logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
23


Прибрах се в хотела, свиркайки си с уста и мислейки си за случая ми. Не бях успял да науча кой знае колко край имението, но определено беше по-добре от нищо. Все пак едно нещо се оказваше пределно ясно сега: не всички пътища по света водеха до Рим, а някои от тях просто свършваха във Виля Нуева – частната резиденция на шефа на ФАБН, Джон Курвало. Оставаше да разбера кои!

Слязох от колата без да си направя труда да я заключа – едва ли някой щеше да иска да задигне моя верен, но доста стар и очукан Галъкси – и влязох във фоайето. Сандра я нямаше никаква на рецепцията. Всъщност нямаше абсолютно никой.

Мислех си да се кача горе, да грабна Лара и нещата й, които общо взето се състояха от вързопчето с трева на покойните Лари и Боб и няколко мои дрехи, след което да ги натикам всички във Форда и да ги откарам у дома. Пребиваването ни в хотел Какадулу беше крайно време да приключи. Не бях сигурен обаче дали асистентката ми се е върнала от личните си разследвания, които водеше напоследък, защото беше още рано. Именно поради тази причина, реших да се отбия за кратко до бара и да цапна един бърз късноследобеден джин, за да ми помогне да бъда по-убедителен, когато дойде моментът. Ако тя, междувременно, не се появеше при мен и сетне като се кача в стаята не я намерех, възнамерявах да й оставя бележка и да се движа по план.

Долу, в бара, барманът ме посрещна сияещ и доволен – почти колкото ренесансова девица, току-що отървала се от досадната си и старомодна девственост. Аз си помислих, че най-накрая е вкарал тъпата си маслина със спонт в чашата.

– Да не би да си го направил? – попитах.

– Направих го! – изкрещя той почти обезумял от радост. – Братче, от три дена не бях акал. Изкарах си акъла да се притеснявам!

– Така ли! – кимнах разбиращо и се постарах да покажа поне малко уважение към изключителното му постижение. Май не бях особено убедителен, но той, за разлика от мен, изглеждаше толкова щастлив, че въобще не ми обърна внимание.

– А маслината? – върнах го аз на темата. – Вкара ли я най-сетне?

Той нищо не отговори, но придърпа една чаша за мартини наблизо, изтича до другия край на бара и метна нещо зелено насам. Аз предвидливо се отдръпнах, а то прелетя край мен – или по-точно край носа ми – търкулвайки се по ръба на плота и сетне, долу на пода. Дори не намекна, че изобщо е имало намерение да влиза в някакви чаши.

Очаквах моят човек да се вкисне до смърт след поредния си провал, но той гордо понесе поражението си.

– Закучих се след като ти ми погоди онзи номер и една нощ не спах, за да наваксам. Дотук сме на седемстотин четиридесет и шест към едно и продължаваме да броим – отбеляза безстрастно. После метна още една маслина, но тя залепна за пръста му и тупна долу на пода. Той погледна кисело в краката си и я стъпка.

– В края на краищата, явно всичко зависи от това кой я хвърля – философски обобщи темата нещастният маслинохвъргач. – Някои може да уцелват всеки път, други – никога. Останалите, цял живот се опитват да разберат към коя група принадлежат!

Аз го погледнах силно изненадан от тази му дяволски умна мисъл, поклатих съчувствено глава и за да го поободря, попитах:

– А какъв е шансът да забравиш за малко за лайната от живота и да ми сипеш нещо по-засукано за пиене, а?

– Като „Московский урожай“ ли?

– Какво, по дяволите, е това?

– Водка „Урожай“; коняк „Плиска“ и медицински спирт на вкус – обясни ми той.

– Ами… звучи ми доста гадно – отбелязах сконфузено.

– Няма нищо! И без друго не мога да ти го забъркам. Твърде редки съставки има. С цената на много усилия успях да намеря „Урожай“, но никъде из цяла Русия не открих производителя на коняк „Плиска“.

– Добре тогава, измисли нещо друго! – вътрешно благодарен на провидението, се прежалих аз.

– Мексикански Дъжд става ли?

– Не знам. Ти ми кажи!

– Текила, ликьор, лимонов сок и захар.

Подвоумих се за няколко секунди. Не си падах по ликьорите. Той като че ли правилно отгатна мислите ми.

– Има и „мидиъм“ вариант. Същото е, само че вместо ликьор хакаш джин. А има и „хард“ – текила, джин, водка и лимонов сок. На това последното му викат също и „Пикнята на Мексиканския Дявол“. Ако пък прибавиш чили, вече става „Лютата мъзга на Дяволската Годеница“!

– Абе, я по-добре ми сипи един чист джин – рекох отчаяно. – Нещо не ми се пият дяволски истории.

– Както казват англичаните: „Пиенето на джин е като пикаенето. Никога не можеш да прекалиш с него!“ – светна ме с още една от своите житейски мъдрости барманът и сложи бутилка „Бифийтър“ и една чаша на тезгяха.

Аз бавно си сипах една доза.

– Слушай – подех след малко, опитвайки се да си придам небрежен тон, – да си чувал за Виля Нуева?

Той спря за момент да си играе с шейкъра и попита:

– Какво да съм чувал? Това не беше ли в Саргасово море?

– Не, бе! Ей там на края на града е – отвърнах. – Къщата на шефа на ФАБН.

– Аааа, да! Вилата на шефа на ФАБН! – глупаво повтори барманът, клатейки глава.

Май нямаше смисъл да продължавам да го питам. Надигнах чашата си, а той пак задруса шейкъра. Не след дълго обаче, изтърси ни в клин, ни в ръкав:

– Шефът на ЦРУ твърди, че било хубаво местенце. Имало зимна градина с тропически пеперуди и басейн със сребърна вода за мацетата!

– Познаваш шефа на ЦРУ? – удивих се аз.

– Бях барман на коледния купон на „учреждението“ – небрежно подхвърли моят приятел. – Обикновено не пускат външни, но титулярът бил на мисия в Никарагуа и взел, че се разболял от някаква тропическа болест. Извикаха ме спешно да го замествам.

– Така ли? И какво ти разправи шефът на ЦРУ? – наострих уши аз.

– Е, нищо особено. Беше се понаквасил и спомена, че имало умопомрачителни мадами, които били винаги в готовност.

– Какво значи в готовност?

Барманът сви рамене.

– Не беше чак толкова пиян да ми обясни! Само това ми каза, но един друг, от редовите агенти, ми е разправял страшни неща от кухнята! Ти знаеше ли за Луната, например?

– Какво да знам? Че сме симулирали кацането ли?

– Не. Тя мисията, че се е състояла, състояла се е! По-скоро защо НАСА е решила да скрие истинските материали?

– И защо е решила? – попитах заинтригувано. Нещо ми подсказваше, че отново ще стана свидетел на поредната безумна теория като онази за миниатюрните радиостанции.

– Защото когато Аполо-11 се прилунил, нещо странно се случило и астронавтите взели, че направили групов секс в първата нощ след кацането. От НАСА били направо сащисани и нямало как да не засекретят такъв материал. Точно затова и в обществото се появили съмнения, че не е имало слизане на повърхността!

– И това ти го разкри действащ агент на ЦРУ? – усъмних се аз.

– Не, бивш! По-интересното обаче е, че скоро след инцидента, хората от агенцията се амбицирали да разберат какво става и пратили още няколко мисии, както знаеш, но всеки път се случвало едно и също – екипажът почвал да се такова веднага след кацането. Накрая, през седемдесет и втора, на правителството му писнало да троши обществени средства за сексуалното удовлетворение на астронавтите и се принудило да прекрати програмата!

– Брей! – удивих се аз. – Пък аз си мислех, че просто са срещнали извънземни на Луната и са се уплашили.

– Не, извънземните са дошли направо в Розуел. Спретнали са си ранчо в района, а нашите го отцепили и го превърнали във военна зона, за да предотвратят контакт с населението – поправи ме най-просветеният барман на света с директни източници в централата на ЦРУ. – Но то е една съвсем друга история!

– А онези двамата албиноси дето се навъртат наоколо, и те ли са от Розуел? – попитах аз, сещайки се за предишната му теория.

– Не вярвам! – поклати глава моят приятел. – Онези в Розуел са блокирани там. Тези тук по-скоро ми приличат на търговски агенти или нещо такова – задачата им е да ни пробутват старите си джаджи, нали разбираш!

– Разбирам, разбирам – отвърнах, без да уточнявам откъде. – Чувал съм, че имат миниатюрни радиостанции в джобовете си!

– Ъхъ! И щом ги носят открито, значи вече са продали технологията на нашите – светна ме Нострадамус. – До десетина, петнадесет години сигурно ще излязат на пазара!

– И тогава, ако някой случайно пръдне в Минеаполис, в Австралия вече ще знаят преди пръднята му да е стигнала дори до Сейнт Пол – заключих аз, внезапно окрилен от светлото бъдеще, което явно ни чакаше зад ъгъла.

Кукото въобще не зацепи, че го бъзикам.

– Да, и самоуправляемите коли са близо – увери ме той, – както и компресирането на всичката информация от библиотеките. Ще стане достъпна във всеки един момент в целия свят!

– Искаш да кажеш, че светът ще се напълни със странстващи библиотекари ли? – направих всичко по силите си да повярвам и на това му пророчество.

– Не, бе! Просто информацията от библиотеките ще бъде копирана с микробуквички върху малки плочки. Ще можеш да ги носиш със себе си и да ги четеш – предполагам с подходящите устройства.

– А не мислиш ли, че библиотеките по света са твърде много и да мъкнеш цяла торба с плочки ще е малко непрактично? – попитах аз. – А и вероятно ще се налага да бърникаш по два дена из сака, докато извадиш подходящата!

Барманът сви рамене.

– Убеден съм, че ще му намерят цаката някак си – каза той. – Да не мислиш, че само библиотеките ще бъдат презаписани. И музиката, и картините, и каквото ти хрумне! На една сегашна магнетофонна касета ще се събират по сто-двеста в бъдещето! Освен това, извънземните ще ни покажат как да станем специализирани като мравките – учените да имат по две глави, работниците да имат по четири ръце, размножителите да размахват по осем пишки и така нататък!

– Фииу! – свирнах аз от удивление и се зачудих с какво ли количествено изменение, водещо до качествени натрупвания ще се сдобият детективите. Сигурно щяха да ни имплантират пистолети вместо ръце и фотокамери вместо очи!

Теориите му ми се струваха доста екзотични, но понеже тъкмо сега не ми се спореше с този радикален пророк-екстремист, аз реших да го завърна за момент на земята.

– Слушай, някой да е разпитвал наскоро за мен? – подметнах.

Барманът ме погледна с изненада и учудване.

– А ти кой си? – попита.

Всъщност беше прав. Кой бях аз? Нито знаеше името ми, нито с какво се занимавам, нито в коя стая пребивавам. Въпреки че неговия приятел по дрога – пиколото от асансьора – можеше и да му е споменал.

– Никой! – бързо отвърнах. – Просто гост на хотела. Все пак, някой да се е държал странно тия дни?

– Не се сещам – сви рамене виртуозът на шейкъра. – Кого по-точно подозираш, че се интересува от теб?

– Да речем двамата албиноси – извънземните!

– Ти в „учреждението“ ли работиш?

– Ами, не.

– Тогава си дребна риба за тях. Те се целят само в управленския хайлайф.

– Или пък някой от Итърнити – бързо добавих. Искаше ми също да спомена и Сандра, но се опасявах, че това ще го направи подозрителен.

– Не – поклати глава барманът. – Аз не ги познавам онея оттатък. Никога не ходя там!

– Въпреки че като се замисля – вметна след миг, спирайки да бърше барплота, с който се беше захванал, – един русоляв здравеняк с патерица се навърташе насам тая сутрин.

Аз мигновено настръхнах.

– И какво за него?

– Интересуваше се от някаква мацка – блондинка с големи цици. Мисля, че съм я мяркал някъде из хотела.

– А ти какво му каза? – попитах с настръхнала коса.

– Че е била тук, но не съм я виждал скоро. Май на петия етаж й беше стаята. Ти на кой си?

– На третия – излъгах го.

– Значи може и да не си я срещал.

– И това ли беше всичко?

– Да. После той си тръгна.

Аз го погледнах изпитателно. Виждаше ми се искрен – най-малкото, защото през по-голямата част от денонощието не живееше на този свят и едва ли си даваше сметка за нещата в него! В същото време, бях ужасно благодарен на съдбата, че Лара никога не беше идвала тук с мен, но и притеснен за самата нея.

Барманът се повъртя още минута наоколо, дозабърса барплота, прибра няколко чаши и си врътна задника, изчезвайки някъде. Аз тъжно го проследих с поглед. Нещата като че ли се закучваха по-бързо, отколкото очаквах и май трябваше спешно да взема мерки.

Цапнах остатъка от джина си и станах да си вървя. Запътих се нагоре по стълбите към стаята ни замислен. Цялата тази история заприличваше все по-досадно на кофа с лайна от различни кенефи. Не можех да разбера какво щеше да търси сега пък шефът на ЦРУ в частната вила на шефа на ФАБН? От друга страна, какъв ли бизнес деляха шефа на ФАБН и шефа на Итърнити, между които така странно се беше разкрачила Сандра? Намирисваше на наркотици! И накрая – „извънземните“ от Исландия! Те пък къде можеха да се впишат изобщо?

Разсъждавайки над бъркотията, изведнъж се почувствах като звезда в някакъв шибан криминален трилър и по-точно като онзи тип герои, дето тайните служби използваха без тяхно знание. Може би шефовете на ФАБН и на ЦРУ дърпаха и моите конци и скоро щях да завърша в някоя канавка като изкупителната жертва! Оставаше и Лара да ми е пробутана с цел да ме вкара в играта и тогава, нещата по фабулата съвсем щяха да се наредят!

Унесен така в мрачните си филмови мисли, аз бавно се закатерих към петия етаж и някъде до към третия, все още бях умерен оптимист. На четвъртия, неочаквано ми хрумна, че в криминалните филми, хора като мен обикновено ги убиваха по най-ужасния начин – засипваха ги с бетон или им режеха главата да я пратят по пощата за назидание на някой. На петия етаж вече почти ми се ревеше от крайно неприятната роля, която ми бяха отредили в тази продукция и аз нервно зарязах спекулациите.

Завъртях се на площадката до асансьора и с надежда погледнах вътре. Вратата на машината зееше разямена, само че пиколото не се виждаше никакво. „Жалко! – помислих си. – Тъкмо съм се настроил да сглобявам пъзели, а с него така хубаво си играем на тази игра. Можеше да ми помогне да се измъкна от ролята си, а той да стане изкупителната жертва!“

Между другото, получи се доста забавно, макар че тогава аз още не знаех това. Колкото и да ми се щеше, пиколото просто нямаше как да се намира в асансьора, защото беше невъзможно да е на две места едновременно. В момента и тялом, и духом, и всячески, той седеше небрежно излегнат на фотьойла в центъра на стаята ми, а ръцете му висяха през облегалките и кръвта му се стичаше надолу по краката, образувайки голяма и тъмна локва на пода под тях. Изглеждаше съвсем мъртъв и аз го разбрах на мига щом влязох и го погледнах!

Моментално подскочих като ужилен и се обърнах да затворя след себе си. Сетне набързо проверих в банята, под леглото и на терасата; заключих вратите; дръпнах пердетата и ужасен, светнах лампата.

Гледката беше наистина отвратителна. Виждал съм тук-там мъртъвци – не ми е за първи път – и ми се е случвало да видя някоя и друга огнестрелна рана. Човешки мозък отвътре обаче не бях виждал! Главата му се бе разпукала като диня в креслото. Дупката зееше огромна в областта на лявото му слепоочие – направена с изключително мощно оръжие. Оттам капеше гъста, кървава каша.

Догади ми се.

Пипнах го леко по врата отдясно и се оказа, че още не се беше вдървил напълно, макар че вече започваше да посинява. Вероятно допреди два часа се бе радвал на живота, което ме наведе на мисълта, че убиецът можеше да е все още наблизо. Точно тогава, както си седях умислен, пердето пред мен внезапно се размърда, приемайки формата на човешка фигура и направо ми изкара ангелите. Аз без малко да се хвърля към масичката до стената, да направя пълни писмени самопризнания, да извадя Магнума си и да се застрелям в главата от ужас. Добре че реакциите ми в такива случаи са обикновено твърде бавни и все пак успях са загрея за какво ставаше дума, преди да съм го сторил!

Само секунда по-късно, в стаята ми без абсолютно никакво предупреждение се изтърси Лара. Нахълта по най-идиотския начин – през прозореца, защото вратата на терасата беше залостена и освен това, го направи без въобще да си даде сметка за деликатното душевно състояние, в което хората вътре можеше да са. В същото време, на мен и ми олекна като я видях жива.

След като скочи долу на земята, русата скитница се огледа небрежно: позавъртя се наляво, позавъртя се надясно, попита ме защо съм заключил балкона, погледна напред, видя каквото видя и замръзна.

Ченето й бавно увисна.

– Какво си направил? – попита ме вледенена.

Понеже ми се стори безкрайно тъпо да й отговарям, че не съм го застрелял аз, затова отвърнах:

– Слязох за малко до бара да пийна нещо. Защо?

Тя ме погледна опулена, като че ли току-що беше чула деветимата Върховни Съдии да извикват в един глас: „Ебали сме й майката на конституцията на Америка“ и отвори уста да добави:

– Само това ли?

– Ами, по-скоро, не! – изсумтях раздразнено. – Междувременно минах по всички стаи в хотела да изколя децата под петнадесетгодишна възраст и старците над петдесет и пет. Мисля да основа Република на средната възраст. Тоя тук го убих по погрешка!

Лара бавно се почеса по тила. Предполагам, че това й помагаше по-добре да осмисли думите ми и да реши дали се шегувах за Републиката на средната възраст. Сетне тя отиде да разгледа трупа.

– Аууу! Никак не е приятен! – каза намусено.

– Е, основното предназначение на човешкият мозък не е да очарова с външния си вид! – отбелязах кисело.

– И какво ще правим сега?

– Ами, не се безпокой! Имам отработена програма от десет точки по този въпрос. Това изобщо не е първият труп, който намирам в стаята си вечер като се прибера от работа!

Лара ме изгледа неодобрително.

– Знаеш ли, не съм го застреляла аз, за да го поставя в стаята ти. Фактът че си кисел, няма да ни помогне особено!

Беше абсолютно права, между другото. Нервите нямаше да ни отведат доникъде, но положението беше толкова гнусно, че направо не ми се мислеше откъде да започна с решаването на проблема ни.

Аз станах и огледах повторно изстиващото пиколо.

– Можем да го пренесем до неговата стая – смотолевих не особено убедително. Знаех обаче, че аз самият сигурно щях да бъда първият, който щеше да се противопостави на собствената ми идея, ако тръгнехме да я изпълняваме. Само като се доближих до него и отново ми се догади.

Лара направи физиономия.

– А откъде си толкова сигурен, че има стая?

– Предполагам. Нали все някъде трябва да ходи да се друса от време на време.

– Според мен си се друса в асансьора – каза тя и това ми се стори съвсем разумно. – А дори и да има стая, как ще я намериш? Не можеш да попиташ някого: „Извинете, бихте ли ми казали къде спи пиколото, което се е излегнало застреляно на фотьойла ми? Искам да го пренеса да предаде Богу дух в домашна обстановка!“.

И този път беше права! Никакво намерение нямах да разнасям никого и никъде. Щяхме да омаскарим целия хотел с мозъка му, ала за съжаление и тук не можехме да го оставим да си седи. Вероятно още тая нощ щеше да се размирише.

Лара безстрастно отиде до банята и се вмъкна вътре, излизайки след малко с една бяла хавлия, която омота около главата на нещастника. Мъртвецът на секундата придоби още по-зловещ вид. Все едно беше ходил да си вземе душ и да позамие пръснатия си череп, преди да подремне в креслото.

– За да не похабим мокета – обясни ми небрежно тя, – че иначе няма да можем да го изчистим!

Поклатих разбиращо глава. Добре че поне единият от нас мислеше логично в дадената ситуация, защото аз по-скоро не бях в състояние. За да се посъвзема от шока, се завлякох до телевизора и го пуснах на възможно най-неутралния канал – MTV, който за беда, тъкмо даваше „Digging in the dirt“ на Питър Гейбриъл, тъй че трябваше незабавно да го спра. Върнах се да седна пак на леглото.

Лара се повъртя за кратко насам-натам, изсумтя няколко пъти и започна усилено да рови из стаята. Погледна под телевизора, надникна под леглото, обърна шкафчетата наопаки и дори се захвана да опипва мокета. Аз я погледах учудено, но тъй като тя не спря, не се стърпях да я попитам:

– Следващия труп ли търсиш? Предполагам смяташ, че убийството е серийно!

– Много остроумно, няма що! Истинско ченге си! – изръмжа ми тя. – Сигурно не ти е хрумвало, че най-вероятно са ти подхвърлили оръжието, нали?

Аз незабавно настръхнах. Къде ми беше акълът? Ами, разбира се, че ще ми го подхвърлят! За какво, по дяволите, ще убиват пиколото в моята стая, ако някой не иска специално да ме натопи за смъртта му? И като се замислех, това нямаше как да е Сандра. Просто не би го направила в собствения си хотел. В този случай, оставаха или Танака, или Курвало!

– Интересно – продължи замислено Лара, – къде ли човек би скрил пистолет, който иска да бъде намерен особено лесно? Може би на някое твърде глупаво място!

И казвайки го, тя протегна ръка и бръкна под възглавницата на леглото, откъдето изненадващо измъкна къс револвер с рязана цев. Приличаше доста на онзи, който пиколото от Итърнити носеше.

Аз рязко скочих с обувките на леглото и го издърпах от ръката й, използвайки края на ризата си.

– Изглежда адски държиш да оставяш отпечатъците си по всички оръжия, с които наскоро е извършвано углавно престъпление! – изсъсках.

– Има ли значение? – невъзмутимо ми отвърна тя. – Нали ще го избършем!

– Оръжие без отпечатъци е евентуалното оръжие на престъплението и нищо повече! Оръжие с отпечатъци, при положение че не са твоите, е нещо съвсем друго и определено по-приятно! – обясних й.

– А откъде знаеш, че по него въобще има някакви отпечатъци? – попита тя.

– Не знам! Сега обаче, вече със сигурност няма!

Аз набързо излъсках пистолета в покривалото на леглото и го пуснах в джоба на пиколото. Лара пък стана и отново се приближи до трупа.

– Помогни ми! – каза след малко тя, буксувайки тежко по мокета, докато за мой ужас, се опитваше да приближи фотьойла до терасата.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? – изръмжах и за втори път скочих към нея.

– Ами, изхвърлям го! – невъзмутимо ми отговори тя.

– Случайно да си изгубила акъла някъде?

– Защо? Да не би да искаш да си го държим тук, докато кварталните кучета се съберат под прозореца ни на бдение? – попита ме чистачът на трупове.

– Не искам! Но не можеш просто да го хвърлиш през балкона! – изкрещях почти истерично.

– А имаш ли по-добра идея?

Аз я погледнах неуверено и се запънах. Винаги съм се чудел защо по филмите хората непрекъснато си задаваха този въпрос в подобни ситуации. Разбира се, че нямах по-добра идея! Изобщо никакви идеи нямах – главата ми беше по-празна и от куха лейка – но това не значеше, че трябва да вършим глупости!

– Да, имам! – казах въпреки всичко. – Сега-засега да го оставим да седи тук, докато не ни хрумне нещо поне десетина пъти по-умно от онова, което смяташ да извършиш!

– Докато господин умникът се наумува, пиколото ще засъхне по пода и така ще залепне, че ще трябва да го изстъргваме с шпатула оттам! – иронизира ме тя.

– А какво смята да каже госпожица „блестящ интелект“ на ченгетата като дойдат да я попитат, дали случайно трупът с разбитата глава под нейната тераса не е паднал именно от нейната тераса?

Лара не си направи труда да ми отговори. Тя се пресегна и ми хакна един толкова неочакван лакът в ребрата, че аз буквално се превих от болка и се свлякох на земята. Докато се усетя, тя доизбута фотьойла до прага на терасата и каквато беше тясна, трябваше само леко да го килне на една страна, за да накара мъртвото пиколо да се провеси от двете страни на перилата. Накрая понадигна леко краката на трупа и той безшумно полетя надолу от петия етаж. В последната секунда, аз успях да се окопитя и да се хвърля натам, но съумях да хвана единствено джоба на куртката му и той остана в ръцете ми.

Лошото беше, че това се оказа тъкмо джобът с пистолета. Оръжието и мъртвецът бързо се понесоха в нощта и се пльоснаха в един от контейнерите за смет, наредени покрай стената – точно онзи, в който Лара катастрофира при предишното ни слизане по пожарната стълба.

Всъщност, поради по-късния си старт, пистолетът поизостана с падането. Когато той се изтрополи в кофата, пиколото бе успяло да завземе по-голямата част от свободното пространство в нея, заради което патлакът се натресе право в челото на нещастника. Последното моментално се доразпука от удара.

– Не й върви на тая глава и това си е! – каза небрежно Лара, докато ние надничахме надвесени над перилата, аз – ужасен, а тя – с любопитно.

После, уморен от всичко и окончателно потресен от станалото, аз тихо въздъхнах и мрачно се захванах да чертая планове за бъдещето. Сега ситуацията беше изцяло извън нашия контрол! Умът ми диво си запредставя какво ли не – най-вече, че край кофите за секунди се изтърсват стотина линейки, милион полицейски коли и цял Китай от зяпачи, но въпреки всичко, нищо подобно не се случи в действителност – поне не веднага. На практика, даже една кьорава котка не се появи да измяучи на умряло и да ознаменува инцидента.

Лара, напротив – изглеждаше изключително весела и далеч не смяташе положението за чак толкова драматично.

– Помисли логично! – безгрижно ме успокои тя. – Това е единственият начин да се отървеш дискретно от труп в стаята си. Не можеш да го смъкнеш с асансьора чак от петия етаж долу, нито да го натикаш във вентилационната шахта, а по този начин, докато свирнеш, се решава първият ти и най-съществен проблем – да го изкараш незабелязано навън. По-нататък, може да го измислиш и в движение!

И сетне тя още по-безгрижно, взе че се заприготвя да слиза по пожарната стълба. И представа нямах какво възнамеряваше да „доизмисля“ оттук нататък, но нито имах сили, нито желание да я разпитвам, затова само останах да я гледам. Кракът й непохватно се прехвърли през перилата, след това задникът й, след това другият й крак и в един миг, тя увисна там, нелепо надупена във въздуха. И до тук успя всъщност да стигне! Секунда по-късно, като в някакъв кошмарен телевизионен фарс, наоколо се разнесе шум от автомобилен двигател и оправдавайки всичките ми опасения взети накуп, един чифт мощни фарове се впи право в гъза й!

Аз застинах на място с щръкнала коса. Лара също застина и се загледа в светлината. Приличаше на заслепена на шосето котка и изведнъж ми се прииска малодушно да се шмугна зад нея и да се скрия, за да не вземе някой да ме разпознае. Все пак, навреме успях да се спра и да запазя достойнството си, но като погледнах надолу, изтръпнах и отново получих импулс да направя същото.

Там имаше полицейска кола! Беше изникнала изневиделица и тъкмо завиваше от страничната пресечка, засичайки се с един боклукчийски камион, приближаващ се от другата страна. Просто да се не начудиш на толкова странно съвпадение и на така скапания ни късмет. Човек веднъж в живота си да реши да изхвърли труп през прозореца и на момента да цъфнат ченгетата! Двете превозни средства несигурно се спряха, водачите им се погледаха напрегнато и полицейската кола неохотно отстъпи назад.

– Можеше и да е по-зле! – тихо прошепна в настъпилия сумрак Лара. – Ако бяха дошли секунда по-рано, като нищо щяхме да изтърсим пиколото върху предния им капак!

Не знам защо, но това ми се стори адски смешно. Колкото и да бях ужасен, ми идеше да прихна да се смея със глас. Веселието ми обаче не трая дълго. Камионът шумно и тромаво зави към нас, плътно следван от полицейската кола и комбинацията от труп в кофите и тяхното присъствие, незабавно развали чудесното ми настроение. Косата ми нервно реагира на ситуацията и щръкна като наежен за бой таралеж, а мозъкът ми трескаво се заприготвя за новия живот, който ме очакваше, заобиколен от закоравели престъпници с доживотни присъди и особено размити представи за сексуалност. Аз дори си помислих, че скапаните ченгета можеше да са стояли цяла вечер в засада, чакайки някой идиот да изхвърли труп от прозореца и накрая бяха успели да го дочакат – Мърфи Мелроу, кой друг!

Всичко което последва след това, се проточи наистина убийствено мудно – аз всъщност и не очаквах нещо по-различно! Камионът продължи да пъпли сигурно цяла вечност по тясната улица и междувременно накъса всичките ми нерви на ситни парченца, оставяйки ме да доразвия сценката със закоравелите престъпници до болезнено детайлни подробности. Някъде след около половин милион години, той застана под нас и дългата му метална ръка, управлявана от шофьора в кабината, мъчително тромаво се пресегна напред да стисне едната от кофите за пръстена й. После се захвана да я вдигна милиметър по милиметър и накрая я обърна в гърлото на контейнера си. След малко, процедурата се повтори с втората и с третата кофа. Аз през цялото време гледах отгоре и се тресях от нерви, едва сдържайки се да не изкрещя на оператора да побърза. След като изразходи почти цялата продължителност на живот на Вселената, боклукчията най-сетне вдигна и последния останал казан, заедно с нещастната жертва и вещественото доказателство забито в самата й глава.

Горе на балкона, аз прималях и коленете ми интензивно се заогъваха в произволен ред. Кофата се заклати несигурно, тромаво се приближи до зейналата паст на камиона, наклони се и краката на мъртвото пиколо зловещо се подадоха от нея. В ушите ми угнетяващо забумтя траурният марш и добре че ченгетата бяха точно зад машината и не можеха да видят какво става над главите им. Трупът кошмарно бавно се измъкна отвътре, завъртя се леко и за мой ужас, левият му крак се плъзна отвън, карайки бившото пиколо да възседне отвора, не знаейки накъде да тръгне.

Аз неволно изохках в мрака. Вопълът ми прозвуча досущ като самопризнание. В следващия миг, механичната ръка се поклати освободена от тежестта на боклука, друсна няколко пъти кофата, за да изтръска залепналото от нея и тя весело шляпна трупа по тила, от което на мен направо ми се присра. За щастие, ударът успя да влее малко здрав разум в празната глава на пиколото и след кратко колебание, то неочаквано се килна в правилната посока и се мушна в дупката.

Камионът изръмжа глухо и мина на предавка, пъплейки напред, а след него бавно се помъкнаха и ченгетата. Всичко това продължи до следващата пресечка, където машината отмина надясно, а полицейската кола, изнервена от всичкото чакане, бясно форсира двигателя и със свирене на гуми, зави наляво. В последния момент отвътре се разнесе гнусна рап-музика и само дето не изскочи един касетофон на тавана. Като нищо можеше да се окаже, че са същите глупаци които ни изнесоха шоуто с каскади докато ядохме Истински Хотдог!

Аз най-после шумно си отдъхнах. Току-що преживяното от мен, определено беше най-кошмарното, най-мъчителното и най-напрегнатото извозване на боклук с наскоро изхвърлен труп в него, на което бях присъствал. Нямаше друго подобно нито в историята на събирането на отпадъци, нито в историята на убийства на пикола, нито в историята на полицията!

Лара, която все още висеше като маймуна с гъз навирен във въздуха, чевръсто се покатери обратно на терасата и се вмъкна в стаята. Аз с охота я последвах.

– Видя ли колко лесно стана! – каза доволно тя.

– Видях! – отвърнах и повече нищо не успях да коментирам.

– Ама как само се изпльоска в кофата! – плесна радостно с ръце асистентката ми и се ухили. Като я гледах, цялата работа май й се струваше като някакво шибано телевизионно шоу „скрий трупа“ или нещо подобно. В същото време, аз си мислех: „Ама че ирония! Едва вчера вечерта го заплаших, че ще изхвърчи от хотела с първата кола, която извозва боклука оттук и ето, че проклятието ми вече се сбъдна!“

Лара делово отиде до банята и се върна с някакъв препарат, с който се зае интензивно да ръси фотьойла и мокета.

– Утре ще го намажем със захарен сироп и мухите и хлебарките ще унищожат всички остатъци от кръв за ден-два – каза ми уверено тя.

Аз я погледнах с почти религиозно благоговение. До преди минути имахме труп, кръв и маса проблеми, а сега нямахме нищо от това! Никак не можеше да й се отрече ефективност при чистенето на следи от убийства. Даже се зачудих дали всъщност й беше първото!

Понеже нямах повече сили за нищо друго през тази вечер, аз уморено се съблякох, набързо се набутах в банята да отмия остатъците от този невероятно гаден ден и сетне се измъкнах, тръшвайки се на леглото. Реших, че ще оставя преговорите и цялата ми пледоария за преместването ни в къщи за утре сутрин. Сега просто не му беше времето!

Лара пък, не само че не се почувства емоционално изтощена от премеждията ни, ами и невъзмутимо реши, че ще гледа телевизия. Понякога направо завиждах на уникалното й дебелокожие и непукизъм! Тя включи апарата и темата тази вечер в късното шоу „Америка днес“, се оказа политическата система на страната: наболели въпроси и действително ли тя е най-съвършената демокрация в света; има ли някаква нужда от промяна и необходимо ли е Президентът да се снима в уестърни, за да може да изпълнява добре задълженията си? Също така: в рамките на добрия тон ли е да се свири на саксофон и да ти правят свирки по време на мандата или има и по-добър начин да спечелиш място в Белия Дом и изобщо, това ли е основното, което целият свят следи с интерес на американската политическа сцена?

След около двадесетина минути водещата, имаща вид на сдъвкана от прегладнял крокодил стара женска хиена, която сигурен съм тайно мечтаеше сексът да бъде строго забранен по целия свят, самодоволно и самовлюбено заключи, че Америка отдавна е деградирала не била онова, което тя помнела. Като я гледах, не бих се учудил, ако помнеше дори и подписването на Декларацията за независимостта, но нямаше как да я попитам.

Накрая, на мен започна да ми писва да слушам глупости и постепенно се унесох, заспивайки. Стана малко след като в просъница дочух в късните новини, че Джон Курвало смятал да се яви на следващите избори като независим кандидат за президент. „Виж ти, виж ти! – казах си наум без да съм съвсем сигурен, че не го сънувам – Сандра като едното нищо може да се превърне в крайна сметка в Първата дама!“

След това, аз окончателно заспах.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 23 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу