logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
22


Когато се събудих рано на другата сутрин – отново подут от спане – слънцето, слава Богу, не беше изгряло като хората. От отвън все още се носеше хлад и се дишаше леко. Лара, за моя огромна изненада, за пореден път липсваше някъде. Това вече силно ме разтревожи, защото тя изобщо не си падаше ранна птица. Започвах да си мисля, че води някакво свое тайно разследване – различно от моето.

Казах си, че когато пак я видя, непременно трябва да поговоря с нея относно бъдещето на нашия случай. Не смятах, че нещата вървят добре напоследък и може би беше уместно да сложим край на безразборното ни шматкане насам-натам. Тъй или иначе, възможността да намерим сестра й жива започваше да става хипотетична и не виждах защо трябваше да пръскаме пари за хотел и да търпим неудобствата от пребиваването си тук, вместо да спим в къщи, а със същите тези пари да платим наема за апартамента ми. Въпреки всичко, добре знаех, че нещата с този разговор едва ли щяха да се развият толкова безпроблемно. Тя вероятно щеше да се опъва на идеята ми с всички възможни средства.

Понеже ми се струваше прекалено рано да излизам по това време, аз се изкъпах спокойно, избръснах се, облякох се и се мотах из стаята до обяд, гледайки телевизия и наслаждавайки се на почивката си. Към два, два и нещо, когато стана приятно горещо и работостимулиращо, се измъкнах, с намерението да се захвана с един друг проблем, който си бях набелязал от предния ден – със Сандра. Не смятах да продължавам да се церемоня с нея. С оглед на последните ми разкрития след разговора ми с пиколото, не беше нужно повече да си играем на криеница. Възнамерявах да я пробвам колко е добра на покер с открити карти.

Когато слязох долу, нея обаче я нямаше на рецепцията. Надникнах в бара, но и там беше празно. Най-накрая погледнах на паркинга. Отровнозеленото Порше седеше спряно по средата, ала до него сега имаше и една друга луксозна кола – червено Ферари Тестароса, което не бях виждал до този момент. Интуицията веднага ми подсказа, че става нещо странно.

Огледах се нервно. Никъде не се виждаше жива душа. Обърнах се и се вмъкнах обратно в сградата, но минах отзад зад тезгяха на рецепцията да пробвам вратата, в която бях забелязвал Сандра да влиза понякога. Беше отключена и аз тихо я открехнах.

Отново се огледах. Пред мен се разпростираше дълъг, празен коридор и това никак не ме изненада. Напоследък доста ми вървеше да попадам на такива места и те обикновено ми носеха единствено проблеми. Добре че поне този не беше окичен с плакати и снимки на известни личности и дори не беше червен – нещо, което започвах да приемам като неразделна характеристика на коридорите въобще. Изглеждаше си съвсем обикновен на вид и явно изпълняваше сервизни функции.

Понеже така или иначе нищо тревожно не се случваше там, а и не знаех как другояче да постъпя, реших, че ще следвам рутинната процедура, която се бе наложила в последно време, тоест – да се вмъкна безотговорно вътре. И без друго, ако Лара беше наблизо, тъкмо това и щеше да се случи!

Пристъпих бавно напред. Някъде в дъното имаше нещо като малък прозорец и той хвърляше рехава светлина навътре, а от двете страни покрай стените се редяха врати. Внимателно опитах първата отляво. Оказа се заключена. Първата отдясно поддаде, но зад нея се откри перално помещение, пълно с всякакъв род спално бельо, хавлии, кърпи и халати. Странно, но сред всички тях гордо се кипреше и нещо червено и лъскаво, което не след дълго с изненада идентифицирах като латексов садо-мазо костюм!

Това ме стъписа и ме накара да спра. Не можех да си представя, защо на някой ще му хрумне да дава подобен аксесоар на хотелско пране и затова се приближих до него. Повдигнах внимателно премяната с кожения бич от комплекта, който се мотаеше наблизо, но нищо особено не открих – беше просто костюмче за секс игри. За миг си се представих в него и реших, че изглеждам ужасно. Бързо го смъкнах наум, за да не ме свари перачката по средата на виртуалната ми проба и се измъкнах гузно от килерчето. Кой знае колко тестостерон можеше да тече в кръвта й и да стане твърде лошо накрая!

Затворих тихо вратата зад себе си с тръпки, лазещи по гърба ми и опитах втората отдясно. Тя, напълно логично за помещение в непосредствена близост до пералнята, се оказа сушилня. За разлика от нея обаче, тук бе натъпкано с престилки, покривки и униформи. Поразрових се малко из тях, но отново нищо интересно нямаше и аз се измъкнах навън.

Продължих огледа си с втората врата отляво, която пак излезе заключена. Спрях се по средата на коридора и тогава осъзнах колко безсмислено беше цялото упражнение. Какво, по дяволите, очаквах да намеря в сервизната секция на хотел, ако не тривиалности от подобен род. Нямаше да има тайна нарколаборатория я! Въпреки че, ако човек се замислеше, това не би било лошо хрумване. Кой щеше да се сети да търси за подобно нещо тук!

Свих рамене и механично потеглих към третата врата отляво. Приближих се и се приготвих да вляза в кухнята или в килера на хотела, когато ръката ми замръзна на дръжката и аз притихнах. Отвътре се чуваха слаби гласове!

Огледах се нервно по коридора и се ослушах. Явно говореха мъж и жена, които или се намираха далеч от вратата, или нарочно шептяха. Заинтригуван, прегърнах касата с ръце и залепих ухо до дървената облицовка в отчаян опит да дочуя нещо отвътре. След малко, сърцето ми затуптя лудо, когато единият от гласовете изненадващо ми се стори познат. Адски приличаше на този на Сандра!

– Не се успокой, синките са у мен – каза тихо тя.

– Трябва да ги измием! – отвърна мъжки глас.

– За какво, по дяволите, да ги мием – скастри го хотелиерката, – като може да ги умножим?

Сериозно се зачудих какво, за Бога, ставаше вътре. Нещо не ми се връзваше целият разговор. Толкова много се зачудих, че неволно започнах да дращя с нокти по вратата и ако продължавах в този дух, онези оттатък накрая щяха да ме чуят и да дойдат да видят какво става. В този случай, предвид стойката, която бях заел, аз просто щях да се изсипя в краката им като чувал пълнен с картофи и вероятно съвсем нищо нямаше да успея да измисля в моя защита.

– Онова ренде Мелроу пуши наоколо – продължи за мой ужас Сандра само след секунди, карайки ме да потръпна неприятно от чувството за хлад по гърба. Никак не знаех, че ме смята за ренде и дори не подозирах, че така се дразни от пушенето ми.

– Не се успокой! – отсече твърдо мъжът. – Мога да побая да му духат!

– Не, по-добре да омекна на Танака! – увери го в отговор моята приятелка.

Това последното, направо ме разтрепери. Вероятно трябваше да се почувствам поласкан, че хората ми мислеха доброто и се канеха да ми духат, но кой знае защо не бях! Всичко продължи до мига, когато засраменият ми мозък, отърсвайки се от моминския си свян, внезапно се абстрахира от сексуалния подтекст на разговора и загря ситуацията. Плочките на пъзела бързо се наместиха в главата ми по правилния, но и доста смущаващ начин.

А именно: те двамата се бяха докопали до някакви синки, които явно искаха да скрият, но Сандра не даваше и смяташе, че трябва да ги унищожат. Вероятно искаше да го направи, защото бях ченге и душех наоколо, а тя смяташе, че няма да спра, даже мъжът да пратеше някой да ми духа. Това последното – с духането все още не звучеше както трябва, но нямаше значение. От контекста можех да заключа, че явно не беше хубаво да ти духат точно в този смисъл на думата! Също не ми стана ясно и какви са тия синки, но то, между другото, веднага се изясни, когато след малко мъжът приглушено попита:

– А негавидите взе ли ги?

– Да – потвърди Сандра. – Дано копелетата не са ги размножили!

Тогава изведнъж загрях какво бе търсила тя в Итърнити онази вечер, когато и ние с Лара шествахме по коридорите му. Беше се вмъкнала там заради материалите – вероятно снимки с негативи, които няколко пъти за една вечер бяха сменили собственика си – първо бяха у Лари и Боб, сетне у посредника им и накрая в Джонатан Танака. Сандра, от своя страна, бе използвала факта, че всички я познаваха в бара и тайно бе влязла да ги забърше от последния, едва час след като той ги ги бе докопал. В този смисъл, никак не можеше да се отрече светкавичност на реакциите й, а и безскрупулна нелоялност към бизнес партньора й. Явно материалите бяха особено важни.

В този миг, докато аз стоях с ръце, разперени на вратата, ми хрумна и нещо друго, от което вече направо ми настръхнаха косите. Танака всъщност не подозираше, че Сандра го бе окрала. Той по-скоро знаеше, че ние с Лара бяхме влизали там същата тази вечер. И не стига това, ами моята бивша секс приятелка сега искаше да му намекне, че трябвало да ми духа! Помисляйки си за подобна перспектива, косите ми буквално щръкнаха от ужас и се развяха толкова неспокойно, че зашумолиха по облицовката дори повече и от скърцащите ми нокти. Единственото, на което можех да се надявам бе Танака все още да не е наясно къде да дойде да ми изнесе нежната си сесия!

Треперейки нервно, аз бавно се отдръпнах от вратата със свит на топка стомах. Направих го тъкмо в мига, когато за моя изненада се чу шум отляво по коридора, който ме накара да подскоча в очакване всички мои кошмари около духането да се сбъднат на секундата. Сетне невярващ на очите си, забравих за всичко наоколо, защото такова чудо не бях виждал. Към мен в момента, с явното намерение да ме смачка като мръсни гащи, настървено се носеше една огромна и призрачна топка с чаршафи!

Застинал подобно съсел в дупката си след като е надушил змия на входа, аз бавно си дадох сметка, че нещо не е наред в цялата тази работа. Кошмарът ми трая до мига, когато с почти божествено прозрение осъзнах, че зад топката със спално бельо, не се криеше някое митично чудовище, а перачката на хотела, която се бе запътила към „офиса“ си.

Панически се огледах назад към прозореца. Беше затворен и нямаше друг изход. Ако шефката на пералното ме видеше, щеше да стане много неприятно. Тя обаче не ме забеляза и както си беше с глава, заровена в купчината, се зае енергично като стар огняр да ръга чаршафи в помещението без да си прави труда да ги сгъва или подрежда. Аз веднага използвах момента и се промъкнах незабелязано зад нея, като точно когато минавах зад гърба й, тя неочаквано реши да се наведе. Разминахме се просто на косъм. За малко да ме залепи като ваденка на отсрещната стена с доста солидния си гъз! Сетне аз побързах да се изнижа навън и да заема някое далече по-безопасно място за слухтене, като например предната седалка на моя стар, очукан, но и всеотдайно предан Форд Галъкси.

Не ми се наложи да чакам особено дълго в него. Има-няма десетина минути на напрегнато барабанене с пръсти по волана и от хотела бързешком се измъкна един тип, чието място определено не беше в дупка като тази. Изглеждаше висок – около метър и деветдесет – с правилни черти, гладко избръснато лице и къса, кестенява коса. Носеше тъмни очила и очите му не се виждаха, но костюмът му издаваше доста добре социалния му статус. Вероятно струваше колкото годишния наем на средно голям офис в тази част на града, а обувките му – колкото консумативите на същия този офис. Той чевръсто се мушна във Ферарито и отпраши нанякъде сред облак от прах.

Аз притеснено погледнах Форда си и свих устни в конфузно очакване. Той, горкият нищо не каза, но явно си личеше, че вече започва да му писва от безумните гонки, на които го подлагах напоследък. Сигурен съм, че в завода никой не го беше подготвял за живота, който го чакаше навън. Изглежда му бяха обещавали единствено весели атракционни кръгчета из квартала и от време на време, по някоя разходка до близкия супермаркет.

Независимо от това, ламариненият ми приятел даде всичко от себе си, и макар че с мъка успявахме да поддържаме темпото, все пак следвахме тузара изкъсо. Помогнаха ни два фактора: първо – последният не беше особено добър шофьор и второ, че от един момент нататък аз започнах да осъзнавам, че прекрасно познавам пътя. Просто бях минал по тези същите места твърде скоро и в мига, в който мисълта изникна в главата ми, незабавно скочих с левия си крак върху педала на спирачката, като за по-сигурно – понеже я нямаше Лара – го затиснах сам с десния.

Направих упражнението тъкмо навреме. Само две секунди по-късно, прелетях като вихър край познатата ми табела с надпис „Добре дошли във Виля Нуева!“ и сетне заковах на сантиметри от оградата на имението. Колата нервно изпръхтя в прахоляка и влезна с две гуми в канавката, а богатото гадже на Сандра профуча нататък през зейналата пред него врата. После тя тихо каза „хъъъм“ и се затвори още преди да ми хрумне безумната мисъл да го последвам.

Аз нервно се огледах, запалих отново Форда и кротко го подкарах към моята клетка на този своеобразен паркинг – ниско растящата върба с провисналите клони. Интересно, че дори и без присъствието на Лара, пак за малко не сгънах бронята на колата, но този път – задната. Изглежда систематично бях пропускал всичките си уроци по паркиране през осемдесет и първа!

Когато обаче хвърлих един поглед в огледалото за задно виждане се оказа, че вината за инцидента не е била изцяло моя. С изненада установих, че мястото ми беше заето и не само това, ами и целият ми опит да се наместя там бе прилежно документиран от фотоапарата на някакъв папарак, приклекнал до страничната врата на своята собствена таратайка. Като ме видя, че ще изляза, той сконфузено скри камерата зад гърба си.

Аз дръпнах ръчната, слязох от Форда, запретнах ръкави и нервно се приготвих да се бия за правата си. Мястото в крайна сметка си беше мое, защото си го бях заплюл първи!

– Какво искаш? – моментално ми се сопна драскачът на клюки щом усети, че не се шегувам. Очевидно ме мислеше за ескортираща кола на тузара и понеже мен пък това ме устройваше, аз добросъвестно подех тази си роля.

– Да ти счупя главата! – казах грубо и се приближих към него. – Какво криеш там отзад?

– Предупреждавам те! – предупреди ме онзи. – Имам дан по карате!

– И аз те предупреждавам – отвърнах на предупреждението му. – Имам лош нрав!

После направих още една крачка и ядосано посегнах зад гърба му.

Такова йоширо-маваши-гери ми извъртя тъпото копеле, че направо ме прати обратно в изходна позиция върху задния багажник на Форда! Видях целия си живот като на кинолента. Интересното беше, че се оказа празна кинолента! Сетне нежно ме обгърна млечнобяла мъгла и една жена в бели дрехи ме погали по главата, казвайки ми, че времето ми не било дошло. След това, мъглата взе да се раздига и папаракът се появи пак. Хапеше устни недалеч от мен и нервно чакаше реакцията ми.

Аз бавно се надигнах от багажника и тежко се плъзнах надолу. Разтрих внимателно ченето си и то запука немощно, обещавайки ми, че никога повече няма да бъде същото. Едното ми око пък явно се бе научило да играе ролята на цветомузика и усърдно експериментираше в момента, докато другото го гледаше учудено.

Аз се изправих напълно и се запитах дали да не взема да се обърна за акъл към Магнума си. Той беше добър приятел и съветник, но за беда, твърде шумен сам по себе си. След малко се отказах от идеята си заради близостта на Виля Нуева.

Притежаващият дан по карате папарак все така ме гледаше притеснено.

– Предупредих те! – каза той.

– Вярно, предупреди ме! – потвърдих аз.

– Освен това, ти не си от охраната! – нагло ме разконспирира копелето.

Изобщо нямаше нужда да си прави този труд. Тъй или иначе вече се бях отказал да играя ролята на бияч в името на добре сдъвканата вечеря на старини и спокойствието на света пред очите ми. Все пак, в името на разкривената си физиономия, реших да се позаям с него.

– Така ли? – попитах.

– Така!

– И как позна?

– Виждам те за първи път по тези места.

– Виж ти! Ти да не би да спиш в къщичка на дървото? – учудих се аз.

– Не, спя в колата под дървото!

– Че си и устат!

– Ами, да! Такава ми е работата!

– И какво друго виждаш докато си седиш тук? – наивно го попитах, на всичкото отгоре, очаквайки да ми отговори честно.

– Много неща, но теб какво те засяга?

– Не виждаш ли, че съм колега, бе?

– Глупости! Не си ми никакъв колега! – парира ме Шерлок Холмс.

– А какво тогава според теб търся тук?

– Ами, откъде да знам!

– Папарак съм!

– Не си!

– В такъв случай какъв съм?

Той ме огледа доста критично от главата – чак до петите.

– Мисля, че си частно ченге! – каза ми без повече да се замисля.

Ама че копеле излезе! Хич не можеше да му се отрече интуиция и явно трябваше най-сетне да взема да изтрия думичките „частно ченге“, жигосани с остен върху челото ми. Заради тях все не ми се удаваше да се докопам до качествена информация. Все пак, за протокола, реших още малко да се правя на цапнат.

– Ама, ти си голям хитрец, бе! – рекох. – Само дето си и глупав. Вярно, че не съм ти колега, но не съм и ченге. Странстващ гробар съм, ако искаш да знаеш!

Идиотът ме погледна силно заинтригувано. Ако съдех по физиономията му, явно имах вид на такъв.

– И кого ще погребваш? – попита ме след малко.

– Не знам. Може и тебе!

– Ха! – изсмя ми се той. – Ще има да почакаш!

– Няма проблем, ще почакам! – направих ехидна физиономия. – Засега имам само един клиент ей-там вътре в къщата, който не бърза особено. Ако искаш, мога да те уредя да си правиш компания с него. Тя е една дребна, зеленоока мацка и мисля, че ще ти хареса. Падаш ли си по такива?

Общо взето дрънках съвсем на посоки и нямах никаква представа какво се опитвам да постигна. Въпреки всичко, най-неочаквано взех, че ударих в десетката.

– Ти какво знаеш за това, което става там вътре? – изненадващо ме попита папаракът и ме изгледа сериозно.

Аз побързах да си придам тайнствен вид и зверски се напънах да измисля нещо адски двусмислено, че и трисмислено, за да имам повече пространство за лавиране.

– Да не би да очакваш – изсумтях пренебрежително, – че ще снеса материала си на дребна риба като теб! Ти стой тук и се оглеждай за някоя гола цица по прозорците. Тя може да свърши работа за жълтия си вестник!

– Не пиша за жълтите издания! – сопна ми се обиден моят каратистки приятел. – Интересува ме това, което става зад голите цици. Ти какво всъщност мислиш, че е то?

Аз нервно преглътнах. Ужасно ми се искаше да му подхвърля някоя стръв, защото копелето май имаше какво да сподели. Лошото беше, че наистина нямах никаква представа какво става зад голите цици, а освен това, допреди малко дори не бях знаел, че има такива наоколо.

– Ти пръв ми кажи версията си! – от нямане какво друго да измисля, се хванах за стария детския номер.

За голямо мое съжаление, многознайкото реши да се закучи по абсолютно същия начин. Даже по едно време започна да подозира, че може наистина да съм му колега.

– За толкова тъп ли ме смяташ? – попита ме ехидно след като обмисли за кратко ситуацията. – А не щеш ли направо да ти напиша статията наготово, за да не си хабиш клавишите на пишещата машина?

– Нали ти казах, че не съм ти колега, бе! Одеве се избъзиках! – присмях му се аз. – Ама, ти наистина си бил тъп!

Той продължи да ме гледа подозрително.

– Частно ченге съм, както предположи първия път! И не се занимавам с идиотските ти секс истории, а с наркотици! – обясних му, за да разсея глождещите го съмнения.

Папаракът ме премери с поглед и след като явно одобри окончателното ми амплоа, бавно поклати главата си.

– Смяташ, че Курвало се друса вътре, така ли? – попита той.

Аз изпухтях отегчено.

– Не! Смятам, че търгува! – натъртих на всяка дума, за да му покажа колко зле е.

– Да, доста си устат си. Може и наистина да си частно ченге! – съгласи се той. – Ама си и доста наивен, ако мислиш, че шефът на ФАБН ще слезе до там, че да си играе на дилър!

Аз отчаяно разперих ръце във въздуха. Тоя просто щеше да ме разплаче! Не си спомнях изобщо да съм споменавал, че е дилър, но както и да е, не ми се занимаваше да му отварям очите за големите игри в търговията с дрога. Добре че поне ме светна с кого си имах работа: шефът на Федералната Агенция за Борба с Наркотиците беше гадже на Сандра! Това променяше сериозно нещата около нея!

– Е, аз ти снесох. Хайде, сега ти ми кажи своето! – подканих го след като безрезултатно го почаках двадесетина секунди да предприеме нещо.

Той се подвоуми още малко, но накрая явно прецени, че информацията не си струва. Не можех да го виня за решението му. Тя освен че не изглеждаше нищо особено, не беше и подплатена с доказателства. Ако само знаеше, че си я бях и изфабрикувал току-що!

– Не ми върши работа – обяви след секунди крайното си решение. – Ще трябва да си прочистиш гласните струни и да зяпнеш по-широко, ако искаш да ти дам моето!

– А да ти прочистя задника с един шут в корема не щеше ли? – внезапно се ядосах аз.

Той моментално се стегна и стисна юмруци в готовност да заеме стойка „Брус Лий“.

– Шегувам се! – побързах да махна великодушно с ръка. – Нямам намерение да си троша кокалчетата на ръцете с тебе. Мацките не харесват мъже със засъхнала кръв под ноктите!

Нещастникът ме погледна заядливо и изсумтя:

– Силно се съмнявам, че на тебе някоя ти се връзва със или без кръв под ноктите!

Аз го стрелнах с гневен поглед, но нямаше какво да направя. Нацупих се и му обърнах гръб. Очевидно не се излизаше наглава с него, а и беше кофти копеле със здрави крака, така че реших да се оттегля с достойнство, докато го все още го имах.

Влязох в колата и бавно я подкарах назад по пътя да спра под едно друго дърво. Сетне извадих цигара и понечих да я запаля, размишлявайки на спокойствие. Тъкмо се чудех къде съм заврял запалката си и се оглеждах разсеяно наоколо, когато нещата във Виля Нуева изненадващо се раздвижиха и ме накараха да осъзная колко късметлийски ми е бил този ден. Едва ли можеше да има по-навременно оттегляне от моето в този миг!

Явно силно раздразнени от стълпотворението на папараци около имението, за което между другото и аз бях виновен, оттам скорострелно изхвърчаха пет неприятно едри горили с нестандартно големи бейзболни бухалки в ръцете. Като ги видях, аз нервно се сепнах и забравих, че щях да си паля цигара.

Не идваха за мен обаче и именно това имах предвид, когато казах, че съм късметлия. Далеч, преди да разбера какво става, те налетяха като торнадо върху нещастния „колега“ и колата му и за нула време ги помляха и двамата. Притежаващият дан по карате дори не се пробва да им извърти някоя от акробатиките си. Беше напълно наясно със ситуацията и си спести всякакви празни надежди и бойни разочарования, оставяйки се безропотно да го смачкат като заблуден охлюв на високоскоростна магистрала.

Петнадесет минути наоколо хвърчаха кръв и стъкла. Скъпоценният му фотоапарат беше надлежно разглобен и натикан част по част в гъза му. С осветената лента горилите пък му вързаха ръцете и още петнадесет минути го мляха. После се поспряха да поотдъхнат за кратко и едва сега забелязаха не особено дискретното ми свидетелско присъствие в района. Аз свенливо им махнах с ръка за поздрав.

Единият от мутантите се облещи срещу ми и рязко се отдели от основната група, затичвайки се в моята посока с цели две бухалки в ръцете! Явно бе умно копеле, щом беше преценил, че ще му трябва допълнителна бойна мощ. За жалост обаче ги размахваше по-скоро неразумно и понеже предчувствах, че накрая ще му се случи нещо лошо, аз така и не помръднах при вида му. Точно на десет метра от мен, самозабравилият се боен еквилибрист така неочаквано се фрасна с едното от оръжията си, че изхвърча два метра назад, изпъвайки крака и тупвайки тежко на асфалта. Беше само за филм!

Останалите четири горили, които до този момент кротко гледаха отстрани волното съчетание на колегата си с бухалки, изведнъж усетиха, че са на път да загубят отборното си състезание и ревейки като разгонени слонове, се хвърлиха към колата ми с намерението да ме скъсат от бой. Мисля, че поради някаква причина се опитваха да ме държат виновен задето съгорилата им така безрадостно се бе самонокаутирала на земята.

Аз ги изчаках малко да се приближат и преценявайки, че шансът събитията да се развият още четири поредни пъти по идентичен начин е извънредно минималистичен, запалих Форда и го подкарах направо на заден ход. После силно навих волана, за миг чукнах спирачката и смених предавката.

Получи се адски ефектно. Беше същото като в Холувуд. Имаше въртене на място, имаше съскане на гуми, имаше пушеци и въобще – каквото си трябваше. На всичко отгоре, колата ми достойно издържа на изпитанието и не изгасна по средата на каскадьорския ми номер.

След това, аз отново натиснах газта и обстрелвайки горилите с цяла канонада от дребни камъчета по ръбатите им, грозни физиономии, си отпраших по живо, по здраво нататък.

Чувствах се прекрасно след така развилата се ситуация и доброто ми настроение ме държа по целия ми път назад до града.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 22 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу