logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
3


Мястото, в което се намъкнахме секунди по-късно се оказа съвсем не толкова лошо.

В дайкирито ми апатично плуваше голяма жълта череша, макар че не знаех какво търсеше там. Аз бръкнах със сламката вътре и ожесточено я подгоних, но водовъртежът, който предизвиках подхвана и червея дето се клатеше на дъното на чашата и го изкара на повърхността. Беше „чудна“ гледка! Въобще не възнамерявах да опитвам от тази гадост, въпреки че барманът, с поглед на петдесетгодишно отлежало зомби, горещо – доколкото можеше да се каже подобно нещо за него – ми го препоръча.

– Война на световете е! – беше ме светнал. – Опитай и ще се почувстваш! – Повече не си отвори устата обаче за да доуточни, и въпреки че имаше постоянен достъп до чудотворните си коктейли, те май не му помагаха кой знае колко да се „чувства“. Забрави не само за мен, но и за света около себе си още на следващата секунда и тръгна нанякъде с блудкав поглед.

Аз се обърнах наляво. Брюнетката на стола до мен, унесено пиеше Джони Уолкър – червен етикет с някакъв гнусно изглеждащ шот, подобен на захарен сироп. Раят буквално започваше да бълбука в главата ми с лепкавата си райска благодат само от вида му и почти бях готов отново да повърна!

Момичето ме загледа от тъжно, по-тъжно.

– Е? – попита.

– Е! – отвърнах, след подобаваща по размер и тегобност пауза, за да отделя моето „е“ от нейното.

– Ти ли ще почваш или аз?

– Ами, не знам – измънках несигурно. – Не ти ли се струва, че има прекалено много народ наоколо, за да се почваме?

В действителност, дори и най-бегла представа нямах за какво говори. Не бях даже сигурен дали ми говори наистина или беше само част от червовидните халюцинации, които получавах непрекъснато. В мозъка ми беше пълна каша!

– Значи тогава ще съм аз! – въздъхна тя.

Брюнетката ме стрелна със зелените си очи, разтвори леко уста и отпи от питието си. Няколко разтопени захарни конеца се проточиха между устните й, бързо изсъхнаха и заблестяха като ефектно червило.

Едва сега, докато гледах хипнотизиращите им отблясъци, аз изведнъж започнах да включвам. Бавно, но сигурно стоплих положението и така да се каже, се почувствах! Прозрях истината за себе си, за Вселената и за всичко, което ми се случваше, а то бе съвсем просто: седях на барплота в абсолютно непознат бар с абсолютно непозната жена и нямах абсолютно никаква представа какво иска тя от мен. Жената при това, съвсем не изглеждаше зле.

Брюнетката, която сигурен съм, се казваше Соня, отвори отново уста. Жълтото осветление даде оранжеви отблясъци върху кафявите й, карамелизирани устни и те неочаквано ми заприличаха на тирамису. Прииска ми се да ги захапя.

– Името ми е Лара – каза Соня. После Соня започна интензивно да се стопява и захарта по устните й се напука и се излющи, а зелените й очи се смалиха и посиняха. Езикът й се стрелна между зъбите и цъкна тихо, докато косата й постепенно изсветля до платинено русо.

Втренчен в нея, аз буквално се замаях от метаморфозата й – изглежда пак получавах някое от виденията си. Предвидливо си лиснах дайкирито в лицето – ей-така, за всеки случай, ако девойката случайно реши да продължи превъплъщенията си, вече да речем в Жана д’Арк или в Медуза Горгона. За щастие, не реши. В замяна на това, бързо се превърна в тъкмо онази блондинка, която преди около час и нещо ме бе отключила от радиатора, тоест Лара – както тя сама се представи. Чудни свойства има това дайкири наистина! Моментално опреснява паметта, ако го използваш правилно.

Понеже чувствах, че нещо не е съвсем наред след алкохолния шамар, който си шляпнах, аз кривогледо завъртях очи, опитвайки се да се фокусирам в носа си. Там, упоритият червей се беше загнездил на ръба му и погнусен, веднага реших да го махна. Вдигнах лявата си ръка и го изстрелях с палец и показалец, придавайки му впечатляващо ускорение. Той самоотвержено прелетя над съседните маси, и когато накрая реши да изгуби скорост и да пикира надолу, направи го точно в плодовата салата на половинката на шефа на „Дашиъл Електроникс“.

Първата дама на компанията, която май беше в ракетния бизнес, моментално забели поглед при вида на безкракия акробат и припадна. Изпълнявайки това, жената великодушно показа на желаещите да го видят, луксозното си черно, дантелено бельо с корпоративно лого върху сатенената част, прикриваща предверието на вагината й.

Лара, която аз все още по навик продължавах да смятам за Соня – кой знае защо исках да се казва така – отвори уста да каже нещо, но се разсея от гледката и забрави за него. Заведението, където се бяхме настанили се казваше бар „Среднощна среща“ и беше тъпкано с тузари от тоя сорт. Ние определено не се вписвахме сред тях и изглеждахме като несретници. Може би бяхме попаднали на някакво специално събитие, защото беше твърде рано за да е толкова пълно.

По едно време, блондинката до мен отново понечи да отвори уста – предполагам най-сетне да сподели размера на огромния си сутиен, който остави у дома – но и сега не успя. Този път причината беше, че програмата на бара – както всяка друга програма по света – реши, че суматохата около плутократското припадане е идеален момент за старт на забавленията и сцената зад нас бясно експлодира без никакво предупреждение.

Отнякъде изникна цяло ято пърхащи от перхидрол блондинки, къносани до лудост червенокоски и тъмни като нощта брюнетки – всичките без, почти без или само с много оскъдно бельо и се захванаха да скачат, да се превъртат и да правят всякакви видове номера, подобаващо пищейки при това. Съвсем скоро, всичко наоколо заприлича на истинска и доста разюздана византийска оргия. Конферансието някак небрежно кашляйки обяви от сцената, че наблюдаваме грузински кан-кан. Сетне той болезнено се хвана за гърлото, тръшна се на земята и започна да хърка, след което изпъна няколко пъти крака и като че ли умря.

Хората екзалтирани наскачаха от масите – половината за да танцуват и опипват циците и гъзовете на танцьорките, а другата половина – за да зяпа бандата санитари, които като бесни нахлуха в заведението и задърпаха конферансието и президентшата навън. Там те почти се сбиха, докато се опитваха да ги набутат двамата едновременно в единствената линейка и в крайна сметка, дамата бе поставена отдолу, а конферансието двусмислено легна върху нея по лице.

Една дузина обедни репортери мотаещи се наблизо, своевременно решиха, че няма да изпуснат подобна сцена и сложиха филтри тип „day for night“ на фотоапаратите си, заснемайки двойката за нощните издания в тази им пикантна поза. Президентът на „Дашиъл Електроникс“ не им остана длъжен и веднага се закани, че ще задейства своите сенатори в Конгреса и ще им „ебе майката на всичките“.

В същото време, обратно вътре в бара, оригиналната оргиевидна забава все по-змиевидно се развиваше. По пода вече имаше захвърлени мъжки панталони, а половината от танцьорките с бикини ги бяха смъкнали до коленете си и се чудеха, дали да ги обуят отново или да ги събуят съвсем, за да ги нарежат на ситно и да ги изгорят.

Една особено смела дама от клиентите дори се престраши да напъха пръстче в задника на една от онези „канканки“, които все още държаха бикините им да са си на мястото. Тя го натисна навътре и то хлътна заедно с гащичките, които моментално изпуснаха половината от това, което по принцип трябваше да крият под себе си.

Танцьорката незабавно се обиди. Тя се завъртя и прасна такъв яростен шамар на нахалницата, че последната излетя и тушира единия от барабанистите на оркестъра. Потърпевшата си издърпа гащите от гъза, врътна го и изчезна. След нея, солидарно обидени, изчезнаха и останалите танцьорки. Публиката си обу панталоните и се прибра по масите. Оркестърът дръпна неканената „барабанистка“ настрана и засвири блус.

После всичко стана толкова спокойно!

Аз нехайно понечих да отпия от коктейла си, но се сетих, че одеве си го бях лиснал в лицето. Реших, че е време да се сдобия с друг, но барманът все още го нямаше никакъв, а сервитьорките, както казах, бяха изчезнали. Накрая само се почесах по ръба на носа. След малко обаче си спомних за червея, който бе седял точно там и веднага се заклех, че няма отново да пия от онази отврат, в която той плуваше. Това, общо взето си беше една абсолютно безсмислена мисъл, защото и без друго нямаше на кого да поръчам, затова аз бързо се отказах да мисля повече и само останах да си седя кротко на стола.

До мен, Лара небрежно бръкна в панталона си – тоест в моя – и без никакъв финес се почеса по гъза.

– Ти знаеш къде е Соня, нали? – смущаващо уверено ме погледна тя и извади един черен конец на барплота.

– Коя Соня? – отнесено избоботих, като за по-убедително премигнах няколко пъти с клепачи.

– Соня, сестра ми!

Аз притеснено се размърдах на стола си. Нещо изненадващо се раздвижи в главата ми, но толкова досадно бавно, че мина цяла вечност преди да разбера какво е. Видението ми с карамелените устни от одеве също се наричаше така!

– Сигурна ли си, че сестра ти се казва Соня? – попитах глупашки.

Лара ме погледна с подобаващо за идиотския ми въпрос съжаление.

– Какво искаш да кажеш с това „сигурна ли си“? Естествено, че съм сигурна! Е, знаеш ли?

– Какво?

Тя присви очи и ми пусна два виртуални изстрела точно в средата на челото. Май наистина я вбесявах.

– За последно, я видях в Акапулко, миналата зима – побързах да се направя, че загрявам светкавично и въобще не съм толкова тъп. – Беше хванала доста приятен мексикански загар!

– Така ли? – кисело се подсмихна блондинката до мен. – Всичко това може да ти се струва като игра, но в действителност съм по-сериозна и от Магнума ти, който между другото, става адски досаден в опитите си да се навре в задника ми!

Понеже не ми прозвуча съвсем като заплаха, аз се усмихнах едва доловимо заради стария ми, железен приятел – четиридесет и пети калибър. Беше ми одрал кожата! После обаче все пак реших да подходя малко по-сериозно, защото преди да влезем в бара, бях станал свидетел как Лара изобщо не се замисля преди да стреля в ръцете на хората. Аз нервно поразтрих китките си при спомена, макар че всъщност не бях пострадал.

– Добре де! Откъде мога да знам къде е? Защо поначало мислиш, че трябва да я познавам? – попитах.

Момичето ме погледна и извади отнякъде смачкан лист хартия. Беше писмо. Аз му хвърлих бегъл поглед, но там имаше само няколко реда. Същественото в тях се оказа това, че по много загадъчен начин най-отдолу, се мъдреха моето име и адрес. Явно някой пишеше на някого, по презумпция – Соня на Лара, че ако нещо се сговни в дадената ситуация, то именно аз ще съм човекът, който ще знае нещо по въпроса.

– Беше последното, което чух от нея – каза Лара и прибра листа. – Явно сетне, положението се е усложнило!

Аз я погледнах неразбиращо и внезапно се зачудих откъде, по дяволите, беше изникнало това писмо. Всичко по тази жена идваше от моя гардероб, а не я бях видял да вади писма от собствените си дрехи, които остави захвърлени в кухнята ми. Като нищо, цялата работа можеше да се окаже една измама! Независимо от съмненията си, аз не ги споделих и се задоволих единствено да отбележа дълбокомислено:

– Странно!

После веднага се направих, че искам да отпия от коктейла си. Тайната ми мисъл бе да туширам поне донякъде твърде неприятното усещане, че нищо не помнех от последните седемдесет и два часа от живота ми – не само относно това, за което момичето ми говореше, ами и въобще! Естествено, шансът действително да отпия нещо от чашата, бе точно колкото и шансът да угася слънцето, като изпикая две бири върху него.

Лара ме погледна съжалително и неуверено побутна „джонито“ си към мен. Близостта на уискито, ми подейства по-скоро животоотказващо. Аз потреперих неприятно, чудейки се на какво ли се дължи пресилената ми реакция към него. Направо ми се искаше да замахна с ръка и да блъсна чашата й настрани, но силно се опасявах да не улуча пак масата на шефа на „Дашиъл Електроникс“ и последният вече наистина да задейства сенаторите си в Конгреса и да ми „ебе майката“.

В крайна сметка успях да се въздържа и само уморено въздъхнах.

– Знаеш ли, не виждам какво има толкова да увърташ! – продължи Лара след малко. – Нямам никакво намерение да обърквам случая ти – искам просто да намеря сестра си.

Аз за пореден път я погледнах озадачено. До този момент нямах и понятие, че съм имал какъвто и да е случай. Гледах я неразбиращо цели две минути.

– Между другото, много би ми се искало да ти помогна – глухо отвърнах накрая, – но то е извън моите възможности. Страдам от рядка форма на амнезия и всяка сутрин забравям какво съм правил през предния ден.

– Ще си платя! – не издържа на глупостите ми блондинката.

Тук аз понечих да кажа още нещо от сорта на предното, но когато думите й с известно закъснение стигнаха до мозъка ми, започна да ми става интересно. Общо взето, притежавах две малки черни дупки, вечно зеещи гладни отстрани на панталона ми, които кой знае защо, хората наричаха джобове.

– И каква точно е сумата, от която можеш да се лишиш и какъв е срокът, който би издържала преди да си я поискаш обратно? – измънках лукаво, свеждайки поглед надолу.

Лара ме огледа преценяващо, но не особено високо – както ми се стори.

– А каква е тарифата ти? – попита.

Аз я погледнах и мистериозно отвърнах:

– Тарифата ми е плаваща!

Тя само сви рамене и небрежно извади тлъста пачка от стотачки – може би към две хилядарки, – бутвайки половината към мен.

Очите ми незабавно придобиха ергономично кръглата форма и лепкавостта на топли шоколадови понички. Погледът ми се втечни и се разля по масата, сърцето ми диво заблъска по пикочния ми мехур, от което адски ми се допика и ръцете жестоко ме засърбяха. Аз мъченически изкривих лице, преглътнах с кански усилия два тона въображаем пясък в устата си и едва чуто измънках:

– Никога не съм чувал за нея.

Това беше един ужасен, ама много ужасен гаф! Невероятна и непростима издънка от моя страна! Можех съвсем спокойно да река: „Ей, сега я мярнах на ъгъла на четиридесет и втора при Галъгън парк“, след което да грабна мангизите и да изчезна.

Блондинката бавно измъкна някаква снимка от джоба си и я прибави към парите. Дори не направих усилие да я погледна.

– Наистина не съм я виждал! – добавих аз и мислено сдъвках, преглътнах и екскретирах езика си. Сетне вече ми олекна. Веднъж загубил сумата, можех спокойно да гледам парите на барплота без да ми мигне окото.

– Смятай го за част от аванса ти! – подло наклони глава Лара и рязко заби последния гвоздей в ковчега ми, от което на мен направо ми се доповръща. Въпреки това, повдигнах безпомощно рамене.

– Съжалявам, но не съм срещал сестра ти. Нямам представа защо си е мислела, че ще знам нещо за нея. Може да се е объркала и да ме е припознала с някого – имам страшно много двойници, които всяка събота ме имитират на Съркъс Скуеър!

Последното бе шега, разбира се! Или по-скоро беше опит да бия с нея по плоскост Голямото Солено Езеро в планините на Юта. Мисля, че добре се справих, но за съжаление, никой не го оцени.

Все пак, хвърлих едно око и на снимката. Там четири фигури – двама мъже и две жени – се бяха наредили камерно един до друг на нещо като кей, а зад тях се виждаха две-три мърляви сгради, няколко дървета и част от скално образувание. Двамата мъже донякъде си приличаха: мургави и грозни, с щедро количество ланци и пръстени, както и с по някой белег от нож между многобройните им татуировки. Единият беше малко по-висок и плешив, но общо взето и двамата бяха ниски. Имаха типичния вид на дребни бандити.

Мацките от своя страна, доста се различаваха. Те стояха по средата между двете отрепки и едната представляваше руса „красавица“ с напомпани устни и големи, втренчени, кравешки очи. Носеше ослепително бял панталон и тясна блузка, която поради размера на огромните й цици, едва стигаше до пъпа й. По-ниският от мъжете алчно беше загребал момичето с ръка през гъза и странно, че гащите на красавицата изглеждаха оклепани с нещо. Виждаха се две ръждиво-червени петна отстрани на бедрата й и човек трябваше да положи наистина неимоверни усилия да не си помисли за онова, с което най-лесно можеш се изцапаш на подобно място!

Другата девойка определено не беше толкова колоритна. Тя изглеждаше по-дребна и здраво се цупеше сякаш насила я бяха накарали да се снима. Имаше общо-взето приятни черти със зеленикави очи и кестенява коса. Приятелят й до нея – оплешивяващият – седеше вдървено отпуснал ръце, сякаш не смееше да я пипне – досущ като английски гимназист отпреди сексуалната революция. Като гледах в какво настроение е мацката му, почти го разбирах!

Понеже се чувствах неудобно да попитам, коя все пак е сестрата на Лара, аз предположих, че ще да е едрозърнестата перверзна красавица с оцапаните панталони, но за всеки случай, си направих труда да подметна неопределено:

– А кои са останалите?

– Цицестата фльорца с белите гащи е някаква селска курва от Уичита – Канзас. Сестра ми ми писа веднъж за нея – отговори Лара и бързо добави, – когато все още пишеше. За двете чернилки, нищо не знам. Предполагам, че са местните боклуци – от ония, дето като ги застреляш по обяд сред тълпа от очевидци, полицията казва, че са се самоубили. Опасявам се, че се занимават с наркотици и са оплели и сестра ми.

– А откога я няма? – полюбопитствах аз, въпреки че нямах никакво намерение да се занимавам с тази история. Изглеждаше ми изгубена кауза.

– Всичко започна преди около половин година – заобяснява Лара. – Дотогава Соня почти не излизаше от къщи. Не че човек има кой знае къде да ходи в Шайен, но все пак! В един момент, с триста зора я накарах да отиде на гости за една седмица у едни наши роднини в Орландо – да се позабавлява малко. По-добре да не го бях правила! Предполагам, че там се е забъркала с тая сган и след това са се преместили тук. Обади ми се да ми каже, че няма да се връща. Като я знаех каква е задръстена, аз въобще не го приех сериозно, но накрая точно така стана!

– Сигурно е било истински шок за нея да дойде тук от токова малък град като Шайен? – отсъдих като вещ психолог, проникващ в душите на хората с един-единствен поглед.

– Да бе! Направо да се не начудиш какво си е мислела, че ще намери на подобно шибано място! Вероятно „приятелчетата“ й са я забъркали в някакви лайна и сега я шантажират. Иначе въобще не мога да си го обясня!

Аз я погледнах учудено.

– Немалко хора смятат тъкмо обратното: че в град като този, животът кипи – отбелязах. – Особено пък, ако си прекарал цялото си детство на село!

Лара само изсумтя презрително. Не възнамерявах всъщност да се заяждам с нея, но ми се стори твърде нагла да се изказа снизходително за родния ми град. И то не друг, ами някаква си селянка от Уайоминг!

– Отначало пишеше по някой ред – продължи да ми обяснява радетелката на прерийния живот, след като така и не се изяснихме по темата. – По едно време писмата взеха да оредяват. Струваше ми се разтревожена от нещо и съм сигурна, че отрепките са я накарали да върши разни кофти неща. Преди около три месеца, тя съвсем престана да пише, а накрая, преди два дни, след всичкото мълчание, дойде това писмо, което ти показах. Доста ме изненада и ме разтревожи и затова хванах влака и веднага дойдох. Все пак, тя е по-малката ми сестра и се чувствам отговорна за нея!

Аз хвърлих още един бегъл поглед на снимката. Момичето от нея подозрително приличаше на видението ми с карамелените устни от преди малко и това ми се видя странно. Особено големите й, мрачни, зелени очи! Много по-странна обаче беше увереността й, че именно аз ще съм човекът, който ще е наясно какво се случва с нея. В действителност, аз нямах представа какво се случва даже с мен самият!

– Обикновено става така – отвърнах неопределено понеже не знаех какво друго да кажа и сетне дълбокомислено добавих: – По-малките сестри винаги израстват своенравни и създават проблеми на по-големите!

Звучах точно така, сякаш бях имал деветдесет и две сестри, коя от коя по-необуздана и аз ги бях възпитавал всичките.

– Това е абсолютната истина! – Лара внезапно ме погледна с респект. – А освен това, Соня е толкова затворена, че просто не можеш да разбереш какво се мъти в главата й преди да е станало твърде късно!

След като каза това, тя цапна „джонито“ си на екс, а аз рязко се наведох към нея и изненадан се втренчих в очите й. За миг ми се стори, че отново започва да се трансформира и изведнъж ме достраша, че за пореден път ще загубя съзнание. Вече беше започнало да притъмнява около мен и аз с мъка се стегнах и се опитах да посрещна, каквото имаше за посрещане. Надявах се този път, поне да не е свързано с повръщане.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 3 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу