към мен. Вдигнах гузно рамене и понеже наистина нищо друго не ми оставаше, върнах се да мушна пръста си в гипсовото дупе. Моето копче поне щракаше като го натиснеш и нямаше навика да гърми. След малко, дървеният паркет пак взе да се гъне и скърца и продължи така, чак докато всичко не се намести старателно на мястото си и не закри от погледа ни тъжната и осквернена от лаишките ни ръце техника.

Ние отчаяно си хвърлихме по един последен поглед и се измъкнахме навън, запътвайки се към следващата стая. Оказа се обаче, че тази е била последната и навсякъде другаде бяхме обрискали. Колкото и неприятно да ни беше, май пак щеше да се наложи да влезем в отвратителния червен асансьор, където за беда ни чакаше поредното тъпо копче.

– Ти го натисни! – каза Лара, когато застанахме пред него. – На тебе поне ти се връзват!

Аз се пресегнах и го натиснах предпазливо. То веднага задейства машината и за моя изненада, сега потеглихме нагоре. Това се казва бутон! Поне правеше нещо всеки път, макар и не едно и също!

После, ние просто зачакахме. Понесохме се към неизвестното и нямахме никаква представа какво ще ни посрещне там. Лара се бе дръпнала назад до стената и явно изпитваше някакви мъгляви притеснения, което донякъде ме учуди. Обикновено бързаше да си завре носа зад всяка врата, която й се изпречеше на пътя, а само на една педя от нея имаше такава! Аз, за разлика от нея, никога не бързах в такива случаи. Далеч повече предпочитах да пусна Магнума си да разчисти пътя ми напред и да подготви триумфалното ми шествие из коридорите на врага. Затова и сега го извадих. Горкият той – трепереше по-силно и от ръката, която го държеше!

Минута по-късно, асансьорът осезаемо забави ход и с леко друсване, закова на място. Вратата мудно се заотваря, а аз намуших дулото на пистолета през процепа, въртейки го с бясна скорост наляво и надясно. Ако оттатък стоеше някой, то той спокойно би могъл да ми го издърпа от ръката и още преди да се усетя, да ме фрасне с дръжката по главата. За щастие, нищо подобно не се случи и аз благополучно прибрах Магнума си.

Ние се измъкнахме навън и съвсем логично се озовахме там, откъдето бяхме и тръгнали – главната зала. Качихме се припряно горе на сцената и се шмугнахме зад завесата. Миг преди да се скрием, аз нервно погледнах назад към далечния край на помещението, където се намираше изходът към гардеробите и централния вход. Неочаквано бях дочул шум и погледът ми ненадейно падна върху една фигура, която за секунда се мярна там. Всичко стана изключително бързо. Сянката се появи от едната страна и изчезна от другата, но това се оказа достатъчно да я разпозная. Беше Сандра и като че ли носеше нещо в ръцете си с размерите на онова, което набързо бе сменило собственика си в двора на бара!

Аз се стъписах. От всички други хора на този свят, най-малко очаквах да видя нея тук извън работно време! Ако и тя беше намесена в тази наркотична верига, както интуицията напоследък започваше да ми подсказва, това щеше да бъде голям удар за мен. Щеше да стане много трудно за в бъдеще да разделям разследването от личните си предубеждения и забавленията ни в спалнята й щяха да се окажат невъзможни.

И точно тук, аз бях принуден да прекъсна стъписването си и да зарежа всичките си страхове! Вместо това, се предадох изцяло в ръцете на изненадата, защото бях зверски издърпан назад. Когато се окопитих след мъничко, Лара вече висеше за яката на ризата си в лявата ръка на огромното пиколо с червената ливрея, а в дясната му ръка безпомощно се поклащах аз.

Набързо прецених, че въобще нямаше нужда да се правим на Франклин и Елинор Рузвелт, които невинно се разхождат в градинката край Белия дом да гледат звездите, затова само се усмихнах накриво.

– Мисля, че ви предупредих – изръмжа мутантът с глас, далеч по-неприятен от предишното ни виждане, – че при нас всеки кибик има право на един-единствен опит. Вторият задължително завършва летално!

Аз незабавно се хванах за думите му, защото ми се сториха обнадеждаващи. Първо, не бяхме кибици и второ – беше ни за сефте. Помислих си, че съм длъжен да му го кажа.

– Грешиш! – изхриптях едва чуто, защото както ме стискаше за яката на ризата, копчетата й се бяха впили в гърлото ми и ме задушаваха. – Това е нашият първи опит!

– Нима? – направи кисела физиономия горилата.

Докато говореше, той невъзмутимо ни дърпаше навътре по коридора.

– Ъхъ! – намерих сили да отвърна. – Преди бяхме просто клиенти.

– Е, нищо тогава! – хвърли ми бегъл поглед трикрилният гардероб. – Вие ще бъдете първите пострадали без шанс за втори опит. Тъкмо ще е за назидание на всички останали!

Това вече не ми звучеше добре. Изобщо даже!

– Кои останали? – попитах замаяно.

– Итърнити е известно място. Нали не мислиш, че само на вас ви е хрумвало да си врете носа тук?

– Знаеш ли, предния път се държа доста по-мило! – опитах се някак да го засрамя.

– Ами, промених се! – отвърна ми. – Добрата ми страна нещо не се котира напоследък.

Ние бавно започнахме да слизаме по някакви стълби надолу. Осветлението все повече и повече намаляваше и това не говореше добре за бъдещето ни. Пое едно време почувствах как глупакът взе да се уморява леко – все пак не беше шега да мъкнеш двама души по този начин!

– Какво смяташ да ни правиш? – поисках да узная след поредното завъртане по стълбите.

– Ще видиш! Не се тревожи, процедурата е отработена.

– А няма ли да попиташ шефа си преди да ни убиеш? Може пък да има други планове за нас!

– Шефа излезе одеве и не знам кога ще се върне. Как да го питам? По националната телевизия ли? – сопна ми се той.

Аз свих рамене. По-точно, опитах се да направя нещо, което приличаше на това. Явно невежата не знаеше нищо за микроскопичните радиостанции дето се събираха в джоба на панталон. Освен това, започваше наистина да ми омръзва това въртене по стълбите. Направо ми се виеше свят!

Бръкнах небрежно в джоба си, както си се спускахме надолу и спокойно извадих пистолета, насочвайки го нагоре към брадичката му. Сетне казвах:

– Знаеш ли, имам чувството, че днешната процедура май ще ти е последната. Ти не усещаш ли подобна вероятност?

– Нима? – чух небрежния му глас.

Отначало, той въобще не ме разбра. Продължи да ни мъкне по стъпалата без да загрее, че нещо се е променило. Беше всъщност толкова висок, че нямаше как да види пистолета ми, затова аз го понадигнах леко да му помогна да схване по-бързо ситуацията. Той сведе очи надолу, стъписа се за миг и внезапно зацепи положението. Пусна ме моментално.

Аз се изправих на крака без да го губя от прицел, изпънах се и кимнах към другата му ръка.

– Тя е с мен.

Говедото все така продължаваше да стиска Лара.

– Сигурен ли си, че можеш да боравиш с това нещо? – попита ме нагло.

– А ти искаш ли да провериш? – отвърнах. – Убеден ли си, че можеш да схрускаш единадесетмилиметров куршум като лешник?

– Мисля, че дори да стреляш, пак ще успея да й счупя врата – озъби ми се надувкото и хвана Лара за косата с вече освободената си дясна ръка.

– Ами, твърде много мислиш! – отговорих му делово, изваждайки пакета с пудра захар от джоба си. Сетне го прострелях в десния крак през него, без да му се церемоня особено.

Мутантът, не само че незабавно пусна Лара, но и се разпищя като бебе сред облак от бял прах. Буквално за секунди ми писнаха ушите. Ядосах се и измъкнах садо-мазо томчето да му продупча и левия крак. Това го накара да млъкне начаса, защото просто не можеше да си поеме въздух от болката. Не че мълчанието му имаше особен смисъл оттук насетне, тъй като книжлето не успя да заглуши изстрела както захарта и се вдигна достатъчно шум!

Аз набързо претърсих горилата, измъкнах пистолета му и го изритах надолу по стълбите, след което хукнах с Лара подир оръжието. Копелето носеше патлак с гладка цев и ако ме беше гръмнал от упор, направо щеше да ме изкорми.

– Кретен! Първо обезоръжавай кибиците, а след това дрънкай глупости с голямата си уста! – извиках му докато слизахме надолу.

Вън веднага ни посрещна хладният нощен въздух и няколко лоши кучета, които не знам откъде се взеха така изведнъж. За тяхна беда, нивото на адреналин в кръвта ми беше прекалено високо, за да ме притеснят особено. Отстрелях ги без никакви угризения за правата им на животни и ги оставих натръшкани във върволица зад нас. Ние двамата с Лара направихме още един скок през оградата, който този път нямаше нищо общо с непохватното ни влизане и се озовахме на свобода.

В последния момент, някой се опита да стреля по нас, но неуспешно. Метнахме се на Форда и аз скочих с двата си крака върху педала на газта, въпреки че там където отивахме, бе едва съседната пресечка. Както често се случва обаче, събитията изпревариха намеренията ми. Тъкмо завивахме край далечния ъгъл на оградата и се канехме да излезем на пътя, когато едно отровно зелено Порше профуча като демон край нас и отпраши нататък със свирещи гуми. Беше колата на Сандра, която няколко пъти бях мяркал пред Какадулу. Тя не даде признаци, че ни е забелязала и може би дори мислеше, че изстрелите са били за нея.

– Газ! – изкрещя Лара и посочи към отдалечаващата се сянка.

Вместо това, аз заковах на място.

– Ще имаш да вземаш! – отвърнах. – Ще ни познае!

– Няма. Нали Форда е на Лари и Боб. Тя не знае, че ние го караме.

– Да, бе, естествено, че не знае! Само дето няма никакво значение. Той е същият като нашия!

– Тръгвай! – изкрещя ядосано навигаторът ми и скочи с двата си крака върху моя на газта, при което аз добих усещането, че пръстите ми излизат през предния фар на колата. Горката тя! Изскимтя жално и пронизително в нощта и самоотвержено се понесе след Поршето. Разбира се, задачата й не се оказа никак лека – не беше като да закараш цялото семейство на пикник в близката горичка! Тя обаче даде всичко от себе си, за да се представи добре.

Преследването мина наистина трудно, но в крайна сметка – успешно. А и Сандра се държа крайно учтиво и ни изчака на един светофар, след като почти я бяхме изгубили в тъмнината. Аз дори започнах да се притеснявам, че е разбрала за нас, защото въобще не беше шега работа да следиш чисто ново Порше със стар раздрънкан Форд и то през нощта!

Улиците бързо летяха една след друга, а градът се размиваше край нас все повече и повече, докато излизахме от урбанизираната зона. Скоростта, с която препускахме беше действително сериозна, защото от време на време усещах, как вземаме завоите на две гуми, че понякога и на една, когато не можехме да се разберем с Лара кой трябва да натиска педалите. Освен това, карах с изгасени фарове, за да не ни забележат!

Ние вече започвахме сериозно да се чудим къде, по дяволите, така бясно се е запътила Сандра, когато без малко не се натресохме в една крайпътна табела, на която с едри букви пишеше „Добре дошли във Виля Нуева!“, а непосредствено след нея – и в оградата й. На двадесетина метра от другата страна в двора, видяхме току-що паркирано летящото Порше.

Лара рязко освободи крака ми от газта, вдигайки своите два оттам и за първи път откак тръгнахме, ми позволи да управлявам колата собственоръчно. Подкарах я назад и я мушнах под една нискорастяща върба край пътя.

– Доволна ли си? – попитах злъчно, веднага след това.

Тя не ми обърна никакво внимание. Само припряно изскочи навън, а аз въздъхнах тежко и я наругах наум. Оставих я да щъка на воля в напразни опити да влезе в имението и си запалих една цигара. Така минаха около десетина минути. Накрая тя се отчая и пристигна ядосана, отваряйки вратата на Форда.

– Какво седиш тук, като че ли киснеш в любимата си вана! Не можеш ли да дойдеш да ми помогнеш?

Аз спокойно си поех въздух и издухах дима в лицето й.

– Сигурен съм, че и сама можеш да се оправиш. Така или иначе, никога не си ме слушала! – казах.

– Да, ама сега не мога! – тросна ми се тя.

– Защо? Какъв ти е проблемът?

– Ела и ще видиш!

Аз се измъкнах тежко от колата. Мина сигурно цяла вечност докато единият ми крак стъпи на земята; пак толкова докато другият го последва; сетне две-три вечности и половина докато затворя вратата и изпълзя изпод клоните на върбата като стогодишна кайманова костенурка, уморена от живота. Исках да я унижа максимално, като я накарам да чака.

Лара търпеливо издържа гаврата.

Ние двамата отидохме до оградата и я погледнахме. Веднага разбрах какъв е проблемът. На върха й имаше навита неприятно изглеждаща бодлива тел, а на възлови места по мрежата, бяха опънати една камара тънки жици, които или стояха там да мерят промяната в съпротивлението и да сигнализират, или пък по-лошо – да тестват колко съпротивление ще окажат евентуалните нарушители преди телата им да се сблъскат с цялата мощ на електрическата система. И в двата случая, нямаше никакъв смисъл да се хабим.

– Е? – попитах безучастно.

– Е? – от своя страна попита Лара и погледна оттатък.

– Ами, забрави! – отговорих.

Врътнах се и си влязох в колата. Беше ми останал достатъчно мозък, та да не се самоубивам по такъв ужасно нелеп начин. Не и тази сутрин! Между другото, от известно време започваше да се разсъмва и вече ужасно ми се спеше.

Разбира се, Лара не можеше да се откаже просто така от обхваналата я мания. Тя трябваше напразно да се навърта наоколо поне два часа, да направи поне двадесетина красноречиви физиономии по мой адрес и да обиколи двадесетина пъти оградата, подхвърляйки по съвсем лаишки начин клечки върху нея и надявайки се бог знае какво да се случи. Добре че ужасно я беше страх от ток – разбрах го още докато тествахме безполезната апаратура в стаята с паркета. Накрая, от толкова много емоции, на нея й се допика и тя събу панталоните си, клеквайки до канавката. Даже не й стигна акъла да се мушне в храстите. След това, действително уморена, дотърча най-сетне до колата и се тръшна на съседната седалка. Точно тогава, изведнъж и на мен ми се припика.

Понечих да изляза и да си направя малък излет в търсене на някоя усамотена и спокойна полянка, далеч от шосето, цивилизацията и неприятните мисли и тъкмо хванах дръжката на вратата, когато – ето ти изненада! Дрезгавият глас на Поршето недоволно изръмжа във въздуха и колата с гръм и трясък излетя през отворилата се в последния миг порта. Четириколесното чудовище профуча край нас и отпраши назад по пътя си към града.

Аз рязко спрях да излизам. Твърде болезнено знаех какво ще се случи, затова предвидливо отдръпнах крака си от педала на газта. Лара, по традиция, не пропусна да скочи отгоре му, но каква беше изненадата й, когато колата не издаде и звук. Естествено, за първи път чуваше за ключове, съединители и такива неща. Тя ме изгледа с недоумяващ и леден поглед. Аз нея също.

– Пикае ми се – обясних й. – Ще отида да се изпикая!

– Сега ли намери!

– Нужда! – вдигнах безпомощно рамене.

– После ще пикаеш! Ще я изпуснем!

– Кога после? Какъв смисъл има да я следваме, след като прекрасно знаем къде отива.

– Може и да не отиде в хотела. Може да отиде на някое друго място и да я изтървем!

– Да, може да отиде в публичен дом например и да си уреди едно чукане – изсумтях. – Вероятно тогава ще се скрием под леглото й, нали?

– Ама че си тъпанар! – изкрещя ми Лара и отново се метна върху газта. Лошото беше, че този път ръката й се пресегна и завъртя ключовете, които висяха на таблото, след което разръчка и лоста със скоростите. Колата нервно подскочи като ужилена, гумите жално изскърцаха и ние се изстреляхме напред и надясно към дърветата.

– Дръж волана! – изпищя самозвания навигатор и го блъсна в последния момент към мен, все едно беше джойстик на електронна игра, а Фордът – автомобилен симулатор.

Естествено, оказа се късно. Нямаше никакъв що-годе обоснован шанс да минем през гората по права линия без да закачим поне десет хиляди дървета из нея. В случая и първото беше напълно достатъчно. Нацепихме се право в дънера му.

– Виж какво направи! – извика отчаяно кандидат-шофьорът.

Погледнах да видя. Предният багажник на горкия Форд се бе сгънал по средата и сега фаровете му се блещеха почти един в друг. Общо взето, возилото ни придоби някак заострен вид.

– Може би, ако не си беше играла на автомобилен състезател, след като си толкова слабоумен и невъзприемчив шофьор, нищо нямаше да се случи – казах спокойно.

Русата напаст от дясно на мен само изсъска злобно във въздуха.

Излязох да погледна дали няма някакви течове, но всичко като че ли изглеждаше наред. Май не бяхме пострадали фатално. За щастие, още преди да наберем скорост се бяхме срещнахме с другия участник в пътно-транспортното произшествие, в случая – здрав, як, десетгодишен бор, последен модел, като се има предвид колко рядко излизат нови. Беше понесъл стоически удара и с гордост мълчеше. На нашия Форд пък му се бяха посмачкали предната броня и решетката.

Аз се върнах, наместих се на седалката и пробвах да запаля. Двигателят леко се изкашля няколко пъти и заработи. Захванах се усърдно да маневрирам из гъстата гора, което се оказа трудно занятие, защото като бяха расли, на боровете изглежда въобще не им бе хрумвало, че някога ще им се наложи да се местят, за да освободят пространство за маневриране на неразумно паркирал се между тях Форд.

Както и да е, след десетина минути все пак измъкнах колата, макар и цялата покрита с листа и изскубнати храсталаци. Сдобихме се със съвършена маскировка! Лара през цялото време гледаше мрачно през прозореца и мълчеше.

Аз внимателно подкарах назад по пътя без да отварям повече дума за каквото и да било. Тя все така продължи да мълчи и аз си помислих: „Виж ти! Значи имало начин да й затвориш тъпата уста. Трябвало да й дадеш да покара малко!“

След около двадесетина минути, с ужасно дрънчаща предна броня, ние влязохме в града. Когато наближихме Итърнити, завих наляво преди него и спрях на едно забутано място край мръсния канал. Наоколо бе импровизирано сметище, както навсякъде другаде край тази клоака. Имаше какво ли не – включително старо канапе и разколачена библиотека, пълна с книги. Осведомих Лара, че смятам да зарежа крадения Форд и тя отново нищо не каза. Само обра колкото трева беше останала в жабката и излезе навън. Аз също излязох.

Освободих от скорост, бутнах возилото по нанадолнището и то цопна във водата, като се килна на една страна и остана да стърчи отгоре. Още утре щеше да го забележи някой, но не ми пукаше.

След това ние просто се прибрахме по живо, по здраво. Минахме тихо край оградата на Итърнити без да се случи нищо и завихме към задната страна на нашия хотел. Между другото, когато се приближихме, забелязах Поршето на Сандра паркирано отстрани.

Аз се постъписах леко и се спрях. Почувствах се като мишка, която е изпапала сиренцето и се връща за ново, въпреки че добре знае, че на мястото му този път може да намери котка. Чудех се колко ли ще мине преди среднощните ни похождения да дадат резултат и реших, че няма да е особено дълго. Двуметровият пърхотко с разбитите колене ни познаваше, а както сега и Сандра се оказваше намесена, работата вече ставаше дебела. Вероятно още утре трябваше да сменим хотела. Надявах се русият сладур да не ни пречука с патериците си дотогава!

С тези си мрачни мисли в главата, аз се закатерих по пожарната стълба нагоре към петия етаж, следван от Лара. Чувствах се като пребито с камъни куче. Освен това, ужасно ми се пикаеше. Като минавах край леглото, се олюлях толкова немощно, че се запитах дали няма да мога да издържа до утре сутринта, но все пак отидох да пусна водата. Завлякох се с последни сили до кенефа и така пиках, та чак пръскаше в очите ми! Някъде в този момент, съм и заспал.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 20 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу