logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
27


Запалих Форда и тромаво потеглих надолу по улицата. Беше рано следобед и августовският ден изглеждаше още далеч от разцвета на силите си. Тепърва му предстояха славни мигове около четиридесет и петото деление. Реших, че не мога да изпусна такъв блестящ природен спектакъл и се заклех да не се прибирам у дома, поне докато не се изпотя хубавичко и не сваля десетина килограма. Тъкмо сега му беше времето!

Подкарах към края на града. Дълбоко унесен в размисли и решен да се махна от него, стигнах до околовръстната магистрала, прекосих я на детелината и отпраших нататък в дълбоката провинция. Исках да видя докъде мога да стигна. Карах на юг в продължение на няколко дни и постепенно пейзажът започна да се променя – стана тропически, а хората наоколо – все по-мургави и безгрижни. Накрая се добрах до брега на Карибско море, оставих колата и се бухнах в него плувайки, докато не се озовах в Санта Лучия. Там се спрях уморен и реших да прекарам остатъка от дните си в щастлив и разгулен живот. Това беше мястото за мен!

Разбира се, като едно безкрайно отговорно частно ченге, което никога не оставя работата си недовършена, още в началото на пътешествието си – около двадесетина минути след околовръстното – аз се отбих за кратко от пътя да свърша някои изостанали неща от предния ден. Предвидливо намалих скоростта на метри преди познатата ми табела „Виля Нуева“ да прелети край колата ми и сетне по стар навик, я мушнах под едно дърво. После излязох и тръгнах да се поразходя из района с ръце пъхнати в джобовете.

Беше наистина прекрасна разходка сред природата. Направо вълшебна: птичките пееха успокояващо в шубраците, листата на дърветата тихо шумулкаха, ромонът на поточетата нежно чуруликаше, а вятърът… вятърът просто си духаше. Единствено слънцето не успя да намери нищо по-романтично, с което да се включи в пасторалната идилия, освен да жули безмилостно де що види да шава под себе си.

Не след дълго, все така безгрижно разхождайки се, аз попаднах на някакъв чудноват задник, който мързеливо се поклащаше насред полския пейзаж и понеже действително не бях чувал за задник без собственик, реших да се приближа тихо и да го поздравя. Направих няколко малки крачки зад него, а слънцето яростно се фокусира върху тила ми и като лупа започна бавно да прогаря дупка към мозъка ми. Затова и вдигнах ръка да се предпазя. Сетне се приближих още.

Сянката ми безшумно се плъзна пред мен и небрежно полегна върху задника, докато пръстите на ръката ми, с която бършех мокрото си чело, чевръсто оформиха в прахта далечна възстановка на битката между Херкулес и Лернейската хидра. Точно тогава, задникът подскочи уплашено и неочаквано се оформи пред очите ми като човешка фигура, която пък за малко не се обезглави на телта на оградата, под която се беше надупила!

– Ти какво душиш там долу, бе?! – строго изръмжах аз на появилия се изневиделица собственик на гъза.

Човекът нервно ме погледна в пристъп на паника и след като ме разпозна, моментално се нацупи.

– Пак ли си ти! – възкликна недоволно.

– Пак съм аз, я! Кой да е?

– Ти си ченге. Проучих те! – вместо поздрав ми се сопна моят отколешен и най-добър приятел – папаракът.

– Така ли? Ама, ти си бил и умен, бе! – реших да му направя комплимент.

– Подиграваш ли ми се?

– Не! Възхищавам ти се!

– Аз пък мисля, че ми се подиграваш! – стисна юмруци властелинът на черния пояс.

Примиренчески вдигнах рамене. Така май нямаше да стигнем до никъде, затова измъкнах снимката на Соня и Курвало от джоба си и я размахах пред носа му. Очите му веднага се окръглиха като джанки и започнаха да се въртят в орбитите си, следвайки я алчно. По едно време направо се уплаших, че ще го хипнотизирам!

– Откъде я взе? – все пак успя да се откъсне от спиритуалното си изживяване моят човек и да ме попита с известна доза страхопочитание в гласа.

– Аз ги снимах! – гордо се изпъчих, придавайки си колкото се може по-важен вид.

Той ме погледна с известно съмнение, но сетне реши, че може и да не го будалкам. Лигите му буквално течаха.

– Личи си – каза ми. – Не е особено професионална, но именно поради този факт, ще хване вяра. Само за компромат е!

– За какъв компромат говориш? Че то си е самата истина, бе! – отвърнах. – Искаш ли я?

Папаракът видимо се разтрепери. Очите му зашариха безконтролно насам-натам, пръстите му се вкопчиха един в друг, тялото му започна да се гърчи, все едно че му се ака и изобщо, взе да издава жалостиви, скимтящи звуци като някое осиротяло морско свинче.

Аз доволно поклатих глава и едва се сдържах да не отъркам снимката в брадата си. Точно такъв ефект бях очаквал!

– А какво ще искаш в замяна? – усети се копелето, след като еуфорията от мечтателната му самозабрава попремина донякъде.

Разсеяно се почесах по главата. Това май не го бях измислил още!

– Какво ще кажеш да влезеш вътре и да поотвличаш вниманието в двора – рекох да импровизирам, – докато аз се промъкна в сградата? Става ли така?

Той ме погледна учудено и завъртя глава назад, хвърляйки един бърз поглед към имението. Едва сега забелязах, че в градината отпред, всъщност се разхождаха няколко неприятно едри ротвайлера – досущ като затворници с доживотни присъди, чието единствено останало забавление в живота бе разкъсването на малоумници. Явно охраната си беше взела поука от предния път!

– Ти с всичкия ли си? – попита ме направо папаракът. – Да ти се виждам изкукал?

– Ами, преди малко ми изглеждаше доста навит!

– Преди малко още не знаех, че ти пък си чак толкова отвит! – той направи знак с ръка, че съм тралала.

– Ами, тогава – свих демонстративно рамене и прибрах снимката в джоба си, – имам и други материали, които струват по-евтино. За тях, трябва просто да вдигаш шум оттук. Може пък и това да вземе да свърши работа!

Аз бръкнах в един от другите си джобове като някакъв стар амбулантен търговец, който вади боклуци отвсякъде и измъкнах снимката, която Лара ми показа като се срещнахме още в началото. За по-сигурно, бях отрязал курвата и двете отрепки от нея, за да не вземе някой да ги разпознае, докато я показвах насам-натам, търсейки Соня.

Моят човек веднага се хвърли настървено към ръката ми. След бегло проучване, вече не беше толкова въодушевен.

– Това от общата снимка на випуска в гимназията ли го клъцна? – попита ме разочаровано.

Имаше предвид, че е изрезка. Размерите на скромното парченце бяха около три на пет сантиметра. Аз свих раздразнено устни.

– Какво да ти кажа! Като не искаш да рискуваш, тогава завинаги ще стоиш тук и ще броиш мухите, докато гледаш как другите прибират Пулицър след Пулицър!

Той хвърли още един поглед към ръката ми.

– Заклана ли е? – усъмни се не особено заинтригувано.

– Не. Просто снимката е оклепана с кетчуп.

– И въпреки всичко, не става! – заклати глава моят човек. – Няма никаква доказателствена тежест – някакво си лице и нищо повече! Все едно да ти покажа моя снимка и да ти кажа, че съм първият човек стъпил на Луната, само че, за съжаление, не се вижда Луната!

– Както искаш! – невъзмутимо си прибрах и втория материал. Явно днес нямаше да стане търговия!

Сетне разсеяно погледнах надолу към мястото, където приятелчето се дупеше до преди минути. Там, в оградата, зееше дупка от разръфана тел – четиридесет на четиридесет сантиметра. Изглеждаше така, сякаш банда тасманийски дяволи си бяха точили зъбите на нея. Направи ми силно впечатление, че и тънките жици, които с Лара взехме за част от системата за сигурност, също бяха разкъсани в тази им част.

– Открих я преди малко – отбеляза папаракът след като проследи погледа ми. – Тъкмо се чудех как може да се използва. Нито за миг не ми хрумна твоята идея обаче!

– Защото не мислиш с размах – обвиних го аз.

Той ме погледна нацупено и ме попита:

– Като си толкова отворен, защо не ми помогна предния път, ами само зяпа отстрани като някой путьо?

– Ами, защото не бяхме толкова близки приятели като сега – обясних му невъзмутимо. – Тогава нямах и представа, че си такъв сърдечен човек!

След това, за да не започнем пак да се надхващаме напразно и горилите пак да дотърчат да го бият, а аз да трябва да си тръгна с колата без нищо, реших да му пусна малко дюшеш. Бръкнах в джоба си за трети път и отново измъкнах снимката на Соня с Курвало. Усетих как косата му се наелектризира и щръкна, а зъбите му заскърцаха от близостта й.

– Слушай! За да видиш все пак, че съм душа човек – започнах небрежно, – срещу скромна информация ще ти дам да я снимаш с фотоапарата. Какво ще кажеш, а? Като гледам тая машинка на врата ти, може дори да я изкараш по-хубава и от моята!

Той нервно преглътна.

– Каква точно информация искаш?

– Ами, не съм сигурен. Трябва ми нещо за Курвало. Ти какво знаеш за него?

– А в замяна, ти ще ми кажеш ли какво знаеш? – лукаво попита копелето.

– Ами защо не!

– Добре – съгласи се накрая папаракът. – Мисля че тоя тип върти търговия с момичета оттук, извратенякът му с извратеняк! От един месец се опитвам да докопам нещо на прозорците, но те държат кепенците винаги спуснати. Предпазливи са!

– Какво искаш да кажеш с думата „търговия“? Че си е уредил бардак ли?

Моят приятел цъкна с език.

– Ха, бардак! Твърде е болен, за да държи обикновен бардак!

– Ами…? – все още не можех да разбера.

– Според мен курвите, които влизат, въобще не излизат обратно.

Аз се сепнах. Веднага си спомних за думите на Борис, че момичетата от бара, които идвали във Вуля Нуева никога не се връщали в Итърнити.

– Какво значи, че не излизат? Не ми се вярва да си ги колекционира в мазето! – все пак се усъмних, защото ми прозвуча някак нереално. – Глупакът се кандидатира за Президент и рискът е прекалено голям, не мислиш ли?

Папаракът нищо не отговори и само бръкна в чантичката си да извади нещо. Оказа се тесте със снимки. Избра няколко и ми ги показа, без да ми даде да ги пипам. Подозрително пишлеме си беше и това си е!

Аз се наведох напред и погледнах към тях. Беше серия, направена през филтър за нощно снимане. Някои от кадрите изглеждаха детайлни и много добре осветени на фона на фаровете на няколко джипа. Виждаха се неголяма група момичета, оковани в белезници, които четири горили превеждаха през същият този двор, който стоеше пред нас в момента. Интересно, но една от фигурите ми се стори някак позната!

Аз бързо извадих липсващите парчета от снимката на Соня с отрепките. Сглобих пъзела и го приближих за сравнение. Пеперудата се оказа общият елемент. Тя присъстваше и в моите и в тези на папарака материали, но за разлика от останалата „стока“, не беше окована. Също така не носеше емблематичния си бял си панталон, а обикновени джинси.

– Кога си я правил тази? – попитах и чукнах с пръст по фотото.

– Преди около седмица. Трябваше да вися денонощно тук, за да докопам нещо. Нали ти казах – денем са адски предпазливи!

Отново почуках с пръст по снимката, посочвайки втора позната фигура.

– Това маце съм го виждал. Работеше в Среднощна среща като сервитьорка допреди две седмици. Наскоро ми казаха, че малко след това се е преместила в Итърнити.

Сочех му Сиси Боата. Всъщност се чувствах доста гузно и не можах да повярвам на очите си! Горкото момиче се бе чупило от ресторанта именно заради инцидента с мен и ако не бе станало така, може би никога нямаше да отиде в Итърнити и от там да попадне в „трудовия“ лагер на Курвало!

Моят приятел внезапно се оживи.

– Итърнити, дето е край моста на околовръстното ли?

– Същото. Шефът му явно има допирни точки с тузаря ей-там вътре и му осигурява момичета. Ти какво мислиш, че става с тях като дойдат тук?

Папаракът сви устни.

– Има два варианта – описа ми ги. – Или онзи перверзник снима нестандартно порно, за да го продава, или просто си го прави за лично удоволствие.

– Какво значи нестандартно?

– Значи, че „звездите“, които се снимат, участват в последния филм в живота си!

– Айде бе! – настръхнах аз, опитвайки се да не му вярвам. Ако Соня се намираше в имението, работата наистина щеше да е адски зле. А още по-лошото беше, че и Лара вече можеше да е там. – Ти откъде можеш да знаеш подобно нещо?

Той ме изгледа снизходително и изпухтя.

– Ами, какво да ти кажа? Ако на едно място най-редовно влизат курви и никога нищо не излиза обратно, ти как ще направиш математиката? Както сам го каза, едва ли си ги колекционира в мазето. По-скоро във фризера!

Аз отново настръхнах.

– Откога каза, че висиш наоколо?

– От около две седмици.

– Денонощно?

– Е, денонощно! Нали трябва да ям и така нататък. Да речем през нощ.

През нощ означаваше, че копелето действително щеше да засече поне веднъж нещо да излиза оттам. Аз бързо му подадох снимката на Соня с Курвало и нервно се огледах. Отстрани вероятно доста приличахме на тийнейджъри, които си разменяха порно с голи мадами. За такова нещо, тук обаче биеха!

– Давай, снимай я! – подканих го след това. – Бих ти я дал, но не знам, дали няма да имам нужда от нея като разменна монета.

Той възбудено сграбчи чудовищния си фотоапарат, с който със сигурност можеше да проникне даже в гъза на лисица в дъното на дупката й, и го откачи от врата си. Нагласи светкавицата, щракна няколко пози на земята, от които близките свраки се разхвърчаха панически, помислили, че се задава гръмотевична буря и накрая взе фотографията в ръка, поглеждайки я с нескрито любопитство.

– А какво, по дяволите, означава това? – попита ме изненадано, обръщайки гърба й.

Аз направо се ококорих от изненада. Там имаше нещо написано и то гласеше: „Налага се да изчезна за известно време. Ще ти се обадя, ако мога!“. За първи път го виждах! За беда обаче, не бях виждал почерка на Лара и не можех да преценя дали е писано от нея или не, макар че логиката говореше за първото.

– Нищо особено – измърморих объркано. – По погрешка написах нещо на гаджето си отзад.

– За в бъдеще, трябва да пазиш повече неща като тези! – каза ми нравоучително папаракът и ми върна фотографията. – Това е оригинал. Ако се стигне до нещо повече от скандал, ще е страшно ценна.

– Ще я пазя! – обещах аз.

Ние бързо се отдалечихме от оградата, защото откъм имението настъпи някакво раздвижване и то съвсем очаквано, събуди болезнен спомен у моя приятел. Аз все пак, още не му бях засвидетелствал раболепната си лоялност и не давах никакви признаци, че съм готов да се хвърля в огъня и да умра заради него.

Разменихме си трескаво телефоните, прибрахме материалите си и се качихме всеки в своята си кола. Съвсем преди да се разделим, на мен неочаквано ми хрумна да го попитам за двамата странни албиноси с хавайските ризи, които толкова ме тормозеха в последно време. Копелето беше копой – можеше и да знае нещо! За моя огромна изненада, той веднага загря за кого говоря.

– Сещам се за тях! – подвикна ми през отворения прозорец на потрошения си Олдсмобил. – Странни птици са – агенти на ФБР! Навъртат се около Курвало, но не знам дали по същата причина.

– ФБР? – учудих се аз. – Повече ми приличат на две затлъстели канарчета, които са загубили оперението си и са останали по дребни гащи!

– Не. Доколкото знам се казват Мъли и Скълдър, но май са си разменили имената, за да не ги разпознават лесно!

После той ми махна с ръка и отпраши сред облак от прах надолу към града. След него потеглих и аз, но скоро го изгубих от погледа си. Явно бързаше да материализира в компроматни активи фотографията, която бе заснел. Надявах се да излезе все нещо от ентусиазма му!

Половин час по-късно, аз прекосих полето, мушнах се отново под околовръстното и навлязох в града, насочвайки се към къщи. През целия път не можех да се отърся от шокиращото съобщение, което папаракът бе намерил на гърба на снимката ми. Не спирах да се чудя как не ми бе хрумнало да погледна отзад. Страшен детектив съм – няма що! Озадачаваше ме въпросът, кой го е писал – Соня, отрепките или Лара. Ако беше Лара, това автоматично означаваше, че е послание, отправено към мен. Най-много от всичко обаче ме тормозеше думата „ако“ в „ще ти се обадя, ако мога“. Караше ме да си мисля най-лошото.

Точно с такива грижи в главата си, след още половин час се добрах до кооперацията ми. Намерих свободно място за паркиране до цветарница и унесено се измъкнах от Форда. Изобщо не ми хрумна да се огледам. Чух единствено рязък шум от двигател на кола някъде близо до мен и свирене на гуми и изведнъж, спомняйки си за черния Мерцедес, който потопи в олово близката месарница, аз се хвърлих на земята, без да знам защо.

Върху ми моментално се посипа цял водопад от стъкла. Чуха се и изстрели. За щастие, никое от парчетата не успя да ме нарани. Като в транс, аз посегнах към пистолета си, но вече беше късно за реакция – докато се опомня, похитителите ми бяха духнали. Остана само да се чува заглъхващият шум от двигателя им в далечината.

След малко, предпазливо се понадигнах и се огледах. Улицата се простираше празна наоколо и нямаше никакви свидетели. Може би все пак някой бе видял нещо от прозореца си, но едва ли щеше да си покаже носа навън, камо ли да свидетелства. Всъщност, аз нямах и намерение да вдигам шум и да викам полиция – просто нямаше смисъл. Нито щяха да ми помогнат, нито имах време да се разправям с тях.

Именно затова, само се обърнах и се качих обратно в колата да открия някакво друго място за паркиране по далеч от злополучната цветарница. Сетне нервно въртейки глава като сурикат на пост, бързо притичах до сградата и се качих горе у дома. Слава Богу, никой не ме чакаше там!


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 27 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу