logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
25


На сутринта, ведро и с целия си блясък ме посрещна приветливата бъркотия на Мърфиевия дом. Нито едно нещо не си беше на мястото! Бях стигнал дотам, че намирах приборите си за бръснене върху телевизора, а четката си за зъби – на дивана под възглавницата. Еротичните ми списания в кухнята пък бяха мухлясали от подгизналото в тях кафе и торбата с боклуците, която бях забравил да изхвърля, миришеше ужасно.

След като така или иначе вече бях намерил четката си за зъби, аз поседнах за малко край нея да си почина и да проверя дали случайно не са ми пуснали кабела докато ме е нямало – можеше просто да им е омръзнало да ме държат изключен. Не им беше омръзнало! Хубаво, че поне все още имах телефон. Той тихо иззвъня, за да ми покаже, че работи – може би за последен път преди да го отрежат – и аз отидох да го вдигна.

– Как си, гълъбче? – изненадващо ме посрещна мек женски глас от другата страна на линията. Само Сандра ми викаше така.

– Супер! – отвърнах. – Напоследък сякаш времето лети и вечно съм зает. Нямаше кога дори да си помисля за теб!

– Така ли? Аз пък останах с друго впечатление!

– С какво?

– Че направо трепериш от възбуда по мен.

– Ами! Доста съм корав, нали знаеш? Понякога така си треперя, за да изгоря излишния тестостерон.

Сандра замълча за миг да прецени изхвърлянето ми и явно й хареса, защото после продължи:

– Срамота е да го гориш на халост! С удоволствие бих си подсладила тортата с него. А ако имаш и сметана, може даже да закрещя от радост!

– Намира ми се все нещичко – отвърнах объркано, питайки се що за жребец бях, та оставях жените така цвилещи по мен. – Насладата обаче не е в самата сметана, а в начина на поднасянето й. Толкова съм добър, че се чудя дали да не направя номер от това, също като Бамбо!

– Като кой?

– Бимбо и Бамбо. Нали се сещаш – от цирка!

– Обичаш цирка ли? – заинтригувано попита Сандра.

– Обожавам го – смотолевих несигурно с все по-нарастващи съмнения, че говорех с човека, с когото си мислех, че говоря.

– В такъв случай, може да ме заведеш някой път – отговори уклончиво момичето отсреща, което и да беше то. Май вече започвах да се досещам.

– Може – отвърнах. – Само Грийнсбъро да не разбере. Подозирам, че май му идвам в повече напоследък.

– Не се притеснявай! Няма нужда да разбира. Като за начало, ако искаш да се видим на по едно. Да не се хвърляме директно на манежа!

– Разбира се – съгласих се веднага. – Довечера към осем ще те взема от…?

– Сарагона Авеню-32А – отвърна тя. – На звънеца пише Джил Латерано.

– ОК, сладурче.

– ОК.

– Един последен въпрос, може ли? – попитах.

– Да?

– Как, по дяволите, се докопа до телефонния ми номер?

Тя се изсмя звучно и ми затвори. Беше наистина глупав въпрос.

Аз въздъхнах тихо и се огледах. Ето, че сега изведнъж ми се отвориха страшно много неща, които ужасно спешно трябваше да свърша, ако исках да посрещам гости. Направих бърза сметка и се уплаших от предстоящото. Просто нямаше да ми стигне времето дори да бях на Меркурий и да разполагах с неговите екзотично дълги денонощия!

Все пак, втурнах се припряно да въведа поне частичен ред в къщата, но скоро лавината от задачи така се разрасна, че аз си отворих една безумно топла бира от хладилника, който явно отдавна не работеше и се строполих немощно на дивана, в опит да се поуспокоя. Не успях да постигна кой знае какъв душевен покой, затова се пресегнах и пуснах телевизора, за да подсиля донякъде концентрацията си. Естествено, не съществуваше никакъв шанс да гледам „Том и Джери“ или каквото и да било друго, поради което позяпах в снежинките на екрана, докато ми омръзна.

Накрая, уморен от толкова интензивни емоции за толкова кратко време, аз станах, облякох се и слязох долу на входа, подавайки предпазливо нос през вратата.

Не беше чак така убийствено горещо както предния ден. Пак си беше топличко, но не като вчера. При спомена за изживяния ужас, аз нервно потреперих. Започвах вече да се чудя дали орбитата на Земята не се е променила неусетно и не се е разменила с тази на Венера. Твърде дълго се бе проточило лятото. Ако караше така още една седмица, тя вероятно щеше да е последната в живота ми.

За всеки случай, аз отново притичах до Форда си, за да не пострадам по пътя и бързо го подкарах към Какадулу. Имаше около седем часа до срещата ми и исках да видя дали Лара не се е мяркала натам. Притеснявах се, че нещата с които се е захванала не са лъжица и за нейната уста, не само за моята и тази на Грийнсбъро. Нямах представа защо постъпва така. Струваше ми се странно, защото тъй или иначе ме бе наела и ми плащаше – или поне беше обещала, че ще ми плати – и нямаше логика да води сама разследването си.

Между другото, освен времето и моята асистентка, грозната вест за смъртта на скитника също ме тормозеше до известна степен. Там нещата бяха ясни, понеже едва ли на някой друг, освен на Клеопатра щеше да й хрумне да иска нещо от един дрипльо, с толкова несъблазнително притежание върху толкова малко неща. От друга страна обаче, можеше и да не съм прав. Твърде възможно беше някой негов приятел от подмостовието да има пръст в цялата работа заради дрогата, която моят човек събираше из пристанището или заради безценният му шлем, с който успешно или не се предпазваше от Бог знае какво. Можеше и извънземните да са го пребили от бой, за да не ги разкрие, че ни облъчват от космоса и всички неочаквано да си сложим легени на главите. Не трябваше да се изключва нищо, докато не се направи химически анализ на образците, както ми бе обяснил шишкото при кофата.

Увлечен така в мрачните си мисли, половин час по-късно, аз закарах Форда до хотела и бавно го паркирах отпред. Поршето на Сандра го нямаше. Нямаше я и самата нея, когато изтичах до сградата и се вмъкнах във фоайето, затова се отправих направо към бившата ни стая.

По обясними причини, и пиколото го нямаше. Вратата на асансьора зееше разямена на партера и вътре имаше огромна, вадеща очите табела, закрепена на задната стена на кабината, която гласеше: „На самообслужване!“

Аз свърнах настрани към стълбите и се изкачих до петия етаж. Ослушах се отвън пред стаята, но не се чуваше нито звук. После влязох.

Слава Богу, не открих Лара просната на пода в бившата ни обител. Изобщо не личеше да се е връщала от последното ми пребиваване тук и огромното мръсно петно, останало от покойния ни асансьорен приятел, все още си седеше там покъртително гнусно. Дори и да бе привлякло някакви хлебарки, те явно го бяха изоставили навреме преди да се натровят до смърт.

Светнах лампата и отидох да го разгледам. На светлина, всъщност не изглеждаше чак толкова зле. Лара май беше ръсила мокета и фотьойла с паста за зъби, освен със захарен сироп и мацаницата, макар и гнусна, както казах, определено не приличаше на кръв. Чистачката вероятно щеше да псува два дни като я види, но щеше да я изчисти без да се усъмни в нищо.

Надигнах се и се захванах бързо да събирам багажа ни. Оказа се лесно, защото нямаше кой знае какво за събиране с изключение на една купчина мръсни дрехи и шепа трева. Изпразних също и банята. Старателно проверих навсякъде да не съм оставил улики, водещи към нас и позабърсах бялото петно на пода с една от дрехите, докато не се получи доста прилична свинщина. Позатъпках свинщината с обувки, докато не се превърна в нещо като размазано лайно и удовлетворен от резултата, напъхах останалите неща с изключение на няколко дреболии на Лара в черна найлонова торба, която изнесох на балкона.

Огледах се и я хвърлих долу в кофата с притворството на ренесансова развратница, отърваваща се от издайнически чистия си младоженски чаршаф. Само дето нашите дрехи по-скоро приличаха на кално торфище! Сетне, влязох обратно вътре, оставих една многосмислена бележка за асистентката ми, която единствено тя можеше да разбере и се изнизах от стаята.

Реших да мина набързо и през бара. Не възнамерявах да пия, въпреки че ужасно много ми се щеше да цапна едно малко. Интересно, защо всеки път се заканвах да е малко! Исках обаче да съм свеж за довечера, затова се заклех да се въздържам.

Нямаше всъщност нужда да се напъвам особено. Барът беше абсолютно празен, но за сметка на това, целият му под зеленееше от маслини, сред които тук-там траурно блещукаха стъкълца от потрошени чаши. Сметнах за целесъобразно да не търся майстора на спонта и да го безпокоя излишно с неуместните си въпроси, затова тихо се изнизах на пръсти. Съвсем ясно се виждаше, че бе стигнал твърде далеч в броенето!

Измъкнах се навън от хотела и се върнах в къщи, прекарвайки остатъка от следобеда в пране. Извъртях цели две перални с дрехи и понеже сушилнята не работеше, се приготвих да ги вея с ръце на балкона, за да мога да изсуша все нещо за предстоящата ми среща. Разбира се, напразно се притеснявах, защото на практика живеех в Ада. Времето в края на август притежаваше поне тази хубава черта, че парцалите ми изсъхнаха още преди да успея да ги изкарам навън и аз веднага трябваше да ги внеса, за да не се подпалят и изгорят!

Накрая, привечер, малко изнервен, но и някак окрилен от дългото чакане, аз слязох долу и намерих едно свободно такси, което се оказа с пенджабски шофьор зад волана. Тръшнах се на задната му седалка и си обещах, че тази вечер ще го раздавам ларж. Време беше и аз да си взема почивка от този досадно дълъг и изнурителен случай. Казах на шофьора, от чиято чалма въобще не можех да видя предно стъкло, накъде да кара и се отпуснах назад. Смятах да заведа Джил в любимата ми „Среднощна среща“.

Пенджабецът рязко потегли с колата, но странно защо докато шофираше, си клатеше главата дори и когато не говорехме. Когато пък си разменяхме по някоя дума, направо се самозабравяше в това. Стори ми се адски притеснително, понеже халтавата му чалма с изкуствен диамант и перо от индийска черна токачка отпред на челото, подскачаше така, че не без основание се страхувах, че всеки момент ще скочи от главата му и ще се намести на моята.

Той продължи ритуала си през целия път до апартамента на Джил и обстойно ми обясни, че не бил в синдиката на таксиджиите и нямал никакво намерение да се съобразява с техните подли като индийски анджуванам цени. Разправяше ми, че зареждал колата си от единственото място в Америка, където бензинът бил с истинската си стойност – братовчед му го внасял тайно от Тринидад – и щял да ме закара, ако искам и до Чандрапур в щата Махаращра само за долар.

След двадесет минути, закова колата на Сарагона Авеню-32А и ми каза, че дотук били девет! Страшно ми приличаше на един друг подобен на него, който пък продаваше най-евтиния хотдог на света. Ако човек ги слушаше, можеше да остане с впечатление, че тайно са се наговорили да ликвидират пазарната икономика и да запокитят човечеството в щастливите времена на предмонетарната ера. За жалост, действията им говореха точно за обратното!

Аз му казах да почака за секунда и слязох да натисна звънеца. Той трясна с огромната си лапа брояча на престой и отново започна застрашително да клати главата си. Моята дама беше вече готова и ми изчурулика по домофона, че слиза до две минути, така че аз се заех да я чакам, за да мога джентълменски да й отворя вратата. Освен другото, не ми се и влизаше при чудовището с чалмата, защото доколкото имах опит с южноазиатците знаех, че са докачливи и имат навика да избухват от няма и нищо. Все пак, не ми се щеше да ходим пеша до „Среднощна среща“!

Не след дълго, Джил се появи. Изглеждаше наистина впечатляващо. Носеше дълга черна рокля с деколте чак до венериния й хълм, а отзад – голият й гръб се спускаше до основата на задника й. Косата й бе накъдрена на фъндъци, а на лицето си бе поставила лек, но невероятно ефектен грим, подчертаващ бялата й кожа. Аз сериозно започнах да се притеснявам от избора на заведение, който бях направил. Може би беше далеч по-уместно да я заведа в някой ресторант в Монте Карло от другата страна на океана!

Отворих й вратата, а тя се вмъкна вътре, великодушно показвайки ми черните, полупрозрачни дантелени гащички, които си бе сложила. Заради роклята си, естествено, не носеше никакъв сутиен. После и аз се намъкнах в колата след нея.

Казах на мразещия анджуванами да кара към „Среднощна среща“ и той веднага отлепи наттък, все едно че цяла банда Тигри за Освобождение на Тамил Илам го гонеха по петите. Направо ни прати на задното стъкло!

Едва-що се бяхме свлекли обратно долу на седалката и Джил на мига се впусна в атака. В ситуация на първа среща, при която хората едва се познават, винаги има известен елемент на скованост, но тя реши да не се поддава на условностите. Вместо това, започна да се навира у мен, все едно се намирахме на задната седалка на Мини и беше ужасно тясно. Наглед, жестовете й изглеждаха невинни, но в действителност бе точно обратното! Бедрата й постоянно се търкаха у моите, гърдите й се опираха в лактите ми, а от устата й се изливаха звуци, далеч по-подходящи за края на десетчасов маратон в сауната, отколкото за човек возещ се в такси. Накрая пенджабецът отпред така се възбуди, че изобщо заряза пътя и почти се премести при нас на задната седалка!

След около двадесетина минути, за негово огромно съжаление, ние все пак пристигнахме и когато спря колата, той дори забрави да си поиска парите. Наложи се да му ги натикам насила в ръцете, само и само да отвлека вниманието му за миг, че да може Джил да се измъкне невредима. Веднъж озовали се на улицата, ние бързо се запътихме към бара и аз нервно си отдъхнах.

Между другото, „Среднощна среща“ никак не се беше променила. Покрай вечното ми киснене в Какадулу и в Итърнити, бях позабравил мястото, но то бе все така очарователно нестандартно. На входа моментално ме посрещнаха две росянки и започнаха да ме дърпат всяка на различна страна, увещавайки ме за сандвич, независимо че се движех с дама! Аз леко се притесних и се наложи да ги разгоня с опакото на ръката си, за да влезем необезпокоявани. Моята нимфа силно се впечатли от подхода ми.

– Ти си невероятно корав мъж! – сподели ми с просълзени от желание очи. – Такива като тебе вече не се срещат!

– Значи ще хванеш последния влак – отвърнах. – Късметлия си!

Тя незабавно отърка бедро в моето, а аз, окрилен от възхитата й, си позволих да прихвана през кръста една от сервитьорките, които се дупеха край бара. Исках по-скоро да привлека вниманието й, но тя се обърна и похотливо ми смигна, повдигайки блузката си нагоре да ми покаже едната от гърдите си. Имаше вид на млечния вариант на язовир Хувър. Аз й смигнах в отговор и понечих да продължа нататък, защото при това положение, никак не вървеше да я карам да се занимава с питиетата ни.

Понечих, ама че не можах! За мой ужас, дамата ми светкавично протегна ръката си и щипна няколко пъти зърното на сервитьорката. Последната, ококори ужасена очи, прибра си цицата, врътна се и изчезна обидена. Аз бързо задърпах Джил към далечната част на бара.

– Защо го направи? – попитах я като се отдръпнахме достатъчно.

– Ами, от любезност – обясни ми тя. – Стори ми се, че тук така е прието!

Нищо не отговорих, но си казах, че трябва да я държа под око. След това, ние намерихме свободни места на барплота и се настанихме, а аз се поогледах наоколо. Кръчмата наистина не се беше променила особено от последното ми идване, както бях забелязал още на входа. Сервитьорките изглеждаха все така игриви и дащни и връткаха гъзове навсякъде, някои от които – поразголени, а оркестърът още свиреше бездарно и сменяше музиката произволно и без предупреждение. Съществуваше все пак една разлика – дамата, която преди седмица и нещо нокаутира барабаниста на групата, сега съвсем легално заемаше неговото място. Може би горкото момче така и не бе успяло да се възстанови след удара и между другото, неговата заместничка даваше всичко от себе си, за да го надмине. Понякога удряше инструмента си дори с цици и направо клатеше целия подиум!

След няколко минути, барманът, когото не бях виждал досега, дотърча при нас и аз побързах да си поръчам водка със сода, докато дамата ми се спря на някаква женска измишльотина с ликьор Кюрасо. Понеже имаше интересно име – „Нощите на Каракас“ – реших да взема един аперитив и за себе си, въпреки че ненавиждах ликьор.

Виртуозът на бутилката много се зарадва на избора ни, незабавно се хвърли във въздуха да направи две-три салта, три-четири пируета и пет-шест стойки от у-шу, самозамери се с няколко шишета, пусна две чаши да ги догонят и след миг, материализира питиетата пред нас. Сетне извади отнякъде един мутирал до размерите на парникова краставица банан; съсече като стар самурай двете му крайчета в чашите; подпали всичко с жест на пристрастен пироман; загаси го с ентусиазма на безименен пожарникар, спасяващ федералния резерв от пламъците и тикна коктейлите в ръцете ни. Със зяпнали усти, ние си казахме наздраве с димящите чашки и глътнахме „каракасите“ наведнъж.

По-гадно нещо в живота си не бях пил! Стече се в стомаха ми и запълни всичко с акуратността на оловна смес, влизаща в гипсов калъп. Направо изгони всичкия въздух оттам и имах чувството, че никога повече няма да мога да се оригна. Все едно някой ми отвинти главата и я завинти на раменете на безчувствена медна статуя в парка!

Понеже въобще не можех да си поема дъх и се опасявах, че ще изгубя контрол, аз грабнах един лимон от близкостоящата купа с цитрусови плодове и бързо го сдъвках както си беше цял, плюейки парчета кора и семки по целия бар. За малко, по стар навик, да направя пълна инвентаризация на съдържанието на стомаха си върху барплота! За щастие, лимоновият сок навреме успя да неутрализира реакцията и да успокои надигащата се буря.

– Какво ще кажеш за заведението, а? – попитах, все още позадавен.

Джил се огледа с алчен поглед, подобно на ренесансова съпруга, озовала се на непочтено място без девствения си пояс и се облиза. Явно Грийнсбъро я бе водил единствено на опера и балет до този момент!

– Страшна кръчма! – изкрещя тя, понеже врявата наоколо ставаше все по-сериозна. – Често ли идваш?

– Даже понякога спя тук! – отвърнах, също повишавайки глас. – А веднъж ми се случи да повърна в гащите на една сервитьорка!

След това си крайно глупаво откровение, аз побързах да придърпам водката си и да отпия, защото се почувствах конфузно. Не знам какво ме прихващаше от време на време и явно още си мислех, че съм с Лара. Покрай нея, съвсем бях отвикнал на маниери. За мое съжаление, оказа се малко късно да оправя щетите.

– Ти ли беше това? – чух някой да извиква в шумотевицата, твърде близо до мен.

Това ме накара да изтръпна крайно неприятно, защото оставаше сега да попадна и на горкото момиче! За мой късмет, беше обаче само барманът, който идваше насам да докара втория коктейл на дамата ми. Гледаше ме, все едно бях някаква звезда от Бродуей.

– Ами, стана случайно – повдигнах гузно рамене, молейки се да не се впуснем в подробности и да стане ясно, че не бях напълнил точно гащите й, ами оная й работа.

– Шегуваш ли се? Ти си знаменитост тук! – увери ме моят нов приятел, разбивайки надеждите ми на пух и прах. – На всички разправям за теб. Сесилия трябваше да мине четири промивки при гинеколога след тоя случай!

– Тя тук ли е още? – отчаяно се озърнах, вече сериозно опасявайки се от развоя на събитията.

– Не, отиде да бачка в Итърнити. Тук й излезе име и всички започнаха да й викат Сиси Боата.

– Защото имаше гъвкаво тяло ли? – с надежда в гласа попитах, но не се надявах изобщо да е заради това.

– Не. Защото имаше какво ли не във вагината й. Даже парченца от наденица!

Направо щях да умра от срам! „Горкото същество! – помислих си. – Ето какво прави с един мъж прекалената употреба на Джони Уолкър!“ Сетне погледнах сковано към Джил, но напразно се притеснявах. Неприятната история не само не я отблъскваше, ами ми трупаше и точки. Иди, че ги разбери тия жени!

– А какво стана с хриптящото конферансие, дето обявяваше програмата? – бързо попитах аз в опит да потуля темата за Сиси Боата. – Нещо му стана лошо предния път!

– Ами, той издъхна по пътя за болницата – изненада ме моят почитател. – Оказа се, че се е задушил в циците на някаква твърде надарена мацка, с която пътувал в линейката. Намерили едното й зърно напъхано в носа му!

– А барманът, който беше на твоето място? – отчаяно направих трети опит. Вече бях абсолютно сигурен, че отново ще сгафя. – Онзи, дето забъркваше дайкири с червеи!

– И той умря! Точно червеите му скроиха номер. Един виетнамски спекулант на дребно му пробута кофти партида и една вечер както си седеше на бара, падна и се пукна, а гадините плъзнаха навсякъде. Добре че още ги тестваше и не ги беше пуснал на клиентите!

Аз едва не се задавих. По-гадно нещо в живота си не бях чувал. Моментално изгълтах цялата си водка на екс, ей така – за превантивна дезинфекция и се заклех нищо повече да не питам, защото явно се хвърлях от трън, та на глог.

Джил, от своя страна, ме попиваше с очи пълни с благоговение. Имах чувството, че ме мислеше за някой комиксов герой – Суперкретен или Човекът-задник, например. Явно Грийнсбъро я бе държал под похлупак и сега тя за първи път откриваше големия, мръсен свят извън него. От друга страна, гледайки на какво се диви, аз вече започвах да подозирам, че в главата на тази мацка нямаше нещо кой знае колко повече от това, което по принцип има в твърдо сварено яйце.

След малко, тя уверено се пресегна и ме задърпа на дансинга. Аз с неохота станах, но си обещах, че този път аз ще водя. Когато намерихме свободно пространство, се поизпънах, прокашлях се, разперих ръце за страстно танго и в крайна сметка… така си и останах! За моя огромна изненада, на оркестъра внезапно му хрумна, че е дошъл моментът за рок и всички около мен така се раздивяха, че аз заприличах на пророк, решил да обгърне света с любовта си. Статуята на Исус в Рио – ряпа да яде!

И тъкмо тогава, понеже се позабавих с реакциите и прибирането на ръцете си, неизбежното взе че се случи! Един позабравил се фен неочаквано се хвърли към мен и здраво се наниза на юмрука ми, докато ентусиазирано мяташе коса насам и натам. Главата му се раздруса тежко и отскочи назад, а краката му се оплетоха един в друг като макарони, изпращайки го по твърде безрадостен начин на земята.

– Съжалявам – стори ми се, че измънках, но не бях много сигурен на кого.

– Заеби! – изкрещя ми някакъв друг, който подскачаше край мен като шотландски боец по дансинга.

Аз се огледах безпомощно, но Джил вече безвъзвратно беше погълната от тълпата. Виждах я как се размята някъде из другия край на залата и си помислих, че и без мен се забавлява доста добре, затова кротко се върнах на мястото си да я изчакам като културен джентълмен.

– Ей, велик си направо! – възторжено ме посрещна барманът с пламнал поглед. Аз му кимнах и му извъртях един автограф на гърба на тениската, а той ми се отблагодари с половин бутилка водка „Абсолют“ гратис.

След около десетина минути дамата ми, за моя изненада, дотърча при мен потна и по гащи. Някой беше успял да разпори ултрадълбокия гол гръб на роклята й и сега той се мяташе под нивото на задника й. Не че имаше особено значение – „Нощите на Каракас“ май й бяха осигурили достатъчно гориво за да не й пука.

– Къде изчезна изведнъж? – попита тя със зачервени бузи.

– Сетих се, че някой трябва да пази местата ни – отвърнах и кавалерски защипах роклята й с една търкаляща се наблизо пластмасова тапа от шампанско с телчица около нея. През цялото време, тя се гърчи в ръцете ми, за да е сигурна, че ще опипам колкото се може по-голяма част от тялото й. В крайна сметка, въпреки диверсионната й тактика, аз успях да си свърша работата и трябва да кажа, че се получи много приятна за окото брошка.

Тя се завъртя да погледне резултата и изпадна във възторг.

– Къде си се научил да правиш това? – попита, пърхайки от радост подобно на женска беседкова птица, на която са показали цял сноп разноцветни коктейлни сламки.

– Човек научава доста неща в Нам – важно поклатих глава, въпреки че единственият ми досег с тази страна беше един скучен филм за мусонния сезон в южна Азия.

– Бил си се във Виетнам? – удиви се Джил.

– Дълга история – изсумтях като някакъв Мартин Шийн, избил поне триста копия на полковник Курц за един-единствен ден.

Това май й дойде в повече. Направо я размазах с тази информация. По-интересен човек в живота си не бе познавала, макар че ако трябваше да сме честни, не беше никак трудно човек да изглежда интересен в нейните очи. Искаше се единствено да си гледал достатъчно филми по телевизията!

Все пак, за да не вземе да любопитства нашироко относно героичното ми и обвито в секретност минало и да трябва да я убивам, за да не го разгласи, аз реших рязко да сменя темата.

– Знаеш ли, нещо не ми се вярва да не съм изпратил съвсем никакъв доклад на Грийнсбъро относно случая ми – опитах се да вметна колкото може по-небрежно. – Сигурна ли си, че не се е затрил нейде из бумащината?

Тя ми се усмихна глезено и скочи в скута ми, както си бях седнал на стола. Между другото, когато не си отваряше устата, изглеждаше адски сладка и обещаваща.

– Сега за работа ли ще си говорим? – престорено ми се нацупиха устните й, докато ръцете й шареха по тялото ми.

– Не, но тези пет бона неустойка някак не ми дават мира. Ако можех да ги превърна в хонорар от осем, вероятно щях да бъда много по-спокоен!

– Не! Мисля, че все пак не си! – върна се Джил на мястото си и впи устни в коктейла пред нея. – Не съм много сигурна обаче. В края на краищата, не ми е това работата!

Аз я погледнах учудено. Изказването й беше доста странно за професионална секретарка, защото според мен, именно това й беше работата. Явно или я бях преценил прекалено високо, когато я видях за първи път да влиза като канцеларска нимфа в кабинета на Грийнсбъро, или функциите й там се свеждаха единствено до носенето на кафе и следобедните свирки на бюрото.

– Не разбирам защо изобщо си се хванал с този случай? Какво точно се надяваш да постигнеш, ровейки в бизнеса на тези важни клечки? – попита ме след малко тя, все още недоволна от внезапната смяна на разговора.

Позамислих се и се зачудих какво да й отговоря. Всъщност, и аз самият нямах представа какво се надявах да постигна. Може би да изкарам някой долар и да си платя наема! От друга страна, като гледах как вървят нещата, май имаше голяма вероятност, освен да не изкарам нищо, също и да се размина с продължението на вечерта, ако настоявах на тази тема. Въпреки всичко, без никакви колебания, продължих:

– Ами, не знам на какво се надявам. Да възтържествува правдата, може би!

Тя се поусмихна на мечтата ми, но скромно. С почти същия успех, вероятно можех да вдъхновя някой гранитен паметник с нея.

– Ти да не си мислиш, че още си във Виетнам? – небрежно ме сряза любимата секретарка на Грийнсбъро, заедно с недооформените ми пролетарски настроения. – Тук е Америка и трябва първо да питаш импресариото на Главния прокурор, ако искаш нещо да тържествува!

– Защо пък него? – учудих се аз.

– Защото е близък с бившият филмов продуцент на Президента, затова! И като казвам близък, имам предвид по-интимен от близостта между теб и възглавницата ти!

– Е, и какво? – с известно объркване се прокашлях, защото явно се нуждаех от допълнителни жокери да разбера генеалогията на днешната власт.

– Ами, филмовият продуцент е женен за балдъзата на Главния секретар на Белия Дом, чиято леля е майка на Вицепрезидента. Тя, от своя страна, се чука с бащата на Президента, а президентът е болезнено близък с филмовия си продуцент, защото се надява като му свърши мандата, да се върне към кариерата си. Филмовият продуцент обаче е нежната партия на импресариото на Главния прокурор. Главният прокурор също е болезнено близък до импресариото си, така че сети се сам колко власт е съсредоточена в ръцете на този човек. Всичко е Холивуд в днешно време!

Аз я погледнах замислен. Дори представа нямах за тясната задкулисна симбиоза, която се е загнездила в администрацията ни, макар че ние с Джил всъщност говорехме за различни неща. Под „правдата да възтържествува“, аз по-скоро бях имал предвид да си взема парите от случая. За устройството на държавата изобщо не ме беше еня чак толкова. Въпреки всичко, не сметнах за необходимо да се впускам в уточнения.

Освен това, когато след малко започнахме да говорим на по-неутрални теми, аз осъзнах, че вече трябва да зарежа глупостите и да се насоча към консумацията на вечерта, защото моята канцеларска красавица и беседкова птица показа ясни признаци, че е готова за мен – очите й искряха настойчиво, а ръцете й ставаха все по-палави. Очевидно гнездото ми най-сетне беше харесано!

Понапих я набързо с още едно питие, за да няма „друсане“ по пътя, казах и няколко благи думи и след около час, я метнах на първото попаднало пред очите ми такси, чийто шофьор, слава Богу, се оказа съвсем нормален американски гражданин – дебел, прост, задръстен и така нататък – който начумерено като буреносен облак ни изтърси пред къщи. Аз свалих моята гургулица, затръшнах колкото се може по-силно задната врата и го изпратих по живо, по здраво, без никакъв бакшиш. Гумите на колата му буквално се запалиха – явно в памет на жестоката му неудовлетвореност от лайняната капиталистическа система, в който живееше.

Завлякох красавицата си горе в апартамента, нервно потискайки притесненията си относно атмосферата, която щеше да завари там. Очакваше я истински коптор! Само дето тя въобще не благоволи да си отвори очите и да се огледа къде се намираше!

Веднага щом се вмъкнахме вътре, беседковата ми птица се превърна в гладувала три зими подред бяла мечка и се нахвърли отгоре ми. Първите й, все още премерени стонове взех за добър знак. Когато обаче след секунди, се тръшна гола на леглото и взе мъчително да се гърчи под мен като откъснат градински маркуч и да надава викове на слоница, която току-що е загубила единственото си малко, аз сериозно започнах да се притеснявам. Взех наистина да се питам дали пък не й правех нещо ужасно лошо! Толкова неочакван и труден излезе този секс, че общо взето, едва я улучвах – един удар вътре, един вън; един вътре, един вън…

Накрая, тя така се оплете в чаршафите от мятане насам-натам, че когато се стегна за кулминацията, почти се завърза на възел. Така и не разбрах това оргазъм ли трябваше да значи или просто скъса някое сухожилие. Ако беше второто, Грийнсбъро сега щеше да има истинска причина да ме мрази, макар че като се замисля, той вече имаше няколко хиляди!

Най-странното всъщност последва след като актът завърши. Даже не бях успял официално да изляза от нея, когато Джил Латерано скочи от леглото, изми се сигурно за тридесет секунди в банята и грабна някаква забравена пижама от гардероба ми, въпреки че до нея винаги държах една дежурна нощница, тъкмо за такива случаи. Тя скочи в дрешката, старателно се окопча чак до брадичката, все едно навличаше водолазен костюм и щеше да се гмурка с него на дъното на Баренцово море, и дори преди да се е върнала обратно в леглото, вече беше заспала във въздуха.

Аз изненадано я погледнах и внезапно се почувствах като най-самотния човек на света. За първи път виждах жена, която така мрази да се гушка след секс, че залоства всички врати чак до пътната порта от страх някой да не я погали. Поседях около минута в леглото, но ми стана толкова тъжно и толкова скучно, че станах и отидох на терасата да изпуша една цигара.

После, все тъй отритнат от моята плутониево ледена принцеса с простовата душевност, аз влязох вътре и с радост се порових из нещата на Лара с мъглявата надежда да съживя спомена за нейния безпардонен, но и някак по-топъл и човечен образ.

Точно така и намерих снимката!


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 25 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу