logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
21


Събудих се късно – надвечер на същия ден. Лара беше излязла някъде, което бе доста нетипична деловитост за нея, но както и да е, въобще не ми трябваше да я гледам. Изкъпах се, избръснах се, сложих си поредните мръсни дрехи – въртях ги периодично от известно време насам – и се заех да си изчистя пистолета. Човек трябва да се грижи с любов за оръжието си, ако иска да се ползва от сигурността му в нужния момент. Моят стар приятел се зарадва искрено на вниманието, което му оказах. Чувствах го как потръпваше от удоволствие в ръката ми. Накрая аз го потупах дружески по гърба и го оставих да си почива в чекмеджето на нощното шкафче, защото нямаше да имам нужда от него този следобед. Възнамерявах да се метна долу в бара, да пийна нещо и да се отпусна.

Заслизах бавно по стълбите и припомняйки си за снощните ни похождения из града, се зачудих дали Сандра ще е на рецепцията или не. Много не ми се искаше да е там, защото кой знае как щеше да ме подхване, ако ме види. За съжаление, когато обаче слязох долу, моята приятелка вече ме чакаше, дяволито усмихната. Носеше свободно падаща върху тялото й червена плисирана рокличка, копнееща за силен, палав вятър, а хванатата й на къса опашка коса блестеше от някакви песъчинки в нея. Имаше стилен вид. Тя ме погледна отново и отвори малките си съблазнителни устни, покрити с леко и ефирно червило.

– Изглеждаш свеж – каза ми – като за човек, който си прекарва нощите бурно!

– Ами! – опитах се да отбия изненадващата й атака. – Цяла нощ спах като пън. На сутринта така се бях оплел в чаршафите, че се уплаших да не съм пропаднал долу в пералнята.

– Странно! – облиза устни Сандра. – На мен пък ми се стори, че зърнах колата ти след моята рано тази сутрин.

Аз преглътнах сухо, но запазих самообладание.

– Не може да бъде! От три дена седи на паркинга отпред.

– Възможно е! – съгласи се неохотно тя. – Сигурно нещо съм се заблудила. Не ми се вярва да имаш два съвсем еднакви Форда, нали? Би било нелепо!

– Така е! – ентусиазирано заклатих глава. – Нелепо щеше да е.

Кучката явно ме беше надушила. И нямаше нищо необичайно в това – вероятно вече и умрелите в гробищата знаеха за нощните ни разходки с Лара. Чудно как самите ние все още не се бяхме присъединили към подземното им царство, докато си навирахме носовете, където не трябва!

Както и да е, аз реших да продължа да се правя на цапнат и пробвах неочаквано остър вираж, с който да насоча разговора в съвсем друга посока.

– Между другото, как е милото кученце? – усмихнах се, придавайки си колкото се може по-горещи нотки на заинтересованост в гласа.

– О, Роки ли? Той е добре. Мъчат го хемороиди, но иначе е наред.

– Роки ли се казва? – учудих се искрено, защото по-скоро ми приличаше на седмото джудже от приказката за Снежанка, но с противогаз на главата.

– Да, майка му беше Ева, а баща му – Адолф. Произлиза от артистично семейство.

– А дядо му може би е бил Бенито? – остроумно предположих аз.

– Не. Дядо му се казваше Бимбо. Играеше в цирка. Също като теб!

– Какво като мен?

– Колеги сте! Нали и ти си бил циркаджия?

Аз притеснено запристъпвах от крак на крак. Разговорът май пак се извърташе в неприятна за мен посока. Напълно бях забравил за глупостите, които съм дрънкал преди време и тъкмо започнах да се чудя какви да ги измъдря този път, когато Сандра ме изпревари.

– Между другото, да не би да си дошъл да ме поканиш за по едно на бара? – попита лукаво тя. – Имам двадесетина минути преди една среща!

Енергично заклатих глава, но толкова неопределено, че изобщо не стана ясно това „да“ ли е, „не“ ли е, или какво. Не исках да се подлагам на подобно изтезание, но ме беше страх да си отворя устата и да откажа недвусмислено, защото кой знае какво щях да издрънкам.

Сандра не се колеба особено дълго и излезе иззад тезгяха, хващайки ме под ръка, което не ми остави особен избор. В този си вид, ние двамата тържествено се отправихме към розовия неон над вратата на бара все едно бяхме във Вегас и щяхме да се женим, а тя моментално продължи неприятната тема за цирка.

– Дядо Бимбо беше известен навремето – обясни ми. – Може и да си го чувал. По-тъпо куче от него обаче не съм виждала и Роки го е наследил до известна степен в това отношение. Единственото, което го интересува е да яде попара от овесени ядки и да лае един малък трикрак стол в къщи. Предполагам просто го е яд, че не му отговаря.

Прецених, за уместно да проявя някакъв умерен професионален интерес относно артистичните изяви на дядо Бимбо, за да изиграя ролята си докрай.

– На коя сцена се е подвизавал старият пес? – попитах.

– Във „Венера“ – отвърна Сандра. – Него вече не може да не го знаеш. Беше най-известният специализиран с животни цирк преди седем-осем години.

– Естествено – казах блажено неведом, – знам го!

– Всъщност определението „пес“ не е особено точно, когато става въпрос за Бимбо – продължи да ме изтезава моята инквизиторка. – Беше с една глава по-малък от Роки и коронният му номер се състоеше в това да пикае в шапката на клоуна, с когото играеше. После клоунът – уж без да знае – я слагаше на главата си и всички се смееха. Е, поне по-тъпичките от зрителите!.

– И само това ли правеха?

– Да. Те така и бяха известни – Бимбо и Бамбо. Скечът бе единствения им номер и даже не можеше да се нарече номер! Бимбо пикаеше в шапката не защото беше дресиран да го прави, а тъкмо обратното – защото никой не успя да го отучи. Накрая Бамбо се принуди да измисли смешка от това, та да има поне някаква полза. Тъпо куче си беше – нали ти казвам!

Ние бавно се приближихме до бара и седнахме, а Сандра си поръча джинфис. Аз, от своя страна, си взех един чист Бифийтър. Огледах я крадешком. Все още продължаваше да бъде апетитно парче в моите очи, въпреки сексуалните си маниери на богомолка. Ръбът на роклята й веднага се вдигна след като скръсти голите си бедра и гледката на гладката й бяла кожа направи погледа ми еластичен и лепкав като дъвка.

– И как завърши кариерата им все пак? – бързо попитах, за да се принудя да престана да я обладавам наум.

Сандра удари една солидна глътка от чашата си и отвърна:

– Една вечер на Бимбо нещо му превъртя и му хрумна да се изака, вместо да се изпикае в шапката. Бамбо побесня и го размаза на сцената с един сгъваем стол. Разплака цял цирк с хора!

Аз подсвирнах от ужас.

– Каква драматична история!

– Ъхъ! – съгласи се Сандра. – А ти как пострада?

– Как пострадах? – на секундата сгафих за пореден път.

– Нали каза, че те е настъпил един от слоновете?

Аз я погледнах и изведнъж зацепих за какво говореше. Имаше предвид глупостите, които бях надрънкал при предишната ни среща. Само ако имаше и какво да отговоря! Набързо се проклех за волните си импровизации и измънках неуверено:

– Ами, не е кой знае колко интересно. Слонът просто беше гладен, а аз дъвчех дъвка на гърба му и той помисли, че е нещо вкусно. Замахна с хобота и ме смъкна долу, но се уплаши и без да иска ме настъпи по малкия пръст на крака. Оказа се голям шок за мен – така и не успях да го преодолея.

След това, аз рязко млъкнах. Сериозно подозирах, че вече съм прекалил действително много и се уплаших от себе си. Да бях мислил цяла седмица, пак нямаше да измисля такава грандиозна тъпотия.

– И с какво се занимаваш понастоящем? – попита Сандра, давайки си вид, че ми вярва. Добре че поне не се направи на потресена от бутафорната ми житейска драма!

– Ами, честно да ти кажа, с нищо – измънках. Сетне и аз не знам защо, взех че се впуснах в нови – десет пъти по-безумни – импровизации, от които и представа нямах как ще се измъквам по-нататък.

– Между другото – бе изтърсила устата ми преди обърканият ми мозък да успее да се намеси, – напоследък съм се отдал на благородна кауза. Опитвам се да открия една моя стара колежка от цирка, която избяга с двама съмнителни типа и заряза малкото си момиченце.

Тук успях за момент да събера сили и да се поспра, но беше късно. Сандра, която явно се забавляваше с мен още от самото начало, веднага захапа темата.

– Колко трогателно! – отвърна тя. – И сега търсиш безотговорната майка да я върнеш при изоставеното й момиченце?

Аз се усмихнах, но по-скоро гузно и без да смея да продължа. Съзнавах, че далеч не приличам на агент от социалните служби, а по-лошото всъщност бе, че не можех да й опиша Соня, защото ако тя я познаваше, със сигурност щеше да се сети и за двете отрепки от пристанището, които пък бяха вече мъртви. Те, от своя страна, бяха свързани с шефа на Итърнити, с когото тя явно си имаше работа и по чиято заръка бяха очистени, така че в крайна сметка, май бях разкрил картите си по доста глупав начин. За мое успокоение успях единствено да си помисля, че Сандра далеч не беше толкова тъпа и най-вероятно отдавна знаеше всичко за мен. Тя обаче не се издаде и ми се усмихна лъчезарно.

– А как изглежда тази твоя колежка? – продължи да ме тества безскрупулно.

С неохота описах сестрата на Лара:

– Една такава дребна, с кестенява коса и зеленикави очи. Симпатяга е, но малко егоистична.

– Предполагам, че е била въжеиграчка?

– Защо мислиш така?

– Ами, защото въжеиграчките са винаги най-красивите мадами в цирка – уверено каза Сандра.

– Да, въжеиграчка беше – съгласих се омърлушено. Нямах сили за кой знае каква съпротива. Бях се оплел напълно в собствените си кълчища.

– Ами лошите й приятели?

– Какво за тях?

– Те как изглеждат?

Описах и тях. Така или иначе вече всичко беше загубено.

– Я, виж ти! Мисля, че се сещам за кого говориш! – извади най-голямата си тесла хотелиерката и се захвана да кове ковчега ми пред очите ми. – Колежката ти да не би да се казва Соня?

– Ъхъ – измънках като обвинен в предумишлено убийство на разпит в полицията.

– Странно! Доколкото съм запозната, точно тази въжеиграчка не се славеше с кой знае каква ангажираност към цирка – продължи да ме тероризира моят палач. – Не знаех, че е имала момиченце!

– Ами, тя не беше много добра майка – потвърдих сконфузено. – Обикновено го криеше от хората!

– И мислиш ли, че ще успееш да я убедиш да се върне?

– Не знам, но си струва да опитам – едвам сдържах сълзите си да не заплача, но по-скоро заради мен, отколкото заради нероденото момиченце.

– Мисля, че действително си струва да опиташ! – поощри ме, клатейки одобрително главата си Сандра. – Може пък да се вразуми и да се откаже от свирките като разбере колко много страда бедното хлапе!

Това беше краят! Бях се осрал напълно – и двамата вече го знаехме. Все пак, понеже нямаше как да пострадам кой знае колко повече, реших, че ще завърша нелепата си история със звучна пръдня. Стиснах нос и звучно изпърдях:

– Ще ми помогнеш ли да я намеря?

Сандра театрално въздъхна.

– Много бих искала, но за съжаление, не мога. Струва ми се, че безотговорната майка изчезна преди известно време и оттогава, дори лошите й приятели не могат да я намерят.

Въздъхнах тежко, когато го чух. Бях рискувал и си бях изстрелял всичките патрони напразно, без да получа нищичко в замяна. Ако Холивуд някога направеше филм за мен, със сигурност щях да скъсам от мъка сърцето на половин Америка с трогателната си глупост. И за да е унижението ми още по-пълно, след малко Сандра попита:

– Между другото, дали приятелката ти… как я бях записала в книгата… Ах, да, Крофт – Лара Крофт – дали тя случайно не е сестра на Соня?

Този път бързо вземайки се в ръце, аз троснато отвърнах:

– Не, разбира се! Тя ми е секретарка, нали ти казах!

Не знам как Сандра не прихна от смях веднага след като млъкнах – аз бих си скъсал гъза на нейно място! Тя обаче само се задоволи да кимне озадачено с глава и да отбележи:

– Забелязал ли си, че личната ти секретарка изумително силно прилича на колежката ти от цирка? Много е странно! Ако не са сестри, то тогава е невероятно съвпадение. Можете да измислите някой печеливш цирков номер от това!

Беззвучно се прокашлях и стиснах зъби, не знаейки как да продължа. Очевидно се нуждаех от поредната рязка смяна на темата, но лошото беше, че каквото и да сменях, следващото винаги се оказваше още по-лошо – направо се хвърлях от куцо на сакато! Същевременно ме хвана и яд на собствената ми слабост. Реших незабавно да променя тактиката си и зарязвайки вродената си деликатност, да притисна безскрупулно Сандра до стената. И без друго вече бяхме врагове!

– С кого имаш среща след малко? – попитах директно и без да се замислям особено за неуместността на въпроса си.

– С един стар приятел. Защо?

– Той да не би случайно да е собственикът на Итърнити?

– Не, но и него го познавам. Какво те притеснява в това?

– Забелязах, че Поршето ти често седи паркирано отпред пред бара – продължих смело да си вра носа, където не ми е работа. – Питах се какви са ти взаимоотношенията с този тип – лични или бизнес?

Честно да си кажа, очаквах Сандра да се пообърка малко от въпроса ми, защото беше крайно нетактичен и каквото и да отговореше – дори да не отговореше въобще – щях да си извадя съответните заключения. Тя, за моя изненада, изобщо не трепна от атаката ми.

– Нито едното от двете! – отвърна ми. – Ходя от време на време там да пийна по нещо. Нали разбираш, на човек му е скучно в собствения му бар!

– Разбирам. А явно и не само на тебе! Като гледам, клиентелата ви доста се припокрива.

Сандра и сега хладнокръвно повдигна вежди без да показва признаци на нервност.

– Често забелязвам едни и същи хора и тук, и там – наложи ми се да й обясня.

– Като например?

– Ами, доста хора. Да вземем например една двойка албиноси с хавайски ризи. Постоянно сноват нагоре-надолу по улицата.

Хотелиерката най-после ме погледна странно.

– Трябва да внимаваш с тях! – каза ми двусмислено. – Не им е читава работата. Мисля, че слухтят за нещо!

– А с какво се занимават?

– Доколкото знам, прекупуват стари коли. Или поне така твърдят!

– Наистина? – удивих се аз, защото въобще не приличаха на такива. – Значи може да са ми от полза. Ще ме запознаеш ли с тях?

– Имаш проблеми с колата?

– Ами, Фордът ми е доста стар и май е време да се разделим.

– Онзи дето каза, че от три дена седи паркиран отпред ли?

– Същият!

– Че какво искаш да го правиш? – престори се на учудена Сандра. – Той нали не е твой?

Аз я погледнах стъписан и тихо хлъцнах от изненада. Тя изглеждаше толкова сигурна в предположението си, че косата ми взе да настръхва и трябваше със зверско самообладание да я успокоя, за да не ме издаде.

– Не е ли мой? – внезапно дадох назад от „безскрупулната“ си тактика на притискане.

– Ами, не вярвам да искаш да продадеш кола, която си взел под наем! – погледна ме недоверчиво детективът в червената рокля.

Тук аз вече съвсем откровено се разхълцах и косата ми направо се развълнува като млада трева на вятъра. Запитах се дали пък черепът ми не е купа, а мозъкът ми – рядка супа, в която всеки може да бръкне и да извади оттам, когато му трябваше. Всеки без мен, разбира се! Макар и вътрешно ужасен от развоя на разговора, аз все пак направих опит да попитам сравнително хладнокръвно:

– А защо изобщо мислиш, че съм го взел под наем?

Между другото, не хранех особено големи надежди като го казвах. Знаех, че ще спечеля само няколко секунди, защото за разлика от мен, Сандра не беше от хората, които блъфират на всяка четвърта казана дума и вероятно имаше нещо конкретно предвид.

– Знам гаража, откъдето си го наел – побърза да ме съсече на парчета тя и играта май все повече й харесваше. – Преди две години купиха цяла партида от гробищата, стегнаха я и сетне я регистрираха с поредни номера. Клиентите им често отсядат тук.

Аз отчаяно въздъхнах, усетил, че отново съм се хванал в собствения си капан. Съвсем бях заприличал на дакел с дебел гъз, който всеки път имаше желание да се мушне в лисичата дупка, но всеки път задникът му засядаше на входа и той само риеше на място с късите си крачка. Тактиката ми на притискане беше всъщност толкова брутално безуспешна и така бях притиснал Сандра до стената, че чак аз си счупих носа в нея! Накрая не ми остана нищо друго, освен отново да се правя на глупак.

– Ами, доста го позакъсахме с парите – измънках унило – и знам, че не е редно, но…

Собственичката на хотела великодушно махна с ръка и отсече:

– Знаеш ли, няма да плащаш за стаята оттук насетне. Стой колкото искаш!

– О, не, в никакъв случай не мога да приема това! – запротестирах като девственица, на която предлагат гости с преспиване в дома на стар ерген. Не че и дотук бях плащал нещо!

– Имай предвид – продължи моята любима, – че номерът едва ли ще мине. Не вярвам да успееш да им пробуташ колата!

– А защо не? – попитах аз, но без особен интерес.

– Ами, и те като твоята колежка от цирка живеят двойнствен живот. Колите са им само странично занимание.

– А какво е основното?

– Погребални агенти са! – намигна ми Сандра.

Ах, колко грубо ми прозвуча това изведнъж! Ако не беше изречено от тази малка симпатична уста, може би здраво щях да се притесня. То и така не ми стана много приятно и внезапно почувствах нужда да ударя целия си джин наведнъж, вследствие на което главата ми гръмна в алкохолни облаци. Сетне Сандра се надигна да ходи на срещата си и ме остави да я наблюдавам как се отдалечава, докато аз се чудех дали имаше някой на тази планета, който да не знае всичко за мен.

Представих си как ние двамата с Лара излизаме всяка сутрин и сядаме в нашия прочут Форд, а навсякъде по прозорците наизлизат купища хора да изпратят с цветя и със знаменца частния детектив и неговата помощничка на поредната им тайна мисия. В другия край на града пък, в цитаделата на злото, опъват червения килим и приготвят шампанското, за да ги посрещнат както подобава. По улиците цари всеобщо веселие и от целия свят, единствено детективът и приятелката му нямат представа каква е целта на партито и си мислят, че в този град хората просто са много сърдечни.

Аз поседях още малко на бара, но вече никак не ми се пиеше. Цялото ми настроение беше отишло на кино. Надигнах се и понеже не се сещах какво друго да направя, омърлушено се запътих към стаята ни да видя дали Лара не се е прибрала по пожарната стълба. Закатерих се бавно по стъпалата и през цялото време се опитвах да се убедя, че ще я намеря горе. Исках колкото се може по-скоро да грабнем нещата си и да се разкараме от този хотел. Исках колкото се може по-скоро да приключа с този случай. Последното нещо, което исках беше хотелът отново да се тресе от включения на максимални децибели телевизор в стаята ни. За втори път!

Нервно се заковах на място. Апаратът така гърмеше, че чак бравата на вратата вибрираше! Имаше, разбира се, някаква вероятност асистентката ми наистина да се е върнала и да го е пуснала, но не особено голяма. Най-малкото, на нея едва ли щеше да й хрумне да заключва вратата – в момента аз тъкмо я проверявах, сещайки се за случая от преди няколко дена. Оказа се по-заключена и от девичи гъз, след като винаги досега е била разямена като селска плевня!

Внезапно ми кипна докато слушах някой пак да ровичка оттатък. Силно се ядосах на себе си, че все още продължавам да се занимавам с тази тъпа история; ядосах се на Сандра, че се оказа такава предателка; на Лара – че я нямаше никаква; на Лари и Боб – че не поживяха достатъчно дълго, за да им разбия собственоръчно носовете; и на една дузина други хора, нямащи конкретна връзка с тази ситуация. Затова и се обърнах рязко да ида до съседната стая. Без много да му мисля, теглих един здрав ритник на вратата и нахълтах вътре. За щастие, трясъкът се смеси с рева на телевизора и напълно се изгуби във врявата.

Помещението беше празно. Бързо излязох на балкона и по пожарната стълба се прехвърлих на нашия балкон, след което предпазливо надникнах вътре. Нещастното, дрогирано пиколо, което обикновено клечеше в асансьора и трепереше в единия му ъгъл, се разлагаше бейски в леглото ни и зяпаше телевизора с празен поглед. Всичкият ни багаж седеше разхвърлян в безпорядък наоколо, точно както и предния път.

Глупакът просто нямаше никакъв шанс да реагира – беше се разплул твърде фатално. Трябваха ми по-малко от пет секунди, за да нахълтам вътре и да го сграбча за щигливия му врат. Писъкът му вероятно можеше и да обезпокои някоя котка отвън, но за негова беда, и той щеше безнадеждно да потъне във врявата.

Отрепката ме погледна изненадано и разбра, че е ужасно безсмислено да крещи. Въобще не направи опит и само продължи да мига с очички, докато аз го влачех към телевизора, за да издърпам шнура от контакта. После го блъсках долу на земята, стисвайки го отново за врата и след като си сложих най-лошата физиономия на лицето, избоботих заплашително.

– Казвай, каквото имаш за казване, докато имаш време и зъби в устата си!

За моя изненада, той ме погледна сравнително невъзмутимо. Явно далеч не бях в състояние да се меря по свирепост с кататоничните му кошмари, с които вероятно се сблъскваше всяка сутрин. Късата му, перушинеста коса стърчеше на почти всички посоки и го докарваше по вид до по-рошавия от Макс и Мориц, а разкопчаната му и провиснала червена куртка – до ограбен докато е срал в храстите опълченец от Гражданската Война.

– Дълга е за разправяне – нагло ми отвърна копелето.

– Спокойно! – отговорих и за момент го пуснах, за да му забия един зад врата. – Отмениха всички купони за утре вечер, а късното шоу по телевизията е далече.

– Ама аз съм на работа бе, човече. Ти май не знаеш каква отговорност е да ходиш на работа! – наивно се опита да ме удари по моралните ми принципи глупакът, без да знае, че нямам такива.

– Тъкмо ще спестиш на хората кошмарното си друсане в ъгъла на асансьора. Понякога имам чувството, че ще го откачиш от въжетата!

Той засрамено се сепна и се сгърчи. Май го бях улучил по болното му място.

– Какво искаш? – попита след като помълча малко така.

Аз леко отслабих хватката, за да може да говори.

– Като за начало – да ми изпееш нещо.

– Прелестна Америка става ли?

Цапнах му още един, но през лявата буза.

– Не. Но например какво търсиш тук – става!

– Ама, не е ли ясно?

– Не е!

– Дрога бе, човече! Какво друго?

Аз заклатих разбиращо глава. За по-красноречиво му заших един и през дясната буза.

– Как не се сетих! – продължих бързо. – И какво? Намери ли я?

– Не – отвърна той донякъде притеснен, че шамарите продължаваха каквото и да кажеше. – Защо мислиш, че се върнах пак? Яд ме беше, дето онзи ден нищо не открих. Тук, ако веднага не докопаш нещо, после е късно.

– И какво значи това?

Пиколото махна разсеяно с ръка.

– Хич не ти е работа да знаеш. По-добре ще си! Сега ще ме пуснеш ли, че закъснявам вече?

Явно работата нямаше да стане така. Аз силно усуках едната му ръка, с което го накарах да се завърти на хълбок.

– Слушай – изръмжах му, – не само че няма да те пусна; не само че ще ти надробя китките, така че няма да можеш да държиш цигара с тях достатъчно дълго, че да я изпушиш докрай; не само че ще закъснееш за работа, ами и ще изхвърчиш от хотела заедно с камиона, който извозва боклука оттук! Предполагам си забелязал, че имам някакви близки отношения с шефката ти, нали?

За по-убедително, аз се пресегнах към чекмеджето до леглото и измъкнах Магнума си, навирайки го в лицето му. Глупакът дори не го беше пипнал, въпреки че всичко останало бе разхвърлял по пода.

За моя огромна изненада, той пребледня като платно и се разтрепери като лист, сякаш току-що бях отрязал малкия пръст на ръката му с тъпа секира. Така и не успях да разбера коя от неприятностите, които изброих му подейства толкова силно. Между другото, секунда по-късно, това стана пределно ясно.

Пиколото се разхлипа страдалчески в ръцете ми и жално изквича.

– Защо искаш да ми причиниш неприятности? Какво съм ти направил? – нареждаше той. – Знаеш ли какво означава да останеш без работа? Ще умра точно десет минути след като се отдалеча на няколко фута от Какадулу!

Отначало си помислих, че преиграва наистина безобразно и без малко щях да му мацна един със строгия нос на пистолета си, което щеше да е сериозно надграждане в тренда на насилие досега. После изведнъж зацепих. Нещастникът се страхуваше за работата си заради социалните й придобивки. Беше пристрастен – адски пристрастен! А този хотел се явяваше за него щедрата цица на дебелата домашна дойка с рекорден хероинонадой! Добре че навреме го усетих. Сега бе в ръцете ми!

– Стига си врещял на умряло! – скръцнах ядосано със зъби. – Знаеш добре, че имаш шанс да продължиш да подяждаш гостите на хотела, поне за още известно време. Знаеш и какво да направиш, за да не се лишиш това!

– Какво искаш да знаеш? – с явна готовност да говори се облещи той. Ако така добре отвореше и устата си, с положителност щях да узная много неща.

– Ами – скромно подех аз, – дай да видим първо защо си толкова сигурен, че в стаята ми има дрога?

– Шегуваш ли се? – изграчи пиколото. – Тук всички имат дрога! За какво мислиш, че изобщо идват хора в тая скапана дупка? Отсреща, в Итърнити, е най-голямата разпределителница на наркотици в тази част на града. Истинска сточна дрог-гара!

– Намекваш, че Какадулу и Итърнити имат обща клиентела ли?

Пиколото сви рамене.

– Не знам дали е обща! Може и да е, а може и случайно да идват насам заради близостта на хотела. При всички случаи, за мен резултатът е един и същ – богати находки по стаите, а мен това ме интересува!

Аз се подвоумих за момент накъде да го поведа оттук насетне. Много исках да разбера къде е мястото на Сандра в цялата история, но се страхувах, че ако го натисна прекалено силно, ще се отдръпне. Шефката му не беше от хората, които си поплюват дори с клиентите, а си представях как се държи с персонала! Реших да подходя по-внимателно и да оставя тази тема за най-накрая.

– И как успяваш да прикриеш следите си? – попитах го вместо това. – Как никой не ти е счупил главата досега?

Пиколото ми хвърли един високомерен поглед и се подсмихна лукаво. Развалените му жълти зъби блеснаха на разсеяната светлина, която навлизаше през прозореца.

– Братче, не искай да знаеш такива неща! Т’ва си е моя търговска тайна!

Аз поклатих отрицателно глава и го потупах с патлака по тиквата. Жестът ми моментално свърши работа.

– Повечето от хората, които отсядат – неохотно заразправя той, – нямат представа какво носят в багажа си. Те даже не знаят кои са като дойдат тук. Срамота е да не се възползваш! Все едно, някой да те обвини, че си откраднал обувките на мъртвец! Да не говорим, че те и по принцип не си знаят дозите, с които разполагат. Единственото лошо е, че трябва да докопаш каквото можеш още на първата нощ. Иначе си аут.

– И защо така?

– Ами сети се сам! Колко нощи ти трябват за да се запасиш със стока? След един купон в Итърнити, всички обикновено си тръгват. Пропусна ли първата нощ, сетне трябва да чакам на сухо до следващия сгоден случай, а това може да се проточи. И ако стане така е ужасно – адски ужасно! Ти и представа нямаш какво е: лепкавите нощи, кошмарите, пресъхналата уста, болките в тялото…

Понеже не ми се слушаха глупости, аз грубо го прекъснах.

– Знам за болките в тялото и за кошмарите. Виждал съм те сутрин в асансьора!

Свенливото пиколо отново се сепна и се сви засрамено. Очевидно се притесняваше от признаците си на принудителна абстиненция. Аз пък се сетих, че Сандра също бе споменала, че клиентите идвали тук от Итърнити, което напълно потвърждаваше думите на отрепката пред мен. Очевидно съвсем правилно се бях ориентирал в играта, но не можех да разбера кой дърпаше конците в нея.

– Слушай, откъде идва всичката тая стока в Итърнити? – реших да понасиля ситуацията, макар че нямаше особен смисъл. Тоя тук беше никой и нямаше откъде да знае.

Нещастникът ме погледна с малките си очички и се ухили отвратително.

– Е, не прекаляваш ли малко!

Аз свих рамене и замахнах с пистолета.

– Ти луд ли си? Откъде мога да знам, по дяволите! – изпищя глупакът в ръцете ми. – Да не мислиш, че някой идва да ми дава отчет! Мен ме интересува само да идва, пък откъде – все тая!

Свалих леко ръката си. Жестът ми беше всъщност блъф. Исках просто да го предразположа още повече и мисля, че свърши работа.

– А да си чувал за Виля Нуева? – внимателно го насочих по пътя му.

– Какво за нея? – опули се пиколото.

– Ти ще ми кажеш!

– Ами, хубаво място – направи се на ударена дрогата. – Испански стил, готина градина… Бих си изкарал добре там!

Колкото и неприятно да ми беше, рязко наръгах дулото на оръжието в устата му и го опрях в небцето му. Горкият ми железен приятел! Надявах се да ме разбере и да ми прости унижението, на което го подлагах.

– Знаеш добре какъв тип информация ме интересува!

– Нищо не знам – изломоти отрепката и олигави безобразно Магнума ми. Ужасен, аз го издърпах от устата му и го избърсах в разпасаната му куртка.

– На следващата засечка ще ти го завра в гъза и ще натисна спусъка. Нищо няма да се чуе и в същото време ще страдаш ужасно! – изръмжах.

Естествено, отново блъфирах. Никога не бих причинил подобно нещо на пистолета си. За щастие, копелето се върза и не поиска да провери дали съм сериозен.

– Нищо не знам – повтори жално той. – Веднъж закарах Сандра до имението, когато си беше счупила крака. Май е завъртяла някакво тлъсто гадже вътре. Това е всичко, което мога да кажа!

– Така ли? А защо мислиш, че е гадже?

– Защото седях отвън точно колкото за едно ебане и сетне тя излезе разчорлена. След два дена, отпред пред хотела цъфна чисто ново Порше. Сандра няма толкова пари!

„Охо!“ – помислих си. Ето ти една трънка, от която ще излезе заек!

– И кога се случи това? – попитах.

Пиколото направи един доста неопределен жест с ръка, който спокойно можеше да значи нещо между две и двеста. Сигурен съм, че ако бях поискал да знам на колко години е, пак щеше да отговори по същия начин.

– Преди няколко месеца или може би година. Или пък две!

– И никога през това време не си виждал тузаря да идва насам?

Той повтори жеста си и поклати глава.

Аз се замислих върху чутото. То поставяше Сандра в съвсем различна светлина от досегашната и почти можех да се обзаложа, че тя се опитва да тъче на два стана едновременно.

Нещастникът използва малката пауза, през която аз охлабих натиска си и се опита да разводни разпита.

– Ти много питаш, знаеш ли? – каза ми и ме погледна с блудкавите си свити зеници на дрога. – Да не би да си ченге?

– Не, спонтанен бияч съм! – отвърнах му. – И безобразно се ядосвам на глупави въпроси!

– Къде я скри, а? Кажи! – не миряса той. – Сигурно на някое шибано място. За мен е въпрос на чест да знам!

– Хич не ти е работа да знаеш. По-добре ще си! – отговорих му в негов стил. – И знаеш ли какво? Мисля, че ще ти е от полза да ме държиш в течение, когато гаджето на Сандра пристигне следващия път. Надявам се да е скоро!

– Естествено! – съгласи се с готовност пиколото. – И аз се надявам. Веднага ще ти кажа!

Някак прекалено бързо клекна. Фактът не ми хареса особено.

– А каква полза ще имам аз? – лукаво ме попита мърльото след миг.

– Ще разбереш като му дойде времето.

– Ей, такива ползи най не ги харесвам! – намуси ми се отрепката. – Обикновено единствената файда от тях е надеждата от чакането. Ако това въобще е файда!

После отвори уста и ми се усмихна подкупващо. Имаше просто ужасна усмивка. Човек беше готов да му даде всичко, само и само да не го прави повече.

– Ти нали знаеш аз какви ползи обичам? – попита ме нагло.

– А ти, нали знаеш колко лесно се ядосвам?

– Добре де! – примиренчески сви рамене нещастникът. – Така или иначе ще разбереш! Като дойде времето, внезапно ще изчезна от асансьора за две нощи. Тоя направо е въшлив, да знаеш!

– Ще знам! А ти не отрече ли, че си го виждал? – отвърнах му и с изненадващо рязък замах го зашлевих през устата с Магнума си. Джуката му грозно се разцепи и навсякъде шурна кръв. Никак не обичах да върша такива неща, но в случая – нямаше как.

– Защо го направи? – изфъфли отрепката и се сви уплашено до леглото.

Аз бавно приближих лице до неговото. Сега той вече наистина трепереше от страх.

– Слушай ме много внимателно! Ще ти задам още един въпрос и след това, може би ще те пусна – казах му със спокоен, но вледеняващ тон. – Тъй че мисли като отговаряш!

Той само държеше устата си с ръка и ме гледаше с очи, разширени от ужас. Изглеждаше странно, защото зениците му същевременно бяха свити до размерите на карфица.

– Знам добре, че Сандра има бизнес отношения с шефа на Итърнити. Искам да знам в какво се изразяват тези отношения и не си прави труда да го увърташ!

– Тя му намира клиенти. Нещо като маркетингов директор му е – изскимтя пиколото.

– Как се казва той?

– Танака. Джонатан Танака.

– По колко клиенти минават от тук средно?

– Не са много. Но са богати.

– Хора от властта? – попитах, пренебрегвайки факта, че въпросите станаха четири. Той не реши да си търси правата и кимна.

– Онзи във Виля Нуева има ли и той пръст в бизнеса им? – продължих.

– Не знам. Не съм забелязал.

– Освен дрогата, има ли някой от тях друг бизнес, например с момичета?

Той ме погледна странно.

– Всички се занимават с момичета – каза. – Където има дрога, има и мацки!

– А познаваш ли една дребна и зеленоока на име Соня?

– Нищо не ми говори.

– А курва с бели гащи и щампована пеперуда на задника? – вдигнах предупредително пръст срещу него.

Той кимна едва забележимо. Аз повдигнах въпросително вежди и за по-сигурно, поклатих пистолета пред очите му, въпреки че нямах намерение повече да го използвам.

– Проститутка е – от кварталния контингент. Върти се все около Танака, но не знам защо. Сигурно му върши някоя мръсна работа.

Аз се позамислих. Общо взето, се чудех какво още да го питам, което боклук като него можеше да знае и накрая се сетих единствено за албиносите.

– Има двама странни типа – казах. – Мъж и жена с хавайски ризи и бермуди, които се навъртат понякога в хотела. Няма как да не си ги виждал!

Той мълчеше и нищо не казваше.

– Искам да знам нещо за тях! – настоях аз.

– Те са извънземни! – изненада ме пиколото.

Изтърси го толкова сериозно, че аз без малко да си помисля, че отново ме бъзика и за втори път да му счупя носа. После обаче се спрях.

– Барманът долу ли ти го каза? – попитах вместо това.

Пиколото се сви още повече до леглото и заклати утвърдително глава. Мисля, че емоциите му идваха в повече и съзнанието му всеки момент щеше да отлети нанякъде. Погледът му изненадващо бе станал блудкав като овесена каша.

– Добре, изчезвай сега! – изръмжах аз, най-вече, за да се отърва от него преди да ми е създал проблеми с предстоящото си припадане. Хич не ми се щеше да го влача за краката до асансьора.

Оказа се, че напълно съм го подценил! Като чу думите ми, той най-неочаквано скочи на нозете си и пъргаво като пружина се изстреля край мен. Така и не разбрах откъде намери сили за това и докато се усетя, се беше метнал през прозореца от петия етаж.

Помислих си, че никога повече няма да го видя. Сигурен бях, че се е размазал долу, но когато излязох на балкона, него го нямаше никакъв: нито подскачащ и рикоширащ по парапета на пожарната стълба; нито разпльокан на плочника; нито сгърчен в някоя от боклукчийските кофи наблизо. Беше потънал вдън земя!

Точно в този миг, на вратата на стаята зад мен някой шумно заблъска. Влязох бързо вътре и отидох да отключа. Оказа се Лара. Просто за една секунда беше изпуснала купона. Тя нахълта заобикаляйки ме, изпухтя тежко и се пльосна с обувките на леглото. Отвсякъде от нея течеше пот. Имаше вид на току-що прекосила Египетската пустиня в търсене на път към Обетованата земя.

– Ама че гнусно време! – изграчи недоволно. – Путката ми стана на варена слива!

– Къде си ходила по жегата? – попитах я аз, пренебрегвайки твърде важната информация във втората част на изречението й.

– Къде ли не!

След това, тя внезапно забеляза кръвта долу на пода, до леглото.

– Какво с ставало тук? – изсумтя с недоумение.

– Нищо. Порязах се малко докато се бръснах.

– На леглото ли се бръсна? – учуди се тя.

Аз само вдигнах неопределено рамене. Тя също сви своите и изрита завивките в краката си. Сетне се обърна и веднага заспа както си беше с обувките или поне се направи на заспала. Отвън тъкмо започваше да се мръква.

Аз я погледах за кратко и излязох на балкона да изпуша една цигара. Определено имаше нещо неадекватно в нея напоследък. Държеше се странно и освен това, беше твърде мрачна и нетипично активна. Мисля, че криеше нещо от мен. Като нищо обаче можеше и да се окаже, че е от времето. Августовската жега се проточваше прекалено дълго и действаше силно угнетяващо на настроението. Дори аз, който бях трениран от радиатора в кухнята ми, трудно издържах.

Допуших бързо цигарата си, влязох вътре и пуснах тихо телевизора, след което легнах на голия матрак до Лара. Никак не се чувствах уморен и изобщо, отдавна не бях имал такъв спокоен ден, но нямаше какво друго да правя. След няколко минути, под монотонното бърборене на телевизора, аз също се унесох и в просъница си помислих, че утре на всяка цена трябва да сменим хотела. Ставаше вече твърде рисковано.

Някъде скоро след това, съм заспал.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 21 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу