logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
28


Скандалът се разрази още на другата сутрин. Просто не можах да повярвам как всички вестници успяха да спрат вече дадените си за набор и печат страници и да ги заместят с актуалните толкова бързо. Изданията бяха претъпкани с всякакви материали за шефа на Федералната Агенция за Борба с Наркотиците – Джон Курвало и за неговите странни мании. Моят човек, който се оказа журналист на свободна практика на име Закари Карпентър, по много хитър начин – чрез множество псевдоними, пробута историята си на една камара редакции и се превърна в звезда за една-единствена нощ. И всичко това, благодарение на мен!

Първо, стана ясно, че имението на Курвало – Виля Нуева било на самата щатска граница – останала не съвсем уточнена още след войната с Мексико през четиридесет и шеста на миналия век и в резултат на объркването, не било сигурно под чия юрисдикция е. От съседния щат, между другото, твърдяха абсолютно същото и също отричаха да е на тяхна територия.

Говореше се, че в ранчото ставали адски странни неща, като това: че вътре се снимали порнофилми; произвеждали се синтетични наркотици; имало тайна лаборатория за разработване на биологични оръжия; робството там изобщо не било отменено след приемането на Тринадесетата поправка; компасите спирали да се въртят в местността поради особености на магнитното поле; както и че отдолу била прокопана цяла мрежа от тунели, използвани от Илюминатите да управляват света или че дори извънземните са си направили щаб квартира в гаража отзад, след като тайно са завладели Земята, без никой от жителите й да усети!

Разбира се, по-сериозните вестници страняха от подобни нелепи твърдения и повечето от тях изразяваха съмнения, че шефът на ФАБН в действителност бил сериозно зависим от наркотиците и страдал от форма на параноична шизофрения, която го карала да вярва, че е безсмъртен. Точно на това се дължали голяма част от импровизациите му в общественото пространство и в медиите напоследък.

Имаше издания, които все още продължаваха да спазват добрия тон на някогашната журналистика като „Вашингтон Поуст“, който излизаше с цял брой посветен на личността на Курвало – от детството му в негърските предградия на Монтгомъри, през кратката му младежка кариера в Ку Клукс Клан и сетне до случайното му и внезапното втурване в конвенционалната политика, когато дарената от него сперма послужила на дълго време бездетния стар спийкър на Камарата на представителите – Джак Хорнър Джаксън да се сдобие със син. От там насетне, успехът в политическата му кариера бил шеметен и изпъстрен с множество скандали.

„Лос Анджелис Таймс“ припомняше безбройните „циркаджийски“ прояви на „политика“ по различни фестивали и улични празненства, както и коментарът му по повод идеята на част от демократите за легализиране на гей-браковете на федерално ниво. В пристъп на афект, той ги наричаше „сухи, изкуфели путарници с малки пишки, растящи навътре в гъза им“, каквото и да значеше това всъщност! Естествено, половината думи в изявлението му бяха изписани с емблематичните звездички по средата, та в крайна сметка, общо взето, почти нищо не се разбираше от казаното.

Тексаската Комунистическа Партия пък напротив – въздигаше шефа на ФАБН в култ и му приписваше идеята да се национализират петролните платформи в Мексиканския залив и с парите да се осигурят помощи за безработните във вид на ваучери за курви и наркотици. Това щяло окончателно да въдвори ред в страната и да потуши надигащото се расовото напрежение. ТКП изцяло подкрепяше независимата – след предстоящата му оставка – кандидатура на Курвало за президент и твърдеше, че деветдесет и девет процента от населението също го подкрепяло, но ФБР и ЦРУ цензурирали медиите и потулвали този факт.

Колкото до жълтурките, те – напълно очаквано – залагаха на яркото и пищно визуализиране на скандала и поради това, повечето от тях слагаха акцента си върху огромния, син вибратор от снимката. Някъде, изданията го украсяваха с коледни камбанки и звънчета, а другаде го мултиплицираха заедно със Соня, за да могат всички клонинги с комбинирани усилия да запълнят и други важни отверстия на бъдещия президент на Америка.

След около половин час, аз уморено хвърлих камарата от вестници, която бях отскочил да купя и станах да изляза на балкона. Такова количество преса накуп не бях чел през целия си живот досега. Навън, времето тъкмо чупеше първите си рекорди и улицата отдолу интензивно се опразваше. Фордът ми кротко се разтапяше на мястото си и въобще никъде не се забелязваха признаци, че над важната персона на Мърфи Мелроу наскоро е бил извършван вероломен опит за покушение. Витрината на цветарницата си седеше все така потрошена и явно никой не се интересуваше от състоянието й, все едно беше забравена телефонна будка.

Аз сънено се прозинах и се вмъкнах вътре. Трябваше да реша какво да правя оттук насетне. Общо взето, бях позациклил и поизчерпал ходовете си. Сега ми оставаше единствено да чакам някое от действащите лица да се изнерви и да направи грешна стъпка. Ако трябваше да съм честен, изобщо не знаех защо продължавам да се занимавам с тази история, при положение че Лара я нямаше никаква за да ми плати, а и Соня можеше отдавна да не е жива.

Героят Мърфи обаче никога не постъпва така! Той упорито като куче довежда всяка захваната работа докрай и защитава интересите на всички останали до дупка, с изключение на своите собствени. Да, има и такива глупаци по света! В интерес на истината, тайничко все още се надявах Лара да изникне отнякъде с вълшебните си джобове и да ме окъпе с петролното си злато. Нямах и избор, освен да вярвам в коледната магия, защото иначе трябваше за взема самолета и да се преселя в някоя сламена колиба в Гваделупа, за да ловя риба и да бера кокосови орехи, защото тук явно не можех да се издържам. Между другото, тази идея ми се струваше все по-привлекателна напоследък.

И за да докажа на себе си, че и моята персона също се намира в кръга на интересите ми понякога, аз реших да приключа най-сетне с едно твърде дълго отлагано начинание – изчистването на къщата и изпирането на всичко чак до последния парцал в нея. Дори фактът, че се оказа че телефонът ми е вече спрян, не успя да ме разсее достатъчно, че да ме отклони от целта ми. Запазвайки градивното си мислене, след има-няма един час размотаване, се захванах за работа.

Както обикновено, веднага щом започнах, списъкът със задачите взе да набъбва и да ме засипва на талази, подобно на мусонен порой. Този път, аз не се огънах. Като една трудолюбива и сръчна катеричка, бясно заотмятах едно след друго, след трето, след пето; трупах орехчета и изхвърлях акита и някъде по обяд – подгонен от инерцията – без малко да сляза долу на улицата и да я измета цялата чак до съседния квартал.

След като приключих напълно със задачите си, аз уморено хвърлих оръдията си на труда на пода, тръшнах се скапан във фотьойла, и понеже не можех да гледам „Том и Джери“, хванах възглавницата под мен, за да я поизпъна напред и да се отпусна по-добре. Точно тогава и точно така, неочаквано открих дълго търсения от мен къде ли не, тайнствен доклад до инспектор Грийнсбъро. Той просто изпадна отдолу.

Аз се ококорих невярващ на очите си и се наведох да го вдигна. Действително се оказа докладът ми. Е, не изглеждаше съвсем като доклад, а по-скоро като проектодоклад или като есе в свободен стил, на тема: „Какъв голям глупак съм аз и колко време ми отне докато го разбера“. Общо взето, писанието, което обхващаше всичко на всичко страница и половина, следваше почти плътно онова, което така или иначе бях открил досега, но с дата, още от преди две седмици!

Изведнъж се почувствах като някакъв Бугенвил, който все открива открити от някой друг територии. Отвратително чувство! На всичкото отгоре, съвсем нищичко не успях да добавя към цялостната картина на случая ми досега. Единствено си преговорих онова, което вече знаех.

Силно подтиснат и омерзен, аз ядосано хвърлих листовете на пода без дори да успея да разбера защо не ги бях изпратил на Грийнсбъро или пък защо така добре ги бях скрил от себе си. Надигнах се от креслото кисел, но все пак благодарен на съдбата, че успях да изчистя преди да се случи всичко това, защото в противен случай, сега едва ли щях да намеря сили у себе си да го сторя. Накрая реших, че просто трябва да изляза от къщи, понеже вече не ме свърташе у дома. Реших, че трябва да ида някъде и да се наям от яд! И без друго, отдавна имах нужда, след всичкото размотаване по барове и кръчми и наливане с алкохол.

Облякох се набързо, смъкнах се надолу по стълбището и изтичах до колата. Тя ме посрещна с радостно мъркане и ентусиазирано се хвърли напред към нови приключения, но за нейно съжаление, след около петнадесетина минути, трябваше нервно да закове гуми пред някакво долнопробно бистро наречено „Лоукъл“, за да мога аз да се напъхам вътре. Излязох и точно тъй и постъпих – напъхах се вътре и се тръшнах на едно сепаре до прозореца, оглеждайки се за някой, на когото да поръчам да ми донесе целия свят.

Сервитьорката, с вид на излязло от машина на времето копие на Мерилин Монро, долази само след секунди и ме погледна безкрайно отегчена. Изглеждаше така, сякаш току-що бе разбрала, че е клонинг и животът й няма никакъв смисъл. После тя мудно взе да записва поръчката ми, хвърляйки ми многозначителни погледи след всяко нещо, което поисках – салата айсберг, печено пиле, купа с пържени картофи, сос Мандрагора, ръжено хлебче и огромна, ледена бира. Имах натрапчивото усещане, че мацката се смяташе за личния ми диетолог и в момента, никак не беше доволна от мен. Накрая, момичето все пак си врътна разкошния задник, което накара роклята й за момент да се вирне във въздуха и замина да изпълнява поръчката ми.

За моя изненада, не ми се наложи да чакам особено дълго. След съвсем мъничко, Мерилин се дотътри обратно и мълчаливо ми сервира едно студено пиле, което освен това, май се оказа и живо, защото алчно зобеше от картофите ми с шия побита в тях. Когато тя си замина, аз се пресегнах и бързо го доубих с лъжицата си за да защитя собствеността си, след което се огледах и зарових оръжието на престъплението в салатата – с идеята да прикрия следите си. Накрая хванах вилицата и се захванах за работа.

За съжаление, не ми беше писано да се наям от яд през този ден! Тъкмо се бях захванал да тъпча устата си с картофи, когато някакъв Шевролет бавно спря отпред пред заведението. Аз го погледнах разсеяно и направих опит да набуча пилето за врата, заплашвайки го с разчленяване, но то – в знак на отмъщение – подло се изплъзна от ръцете ми и подскочи, забивайки коляното на отрязания си крак право в носа ми. Яростно гепих бившото животно зад крилата и впих пръсти в ребрата му, предвкусвайки победата си, когато от гъза му се изцърка цял гейзер от сос и мазнина и не особено дискретно се изпльока върху най-скъпото ми!

Аз погледнах надолу вбесен и буквално кипнах. Дюкянът ми беше целия омазан с плънка и това направо нямаше измиване – щеше да се наложи да си ходя така чак до вкъщи! Озверял до полуда, изръмжах като див звяр, в резултат на което лъжицата изпълзя от скривалището си в салатата и побягна от масата ми, а аз грабнах ножа и го развъртях с яростта на току-що уволнен самурай. Пилето изпищя жално и се приготви да срещне съдбата си, докато аз тържествувайки, злорадо се надвесвах над него.

И веднага след това, отчаяно се хвърлих долу под новото на отсрещната облегалка!

Звънчето над входа на бистрото внезапно издрънча и вътре небрежно се намъкнаха двамата албиноси с хавайските ризи, които от толкова отдавна дебнех. Те ме накараха да се сниша още повече, след което се втренчих в тях иззад страничния ръб на канапето.

Беше наистина невероятен късмет! Толкова отдавна съдбата не ме бе бонифицирала така, че в никакъв случай не трябваше да ги изпускам. Зачудих се как да се прикрия по-успешно и за мъничко да грабна салатата от купата и да я разпръсна върху главата си за маскировка. Хубаво, че в последния момент се сетих, че не съм във Виетнам и по-скоро щях да привлека вниманието с подобен акт.

Двете затлъстели канарчета с шарените ризи мързеливо се приближиха до едно сепаре до вратата и се намъкнаха вътре, а аз бях готов да се обзаложа, че задниците им ще заседнат и никога повече няма да излязат оттам – толкова обемисти бяха! Когато обаче след малко, поръчаха кльопачката си на Мерилин, мъжът стана и с това, напълно ме опроверга. Мисля, че му се пикаеше, защото в следващия миг, той несигурно се заклатушка към тоалетната. Така се получаваше даже още по-добре. Действително невероятен късмет имах този ден!

Аз нервно се занадигах от мястото си и се приготвих да запълзя нататък – дълбоко в тила на врага, криейки се зад облегалките на масите и столовете. Нямах особена яснота как ще процедирам, но вероятно щях да следвам старата отработената схема – „импровизирай до дупка“. За беда, сервитьорката ме изпревари на косъм. В това крайно пропаднало бистро, гозбите явно се готвеха мигновено – или по-точно са били сготвени мигновено някъде в средата на миналата седмица – и сега още по-мигновено, се появяваха по масите. Последната с мъка добута огромна като петролен танкер количка до сепарето на моите хора и взе да я разтоварва като стар пристанищен докер с доживотен стаж.

Мина сигурно половин час преди всичко, което тези странни хора си бяха поръчали, да слезе долу на масата! Имах чувството, че плотът й направо се огъва под тежестта на храната, а извисяващата се нагоре камара заприлича на претрупана коледна елха. Моята собствена маса, която дотогава смятах за богата, вече ми се струваше по-скоро като трапезата на бедно сомалийско семейство през най-страшния пост!

Слава Богу, след няколко минути, разтоварването все пак приключи. Чудовищната поръчка беше доставена, сервитьорката се омете заедно с количката и аз можех да възобновя набега си. Опасявах се единствено, че съм загубил ценна част от времето, което моржът оттатък ми бе оставил, докато се изпикае. Както обаче обикновено се случва при импровизации, налагаше се да се съобразявам с новите условия в движение.

Аз се надигнах повторно и се отправих нататък. След секунди се приближих и небрежно се намъкнах да седна на мястото на все още пикаещият приятел. За моя огромна изненада, момичето му изобщо не трепна. С абсолютно нищо не показа, че дори е забелязало присъствието ми.

Всъщност думата „момиче“ бе доста силно казано в случая. Съществото пред мен, изглеждаше два пъти по-голямо от нормална девойка и нагъваше с апетит за шест без нито за миг да изпуска от очи храната си. Може би залисана в задачата, ме бе взела за партньора си.

– Ти Скълда ли си? – попитах направо аз, за да я осведомя за ужасната грешка, която допускаше. Папаракът ми беше казал че се казват Мъли и Скълдър, но са си разменени имената. За съжаление, пропусна да спомене как точно са ги разменили.

– Не. Мъли съм – студено ме поправи съществото, отново без да откъсва очи от трапезата. Не можеше да й се отрече хладнокръвие!

– О, не ми ги пробутвай тия! – срязах я аз, за да знае с кого си има работа. – Наясно съм, че сте си сменили имената, за да не ви разпознават. Щом не си Скълда, значи тогава си Мълда!

– Не съм Мълда.

– Е, не може да си Мълдър, нали?

– Не, не съм!

– В такъв случай, остава да си Скъли!

Този път, тя замълча и за миг вдигна поглед, явно впечатлена от желязната логика на острия ми, дедуктивен ум. За отрицателно време бях свалил маската й! После очите и рязко се сведоха надолу.

– ОК, слушай тогава, Скъли! – започнах аз и я огледах. Представляваше планина от плът с изключително бяла кожа, блудкаво сини очи, руса, права коса и почти бели вежди. Въобще не ми приличаше на извънземна. Особено пък партньорът й, който по доста тривиален и човешки начин се оглеждаше за кенеф одеве.

– Не знам какви ги вършите с приятелчето оттатък – продължих аз, – но определено ми лазите по нервите. Защо постоянно се навъртате около мен?

– Навъртаме ли се? – попита простичко тя, продължавайки да нагъва. Вече уверено вървеше към преполовяване на своята част и въпреки това, камарата на масата си оставаше все така огромна. Дори ми се наложи да се понадигна леко, за да я виждам.

– Разбира се, че се навъртате! Досега сме се срещали поне три пъти!

– Може просто да работим върху един и същ случай.

– Това е ясно, че работим по един и същ случай. Опасявам се обаче, че се опитвате да окрадете разкритията ми. Знам, че сте от ФБР!

Агентката за миг отново надигна глава. Сините й очи ме стрелнаха с дълбок респект. Явно до този момент, ме беше мислила за малко дървено човече и сега изведнъж разбираше, че се е сблъскала с властелина на логиката.

– Как разбра, че сме от ФБР? – попита тя. – Леля ми веднага се обърка, когато ме видя в тази дегизировка!

– И какво ти каза: „Алоха, Мъли!“?

Тя не ми отговори. Само продължи с „обработването“ на масата. Аз нервно се огледах, но колегата й все така не се появяваше. Явно нещата изненадващо се бяха закучили в кенефа.

– Та за какво е цялата тази работа? За какво, по дяволите, се влачите подир мен? – подхванах я отново след това.

– Не се влачим подир теб! Обектът ни е друг и ти се пречкаш на пътя ни.

– Така ли? – ядосах се. – Аз пък мисля, че вие се пречкате на моя! Курвало ли е обектът ви?

Тя за пореден път се направи на ударена. Държеше се точно като по устав. Очевидно щяхме да си играем на играта „мълчанка“ и всяко замълчаване щеше да означава „да“.

– Влечението на копелето към курвите ли разследвате?

Мълчание.

– Изчезват ли момичета в имението?

Мълчание.

– Има ли съмнения, че там се гаврят с тях?

Мълчание.

– Притискат ли ви отгоре, заради кандидатурата му за президент?

Мълчание.

– Шефът на ЦРУ участва ли в игрите?

Мълчание.

– Розуел истина ли е?

Това последното, го казах по-скоро, защото играта взе да ми омръзва. Никак не е интересно, когато си играеш сам. Този път тя не издържа.

– Пфу! Розуел! – изпухтя презрително. – Клоуните от ЦРУ просто си го измислиха, когато бюджетът им стана прекалено раздут, за да продължат да го оправдават със СССР!

Аз свих рамене. Все пак си беше някакъв пробив!

– Слушай – казах й, – нямам представа докъде сте стигнали с разследването, но явно не е особено далеч. Сигурно честите обеди ви пречат! Ако искате все пак да понапреднете, навъртайте се по-честичко край Итърнити. Повечето от момичетата във Виля Нуева идват именно от там.

– Знаем това! – троснато отвори уста тя. Може би я бях засегнал малко относно похапването.

– Така ли? А за агентката му знаете ли? Една курва с татуирана пеперуда на гъза, която му намира други отчаяни и готови на всичко курви!

Тя не отговори. Като ги гледах, доста зле бяха. Със сигурност нямаха и понятие нито за Сандра, нито за историята с изнудването. Не сметнах за необходимо да ги светвам – това с Итърнити им беше достатъчно, колкото да знаят, че не съм им враг, ако някога в бъдещето нещата ескалираха.

Скъли внезапно взе да забавя темпото с яденето. Очевидно бе позаситила глада. Между другото, като гледах масата между нас, и на мен ми се приядоха едно-две неща, но не смеех да посегна, защото не бях сигурен дали агентката няма да освирепее като мечка-стръвница и да се хвърли да брани своето.

Точно тук, за съжаление, колегата на Скъли най-сетне се появи от кенефа и аз трябваше да стана от мястото му. Надигнах се спокойно, а той учтиво ме изчака да му освободя пространство, за да се намъкне. Мисля, че дори не ме разпозна. Погледът му мина през мен и моментално се захвана да инвентаризира храната на масата, за да види дали не го бяха окрали междувременно.

– К’воо ста’аа еее, да го е’аа? – задоволи се само да измучи с провлачения си и носов, тексаски акцент.

Както и да го въртиш, тъпо копеле си беше! Даже се бе опикал. На всичкото отгоре, имаше наглостта да погледне неодобрително към моя съвсем леко и деликатно омазан с пилешка плънка дюкян. От друга страна обаче, как да го вини човек? Все пак, трябваше да пикае „дегизиран“, а това никак не е лесно с тези бермуди, които се ветреят около теб като платната на подгонена от вятъра бригантина!

Аз се обърнах настрани и тръгнах да си ходя.

– Можем ли да разчитаме на дискретността ти? – неочаквано ме застигна гласът на Скъли, секунда преди да се отдалеча от масата им. – Работим под прикритие и едва ли не разследваме шефа си!

– Разбира се! Няма проблем – отвърнах и понеже не можех повече да остана тук, се отправих директно към касата да платя, след което бързо се изнесох навън.

През целия път докато се прибирах у дома, си мислех за хората, които работеха в институциите на тази държава. Толкова се бяха ояли, че се чудех как изобщо нещо се вършеше в тях. Нямах нищо против дебеланковците, но поне от агентите на ФБР и от ченгетата, би трябвало да се изисква някаква минимална физическа форма. Вездесъщата полицейска поничка вече направо можеше да замени звездата в значките им като върховен символ на полицията!

Малко по-късно, тъй като все още не ми се прибираше, аз се отбих до пристанището, където ненадейно открих поредното потвърждение на мислите си. Там, огромната прожекторна кула, от която бяхме следили разтоварването на стоката на Танака, седеше долу на земята напълно разглобена на части. Оттатък, при бараката на Лари и Боб, зад оградено с жълта лента с черен надпис „полиция“ пространство, бездействаше едно сто и тридесет килограмово, тотално уморено от живота ченге, люпещо семки.

Аз го погледах замислено за няколко минути и също уморено, обърнах колата, бавно отправяйки се към къщи. Явно Грийнсбъро най-накрая се беше задействал да направи нещо. Е, вярно, че го направи с известно закъснение, но той поне се грижеше добре за формата си и за външния си вид. Това поне не можеше да му се отрече, за разлика от останалите му колеги!


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 28 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу