logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
26


Беше горещо. Отново имаше пожар и огънят пак се опитваше да ми пресече пътя, но това май го бях сънувал вече. Само че този път гореше прерията на Айова! Един отчаян фермер седеше на прашното шосе и размахвайки ръце, крещеше, че пожарът идвал от Уайоминг и опустошил цяла Небраска, а на юг се простирал до Уичита и Шанут. Отрядите за борба с бедствията били заклещени в южната част на щата – близо до Биатрис и сега нищо не можело да ограничи стихията. Ако вятърът не сменял посоката си съвсем скоро, огънят щял да стигне до Де Мойн и дори до Девънпорт. Единствено Мисисипи щяла да му попречи да обхване и Чикаго.

Наистина, такъв пожар прерията не помнеше – чак камъните горяха! Нямаше ден и нямаше нощ. Жителите на по-северните и по-южните щати работеха по двадесет и четири часа, за да приберат реколтата си преди да се е „прибрала“ сама. Извозваха трескаво зърното към складовете на Минесота и Илинойс.

Както винаги в такива случаи, незабавно се появиха безброй спекуланти. Изникнаха като гъби! Навсякъде, магистралите се задръстиха от камиони, изкупуващи зърно на безценица от зоните около пожара и изкарващи го с надценка по борсите в останалата част на страната. Предлагането внезапно нарасна толкова, че цените на пшеницата и царевицата в един момент рязко се сгромолясаха. Фермерите в миг загубиха всичко и останаха с разходите по прибирането на безполезната си реколта. Принудиха се за запалят собствените си силози, за да могат да се обявят в неплатежоспособност и държавата да поеме всичките им дългове, но тогава пък се понесоха слухове за предстояща житна криза и цените отново скочиха. За съжаление, беше вече късно и житото изгоря. Накрая Президентът обяви извънредно положение в целия Среден запад.

Истината, стояща зад цялата тази необикновена ситуация беше обаче по-скоро елементарна – чисто и просто, по силата на пазарната икономика, всеки се опитваше да извлече нещо от създалото се положение. Всяка възможност за печалба трябваше да се използва; всяка възможност за реклама трябваше да се оползотвори. И ето, че цялата страна се втурна да изразява своята „солидарност“ и освен опустошение на реколтата, се получи и преразпределение на боклуците!

Холивуд направо се уби да изпраща стари и провалени ленти, за да повдигне духа на пострадалите в бедстващите райони. Гражданството на Лос Анджелис подари чисто нова водна пързалка и ролокоустер на сухото прерийно градче Оукли в Канзас, докато благочестивите мормони от Солт Лейк Сити обявиха, че ще раздадат безплатни библии и брошури на пострадалите фермери.

Малко по-здрав разум проявиха жителите на Чикаго, които изпратиха пет хиляди туристически тоалетни на нуждаещите се – вероятно, защото си мислеха, че в прерията няма къде да се ходи по нужда. От Лас Вегас инсталираха няколкостотин ротативки, но кой знае защо забравиха да обявят къде ще отиват събраните от тях пари. Ню Йорк пък се отчете с презервативи, за да се предотврати евентуален бейби-буум в тези смутни времена на бездействие и нервно изчакване.

Всички бяха съпричастни!

Най-голям възторг и умиление обаче предизвика идеята на Ребека Джоунз от Блумингтън – Индиана. Тя предложи цялата страна – всеки човек в нея – да закупи по едно житно зърно и да го подари на жителите на прерията. Така реколтата на хората там щяла да бъде възстановена напълно и икономиката на Америка да се оживи.

Радио и телевизионните станции целокупно затръбиха в един глас, колко трогателно е това и се занадпреварваха да излъчват апела в ефира си. Хиляди патриотично настроени американци проляха по една сълза и няколко филмови къщи незабавно изявиха желание да заснемат филм за живота на момичето с интервюта и моменти от детството й. Продуцентите се заклеха, че ще разкрият благородната й душа в дълбочина и държавата за момент забрави за хората от Средния запад и за техния глупав пожар.

Накрая, разбира се, се намери някакъв несретник – пропаднал фондов брокер и алкохолик от Бронкс, който се опита да развали медийната идилия. Той каза, че по-голяма глупост от тази на Ребека не бил чувал от времето, когато индианския вожд Чуманкачи заявил на белите заселници в Колорадо: „Ще дам на всеки по един килограм злато, ако обещаете да не идвате в моите земи!“.

Историята му е твърде поучителна: отишли в земите му, взели му златото, убили го, одрали го, побили го на кол и цял месец го разкарвали из щата с конска каруца. Когато след две седмици, изсъхнал като мумия и се втвърдил, го свалили и го заровили край малкия тогава град Денвър.

Аз неочаквано се сепнах и се запитах в каква връзка сънувам всичко това. Може би просто, защото бях превъзбуден. И точно тогава, започна истинският ми кошмар!

Първо се появиха всички жени, с които някога съм имал взаимоотношения. Оказа се огромна тълпа, която изпълваше цял стадион. Нарекоха се „тълпата на Мърфи“ и се втурнаха с бойни писъци към мен – голи, нахални и млади – с явното намерение да ми отмъстят за всяка минута, през която не съм им обръщал достатъчно внимание. В тълпата на Мърфи, за мой ужас, присъстваха и две-три преливащи от тестостерон женски чудовища с огромни мустаци и космати ръце, между които и учителката ми по английска литература. Тя всъщност предвождаше останалите.

Аз изревах от ужас при вида на тълпата си и се втурнах да се спасявам. Побягнах през някаква силно пресечена местност и се насочих към една изпречила се на пътя ми борова гора. Стори ми се подходящо укритие. Там продължих все направо, докато не стигнах неголяма река с мостче през нея. За беда, мостчето беше затворено. Имаше някакво ченге отпред и входът беше блокиран от жълти ленти с черен надпис „полиция“. Ченгето ми каза, че две некролайна са били убити наскоро тук и затова не можело да се минава. Аз предположих, че искаше да каже „нарколайна“, но той държеше на своето си определение.

Наложи се да заобиколя и да преплувам реката. Оказа се трудно начинание, защото тя беше дълбока едва четиридесет сантиметра и коленете ми се удряха в каменистото й дъно, а кокалчетата на ръцете ми се разкървавиха.

След мен бързо напираха преследвачките ми, които вече почти ме настигаха. Когато видяха водата, първите редици стъписано се спряха, но задните ги избутаха напред и в крайна сметка, цялото стадо влезе вътре. Тъкмо излизах на отсрещния бряг, когато учителката ми по английска литература ме докопа с кокалестите си пръсти за единия крак. Аз се задърпах като жертвена кокошка, но тя стискаше като менгеме. С последни сили, успях да се хвана за един крайбрежен храсталак, за да не ме завлече обратно в реката.

В този миг, ченгето от моста заобиколи и дойде при мен. Носеше нещо в ръката си. Аз го погледнах умолително, но той само ми подаде личната си радиостанция и не каза нищо. Развълнуван от този жест, аз я поех с трепереща ръка и извиках: „Ало“. Оттатък ми отговори инспектор Грийнсбъро и ме попита дали съм съгласен ловният сезон на моята тълпа да бъде открит, тъй като популацията й започнала неконтролируемо да нараства напоследък. Отначало се поколебах да отговоря с „да“, но учителката ми така болезнено ме дръпна за крака, че без повече да му мисля, направо го изпищях в микрофона. Гласът на инспектора отвърна: „Прието!“ и от небето, възседнал брадати орли, се спусна Отрядът за Контрол на Нежеланите Видове с харпуни в ръцете. В реката моментално настана повсеместна паника.

В един момент, аз изведнъж изгубих ориентация какво се случва около мен. Когато се огледах пак, гората мистериозно беше изчезнала и вместо това, се видях да седя на малка полянка край карирано оранжево одеяло, отрупано с разни неща. На него гола, лежеше Соня и ми се усмихваше. Обясняваше ми, че била скъсала с курвенския живот, защото имала момиченце и искала да се върне при него. Наля ми една чаша бяло вино с някакво странно име – нещо като „Керацуда“ – и ми сложи парченце още по-странно, бяло сирене в устата, както и малко пъпеш.

После, край нас отнякъде изникна Джон Курвало с пет бутилки уиски, за да „подсилел“ купона – по две във всяка от ръцете му и една, балансирана на главата. Обърна се към мен и ме нахока, че съм забравил мивката у дома пълна с кафе и трябвало да си ида, защото съм щял да наводня съседите, но аз го заподозрях, че просто искаше да изчука Соня зад гърба ми. Сетне той изненадващо отмъкна вибратора й от одеялото и побягна с него, отчаяно опитвайки се да го скрие в гъза си.

И след това, слава Богу, аз се събудих!

Огледах се. Бях си в къщи и лежах на леглото съвсем сам. За щастие, Джил я нямаше никаква – вероятно бе отишла на работа, защото нали ми обеща, че Грийнсбъро нямало да разбере. Добре че беше станало така всъщност, защото иначе кой знае какво още можеше да ми поднесе това момиче. Много странна птица се оказа в крайна сметка!

Интересно, но когато се размърдах след малко, далеч не се почувствах толкова зле, колкото очаквах. Изобщо не ме болеше глава и нямах нито махмурлук, нито замайване. Казах си, че явно от много „Абсолют“ глава не боли и се надигнах от леглото, но когато отидох да се изпикая, в тоалетната чиния веднага се образува характерния синджир от алкохолни балончета, та реших, че може би все пак съм попрекалил до известна степен.

И тогава внезапно се сетих за съня си и по-конкретно за неговата последна част. Замислен, отидох до нощното си шкафче и измъкнах снимката, която бях намерил в нещата на русата ми асистентка предната вечер. Погледнах я и се зачудих откъде ли Лара я бе докопала. Вероятно от бърлогата на Лари и Боб – нямаше откъде другаде, а и тя беше споменала, че е открила нещо там. Самата снимка съдържаше толкова шокираща сцена, че аз дори не съумявах да я асимилирам напълно все още.

На нея присъстваха Соня и Джон Курвало. Последният трябваше да е бил наистина много невнимателен да допусне да го заснемат така, защото ако действително възнамеряваше да се кандидатира за президент, както беше обявил, фотографията в ръцете ми – или по-точно порнографията – със сигурност щеше да се окаже непреодолима пречка по пътя му. Колкото и либерална евентуално да станеше Америка след „хвърчащата поправка на Джеферсън“, просто не ми се вярваше хората да изберат в Белия Дом някой, когото никому неизвестна курва чукаше в гъза с огромен син вибратор!

Бъдещият президент и аналната му приятелка се намираха в стая с приглушена светлина – предполагах някъде из имението му и той, целият зачервен и потен, имаше явно доволен от сеанса вид. Като го гледах така, вече почти бях убеден какво се подмяташе толкова упорито между наркодилърите, посредника им, Танака и Сандра и защо то беше толкова важно за всички. С оглед на кандидатурата на Курвало за Белия Дом, даже и убийствата на част от тези хора ми изглеждаха съвсем оправдани и логични. Единственото, което не успявах да разбера бе как, по дяволите, отрепки като Лари и Боб са успели да хванат шефа на ФАБН в чак толкова грандиозна издънка!

Все така замислен, мушнах снимката в джоба на ризата си и реших, че може би е крайно време да разръчкам по някакъв начин тази история. Нямаше никакъв смисъл да седя и да я наблюдавам отстрани, надявайки се участниците в нея да се изпотрепят взаимно, защото колкото повече чаках, толкова по-малки ставаха шансовете Соня да бъде открита жива. Единственият ми проблем беше, че не знаех всъщност какво да го направя. Все пак трябваше да го направя без да навредя на себе си!

Имаше обаче и още нещо, което ме тревожеше напоследък и не ми даваше мира – Лара май действително беше изчезнала. От известно време го подозирах и не знаех поради какви причини и при какви обстоятелства е станало, но интуицията ми го подсказваше все по-настойчиво и се страхувах накрая да не се окаже така, че правилно бях информирал Грийнсбъро, че е отвлечена. Интересното, но русата напаст сега дори ми липсваше до известна степен и се чувствах самотен като се мотам насам-натам из града. Странно наистина колко бързо човек свиква с неприятностите, които някой друг му създава!

Някъде по обяд, аз отегчено се измъкнах на балкона да проверя как е времето навън – оказа се „приятно“ и „работостимулиращо“, както винаги досега – след което се облякох набързо и слязох долу при колата. Подкарах я бавно към Итърнити. Нямах никаква представа какво възнамерявах да правя, но знаех, че нещо трябва да се промени. В най-добрия случай се надявах да излезе Танака и да успея да го проследя, а в най-лошия – просто да си изгубя времето.

Заех се търпеливо да чакам. Следобедът бавно се точеше без да се случва нищо, а температурата устойчиво се качваше и по едно време, задникът ми започна да цвърчи като рохко яйце на предната седалка на Форда. Зоната около заведението все така не помръдваше, подозрително притихнала, все едно че водородна бомба бе паднала вътре и избила всичко живо. Някъде към три без нещо, задната порта на оградата най-сетне се разтвори и един мръсно бял Шевролет се измъкна отвътре, завивайки надолу по улицата. Движеше се съвсем бавно и аз го изчаках да вземе малка преднина от десетина метра, след което тихо се плъзнах след него.

Не се виждаше кой е шофьорът. Можеше да е някоя дребна риба от обслужващия персонал – салонният управител, готвачът, или дори чистачката на тоалетните, макар че не ми се връзваше особено последната да има Шевролет и да му налива бензин с дребните от кенефа. При всички случаи, нямаше какво друго да направя освен да последвам онзи, който беше вътре в колата, защото ако останех още малко на едно място, така добре щях да се сваря в моя Форд и задникът ми така неразделно щеше да се спои със седалката, че сигурно щеше да се наложи да ме погребат заедно с нея.

Ние се влачихме през града някъде към половин час и накрая Шевролетът взе да се приготвя да паркира на ъгъла на Джордж Вашингтон и Мадисън. Шофьорът започна да прави едни толкова сложни маневри, че се зачудих дали не си е наумил да нарисува Мона Лиза върху асфалта. Аз спрях озадачен наблизо и го загледах. Със същия резултат можех и да подремна малко преди това – едва ли щях да изпусна кой знае какво!

По едно време, след като онзи вътре докара почти едно към едно прочутата усмивка на Джокондата, колата най-сетне спря да се движи. Шофьорската врата извънредно бавно се отвори и навън се показа нещо странно и дълго, което несигурно се подпря на бордюра. Беше дървен крак. Аз се надигнах зад волана и се ококорих. Имах си работа с пират! След секунди обаче, настана кратка суматоха на предната седалка и мистерията внезапно се изясни.

От Шевролета тромаво се измъкна една ръка, която се оказа, че е държала крака, който пък изненадващо се оказа, че не е бил крак, ами просто патерица. След всички тях, навън се измъкна и притежателят им – русият пърхотко, чиито нозе бях продупчил в Итърнити. Той мудно затвори предната врата, подпря се на тояжката си и се заклати към входа на близката кооперация. Беше пететажна, стара постройка и до там имаше около пет-шест метра. Аз пък се намирах на петнадесетина по-назад.

Тихо се изнизах от Форда и се забързах по тротоара, като по пътя си забърсах една рекламна брошура, стърчаща от пощенските кутии на съседната сграда. Приятелчето нямаше кой знае какви шансове да ме забележи, защото беше прекалено зает да внимава къде стъпва, докато куца с десния си крак. Бях го прострелял през пакет пудра захар и тя, макар и добър заглушител, явно не вършеше особена работа като бронебойна жилетка. Томчето със садо-мазо очевидно се бе справило много по-успешно със задачата и беше спестило доста неприятности на левия му крак, който сега си изглеждаше напълно добре.

Русолявият бодигард се завлече до кооперацията, отвори вратата, подпирайки се на патерицата си и се мушна вътре, оставяйки я да се върне сама и да се хлопне зад него. Аз се затичах, но щях да я изпусна в последната секунда преди да хвана дръжката. Миг преди петлето на бравата да щракне, успях да мушна брошурата в процепа и то заседна там. Сетне се ослушах отвън.

От другата страна се чу пъшкане и кратко буботене на асансьор, което не след дълго, спря и започна отново. Безшумно бутнах вратата, шмугнах се във входа и се изстрелях с летящ старт нагоре по стълбите, ослушвайки се на всяка площадка. За щастие, наложи ми се да повторя цялото упражнение само два пъти. На третия етаж, асансьорът рязко спря и вратата се отвори. Беше от старите – с решетка отпред.

Аз почаках моя човек да извади ключовете си и да се заглавичка с вратата на апартамента, след което измъкнах пистолета и се плъзнах зад гърба му. Опрях дулото в единия му бъбрек и тихо му прошепнах в ухото:

– Предния път нещо не успяхме да се запознаем като хората. Как ти е името, приятелю?

Той се завъртя да ме погледне стъписано и когато след малко ме разпозна, направо му стана лошо. Целият позеленя.

– Борис – отвърна задавено.

– Борис, чий?

– Благовейни.

Нищо не казах, но ми се искаше да прихна да се смея на глас. Обещах си, че ще запиша фамилията му със златни букви в тефтерчето си за хора с шантави имена и го набутах вътре в бърлогата му. Той не оказа никаква съпротива. Всъщност нямаше и как с тая патерица в ръцете му. Дори се получи така, че подгонен от инерцията си, аз леко избързах напред и сетне трябваше да се обърна да го изчакам, все още насочил пистолет към него. Накрая му направих място да мине и се огледах.

Намирахме се в някаква дупка, която се състоеше от едно-единствено общо помещение с кухненски бокс в единия ъгъл, миниатюрно антре и баня с тоалетна, встрани от него. Приличаше на стая от студентско общежитие за охранители с музикални наклонности. Стените бяха окичени с плакати на рок-банди от шестдесетте, сред които царствено висеше почти двуметров плакат на Краля в късните му години – с гигантските бакенбарди и прочее – и в краката му имаше подпряна китара. Освен това, провесени между плакатите, се редуваха разнообразни бойни артикули като: самурайски меч, няколко ножа, една палка, два бокса и чифт белезници. Последните натрапчиво ми напомниха за един друг и твърде неприятен фрагмент от живота ми.

– Фен ли си? – кратко кимнах към Елвис, след като огледах хубаво съкровищницата на моя приятел.

Той нищо не отговори.

– Кое ти е любимото парче?

Борис ме погледна някак объркано. Явно разговорът му се струваше странен и това го караше да се чувства несигурно.

– Хардбрейк хотел – каза след малко.

Аз свих рамене.

– Затворнически рок е по-добра за теб!

После се завъртях без да го изпускам от мушка и откачих белезниците от стената. Подадох му ги и кимнах към полюлея в центъра на помещението. Беше голям, пищен и бляскав като Ниагарския водопад. Въобще не подхождаше на стила на стаята.

– Щракни едната си ръка ей там – рекох – и не забравяй преди това да извадиш пистолета от кобура под мишницата. Внимавай много с движенията си!

Благовейни ми хвърли един отровен поглед, все едно му бях казал да отреже собствената си ръка и да я изяде. Аз демонстративно зашарих с Магнума си по тялото му и жестът ми набързо го убеди. Обезоръжи се съвсем сам и подхвърли оръжието към мен, окова се съвсем сам и накрая се отпусна на патерицата в другата си ръка, за да пази равновесие.

Хвърлих поглед към раната му. Не изглеждаше чак толкова зле. Бях го прострелял отпред, на десет сантиметра над коляното. Не беше засегната бедрената артерия, нито ставата, тъй че нямаше опасност да остане инвалид. Другият му крак пък нямаше нужда дори да се споменава. Борис се олюля на него – очевидно без да изпитва никаква болка – залитна за момент и се подпря на тояжката, а полюлеят отгоре развълнувано зашумя.

– Какво искаш от мен? – попита той, след като аз така и не отроних дума в продължение на около две минути и половина.

– Зависи. Какво си готов да споделиш? – отвърнах хладно след още десетина секунди на нарочно изчакване.

– Зависи. Докъде си готов да стигнеш? – опита се да ме иронизира горилата.

Аз нищо не казах и само направих две бързи крачки към него, забивайки силно пистолета в коляното на болния му крак. В същото време засенчих дулото с дланта на другата си ръка, все едно да се предпазя от бликащата кръв. Той моментално подскочи и изпищя.

Погледнах го в очите. Сега действително беше блед като платно. Не знам всъщност дали щях да стрелям, може би по-скоро не, но за щастие, в тази игра аз имах едно огромно преимущество пред него – веднъж вече бях доказал, че мога да го направя и нямаше нужда да се доказвам пак!

– Никак не стартирахме добре, не мислиш ли? – изръмжах в лицето му все още с пистолет опрян в коляното му. – Да започнем отново, а? Та какво казваш, си готов да споделиш?

Този път, той нямаше никакво желание да ме тества.

– Всичко! – бързо отвърна и дори ме изненада с тази си прекалена готовност.

– Наистина? – рекох. – Как се казваше първата ти любов?

– Мишел.

– А последната?

– Матилда.

– Защо се разделихте?

– Така и не ми каза.

– Не ти ли каза? А ти докарвал ли си някога я до оргазъм?

– Не.

„Брей! Тоя наистина бил готов да си каже всичко!“ – учудих се аз наум на откровеността му. След това, незабавно се захванах да я материализирам в активи.

– Както и да е – отвърнах. – Ще се върнем на този въпрос по-късно. Сега ме интересува дали познаваш момиче на име Соня?

Моят пленник ме погледна несигурно и за миг се замисли.

– Прилича доста на онази, с която бях в Итърнити, когато си играхме на стълбите – опитах се да му помогна, – само че е кестенява коса и зелени очи.

– Не се сещам – каза той и нервно погледна нагоре. Чувстваше се неудобно да седи на един здрав крак с ръка вдигната към полюлея и тъкмо това ми беше идеята, когато го накарах да се закопчее.

– Помисли си пак! Била е гадже на една от отрепките, които доставчикът на шефа ти застреля на пристанището – същата вечер, когато шефът ти пък застреля него в двора на бара!

Борис ме погледна крайно изумено задето знаех такива неща, но отново поклати глава.

– Никога не съм си лафил с момчетата – каза. – Срещахме се само по работа.

– Внимавай! – вдигнах пистолета и го поклатих многозначително пред носа му. – Приятелката на другата отрепка беше една курва с бели гащи и щампа на пеперуда отзад на гъза, а тя беше в бара още първата вечер, когато се срещнахме с теб!

– Нея я знам! – отговори ми моят информатор без да ме изчака да довърша, явно за не реша, че ме лъже, – Само че оная вечер, тя се навърташе там по друга линия.

– По коя?

– Имаше си работа с човек на шефа. Важна клечка!

– Да не би да е Курвало? – попитах аз, понеже нещо ми подсказваше, че е точно той.

След кратко колебание, Благовейни почти незабележимо кимна с глава. Очевидно беше, че не му се навлиза в темата, но си и личеше, че се страхува да не остане сакат за цял живот. Именно това беше моят голям коз срещу него, но трябваше да го използвам разумно, защото иначе трябваше наистина да го прострелям, а аз не исках да го правя. Между другото, въпреки че се бяхме боричкали по стълбите, той ми изглеждаше свястно момче – особено сега, като видях плакатите по стените. Може би просто бе попаднал в кофти среда.

– Разбирам, че те е страх да говориш за това – казах, – но все пак ще ти се наложи да споделиш какъв бизнес може да има парцал като нея с шефа на ФАБН!

– Хората са различни – сви рамене моето славейче и за пореден път пристъпи от крак на крак. – Всеки си има някаква слабост. Неговата са жените. Колкото по-мръсни, толкова по-привлекателни са!

Погледнах го изненадан и се замислих. Всъщност прав беше! Хората наистина бяха различни и освен че имаха слабости, всеки търсеше и как да използва слабостите на другите. В главата ми изведнъж започна да се оформя идея как Лари и Боб се бяха сдобили с онази толкова компрометираща снимка. „Пеперудата“ ги бе свързала с Курвало, въпреки че тя не представи нещата така, когато я разпитвах, но то беше естествено. Нямаше да вземе да хвърля кал на собствения си гръб, я!

– И си абсолютно сигурен, че никога не си виждал момичето, което ти описах да идва с нея в бара? – попитах отново.

– Така мисля. Нали ти казах, че не бяхме първи дружки! – отвърна той и развъртя ръката си, както беше протегната нагоре.

Аз свих рамене и се обърнах небрежно да отида до малкия кухненски бокс. Намерих една безобразно мръсна чаша в лавицата над мивката и си налях уиски от бутилката, която седеше наблизо. Сетне завъртях леко глава назад и попитах:

– Искаш ли?

Борис не ми отговори.

Напълних втора чаша – още по-мръсна от първата – и отидох да му я подам. Той я пое в ръката си с патерицата и му костваше доста усилия да я нагласи така, че да може да пие и да се подпира, но накрая успя. Имаше адски странен вид с двете едновременно.

– Защо, по дяволите, поначало си се захванал с това? – попитах, когато се върнах назад с моята чаша да седна на ръба на бюрото до един от прозорците. – Защо си се забъркал с хора като Танака?

– Има ли значение? – попита ме Благовейни, вместо да ми отговори. Опитваше се да звучи хладнокръвно, но далеч не беше така. Просто му костваше твърде много усилия да пази равновесие, а и не беше сигурен докъде ще стигна в разпита си.

– Ами, има! Не ми изглеждаш тотална отрепка като всички тях и ще ми е малко по-трудно да ти светя маслото без да изпитвам угризения. В противен случай, нямаше дори да се замисля преди да стрелям!

– Имах нужда от работа – призна си русокосият ми приятел след кратко колебание, сякаш засрамен от това, че е бил в нужда.

– Там ли намери от целия град да идеш?

– Шефът е добър работодател – опита се да го оправдае той. – Никога не се е отнасял лошо с мен. Защо да не ида?

– Добър работодател? Не думай! А защо тогава уби доставчика си като куче?

– Това не е моя работа. Вероятно си е имал причина. Вероятно го е издънил!

– И никога не ти е хрумвало, че можеш да завършиш като него? – попитах учудено. – Сделката на пристанището мина перфектно, нали? Защо ще го чисти тогава? Щом пожертва и разби такъв добър канал с лека ръка, значи нещо странно се случва – правилата на играта се променят. А когато стават такива неща, дребните риби като теб гърмят първи! Не си ли се замислял?

Благовейни остана безмълвен и неподвижен и като че ли наистина се замисли. Едва ли имаше достатъчно акъл, а и информация за да сглоби цялостната картина и собственото си място в нея, но във всеки случай, изглеждаше, че се опитва. Аз използвах моментната му несигурност.

– Виж какво! – казах му почти дружелюбно. – Нямам никаква полза от твоята смърт. Единственото, което ме интересува е това момиче, за което ти споменах – Соня. А освен това, мисля, че и ти нямаш кой знае каква полза да се бориш за титлата „лоялен служител на месеца“. Златните дни на Итърнити вече привършват и ако ми помогнеш с малко информация за да намеря мацето, може би ще получиш още един шанс да се чупиш от бара навреме.

Бодигардът нищо не отвърна и само ме стрелна с известно съмнение в очите. Аз го оставих да се потормози от вътрешните си противоречия и да реши сам дали го подкупвам или го пързалям.

– И защо изобщо да ти вярвам? – попита ме той, след като приключи самоизтезанието си без да постигне конкретен резултат.

– Ами защото не си в особено добро положение да си позволиш лукса да не ми вярваш! Доста народ измря без видима причина и това не е случайно. Но какво ти говоря! Нали точно ти пречука пиколото на Сандра!

Моят приятел леко прехапа долната си устна и ме загледа напрегнато при тези ми думи. Общо взето, не можех да съм сигурен, че е той, но като се замислех, нямаше кой друг. Убеден бях, че работата е загрубяла, щом снимките бяха изчезнали от Итърнити и шефът му вероятно го бе пратил или за да отмъсти на Сандра, или за да сплаши нас с Лара.

– Не би могъл да знаеш това? – изсумтя след малко Борис, все още чудейки се дали не спекулирам.

– Да, ама знам! И хич не се хаби да съчиняваш глупави истории. И без друго, не си особено добър в тая работа! – отвърнах му самодоволно и за всеки случай, станах да отъркам пистолета си в бузата му. – Не знам единствено откъде шефът ти е дочул, че глупакът се е раздрънкал.

– Ами, той сам дойде да си каже – призна си накрая Благовейни под натиска на обстоятелствата, в случая – моят лош Магнум в лицето му.

– Сам е дошъл да си каже?

– Беше уплашен и поиска среща, на която си призна, че си слухтял по отношение на шефа и Сандра. Мислеше, че така си спасява кожата и твърдеше, че ти е преметнал. Не знам, може би очакваше награда или нещо такова.

– Сигурен бях! – отвърнах многозначително и го потупах с дулото по бедрото. – Но знаеш ли, срамота е все пак, че шефът ти експлоатира сакати хора по този начин! И докато сме на темата, ти какво всъщност му каза след нашето посещение онази вечер?

Бодигардът силно стисна зъби, сякаш току-що бях поискал да узная подробности за първата любовна среща на баба му и за дефлорацията й. Отне му сигурно цели три минути да мисли, а също и още една подкана от моя страна.

– Нищо не съм му казвал – отговори накрая.

– Не ти вярвам – изръмжах аз и отново плъзнах пистолета към коляното му.

Както си беше емоционално разклатен, той изведнъж подскочи като ужилен чак до тавана.

– Шегуваш ли се? – изпищя в ухото ми. – Той щеше да ме убие, ако му бях признал, че съм ви изпуснал!

– Ама, ти нали твърдеше, че е най-благият шеф на света? – иронизирах го аз.

– Пробутах му, че съм се прострелял докато си чистя пистолета!

Аз едва не прихнах да се смея на глас. По-голяма глупост от това не бях чувал – и тригодишно хлапе щеше да измисли по-завладяваща история. От друга страна обаче, звучеше правдоподобно, защото Танака – „шефът-мечта“ – действително щеше да го убие за подобно нещо, а той беше още жив.

В крайна сметка, тихо подсмихвайки се, аз само се върнах да седна на бюрото.

– Наистина ли смяташ да ме пуснеш? – попита след малко моят висящ като прилеп от тавана приятел, след като не издържа на поредната пауза подплатена със сръбване от уискито ми, целяща да напрегне нервната му система.

– Ще видим – казах уклончиво. – Харесваш ми донякъде, ако трябва да бъда честен. Малко по-сговорлив си от пиколото в хотела, което винаги ще тежи на съвестта ти!

– Чух, че си успял да се отървеш от трупа – добави пленникът ми и отново си раздруса ръката на полюлея, за да раздвижи кръвта й.

– Правилно си чул. А сега ми кажи за Курвало!

– Какво за него? – внезапно се сепна той като усети, че ще навлезем в по-опасни води.

– Ти дай, каквото знаеш, пък аз ще реша дали ми харесва – отвърнах.

– Ами, нали ти казах всичко, което знам. Човекът си пада по курвите, това е!

– Да, ама тая работа ми е ясна и без твоята помощ! – започнах пак да се сърдя. – Искам да ме изненадаш, ако ще правим сделка!

Моят затворник се замисли за кратко.

– Предполагам, че е извратено доста копеле – продължи след малко. – Шефът редовно му праща по някоя от новите танцьорки. Някои от момичетата дори остават там след това.

– Така ли? – незабавно наострих уши аз. – Какво искаш да кажеш, че остават там? Че изчезват ли?

– Не мога да знам дали изчезват или не. Просто не се връщат обратно в бара.

– И въпреки всичко, Танака продължава да му праща нови?

Борис нищо не отговори – само ме погледна неопределено. Може би се страхуваше, че отива твърде далеч, а може би страхът му от мен започваше вече да губи силата си. За жалост обаче, никак не ми се играеше на бияч за да му помагам с допълнителна стимулация.

– А шефът ти какво получава в замяна на услугата? – все пак настоях аз. – Протекция?

Той продължи да мълчи.

Загледах се замислено в чашата си. Цялата тази история започваше да става все по-объркана. До момента, в който нещата се ограничаваха до канал за разпространение на наркотици, всичко беше ясно. Само че после, когато цъфна изнудването, вече не изглеждаше толкова просто. Човек не зарязва печелившия си бизнес ей-така! Ако го прави, то обикновено значи, че нещо се е променило в играта и мизата се е вдигнала – сигурен бях, че случаят с Танака е точно такъв.

– Слушай, да си мяркал наскоро курвата с пеперудените гащи? – вдигнах отново глава към Борис с намерение да приключа с разпита му. Той беше никой все пак и не можеше да ми каже кой знае колко. – Много ми се ще да разменя няколко думи с нея!

Бодигардът сви рамене и накара полюлея да се разшуми над главата му.

– Рядко я виждам да се мярка в бара напоследък. – отвърна. – Защо не опиташ край Виля Нуева?

– Ами, не се ми сещаш защо? Защото там прилича на военна зона – усмихнах му се. – Както и да е, не ти ли се струва, че тя се държи по-особено от останалите курви, които се навъртат в Итърнити? На вид изглежда долнопробна, но по-скоро целенасочено и подозирам, че това е номера й.

Моят висящ затворник ме загледа странно учуден.

– Отначало не изобщо беше така – каза. – Беше си съвсем обикновена курва, но малко след като се сдуши с Курвало, сякаш й порасна работата. Напоследък ми се струва, че го консултира за нещо. Те двамата са си просто лика-прилика!

Аз свих устни, замислен. През цялото време нещо ми бе подсказвало, че тая мацка е твърде амбициозна и вероятно сменя лагерите като носни кърпи, но за съжаление, когато ми беше паднала в ръцете, още не разполагах с достатъчно информация и тя ме подведе. Сега, след като русият пърхотко се оказа, че е стигнал до същия извод като мен, това изведнъж ми се стори подозрително. Освен това, моят нов приятел ми стана някак симпатичен и нямах основания да не му вярвам. Въобще не приличаше на горилата, с която си мерехме пищовите по стълбите.

– Знаеш ли какво? – реших да го посъветвам приятелски, ставайки от бюрото. – На твое място, въобще не бих се задържал на сегашната си месторабота. Мисля че е крайно време да си потърсиш нещо по-спокойно!

– Какво искаш да кажеш? – попита ме той и за миг ми се стори искрен. Може би все пак не беше чак толкова тъп и имаше шанс да се измъкне навреме.

– Искам да кажа, че когато шефът ти и Курвало кръстосат шпагите си, а това, повярвай ми, ще стане много скоро, няма да ти се иска да си някъде наоколо! То след това, вероятно няма и да остане причина защо да седиш.

Благовейни се замисли застинал и вперил очи в мен с чаша в ръката си. Още не беше отпил нито глътка от нея.

– Може би – отвърна след малко, но по-скоро на себе си. – А ти защо толкова упорито се тикаш между тях тогава?

Аз само поклатих глава и нищо не отговорих. Набързо довърших питието си, оставих го на бюрото и мълчаливо тръгнах да си ходя. Май нямаше какво повече да искам от човек като него. Всичко вече ми подсказваше, че трябва да насоча усилията си към Виля Нуева.

– Нали не е възможно – след малко внезапно се спрях и се обърнах назад към полюлея, – случайно да имаш представа къде е мацката, с която бях, когато се гонихме из бара?

Очите му ме погледнаха с искрено учудване. Нито едно мускулче на лицето му не показа, че се опитва да скрие нещо.

– Мислех, че е с тебе! Не е ли?

– Да. И аз така мислех – измърморих и замислено се отправих назад към вратата, – допреди дни.

Точно бях прекрачил в миниатюрното му като от детски строителен комплект коридорче, когато гласът му ме застигна силно притеснен.

– Спри, не си отивай! – чух го да казва.

– Защо? Ще ти бъде тъжно ли? – обърнах се изненадан.

Той се размърда несигурно и хвърли изпълнен с надежда поглед към бюрото, където бях оставил ключа от белезниците и пистолета му. Явно затова не искаше да си отивам! Изглеждаше наистина комично така окован с чаша с уиски и с патерица в ръка, но аз просто му се усмихнах криво и си излязох навън.

Преиграваше – нямаше никаква нужда от помощ. Беше само един полюлей все пак, а той – към два метра висок. Предполагам, че с малко по-рязко дръпване щеше да го изтръгне от тавана, освен ако не му бе подарък от Луи XIV, в който случай щеше да бъде поставен пред наистина трудната дилема да избира между свободата си и антикварната си ценност. При всички положения, не ми се мислеше за него в момента – мен ме бяха оковали за радиатора преди две седмици и пак се бях оправил!

Аз бързо се спуснах надолу по стълбите и три-четири минути по-късно се вмъкнах в колата си. През това време, русият ми приятел спокойно можеше да прежали загубите си, да докопа пистолета и да ме догони, но нещо ми подсказваше, че няма да го направи. Нещо ми подсказваше също, че и този път няма да каже нищо на шефа си. Освен това, бях почти сигурен, че го виждам за последно през живота си.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 26 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу