logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
24


Това, което сънувах тази нощ направо ме втрещи. Толкова шантав сън не бях имал! Линкълн беше дошъл в нашия век и горещо молеше Президента да го научи да свири на саксофон с крака. До него, клекнала на колене, седеше водещата на телевизионното предаване „Америка днес“ и му събуваше чорапите, докато в същото време му правеше свирка с благоговейна физиономия.

Край тях пък, объркано се навърташе Джеферсън и мъкнеше разръфано томче с Конституцията на Щатите, безуспешно опитвайки се да избере коя от поправките да махне, за да впише новата, в която Президентът се задължаваше да му бъдат правени по четири свирки дневно на обществени места. Номерът беше чрез прозрачност, да се избегнат предпоставките за скандали и той да може напълно задоволен в сексуално отношение, да си гледа спокойно политическите дела.

Проблемът обаче се състоеше в това, че томчето вече бе пълно, а и поправките в него така яростно се обръщаха една към друга, взаимноизключвайки се, че нямаше къде да се допише нищо. Накрая той просто се видя в чудо и надраска новата си поправка на разръфан лист, който защипа за последната страница на томчето с жълт кламер. Журналистите въодушевено я кръстиха „хвърчащата поправка на Джеферсън“ и екзалтирано се изредиха да му стиснат ръката и да го увековечат с фотоапаратите си, прегърнал Конституцията на Америка в най-различни пози.

После, аз сънувах нещо дори още по-странно.

Намирах се в центъра на някакъв огромен пожар. Беше горещо – наистина горещо! Огънят подло се опитваше да ми пресече пътя и аз не можех да мърдам никъде. Зад мен се точеше Великата китайска стена, чиито две-трети току-що бях построил съвсем сам. За нещастие, коварните монголи подпалиха степите на Хътао и сега цялата долина на река Хуанхъ под мен гореше и бълваше лютив, черен дим на север, чак до юртата на Чингиз Хан. Сутрин той излизаше, протягаше се, подушваше въздуха и ако димът му се стореше недостатъчен, пращаше своите обвити в кожа войни да разгорят огъня с огромни духала, направени от овчи стомаси. Току-що бе обнародвал новата си доктрина – „Азия за азиатците“ и всички бяха много екзалтирани, без ни най-малко да ги е еня за чудовищните военни и екологични престъпления, които ордите му извършваха в северен Китай. В крайна сметка, огънят дойде до мен, докосна носа ми и ме опари.

Аз нервно се събудих.

Носът ми продължаваше да гори и това май не вещаеше нищо добро. Събрах очите си, концентрирайки поглед във върха му и ми се стори, че пушеше. Премигнах два пъти и се огледах. Слънцето тъкмо навлизаше през единия ъгъл на прозореца и коварно пълзеше към очите ми, с явното намерение да ме ослепи.

Аз сънено завъртях глава настрани и се опитах да заспя отново. Приближаваше краят на август, но летният кошмар явно не спираше и скоро нямаше да може да се диша спокойно. Така и не успях да се унеса. Повъртях се няколко минути и станах.

Лара за пореден път липсваше в леглото. Както и обеща, беше наръсила навсякъде със захарен сироп и дори представа нямах откъде го бе взела. Аз излязох на балкона с лошо предчувствие и се огледах за остатъци от мъртвото пиколо или някакви следи от него – откъснато копче, ръкавели, парченце черепна кост, но за щастие, не видях нищо. Кофите за боклук долу изглеждаха съвършено чисти, а слънцето вече яростно започваше да напича.

Върнах се обратно вътре и се разрових из мръсните дрехи, за да намеря най-чистите от тях, след което се облякох доволен и предоволен от личната си хигиена. Този номер винаги бе вървял досега и се надявах да продължи да върви поне за още седмица! Сетне се поизчетках тук-там, поизтупах се и се смъкнах по стълбите, нарочно избягвайки асансьора.

Долу на партера, близо до земята, беше като че ли два пъти по-горещо – все едно се намирах в Ада. Жегата действаше наистина угнетяващо и от отвън нахлуваше вълна от цвърчащ, горещ въздух. Незабавно ми се прииска да се втурна обратно горе в стаята си, да се потопя във ваната и търпеливо да изчакам да стане полунощ. Изглежда че Сандра точно така и беше направила, защото рецепцията се оказа празна. Доста отдавна всъщност не я бях мяркал наоколо.

Когато след секунди, се измъкнах навън на улицата, аз изведнъж разбрах, че съм поприбързал малко с оценките си. Онова вътре трябваше да е било предверието на Ада, защото същинският Ад ме чакаше тук. Никъде не се виждаше жива душа и само няколко умопомрачени гълъба се щураха като феникси насам-натам, търсейки сянка, под която да изгорят на спокойствие.

Стегнах се и притичах до Форда, но този път реших да подходя с разум. Не влязох веднага в колата, а разтворих двете предни врати и почаках да се охлади купето. За беда обаче и отвън не можеше да се седи кой знае колко дълго. След не повече от тридесетсекундно нервно тъпчене на място, през което време аз досущ заприличах на откачените гълъби, припряно се тръшнах на предната седалка и затворих прозорците.

Моментално ми се прииска да извадя Магнума и да си пръсна черепа – при всички случаи на оня свят щеше да е поне мъничко по-прохладно! Естественият проблем беше, че железният ми приятел никога не би направил подобно нещо и с готовност щеше да засече!

Аз раззинах колкото можех по-широко уста, сложих си азбестовите ръкавици и подкарах надолу по улицата. Имаше две места в града, в които да намеря подслон в тая жега. Едното беше сладкарницата до апартамента ми, а другото – Дванадесето Полицейско Управление с прохладните му тоалетни. Избрах най-напред да посетя второто, защото ако Лара се върнеше, определено щеше да се възпротиви на идеята ми и май тъкмо сега се падаше сгоден случай да я осъществя.

Точно осемнадесет минути и седемнадесет секунди по-късно, след отчаяно надбягване с галопиращата след мен смърт, аз все пак успях да закова гуми пред фасадата на крайната ми дестинация, свирейки с последните остатъци от тях. Чувствах се почти като победител в Париж-Дакар. Когато изскочих навън, не можех да повярвам, че съм още жив и въобще не си направих труда да заключвам Форда. Едва ли някой щеше да оцелее докато го подкара!

Притичвайки полуприведен, все едно от небето валяха едри метеорити, полетях към стъклената врата и нахлух вътре, профучавайки в миг зад гърба на дежурния, който тъкмо се беше заел да обискира чантите на две малки момиченца за скрити експлозиви. Дори не разбра какво изсвистя край него. Обърна се, но на грешната посока, а после мен вече ме нямаше!

Качих се с асансьора до втория етаж и едва там успях да затворя уста. От мен се изливаше вода колкото два язовира вследствие на температурния шок. Когато се заех да чукам на вратата на Грийнсбъро, мократа ми ръка буквално се отплесваше настрани и се удряше в касата. Направо си потроших кокалчета и може би именно заради това, накрая се ядосах и я бутнах рязко, за да вляза вътре.

В кабинета, още от прага ме лъхна познатият зализан стил на конте, който поменех отпреди: луксозното дъбово бюро, президентският стол като царски трон зад него, портретите на известни политици по стените – Кисинджър, Рейгън, Маргарет Тачър и последният Далай Лама – както и фикусът, който като ме видя и ме разпозна, се сви в ъгъла и усилено се зае да линее. Може би смяташе, че така ще мине метър, а може би му се искаше да се раздели с този скапан свят, в който за съжаление, присъствах и аз, преди да съм повърнал пак в саксията му. Така и не разбрах кое от двете е, но очевидно той твърдо вярваше, че няма място и за двама ни в него.

Аз се огледах. Освен ужасеното растение, кабинетът беше празен и не виждах никакъв Грийнсбъро наоколо. Зачудих се какво да направя. Вероятно нямаше да е никак учтиво последният да ме свари да ровя из нещата му, но пък ми се отваряше прекрасна възможност да хвърля едно око на излъсканото му бюрце. Можеше и да разкрие някаква скромна част от великите тайни на живота ми. Още повече пък след като напоследък проявявах досадната упоритост да пропивам и проспивам всичко в него без да запазвам даже и частичен спомен!

Бързо запретнах ръкави и се заех да ровя из чекмеджетата в истинска надпревара с времето. Надявах се в най-лошия случай да открия договора си и да го прегледам по-обстойно в частта му за неустойките, защото моето копие така и не успях да го открия никъде у дома. Ако бях късметлия, щях да се докопам и до мой доклад, сбутан някъде из бумащината – нещо ми подсказваше, че трябва да има такъв.

За съжаление, нищо не открих. Имаше всякакви боклуци и най-разнообразни книжа, но нищо по моя случай. По едно време се сетих, че предния път договорът ми всъщност дойде от секретарското помещение и вероятно и сега седеше заключен там, зорко пазен от канцеларската красавица, която Грийнсбъро си криеше в задната стаичка.

Аз погледнах към вратата в дъното на кабинета, сетне погледнах червеното копче на бюрото и накрая – бъркотията, която бях натворил из чекмеджетата. Съдържанието им вече приличаше на хвърлено тук при десантна операция и след това бомбардирано с целия товар на няколко B52. С оглед на изпипания до най-малки детайли интериор на кабинета, не съществуваше никакъв шанс да върна нещата по местата им, както собственикът им ги предпочиташе. Ако секретарката беше оттатък или по-лошо – ако Грийнсбъро опъваше скучаещата под него секретарка оттатък – направо щеше да се получи конфузно!

Както и да е, понеже все пак не ми се изнизваше така подло от кабинета след зулумите, които бях направил, аз затворих чекмеджетата, и съставяйки си точен план как в случай на нужда да отвличам вниманието от тях чрез фокуси и акробатични номера, внимателно натиснах червеното копче.

Чу се кратък жужащ шум, вратата се открехна два пръста и въпреки че очаквах Ада да се изсипе от небето, нищо особено не се случи. Явно нямаше никой в другата стая и това беше наистина голям късмет. „Най-после и на мен да ми провърви!“ – помислих си.

Аз се приближих тихо и бутнах вратата навътре. От другото помещение заструи мека светлина и озари лицето ми, а отзад се показа пипнат с грижовна женска ръка интериор. В крайна сметка излязох абсолютно прав! Секретарката действително лежеше там на бюрото и Грийнсбъро я опъваше на него. Е, не точно че я опъваше, просто я бе награбил и натиснал отгоре, а едната й цица се подаваше навън през разкопчаната й риза.

Те двамата бавно завъртяха глави към мен както се бяха разгорещили и ме погледнаха с безкрайно недоумение. Много ми се щеше да имах какво да им кажа в този момент, но за съжаление нямах и аз само притворих вратата и се върнах обратно при бюрото.

Седнах срещу президентския стол и търпеливо зачаках изпълнението на присъдата си. Мислех си, че Грийнсбъро ще дотърчи след секунди бесен и фъфлещ и ще ми бие два шамара, извиквайки охраната да ме изхвърли през затворения прозорец, но той не го направи. Вместо това, минаха цели три минути, след което се появи в безупречен вид – със закопчана риза, вратовръзка и сако, все едно излизаше от аудиенция при кралицата на Великобритания. Той седна небрежно на ръба на дъбовото си бюро и монотонно започна да чука с перфектния си маникюр по гладката му повърхност.

Тъй като аз продължавах да мълча като пукал, защото твърдо бях решил първо да видя накъде ще ме понесе бризът, след малко той стана, отиде до прозореца и завъртя щорите така, че бюрото му цялото се покри с раирани зайчета. Няколко от тях полазиха и по физиономията на Маргарет Тачър на стената и създадоха илюзията, че горната й устна е залепена с лента от черен скоч. Направо си заприлича на Хитлер!

– Изглеждаш доста зле! – каза ми Грийнсбъро, когато се върна и приглади косата си с твърде премерен жест.

– Ами! Чувствам се невероятно – отвърнах. – Тъкмо се завръщам от Ада и нищо тук долу на земята не може да ме сломи!

Доколкото познавах инспектора, предчувствах, че посоката на бриза ще е такава, че дори и дума няма да обели за идиотското ми нахълтване в личния му живот. Той така й постъпи – не обели нито дума.

– Е? Какво те води толкова спешно насам? – попита вместо това.

– Ами, едно изнудване, две отвличания и четири убийства – започнах да вадя аз от торбата на Дядо Коледа с щедри шепи и впечатляваща аритметична прогресия.

– Фиу! – свирна с уста Грийнсбъро. – Явно не си си губил времето с дреболии от рода на джепчийство и кражби с взлом! Някой и друг атентат няма ли да измъкнеш?

– Атентатите ги пазя за финала – отговорих. – След като полицията оплеска работата с нещата, които имам дотук!

Той изобщо не си направи труда да се засегне от думите ми. Както повечето хора в тази държава, и той смяташе, че си върши работата перфектно и ако нещо не е наред, просто системата е виновна. В случая, понеже аз отправях обвиненията, нямаше нужда даже да ги чува.

– Ами, добре, да започнем тогава по-кротко! С изнудванията, например – предложи ченгето, слагайки край на увертюрното ни дуелиране.

Аз свих рамене и набързо го осветлих относно случая ми и най-пикантните ми разкрития досега. Естествено, за да придам допълнителна тежест на ситуацията, представих Лара за отвлечена също както сестра й, както и смених сцената на престъплението при убийството на пиколото с малко по-неутрална. Хич не ми се щеше да пиша детайлни показания в мазето на управлението тъкмо сега!

Както и очаквах, Грийнсбъро не се впечатли особено. Мисля, че беше от онези типове, които не биха го направили, ако ще и да му бях казал, че съм изнасилил любимата му баба и сетне съм я разчленил на части.

– Знаех, че не си поплюваш като вземеш да се забъркваш в разни работи – отвърна той, – но бях сигурен, че няма и да се престараеш да обръщаш прекалено внимание на такива досадни дреболии като доказателствата!

– Ами, ако си направиш труда да надникнеш във Виля Нуева, може и да откриеш някое! – сопнах му се аз. – Ти какво очакваш от мен? Да кръстосам патрондашите и сам да превзема виетнамската армия ли?

– Не, но нали се сещаш, че не мога да нахълтам на подобно място без прокурорска заповед за обиск! Ти ли ще убедиш прокурора да ми я даде?

– Е, ако не друго, то поне можеш да пуснеш няколко агента край оградата – отбелязах. – Сигурен съм, че ще откриеш доста неща. Освен това, можеш и да се разходиш до пристанището или до сметището, за което не ти трябва прокурорска заповед!

– Ще се разходя – не се безпокой! Не вярвам обаче нищо от това да ти помогне да влезеш в частната вила на шефа на Отдела за Борба с Наркотиците. Там на практика е територията на федералните и дори и да исках, няма как да променя субординацията в системата. Мисля, че си съвсем наясно с това!

Прав беше. Съвсем наясно бях и общо взето, никакви надежди не хранех. Целта ми беше единствено да се вдигне малко шум около Курвало или Танака, за да провокирам някой от тях да стъпи накриво. Пък, ако се чуеше някоя дума и за Соня в цялата дандания – още по-добре!

Точно в този миг, зад гърба ми, вратата на тайното секретарско помещение внезапно се отвори и от там се измъкна сирената с ръце като френски писалки и фигура като пълен моливник. За моя изненада, носеше табла с две чаши чай и бурканче със захар, макар да не помнех някой да ме е питал дали обичам чай. Тя дойде при нас и безмълвно остави едната чаша пред мен, а другата пред шефа си.

Интересно, но сирената никак не изглеждаше смутена от неудобната ситуация, в която я бях заварил преди минути и може би, понеже така или иначе вече бях видял циците й, даже не си беше направила труда да се закопчее напълно. Зърното на дясната й гърда веднага надникна отвътре, когато тя се наведе над мен да остави чашата. След това, очите й ме стрелнаха и само за миг една песъчинка влезе в лявото й око – онова, което Грийнсбъро не можеше да види – и го накара да мигне.

Сетне тя изчезна.

– Значи дотук имаме тройно убийство по веригата с наркотиците и едно друго, което евентуално може да се окаже свързано с тях – обобщи ситуацията инспекторът след излизането й, – ала за жалост, все още не разполагаме с трупове. Освен това, имаме и отвличане на момиче на име Соня във вилата на шефа на ФАБН и на някаква Лара – и двете, отново в сферата на вероятностите. Накрая имаме и изнудване с неопределен потърпевш.

Аз го погледнах мрачно и нищо не казах. Както винаги детективският му ум бавно, но неотклонно схващаше всичко по реда си. Има-няма две-три десетилетия и щеше също да загрее, че се намираме в разгара на студената война! За съжаление обаче, не можех да го виня за липсата му на ентусиазъм. Нямаше как да я има, при положение, че само му хвърлях фишеци без никакви доказателства.

– Ще се наложи да напишеш цял роман с показания, ако наистина открием трупове, нали знаеш? – добави той след малко.

Аз вяло кимнах с глава.

– Ще напиша каквото трябва, но лошото е, че докато се занимаваме с бумащина, всички улики ще изчезнат от Виля Нуева, а с тях може би и момичето!

– Ако то поначало въобще е там! – сухо ми напомни той. – Доколкото разбирам и ти самият не си особено сигурен.

Аз отново нищо не отвърнах. Този път си давах сметка за цялата тежест на ситуацията и изобщо не знаех защо поначало бях дошъл тук. Грийнсбъро действително нямаше основание да поиска обиск във вилата, а и да имаше някакво, какво щеше да спечели самият той от това? Защо да рискува кариерата си в полицията заради едно скапано частно ченге и две селянки от Шайен? В края на краищата, ставаше въпрос за шефа на ФАБН, а не за някой началник-гара в прериите на Средния запад!

Всъщност, разбирах инспектора доста добре и дори започваше да ми става симпатичен донякъде. Човекът поне беше възпитан. Можеше да се държи много по-зле с мен, предвид нещата, които му бях сторил – оповръщания кабинет, потрошения фикус в ъгъла, нахълтването в личното му пространство, навирането на носа ми в прелестите на секретарката му… В този ред на мисли, аз сигурно щях да го обезглавя, ако ролите ни бяха разменени!

– Ще изпратя няколко униформени тук и там – увери ме той след кратко мълчание – и ще видя, какво мога да направя по случая ти. Не трябва да очакваш кой знае колко обаче! Работата е доста дебела, ако е такава, каквато я описваш!

– Няма – обещах му с готовност. – Всеизвестен съм с черногледството си надлъж и нашир. Носи ми се славата чак до Китай. По-скоро ще очаквам аз да изляза виновен накрая!

– Колкото до Виля Нуева – пренебрегна остроумието ми Грийнсбъро, – предлагам ти да стоиш по-далеч оттам. Нищо не може да се направи в момента в тази посока и повярвай ми, това не е лъжица за твоята уста. И за моята не е!

Аз му кимнах унило и се надигнах да си ходя.

Помислих си, че за пореден път съм в положението на филмов герой – този път Батман срещу империята на злото! Само дето за разлика от Батман, на мен изобщо не ми пукаше за скапаната система – нито дали е най-добрата в света, нито дали има нужда от промяна, или за каквото и да било друго! Просто бях нагазил прекалено дълбоко в тази история и сега не можех да спра. Така че по-скоро май бях спасителят в ръжта!

Обърнах се и напуснах кабинета силно угнетен. Когато затварях вратата след себе си, неочаквано ми се счу, че от секретарското помещение се разнесе отсечено тракане на пишеща машина, което прозвуча твърде ритмично – почти като морзово съобщение. За съжаление, никога през живота си не бях учил телеграфия и така и не успях да разбера дали съм прав или не и дали е за мен или за някой друг. Наложи ми се да се задоволя единствено с развинтените си сексуални фантазии по темата, които бързо избледняха след като тръгнах по коридора.

Обратно долу, при колата, положението с атмосферното време не се бе променило кой знае колко. Жегата си беше все същата и явно щях да изживея втори температурен шок. Фордът се поклащаше някак неестествено застинал във въздуха, все едно че изпаренията от врящият асфалт под него не му даваха да стъпи на земята. Дори дежурният в будката, вместо да се зачуди как бях влязъл, заклати съчувствено глава и застана мирно, сякаш виждаше гладиатор и го изпращаше на сигурна смърт в двубой с Годзила.

Аз му махнах разсеяно с ръка и се намъкнах право в гърлото на Ада. Седалката моментално прогори панталона ми и образува два огромни мехура на гъза ми, които донякъде ме изолираха от повърхността й и направиха пътуването нататък по-лесно. Сега трябваше единствено да запазя равновесие докато подскачам по пътя, подхвърлян от водното им съдържание и всичко щеше да е наред. Проблем бяха светофарите, където течността кипваше от чакането, но аз се надявах веднага щом стигна до сладкарницата, да седна в една голяма кофа със сладолед и това да оправи пораженията.

За съжаление, явно за пореден път си бях направил сметката без кръчмаря. Сладкарницата се оказа затворена! Щорите й седяха спуснати и никакви признаци на живот не се забелязваха вътре, което ми се струваше повече от странно, защото тя винаги работеше. Странно беше, но само до момента, в който забелязах голяма група хора съвсем наблизо до нея!

Аз внимателно приближих колата и с разпарцалените си накладки мъчително изсвирих върху спирачните дискове, сякаш убивах скоростта на стар локомотив. Всички наоколо се обърнаха да ме погледнат. Това по-точно включваше десетина ченгета, един-двама неуниформени и пет-шест случайни зяпачи. Бяха се събрали до една кофа за боклук и напрегнато се взираха в нея. Оттам стърчаха чифт крака!

Аз неволно изтръпнах като видях тълпата и си помислих, че по някаква невероятна вселенска случайност, пиколото от хотела се бе озовало тук. Незабавно ми се прииска на натисна рязко газта и да избягам колкото се може по-надалеч, но беше късно. Бях привлякъл вниманието по особено глупав начин.

С треперещи крака и огромна топка в стомаха, се измъкнах от Форда и правейки се на заблуден европейски турист, се заех да изстискам поне две-три чужди думи от главата си, с които да попитам що-годе убедително къде се намира… къде е… Така и не се сетих какво да питам. В този шибан град не съществуваше нищо друго освен мизерия и боклуци, но те, разбира се, не се брояха за забележителности!

Скоро обаче открих, че всъщност бягах негонен. Краката, стърчащи от кофата не можеха да принадлежат на моето пиколо. Бяха боси и мръсни, а долу на земята се въргаляше чифт съдрани обувки почти без бомбета. Освен това, около глезените на странника имаше увито нещо, което само с върховни усилия на въображението можеше да се нарече панталон. Бях абсолютно сигурен, че по-надолу всичко продължаваше с кафяво, надупчено от куршуми палто и завършваше на дъното, с тенекиен леген за пране.

Вече доста по-уверен в себе си, аз направих няколко крачки и отидох право при единия от цивилните.

Той изглеждаше доста неугледно – горе-долу, колкото кварталният бакалия. Беше нисък, плешив и раздърпан, с топчесто лице и топчести пръсти и се усмихваше твърде лъчезарно на фона на стърчащите крака. Около врата си носеше странен гердан от малки скелетчета, направени от кехлибар. Веднага ме погледна въпросително, още щом се приближих.

– Какво става тук? – безцеремонно попитах аз, сякаш бях владетелят на всички трупове в този град и за момент ги бях изпуснал от контрол.

– Нищо! Някакъв скитник – отговори ми топчото със скелетчетата. – Ти от съдебномедицинския ли си?

– Не, аз съм инспектор Мелроу от биячите – отвърнах, уверено влизайки в новото си амплоа.

Той ме огледа от главата до петите.

– Не изглеждаш много як – прецени ме не особено високо.

– Не съм, но компенсирам с невиждана бойна техника – обясних му.

Тъкмо тогава едно от ченгетата също се приближи и поиска да узнае кой по дяволите бях аз, че се тиках тук. Определено изглеждаше по-голям и от Статуята на свободата!

– Това е Инспектор Мелроу, от оперативните! – услужливо му обясни дребното човече и ме потупа дружески по рамото. Онзи се стъписа, бързо се извини и на секундата се разкара. Така вече съвсем официално влязох в ролята си.

След малко, съдебномедицинският експерт, какъвто топчестият явно го раздаваше се разпореди авторитетно и ченгетата, с очевидна неохота и бавно като стогодишни кайманови костенурки, заизваждаха трупа от кофата. Аз през цялото време се надувах наблизо като важна клечка в полицейската йерархия и раздавах по някой и друг безсмислен съвет.

Накрая нещастният бивш скитник беше напълно изкаран навън и опънат върху горещия асфалт. Горкият той, изглеждаше ужасно. Имах чувството, че брадата му е пораснала поне два пъти по-дълга от предния път, когато го видях, а тя и тогава си бе огромна. Освен това, целият лъщеше омазан със сладолед от главата до петите – ягодово-малинов предполагам, с пръчици и така нататък.

Аз го погледнах и попитах:

– Как е умрял?

Експертът нищо не отговори. Имах чувството, че буквално изпадна в транс при задаването на въпроса и започна да прави опити да установи спиритуален контакт с мъртвеца, за да го попита какво му се е случило. Гледа го неподвижно сигурно половин час!

– Пребит е до смърт! – осветли ме той като приключи екстрасенската си сесия с кичозно щракване на пръсти във въздуха. – Има натъртвания по цялото тяло и множество вътрешни кръвоизливи. Има и тежка фрактура на черепа, която е и най-вероятната причина за смъртта. Въпреки всичко, останалата част от скелета му е общо взето здрава. Мисля да я запазя. В днешни дни толкова рядко се срещат трупове, над които никой да не предяви претенции, а този май изглежда такъв!

Аз го погледнах странно и се зачудих как ли щеше да използва костите на нещастника. Вероятно си имаше цяла колекция у дома и си ги подреждаше като хербарий всяка неделя. А може би ги смаляваше, лакираше ги и си попълваше герданчето с тях!

– Все още не може да се прецени часът на смъртта – продължи човечето. – При тази температура наоколо не е имало почти никакво изстиване на трупа. По степента на вцепеняване обаче, бих заложил, че са минали между два и три часа. Не повече!

– Кой ли може да го е сторил? – запитах се умислено аз, макар че на практика нямах особени съмнения. – Обзалагам се, че причината е била доста глупава!

– Това също не може да каже – авторитетно отсече спецът. – Докато не се пуснат образци на химически анализ, нищо не е ясно. Първо трябва да се установи точната причина за смъртта и чак тогава да се търси убиеца, ако въобще съществува такъв!

– Но нали жертвата има фрактура на черепа? – попитах аз.

Онзи ме погледна снизходително, сякаш това нищо не значеше.

– И е омазана със сладолед! – сметнах за необходимо да добавя, като за по-сигурно се обърнах многозначително към близката сладкарница. – Много е странно!

Авторитетът в областта на смъртта небрежно проследи погледа ми и се подсмихна.

– Вие, оперативните сте страшна работа! – подметна ми. – Ако зависеше от вас, щяхте да приключите разследването още с намирането на трупа. Хващате най-близкостоящия отляво, питате го дали е убиеца, осъждате го по кратката процедура, независимо какво ще каже и го пращате да си лежи присъдата!

– Защо пък ляво стоящият? – учудих се, докато многознайкото се заемаше да реже ноктите на умрелия и да ги пъха в найлоново пликче, а едно от ченгетата очертаваше трупа, все едно го бяха намерили именно в тази поза.

– Защото повечето хора са десничари и им е по-лесно да ударят като застанат леко вляво от жертвата, нанасяйки удар по лявата им страна, затова!

– Ами, ако убиват човек с шлем? – попитах аз.

Експертът ме погледна озадачено.

– Ако убиват човек с шлем, човекът обикновено остава жив и отвръща на атаката, което прави нещата малко по-сложни.

– Да, но, ако убиецът използва неконвенционални средства? – не мирясах аз, усложнявайки допълнително задачата.

– Като черна магия ли?

– Не. Като детско столче. Тогава самият удар може да не е достатъчен да предизвика фрактура под шлема, но човекът да залитне и да удари срещуположната страна на главата си в нещо друго.

– Абе, да не си го убил ти? – изведнъж се усъмни специалистът. Малките му очички ме изгледаха продължително и критично.

– Не – побързах да разсея съмненията му. – Просто гледам много детективски филми.

Човекът поклати многозначително глава, сякаш инспектор, който гледа детективски филми му звучеше перверзно и се зае да описва състоянието на трупа.

Аз се повъртях за кратко наоколо, но тъй като явно нямаше да помогна на разследването с оригиналните си теории на ясновидец, реших дискретно да се отдалеча. И без друго, смъртта на скитника беше без връзка със случая ми, а и започвах да привличам внимание.

Тъкмо бях отишъл да надникна в кофата и да се уверя, че легенът не е някъде там, защото се опасявах, че прекалено се увлякох във възстановката на убийството и шишкото ще ме заподозре, когато внезапно се обърнах и видях нещо неочаквано.

Само на десетина метра по-нататък, бе спрял раздрънкан Шевролет – вероятно три пъти по-стар от моя Форд. Двигателят му работеше и изобщо не бях усетил кога е дошъл. По-фрапиращото обаче беше, че вътре седеше не някой друг, а моите двама най-добри приятели с хавайските ризи и бермудите и в момента хрисимо си говореха с едно от ченгетата. Бяха с гръб и не ме виждаха.

Аз се стъписах и замръзнах на място. Дори не успях да реагирам – досущ като клошар, който е намерил нещо обемисто в боклука, но няма с какво да го пренесе. След секунди, те приключиха разговора си, включиха на скорост, доколкото физиката позволяваше на подобен анахронизъм като таратайката им да има скорост и за моя изненада, отпрашиха неочаквано бързо напред.

Едва сега се окопитих! Хвърлих се към моя верен Форд, но така се хвърлих, че се спънах в трупа пред краката ми и буквално го прегърнах от бързане. Едното ми коляно се заби право в гръдния му кош и всички ченгета ме зяпнаха с разширени очи как в качеството си на инспектор от полицията, безгрижно заличавах следите на убиеца, нанасяйки нови травми на убития. Добре че шишкото се беше запилял някъде, защото иначе сигурно щеше да получи инфаркт. След това, аз незабавно се изстрелях към колата си и се хвърлих на предната седалка.

Оказа се твърде късно! Албиносите се намираха вече прекалено далеч. Таралясникът им чевръсто зави зад ъгъла на цели три пресечки от мен, с което нагледно ми доказа, че или живеехме в огледална Вселена и старите автомобили бяха всъщност по-нови и по-бързи, или че физичните закони си бяха взели почивен ден. Моят Форд изхърка недоволно и остана напълно разочарован от развитието на ситуацията. След като толкова самоотвержено бе следил всякакви видове Поршета, Ферарита и какви ли още не състезателни чудовища през последните дни, сега му се отваряше големият шанс да се почувства значим, но уви! Пътят пред нас се простираше съвършено празен.

Тъй като нямаше какво повече да направя, аз подкарах колата към къщи, но и двамата нямахме никакво настроение. През краткия ни път, моят стар, излъган приятел пуфтя и мрънка при всяко настъпване на педала на газта, а голите му и кръгли джанти отвън, дрънчаха почти колкото, ако бяха голи и триъгълни. Точно така се и добрахме до апартамента ми.

Качих се горе, а там, радостно ме посрещна всеотдайният и неуморно работещ кухненски радиатор. След този толкова прекрасен и лепкав ден, той грижовно ми обеща, че ще ми осигури една не по-малко прекрасна и лепкава нощ!


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 24 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу