logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
29


Откакто бях останал без телевизия, радиото ми работеше почти денонощно. Слушах го непрекъснато, просто защото тишината ме подтискаше, а и сега, когато цялата къща светеше като болница преди проверка на здравната инспекция, нямах какво друго да правя освен да седя и да зяпам снежинките на телевизора, което пък ми беше досадно.

Слушането на радио си има едно огромно предимство. То не фиксира вниманието ти толкова обсебващо и докато си бърбори, можеш да си мислиш за разни други неща. Освен това, можеш да научиш новините почти мигновено, понеже телевизията няма такива светкавични реакции, а и често се нуждае от видеоматериал, за да излъчи нещо. Точно такъв беше случаят тази сутрин!

Докато се шляех из къщи и бездействах, бях добросъвестно осведомен, че японците били разработили някакви джаджи, които нарекли компакт-дискове и на тях било възможно да се записват по няколко музикални албума накуп. Като чух това, аз веднага се сетих за теориите на откачалката от Какадулу и неговите информационни плочки. Зачудих се дали копелето беше чуло за новината преди мен и ме бе избъзикало или просто притежаваше визионерско мислене. Реших, че ще да е второто, защото той всъщност изказваше и далеч по-шантави идеи от тази за плочките – като например за джобните радиостанции, самоуправляемите коли и детективите с имплантирани пистолети в ръцете и камери вместо очи. Според него, извънземните ни пробутваха тази и други технологии срещу свободата да се разхождат между нас.

Запитах се къде ли можеше да се крият зелените човечета, които ни подхвърляха невиждани досега чудеса. Може би на тъмната страна на Луната! Може би именно те бяха предизвикали сексуалния апетит на астронавтите от мисиите „Аполо“! Въобще не бях склонен да вярвам на бръщолевенията на моя приятел от бара – особено сега, след като двамата албиноси се оказаха единствено агенти на ФБР, а Розуел – измислица на ЦРУ, но въпреки всичко, сбъдването на това му пророчество не можеше да не ме впечатли. Между другото, нямах нищо против технологичните нововъведения като цяло, но определено бях против това, да ме превърнат в някакъв уродлив Терминатор. Наистина се надявах да не доживея това време!

В този ред на мисли, аз тъкмо бях потънал в дълбок анализ на бъдещето и на доста съмнителната ми роля в него, когато най-неочаквано получих поредното доказателство за светкавичните реакции на радиото като медия. Следващото нещо, за което бях добросъвестно осведомен без почти никакъв преход между новините бе, че в Итърнити – на другия край на града имало пожар в същия този миг. Скокът от тема в тема беше така внезапен, че аз за момент смесих събитията и си помислих, че именно извънземните са го запалили, за да ни демонстрират някоя нова технология за гасене на пожари или нещо такова.

Чувайки новината, моментално скочих в един кат дрехи, хвърлих се надолу по стълбището и бързо излязох навън. Толкова бях улисан, че в първия миг, въобще не забелязах чудовищната жега, която е надвиснала над града. В следващия момент обаче тежкият като в леярски цех въздух ме стисна за гърлото и ме накара да се огледам. Времето действително надминаваше всякакви граници напоследък и всичко около мен вреше и цвърчеше, карайки градът да се гърчи в безритмието на странен танц: сградите вибрираха нервно от маранята, дърветата се огъваха като сварени макарони, а улиците така се надигаха и спускаха, че когато тръгнах с колата, едва улучвах пресечките. За светофарите пък да не говорим – тях все едно ги нямаше, просто защото очите ми, заслепени от силната светлина на слънцето, изобщо не успяваха да различат тяхната.

Когато след двадесетина минути най-сетне пристигнах на мястото ни жив, ни умрял, трябваше да спра малко по-далеч, понеже се оказа, че половината бар е на практика отвън на улицата и тя е цялата в отломки. В Итърнити нямаше просто някакъв си пожар както се твърдеше – то беше буквално взривено! Дотогава не бях виждал масивна тухлена постройка да гори така – сякаш някой старателно бе полял цялата сграда с нафта, преди да натъпче мазето й с нитроглицерин и да драсне клечката на фитила. От оцелялата половина, в момента излизаше кълбо от лютив черен дим, а покривът отгоре се крепеше като на магия. Част от оградата отзад също липсваше.

Аз припряно се измъкнах от Форда с един вестник над главата си, защото слънцето убедително ми се кълнеше, че скоро ще подпали и мен, след което притичах по-наблизо. Наоколо се бяха струпали доста хора и безметежно зяпаха събитието, все едно се намираха на панаира пред шатрата с танцуващите мечки и всеки момент, някоя от тях щеше да излезе да им потанцува. Никой не бързаше за никъде, нито се притесняваше особено. Хората просто си седяха и чакаха да видят какво ще стане.

След известно време, стана това, че към забавата очаквано се присъедини полицията, както и неголяма група репортери – тези от тях, които не се бяха уплашили от атмосферните условия. Първите, веднага се опитаха да отцепят района, а вторите се заеха да им пречат и захванаха весела игра на гоненица с тях. Катереха се къде ли не, за да снимат и да ги дразнят. Някои скочиха на покривите на колите си, други се покачулиха по дърветата и по съседните сгради, а един дори се метна върху жиците на близкия електрически стълб и се изпържи на тях. За беда, лентата му се освети от избликналите искри и като резултат, никой от колегите му не прояви интерес да го спасява.

Освен че щракаха навсякъде като полудели, репортерите се и убиха да разпространяват абсолютно противоречащи си една на друга версии за случващото се. Отначало единодушно затръбиха, че всичко започнало от незагасената пура на собственика, който бил изгорял в сградата, но като видяха, че колата му я няма нито вътре в двора, нито отвън, внезапно тиражираха новината, че бил безследно изчезнал от града. Само три минути по-късно, някой изненадващо го засече на Бахамските острови и след като се намери свидетел, който пък току-що го беше съзрял в болницата с опасност за живота, всички започнаха да поддържат тази версия чак до момента, докато не пристигнаха линейките и не я опровергаха напълно. В крайна сметка, единодушно се реши, че има противоречиви сведения за съдбата му.

От всички възможни институции, единствено пожарната така и не прати представители на събитието. По-точно, оказа се, че е пратила, но колите й били заседнали в задръстване някъде в другия край на града и затова им се наложило да гасят пожара виртуално – наблюдавайки го по екраните на телевизорите в близките кафета и коментирайки какво трябва да се направи.

Полицията и линейките търпеливо проследиха как Итърнити догаря и вече скучаейки, също се захванаха да обсъждат ситуацията, докато чакаха някой пострадал лично да дотърчи, за да му бъде дадена медицинска помощ или да бъде разпитван. Естествено, сред жертвите нямаше чак такива силни личности и накрая никой не излезе. Аз лично, дори се съмнявах, че изобщо има жертви. Почти бях убеден, че сградата е била празна, когато е била взривена и най-много да се намереше някой бездомник хвърлен долу в мазето – колкото да поддържа жива версията за нещастен случай. Именно затова и скоро ми доскуча и се врътнах да ида обратно при колата си. Подкарах бавно към Какадулу и след по-малко от минута, бях на съседната пресечка, където спрях и погледнах навън.

Хотелът се издигаше притихнал и някак призрачно нереален – все едно че беше изоставен напълно. При дадените атмосферни условия, това изобщо не изглеждаше чудно. Боята му отвън буквално се бе разкапала – където я имаше – и се стичаше по предната фасада, а улуците и пожарната стълба така се бяха разкривили от нечовешката жега, че приличаха на марципанени пръчки. С азбестови ръкавици, човек вероятно можеше да ги накъса за скрап без да използва никакви режещи инструменти. Даже и стъклата бяха загубили прозрачността си и изглеждаха матови и огледални!

Аз отворих вратата на Форда и притеснено се измъкнах с вестника си, който този път ме напусна скоропостижно – още щом се срещна с първите лъчи на слънцето. Незабавно пожълтя, почерня и се разпадна на прах в ръцете ми. Аз бързо го изтупах от дрехите си и побързах да вляза на сянка преди да съм последвал тъжната му съдба. По тила ми вече се надигаха първите мехури от изгаряния трета степен.

Вътре ме посрещна гробовна тишина. Рецепцията пустееше празна както обикновено напоследък, а въздухът беше тежък и задушен. В първия момент, понечих да се насоча към асансьора, но в следващия, свърнах надясно към бара да хвърля един поглед, където за моя изненада, ме чакаше истински погром. То и последния път, когато идвах, мястото приличаше на бойно поле, но сега бъркотията се оказа тотална. Навсякъде се търкаляха потрошени бутилки и чаши и цяла реколта от маслини, масите и столовете бяха обърнати по земята, а завесите – изтръгнати от релсите. Имах чувството, че бе минало торнадо! Моят човек също не се мяркаше никъде. Проверих в стаичката му отстрани, ала и там не го намерих.

С все по-тягостно предчувствие в себе си, аз се обърнах и се заизкачвах нагоре по стълбите към петия етаж. Когато след минути стигнах до нашата стая, спрях и се ослушах нервно, но не чух нито звук отвътре. После предпазливо натиснах бравата и със свито сърце се вмъкнах в бившата ни обител.

Слава Богу, не открих Лара, лежаща на пода с глава взривена от едрокалибрено оръжие. Беше тъмно и тихо и миришеше още по-гадно на спарено, отколкото в коридора. Изобщо нищо не се бе променило. Лайняното петно на мокета с твърде сложен за уточняване състав си седеше недокоснато, както и посланието ми до бившата ми асистентка, сякаш времето бе спряло тук след моето напускане.

Настръхвайки от неприятното чувство, аз бързо смачках бележката в ръката си, след което се измъкнах навън, слизайки долу до апартамента на Сандра на втория етаж. Вратата се оказа заключена, и след като почуках и поседях малко отпред, за един кратък миг, се подвоумих дали да не я разбия. Накрая все пак се отказах. Хотелиерката едва ли щеше да се заключи вътре, освен ако не беше решила да се самоубива, в което силно се съмнявах. Освен това, злокобността, която тегнеше във въздуха на хотела, ме караше да се чувствам нервен и да искам да изляза колкото се може по-скоро.

Обърнах се и мрачно се насочих по стълбите обратно към партера. Нямаше какво повече да правя тук – ерата Какадулу очевидно беше приключила за мен. Тъкмо минавах край рецепцията, когато обаче нещо ми хрумна. Завих надясно да заобиколя зад тезгяха и отворих вратата, която водеше към коридора с пералното помещение. Ослушах се и се мушнах вътре, отивайки направо при третата врата отляво. Сетне предпазливо натиснах бравата да надникна в помещението.

Сандра седеше в креслото зад бюрото си, обърната с гръб към мен. Клюмаше заспала пред прозореца, все едно беше работила върху нещо, а после се бе обърнала да позяпа навън и задрямала. Изглеждаше съвсем естествено – или по-точно щеше да изглежда, ако главата й не беше пробита с пистолет в основата на тила. Кръвта й се бе стекла по врата й и част от нея бе засъхнала по тъмно кестенявата й коса.

– По дяволите! – тихо изсумтях и бързо се вмъкнах в кабинета, затваряйки вратата след себе си.

Веднага почувствах как тежка, задушаваща буца заседна в гърлото ми – същата, както всеки път, когато попаднех на труп. Приближих се на пръсти до бившата управителка на Какадулу, като че ли се опасявах, че ще я събудя от вечния й сън и погледнах надолу зад облегалката. Оказа се, че тя се бе сгушила гола там с ръце завързани зад гърба й. По тялото й имаше само един сутиен, смъкнат и усукан на кръста й и чифт черни, сатенени бикини, омотани около глезена на единия й крак.

Аз плахо протегнах ръка и я докоснах по шията. Кожата беше студена, а плътта скована, с тежки белези от усядането на кръвта – момичето беше мъртво може би от десет-дванадесет часа. Едва сега усетих острата миризма на смърт. Всъщност я бях усетил още с влизането си в хотела, но я бях отдал на тежкото време и на липсата на персонал, който да проветри и да изчисти. Въпреки ужасната ситуация, лицето на жертвата излъчваше някакво странно спокойствие – сякаш тя бе умряла мигновено и до последно не е вярвала, че убиецът й ще стигне чак до там. Твърде вероятно ми се струваше дори да го е познавала. Общо взето, тръпки ме побиваха като я гледах така – с толкова естествено изражение и толкова мъртва едновременно.

Посегнах отново ръка да затворя очите й и хвърлих поглед на бюрото. Чекмеджета му седяха полуотворени, а съдържанието им – разбъркано в тях. Освен това, кожата на креслото висеше разпрана по ръба и пълнежът му стърчеше навън. Когато се огледах по-внимателно из кабинета, забелязах, че и няколко от картините бяха смъкнати от стените долу на пода, а рамките им – разкривени. Явно екзекуторът на Сандра припряно беше търсил нещо преди или след убийството й и почти можех да се обзаложа какво е било то – прословутите „синки“, които моята бивша приятелка забърса толкова хладнокръвно от Итърнити преди няколко нощи!

Аз също се наведох да се поразровя из бъркотията в бюрото, но общо взето, трудът ми се оказа безнадеждна история. Там имаше една камара книжа, но нищо, което да предизвика интереса ми. Между другото, нямаше и логика да очаквам да открия нещо ценно, при положение че убиецът сигурно го беше отмъкнал преди мен, ако въобще го е имало.

Не след дълго, аз се отказах да ровя. Вместо това, пак се обърнах към тялото на Сандра и инстинктивно посегнах да погаля голото й рамо. Малката бяла богомолка, с която така ентусиазирано се боричкахме сред листата на фикуса горе в стаята й, сега беше безжизнена и скована. Кожата й лепнеше по дланта ми и усещането бе същото като да пипнеш студена кал. Отвратително чувство!

Аз нервно потръпнах и отдръпнах ръка, но тъкмо преди да се отдалеча, погледнах надолу към малките й, някога толкова съблазнителни гърди със зърна, впити като капси в тях и неочаквано забелязах нещо странно. Спуснах пръсти по извивката на корема и внимателно бръкнах с два пръста в сутиена, омотан около кръста й. В едната от чашките напипах тънко, найлоново пликче. По някаква върховна ирония на съдбата, убиецът беше пропуснал да го забележи, въпреки че през цялото време се бе намирало под носа му.

Измъкнах пакетчето и го занесох да го погледна на светлината на прозореца. Вътре открих няколко цветни негатива. Хвърлих им само бегъл поглед, без да се вживявам особено. И без друго, прекрасно знаех кои са хората заснети там и какво вършеха. Бързо напъхах нещата обратно, тикнах пликчето в джоба си и се измъкнах навън от кабинета. На толкова много простреляни глави се бях любувал напоследък, че направо ми се гадеше и исках да се махна час по-скоро.

След минута, се измъкнах от хотела, но вече имах натрапчивото и твърде неприятно чувство, че май единствено аз бях останал все още за убиване в тази гнусна афера. Огледах се за Поршето на Сандра, но не го видях никъде. Вмъкнах се в моята кола, тръгвайки надолу по улицата и след две преки, изведнъж осъзнах, какво точно носех в джоба си – нещото, което костваше смъртта на четири човека преди мен и чийто пети по ред притежател, сега бях аз!

Замислих се над събитията от последните дни и те лудо се завъртяха в главата ми, за да се подредят както трябва и да застанат на правилните си места. Интригата около Курвало бе достигнала до самия си край. С разразилия се скандал около него, оттук-насетне, Танака не разполагаше с никаква възможност да го шантажира. Бившият шеф на ФАБН нямаше какво повече да загуби, защото кандидатурата му за президент така или иначе бе отишла по дяволите и сега, вместо дойна крава, той представляваше бомба със закъснител. Щеше да завлече със себе си всеки, който се окажеше по някакъв начин свързан с него или с идиотските му мании. Именно затова Итърнити гореше в момента – Танака просто замиташе дирите си, в опит да изчезне безследно преди да е станало късно!

В този миг, аз внезапно си дадох сметка, че абсолютно същата липса на време всъщност се отнасяше и за мен. Курвало се бе изправил на ръба на пропастта и ако Соня или дори Лара се намираха във Виля Нуева, те едва ли щяха да останат още кой знае колко дълго там. Не и след всичко случило се дотук!

Рязко завъртях волана на Форда наляво и замислено отбих, спирайки до тротоара. Сетне отворих вратата и бавно се измъкнах навън в страхотната жега, която моментално ме сграбчи за гърлото. Имах чувството, че ще умра след не повече от четири-пет секунди. Въпреки това, успях геройски да издържа цели три минути и половина и да проведа един кратък телефонен разговор от близкия уличен автомат. После се върнах в колата и мрачно продължих обратно по пътя към къщи.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 29 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу