logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
30


Времето бавно се точеше и неусетно се свечеряваше. Аз седях у дома на терасата и нервно пушех, разглеждайки един от серията негативи, част от които бе и снимката в имението на Курвало, която Лара намери в бараката на пристанището.

Върху филма, този път на фона на виолетова морава в задния двор на голяма, черна двуетажна къща се виждаха две фигури. В единия край се забелязваше и късче бледо жълто небе. В самия център на кадъра, имаше малка градинска масичка с два стола, а на нея – бутилка от шампанско и две полупразни чаши. Отстрани до тях бяха застанали Джон и Соня.

Соня седеше леко приведена напред зад гърба на Курвало, прихванала го с ръце през кръста. Носеше дълга зелена рокля, набрана около ханша й, а шефът на ФАБН – строг, бял костюм с черна риза без вратовръзка. Краката му бяха боси и с навити крачоли, панталонът – смъкнат, а ушите му, както и цялото му лице зеленееха от вълнение. Между деликатните части на двамата, съвсем еднозначно се мъдреше и един ярко жълт вибратор от присъствието на който, Курвало очевидно изглеждаше особено щастлив.

Аз прибрах негатива и замислено си допуших цигарата. Погледнах часовника си – минаваше девет. Върнах се обратно в стаята, измъкнах от хладилника в кухнята петте килограма пържоли с кост, които бях сложил там, макар че той отдавна не работеше и ги напъхах в платнена торба с промазана вътрешност. После събрах няколко дребни неща в малък несесер – гаечен ключ, клещи, отвертка, пила и други такива и слязох заедно с торбата долу при колата. Там напъхах снаряжението си вътре, ударих щедър гълток от една бутилчица джин с джобен формат и подкарах надолу по улицата.

Градът беше сякаш празен. Скоро се стъмни напълно и Луната се показа, ярко светеща в последната си четвърт. Нощният вятър правеше въздуха горе-долу поносим и през целия път карах с една ръка, докато другата висеше небрежно отпусната отвън през ръба на стъклото. Почти не сменях скоростите. На устните ми бе залепнала забравена цигара и изобщо, имах романтичния вид на гангстер от тридесетте, отиващ да постави под контрол и другата половина на размирния Чикаго. Само дето не знаех дали някога ще се върна обратно!

Така карах около четиридесет минути, чак докато не видях познатата ми табела „Виля Нуева“, където отбих настрани и мушнах колата под моето дърво. Взех нещата си, ударих още една яка глътка джин и излязох да се огледам.

Наоколо беше тъмно и тихо. В двора на имението не се виждаше никой, но Луната го осветяваше доста добре и пространството се покриваше прекрасно с поглед от къщата. Нямаше никакви подходящи укрития чак до основната сграда. За момент се подвоумих дали да не зарежа всичко и да се върна у дома. Защо ли ми трябваше да изземвам функциите на полицията? Може би защото, за жалост, не можех да накарам скапаните ченгета да си свършат скапаната работа. Някой все трябваше да ги замести!

Почаках известно време нещо да се раздвижи оттатък и след като това така и не стана, аз безшумно се запромъквах с торбата си към малката, разръфана дупка в оградата като някакъв пропаднал месар, измъкващ плячката си след края на работния ден. Закари Карпентър не се мяркаше никъде из околността. Щях да се чувствам много по-спокойно, ако не бях тук сам, но въпреки че му се обадих, явно копелето бе решило, че снимката му е достатъчна и работата му по този случай е приключена.

За разлика от неговата, моята обаче си седеше недовършена. Зачудих се защо все на мен се случваха такива ужасни неща и стигнах до извода, че е защото се казвах Мърфи. Чувал бях, че съдбата никак не обичала хората с такова име. Смятала ги за нещастници и обикновено им отмъщавала винаги да си изпускат филиите с намазаното надолу. Все пак, помислих си, че и ако в дадения случай тя постъпеше така с мен, щеше да е голям късмет. Цяло щастие би било, ако се разминех само с една прахосана филия!

Свих недоволно устни и клекнах долу при дупката, докосвайки предпазливо разкъсаните жици с опакото на ръката си, след което отново се огледах. На втория етаж светеха три прозореца, а на първия – два. Макар засега ситуацията в имението да изглеждаше спокойна и без особени признаци на нервност, скоро можеше да ескалира толкова рязко, че цялата вила да грейне като военна база по Коледа. Ако станеше така, можех единствено да се надявам, че фойерверките, които щяха да последват, ще са само фойерверки, а не истински бойни муниции. За жалост, никой не можеше да ми го гарантира и това направо караше стомахът ми да се свива на топка.

След още едно последно, десетминутно изчакване нещо неприятно да се случи там вътре и да ме възпре от самоубийствената ми мисия, аз въздъхнах тежко, приемайки тъжната си съдба, изплюх цигарата от устата си, тръснах няколко пъти платнената торба да се уверя, че месото ще е достатъчно и я мушнах от другата страна.

Наистина горещо се надявах номерът, който бях замислил да мине. Бях го гледал по филмите и вдъхновен от тях, накиснах пържолите в достатъчно приспивателно да умиротвори цяла савана и да я превърне в кротка зоологическа градина. Накрая месото въобще забрави, че някога е било месо. Лошото беше, че на упътването на медикамента, нищо не пишеше за въздействието му върху кучета. Някъде бях чувал, че сълзотворният газ не влияел на сълзните им жлези и имаше вероятност същото да се отнася и за приспивателните, предназначени за хора.

След около минута, минута и нещо, залегнах по корем на земята, поех си дълбоко въздух и самоотвержено запълзях след торбата си като истински екшън герой от студената война. Над мен се извисяваше оградата, която сигурен бях, самият Хайнрих Химлер бе строил – и пиле не можеше да прехвръкне отгоре край навитата на върха й бодлива тел. Ако на някой му хрумнеше безумната мисъл да я прескача, с положителност щеше да остави някоя и друга пържола от самия себе си там. Ако пък шиповете бяха намазани с отрова, направо щеше да се вдърви на върха й като забравен знаменосец на изоставена барикада.

Точно двадесет и две секунди след началото на моята геройската атака, нещата обаче се усложниха и аз взех да подозирам, че тя не беше така добре пресметната както си мислех отначало. Изведнъж престанах да се движа напред или по-точно движех се, гърчейки се мъчително като червей по земята, но нищо не се случваше и седях едно място. В ума ми още бумтяха пропагандните материали, с които наивно се опитвах да повдигна омаломощения си дух, когато осъзнах, че дрехите ми всъщност са се закачили на острите шипове на разплетената тел. Веднага предприех отчаян опит да се освободя, но безуспешно. Дърпах се като шаран на рибарска кука, ала нищо не постигнах.

След кратка, но много изнервяща борба с неочаквания ми враг, аз си наложих да спра и да помисля трезво върху проблема. Първото се получи, но второто не толкова, защото в главата ми моментално нахлу неприятната мисъл как утре сутринта щях да изсъхна като плужек на жестокото августовско слънце и сетне тя повече не ме напусна. До обяд със сигурност щях да съм се превърнал в абсолютна реплика на останките на Тутанкамон.

Паникьосан отново, припряно измъкнах ножа от несесера си и в явен пристъп на адреналинно умопомрачение, чевръсто и за нула време, накълцах всичките си дрехи на ивици, докато съвсем не заприличаха на индианско костюмче. Почувствах се като някакъв откачен Джеронимо, втурнал се да върне Аризона на апачите с помощта на няколко ножа и две-три самоделни пушки. Само дето аз и самоделка нямах! Може би именно заради това ми негативно мислене, съдбата дори не ме изчака да си въобразя, че съм успял да проникна в имението, и тъкмо когато се бях освободил криво-ляво от хватката на телта и се канех да скоча радостно на крака и да извикам: „И таз ограда падна!“, неочаквано се сблъсках със следващото си предизвикателство. Към мен вече летеше с бясна скорост Баскервилското куче!

Сковано се изправих и виждайки го, така се сепнах, че без малко да се прехвърля обратно от другата страна на мрежата преди да се сетя колко е невъзможно. Явно тъпите ротвайлери, които досега бяха блели някъде, ме бяха надушили и решили, че е крайно време да се вземат мерки спрямо наглеца дето се прави на къртица край оградата им. В последвалата четвърт минута, псето неприятно бързо скъси дистанцията помежду ни и без много да му мисли, се метна към мен като японско камикадзе, съзряло американски кораб пред себе си. Аз на секундата се панирах докрай, и понеже беше твърде късно да се правя на щедрата фея с подаръците, инстинктивно грабнах торбата от земята и я стоварих с цялата й тежест върху главата му, вместо да му се моля да яде съдържанието й.

Всичко впоследствие, се разви за не повече от половин цигара време. Ей, Богу, пет килограма пържоли с кост се оказаха наистина невероятно оръжие! Псето безпомощно отхвърча на три метра разстояние и изпълни цяла поредица от акробатични номера, с които сигурно щеше да направи кариера в някой цирк в Монте Карло. След това, леко обнадежден и смътно чувствайки, че след подобно запознанство трудно щяхме да се сдобрим, аз завъртях още няколко пъти месния си таран и вкарах три чисти ъперкъта на животното преди то да се осъзнае напълно и да стъпи здраво на краката си. Сетне запретнах ръкави и просто го смлях от бой с пържолите.

Горкият той – оказа се мъжки – изобщо не знаеше какво му се случва. Летеше насам-натам подобно на парашутист, подхванат от вятъра и хем му миришеше хубаво, хем го болеше. Ужасна работа! Като реши, че не може да издържа повече, той подви позорно опашка и изчезна с тихо скимтене някъде в тъмното. И тъкмо тогава отнякъде изскочи вторият ротвайлер.

Аз се стегнах самоотвержено и се приготвих да повторя коронния си номер на бис. Вятърът драматично подухна да разроши перчема ми, а Луната побърза да освети решителното ми и смело лице. Ръката ми се вдигна плавно нагоре и застина в напрегнато очакване, а очите ми се присвиха в готовност.

Кучето – сега женско – приближи доста по-сковано, защото очевидно беше разбрало колко болезнени могат да бъдат понякога приятните неща от живота и колебливо се спря на около метър от мен, изучавайки ме. Аз оголих зъби и му изръмжах предупредително, докато същевременно леко притеснен, хвърлях поглед настрани към ръката си. Нещо не беше наред с оръжието ми и след съвсем кратък оглед на техническото му състояние, с ужас установих, че славната ми бойна торба безславно виси съдрана от тежката първа схватка и навсякъде около мен се въргалят разхвърляни месните ми муниции. За беда обаче нямах никакво време да ги събирам, а и нямаше в какво.

Отчаян, обърнах очи към кучката за да преценя решимостта й и угнетено въздъхнах. Цялата работа беше започнала толкова романтично, а сега можех единствено да се надявам охраната да ме види час по-скоро и да ме застреля преди да бъда разкъсан жив! И понеже „тоягата“ ми вече я нямаше, а времето течеше, на мен не ми остана нищо друго, освен да се пробвам пак с „моркова“. Бавно протегнах крак напред и неуверено побутнах една от пържолите към кучката. Ротвайлерката се приближи, подуши я неуверено и я налапа за миг, но сетне я изплю погнусена без даже да се опита да я сдъвче. Явно в опита си да подсигуря резултата, бях прекалил с приспивателното и бях превърнал мунициите си в халосни патрони!

Аз отново въздъхнах. Нещата наистина, ама наистина, не тръгваха никак на добре! Бях се надявал трудностите да започнат едва вътре в имението, а ето че положението съвсем буквално се закучваше още отвън. В следващите минути, ние предприехме една доста дълга игра на изучаване с женската и се гледахме, дебнейки се един друг. През това време на мъжкия му попремина шока от баталното ни запознанство и той несигурно се присъедини към нас. Личеше си обаче, че въобще не е така самоуверен както беше. Веднага се съгласи на новите правила и се задоволи да мята злобни, дистанцирани погледи, но без да си позволява излишни коментари. Аз използвах моментното примирие и трескаво се захванах да разсъждавам над ситуацията. Новата тактика на псетата караше времето да не работи в моя полза. Всеки миг можеха да ме забележат от къщата.

Не след дълго, глупавото ни бездействие започна да ме изнервя и аз се опитах безкрайно бавно да се наведа и да вдигна несесера си от земята, като внимавах това да не се стори подозрително на кучетата. Сетне дори още по-бавно, направих заход зад гърбовете им. Те, от своя страна, намериха за необходимо да се завъртят зад моя, а аз – да повторя процедурата зад техните. И така, ние се зашматкахме като изоглавени из двора все едно че танцувахме новогвинейски траурен танц на смъртта и именно по този адски нелеп начин, във все по-затягаща се спирала, накрая се приближихме до къщата.

Всичко това се случи тъкмо навреме. Оказа се, че ако още една-единствена секунда се бяхме забавили, отчаяната ми мисия щеше да завърши скоропостижно, защото на последния ни оборот, когато на мен окончателно ми се зави свят, в тишината на нощта се разнесе тихо свиркане, което накара кожата на гърба ми да настръхне. Псетата веднага се огледаха в мрака и нетърпеливо се завтекоха по посока на шума, махайки радостно с опашки, а на мен не ми остана друго, освен да се хвърля с всичка сила към първата попаднала ми пред очите врата, която за щастие, се изпречи пред носа ми в подходящия момент.

Аз безотговорно нахълтах вътре и се свих в прикритието си с туптящо сърце, докато само на метри оттатък, някой се захвана да храни ротвайлерите с истински, сочни и неимпрегнирани с нищо пържоли. Наложи ми се учтиво да го изчакам да приключи със заниманията си, след което бавно да се отдалечи от скривалището ми вече свирукайки сам на себе си, както и миг преди това, небрежно да се пресегне и да хлопне вратата под самия ми нос, заключвайки ме отвън!

– По дяволите! – беззвучно изругах, едва въздържайки се да завия от отчаяние в опит да се предам.

Гърбът ми за кой ли път вледеняващо настръхна – сега от обгърналия ме твърде неприятен и непрогледен мрак. Нещата отново се бяха объркали! Аз плахо протегнах ръце около мен и се зачудих как да приемам ситуацията – за неочаквано спасение или просто за поредното удължаване на агонията ми. Резето беше здраво залостено и отчаяният ми рейд във Виля Нуева май щеше да приключи тук. Със сигурност щях да избягна шанса да изсъхна като мумия на слънцето, но като нищо можех да си умра от глад, забравен от всички в мазето.

Понеже не виждах никакъв смисъл да продължавам да дращя по вратата подобно на изоставено пале – не за друго, ами защото нямаше кой да ме чуе – обърнах се назад и смело се хвърлих в неизвестното. Това за малко да ми коства живота. Зад мен имаше стълба и кой знае къде и дали щях да спра, ако се бях подхлъзнал на нея! Внимателно слязох по стъпалата и се залутах из тъмното като лисичи гъз помещение без никаква идея къде отивам. Не след дълго, успях да се потроша целия докато безуспешно се опитвах да напипам изход за навън. Услужливо си самонанасях телесна повреда след телесна повреда, за да не създавам излишна работа на горилите, когато после ме хванат: разбих си главата, ожулих си лактите, строших си коляното на единия крак, изкълчих си глезена на другия и въобще – пребих се като куче. Съдбата ми го върна тъпкано задето се бях отнесъл толкова безсърдечно към ротвайлерите на двора. Така ми се падаше, след като бях взел в несесера си всичко друго, но не и фенерче. Дори и кьорава кибритена клечка нямах!

Накрая, след като безцелно се лутах сигурно четвърт час из тъмницата, пред мен неочаквано изникна бледа светлина и ме накара да подскоча обнадежден. Досущ като наивна дълбоководна риба, аз се хвърлих към нея без изобщо да ми хрумне, че може да таи опасност и още на следващата крачка така се спънах и си фраснах носа в нещо, че цялото помещение грейна пред очите ми като новооткрит търговски център. С известно закъснение осъзнах, че се намирам в котелното помещение половин етаж под нивото на двора и на стената пред мен, имаше миниатюрно прозорче с размерите на скромна носна кърпичка.

Бързо се насочих натам, но понеже то беше почти на тавана, трябваше да счупя няколко олимпийски рекорда, преди да се докопам до корниза му, където една доста досадна решетка с дебели около два сантиметра метални пръчки, набързо охлади младежкия ми ентусиазъм преди да съм го развил напълно. В несесера ми този път имаше пила, но дори и да пробвах да изпиля железата с нея, щеше да отнеме толкова дълго, че времето и корозията вероятно щяха да свършат същата работа преди мен.

Аз отчаяно се спуснах обратно на пода, обърнах гръб и го опрях в стената. Като че ли не ми оставаше много и окончателно се бях провалил. В списъка на възможностите ми фигурираше единствено да вдигна ужасен джангър и геройски да понеса съдбата си – каквато и да е тя, или стоически и тихо да изчакам самотния си край тук в мазето. След кратко чудене, почти се бях примирил с първото и вече се канех да зина с цяло гърло в някоя кофа, която като рупор да усили воплите ми чак до небесата, когато ми се наложи отново да преосмислям действията си. Настръхнал, трябваше да се обърна наляво и да се втренча невиждащо в тъмнината, защото само на сантиметри от себе си, усетих нечие влудяващо присъствие.

Мозъкът ми веднага започна малодушно да се блъска из черепа ми и панически да се пита какво, за Бога, можеше да е нещото до мен. Призрак, какво друго! Това беше първото му и най-идиотско предположение. Някъде между второто и единадесетото, чинно се изредиха всички останали опасности, с които човек нормално се сблъскваше на подобни места като: кръвожадна акула, гладен леопард, човекоядна мечка гризли, извънземни от вражеска планета, главният жрец на Илюминатите и така нататък. Едва на скромното дванадесето място в класацията се спотайваше обикновеният градски плъх и точно той в края на краищата, се оказа истинската причина.

Веднага щом идентифицирах заплахата, аз енергично се захванах да я прогоня по-далеч от себе си. Замахнах с ръка, но за беда, агресивния ми жест не направи абсолютно никакво впечатление на натрапника. Той остана да си седи там – на около метър от мен, покатерил се върху някаква тръба и ми святкаше с малките си червени очички. Ръмженето и съскането, които впоследствие предприех по негов адрес, също не свършиха никаква работа и мисля, че си беше наумил да си пробва късмета с мен. Доказа го недвусмислено, когато след малко, изненадващо скъси дистанцията, а с нея и студеното отчуждение помежду ни.

Аз подскочих от изненада. Просто не можах да повярвам на очите си и на това, че някой може да има такава нереалистична житейска представа за себе си. Когато нахалникът се приближи достатъчно, замахнах светкавично към него и такъв шамар му отпрах, че сигурно го пратих чак на Марс. Чух го как скимти докато летеше натам, чупейки звуковата бариера, а веднага след нея и някакво стъкло по пътя си. Последното вдигна толкова шум, че буквално ме изправи на нокти от притеснение.

Сгърчих се уплашено под прозореца и се разтреперих, в очакване някой да дотърчи и да ме попита какво си мисля, че правя тук и защо нарушавам тишината след десет часа. Понеже така и никой не си направи този труд, накрая ми се наложи да се скарам сам на себе си. После се огледах доколкото бях в състояние да виждам в тъмното и с мъка успях да различа някаква врата недалече от мен, а до нея – малко прозорче, откъдето явно бе дошъл шумът от счупено стъкло. Само секунда по-късно, изхождайки от презумпцията, че вратата е заключена, аз вече безотговорно надничах през него.

Човек можеше и да си помисли, че след толкова глупости тази вечер, все ще съм си взел скромна поука от действията си, но нищо подобно! Още в следващия миг осъзнах, че както безгрижно въртях глава в отвора с любопитството на бавноразвиващ се сурикат-съгледвач, като едното нищо щях да се заколя, ако по краищата му бяха останали някакви стъкла. Това моментално ме накара да спра безразсъдните си действия, внимателно да се изтегля назад, да извадя клещите от несесера и да почистя прозореца, а сетне – за да си докажа колко малоумен съм наистина – да се пресегна да пробвам за всеки случай вратата и направо да си мина през нея. Тя се оказа отключена!

Изсумтях ядосан и протегнах ръце напред. И тук ме посрещнаха още влудяващ мрак и тишина. Вече започвах да си мисля дали пък мрежата от подземни тунели на Илюминатите, за която някои от вестниците намекваха, че е прокопана под Виля Нуева, не беше всъщност самата истина. Ако се окажех прав, това може би щеше да е тяхната артелна, защото веднага ме лъхна силна миризма на вкиснато – микс от развалено сирене, престояла туршия и нещо друго. Последното така и и не успях да разбера какво е, но със сигурност притежаваше потенциала да бъде използвано за химическо оръжие, тъй като скоро ми се зави свят от него и ми се насълзиха очите. Крепеше ме единствено мисълта, че ако действително се бях намъкнал в обоза на врага, той вероятно имаше топла връзка с кухнята.

Поразходих се нагоре-надолу из помещението, нанесох си още някоя и друга повреда и не след дълго, се оказах прав. Както и очаквах, натъкнах се на стълби и толкова се развълнувах, че неволно сритах някаква изоставена кофа наблизо, която така се газира от вероломното ми нападение, че накара джангъра от счупеното стъкло одеве да бледнее от срам. Без малко да се насера от страх, да извадя пистолета си и да се застрелям на място, само и само да си спестя нервите от чакането цяла тумба горили да се изсипе отгоре ми и да ме разфасова на късове, удобни за съхранение във фризера.

И този път, никой не дойде. Вече започваше да изглежда доста странно, защото или всички горе бяха глухи като пънове, или хората в тази къща имаха ужасно толерантно отношение към шума. След като се начаках до насита нещо да се случи и то отново не стана, аз сковано се размърдах и се промъкнах по бетонните стъпала към заветната врата. Този път бях решен да я пробвам преди да предприема каквото и да е друго. Направих го и разбира се, с всичкия ми късмет тази вечер, нямаше начин да не се окаже заключена! Напъвах я сигурно цяла минута с тайната надежда духът на Хари Худини да се е вселил в мен, ала напразно. Тя си остана затворена.

С болка в сърцето, зинах с уста по посока на Луната да завия от унижение и да прокълна този недружелюбен свят, когато в яда си, се увесих на дръжката и най-случайно взех, че я дръпнах. Точно така и разбрах, че най-големият враг на Мърфи Мелроу на тази грешна земя всъщност е самият Мърфи Мелроу. Вратата се отваряше навътре – просто не можех да повярвам на поредната гавра на съдбата, подплатена със собствената ми глупост.

Без повече да се мая за да не се окажа в още някоя идиотска ситуация, аз се хвърлих през нея, бързайки да се измъкна от клоаката на Ада и дори не се замислих какво можеше да ме чака оттатък. Каквото и да беше, все щеше да е по-добре от това да остана завинаги в ужасното мазе, изправен сам срещу себе си! Както и бях очаквал долу пред стълбите, намерих се право в кухнята и слава Богу, тя се оказа празна, когато нахълтах в нея.

Нервно погледнах часовника си. Приближаваше полунощ и до момента бях загубил около час и нещо – съвсем не лош резултат като се имаше предвид перипетиите, през които преминах. Поне бях останал жив и относително здрав – разкървавен и очукан, но способен да се движа. Набързо огледах помещението за интересни детайли и след като не открих нищо друго, което да грабне вниманието ми освен една забравена порция с вурстчета на готварския плот, натъпках устата си с две от тях и взех още няколко в ръка, понеже нямах представа колко ще продължи мисията ми в имението. Така, богато зареден с хранителни припаси, аз се измъкнах навън в коридора и там, веднага залегнах долу.

Всичките ми провизии се пръснаха по земята. За малко да си разбия зъбите в саксията на някаква огромна палма отдясно на мен, защото се хвърлих към нея в отчаян опит да се скрия. Сърцето ми лудо затуптя при вида на гледката, открила се пред очите ми и то така силно, че с всеки негов удар от устата ми хвърчеше наденица. В дъното на коридора, имаше отворена врата и зад нея се беше насъбрала цяла армия от огромни като бронетранспортьори горили – повече и по-добре въоръжени от охраната на Зона-51 в Невада!

Панически затворих устата си и припряно се опитах да сдъвча всичко, внимавайки да не мляскам прекалено шумно. Избърсах си устните в ръкава на дясната си ръка и направих същото с дланта на лявата, която беше не по-малко омазана от тях. Сетне позабърсах омаскарения ръкав в крачола на панталона си и след като приключих с пролетното почистване, се спрях, защото за него нямаше вече с какво да се погрижа.

Предпазливо проточих шия над саксията и огледах обстановката по-обстойно. Положението не беше кой знае колко добро. Алтернативите бяха или да се върна в тъмното мазе, или да продължа нататък, където след пет-шест метра се виеше широко мраморно стълбище, застлано с тъмно червен килим. То най-вероятно водеше към втория етаж, но за да стигна дотам трябваше да мина пред очите на чудовищните приятелчета отсреща. Те самите играеха някаква игра на пода на стаята – може би барбут. Във всеки случай, вдигаха ужасен шум и понеже се бяха разгорещили, щъкаха като мравки навсякъде, правейки задачата ми почти невъзможна за изпълнение.

Аз се сниших и трескаво се замислих. Ако бях истински американски екшън герой, може би щях изненадващо да изскоча иззад керамичната си барикада, да извадя оръжието си и да разстрелям лошия шеф на ФАБН и подлата му свита на място. Ако пък случайно нямах муниции, сигурно щях да се претърколя с два-три подвеждащи скока, да счупя врата на първия си враг и използвайки го като щит, да захвана престрелка с пистолета в ръката му. Свършвайки с цялата паплач тук долу, щях да изтараша и останалата част от имението и сетне да запаля цигара и кротко да изчакам полицията и журналистите да се появят и да почнат да ме снимат. За жалост, тъй като бях само Мърфи Мелроу, аз единствено се ужасих от тези си еретични мисли и горещо се помолих някой от охраната да не вземе да огладнее и да дойде при мен.

Целият този цайтнот продължи не повече от шест-седем минути, но те се оказаха напълно достатъчни да ме изприщят от нерви и дори да започна да получавам тикове. При това, едно от листата на палмата все се навираше в устата ми и трябваше постоянно да го бутам настрани, в резултат на което растението така се клатеше, че сякаш разгонена двойка катерички се забавляваше в шубрака му. Опасявах се, че накрая все някой щеше да ме забележи и да дойде да ме пита какви ги вършех тук отзад.

Не след дълго, търпението и нервите ми обаче бяха възнаградени и моят шанс най-неочаквано разцъфна. Една от горилите изведнъж се разскача като полудяла и крещейки нещо, извади огромния си пистолет, размахвайки го яростно във въздуха. Толкова беше странно, че аз за секунда си помислих, че е минала на моя страна и ще да започне целенасочено да изтребва враговете ми. Останалите маймуни също се разскачаха, но вместо да се изплашат от афекта на колегата си, го погнаха. Подир мъничко, го докопаха и за моя огромна изненада, взеха да му събуват гащите.

Аз бързо осъзнах, че сега беше моментът за атака. Изскочих необезпокоявано от прикритието си зад саксията, и понеже имах малко време за убиване, поразглеждах палмата дали върви добре, поиграх си на дама по плочките, научих се да ходя на ръце и съвсем спокойно се качих по стълбите, използвайки новия си начин на придвижване. Даже се замислих дали да не се отбия да позяпам момчешките закачки в дъното, но реших да не прекалявам чак толкова.

Горе, на втория етаж, както можеше да се очаква, цинично ме посрещна поредният дълъг коридор. Имаше около десетина стаи наредени от двете му страни и в отчаянието си, аз се запитах дали пък не тегнеше някаква прокоба над мен. Досега бях избродил една дузина подобни места и скоро щях да обрискам и последния коридор в тази държава, след което просто не знам как щях да живея нататък!

Огледах се притеснено, но тъй като не ми оставаше какво друго да сторя, неохотно се насочих към първата врата. Ослушах се за кратко отпред и тихо натиснах бравата. По стара традиция, намерих стаята празна. Освен че беше празна, направи ми впечатление и фактът, че отвътре вратата имаше топка – нещо което щеше да е нормално, но ако бе обраното.

Понеже нямах кой знае колко време за чудене, аз само свих рамене и продължих огледа си. Още на втората врата разгадах загадката. Нахълтах там без да се замислям особено, и по инерция, очаквах да няма никой, но се оказа, че не е така. Изненадващо се натъкнах на четири полуголи курви в най-разнообразни сексуални премени, които като ме съзряха, сконфузено ме зяпнаха. Бяха се наредили в различни камерни пози все едно чакаха някой художник да ги увековечи за поколенията върху повърхността на древногръцка амфора.

Аз веднага се стъписах от вида им и също мълчаливо ги зяпнах. Страхувах се, че те всеки момент ще се разпищят като разгонени свраки и ще вдигнат цялата стража на крака, но не се получи така. След малко, взех да загрявам, че може би ме мислеха за някое от момчетата долу, в което имаше известна логика. Като гледах какво стълпотворение беше там, струваше ми се разумно да не ги познават всичките или пък може би бяха дрогирани и не бяха в състояние да ги разпознават.

След като се подвоумих за кратко, обърнах се и тихо затворих вратата. Толкова бях изненадан от ситуацията и смутен, че ги сварвам полуголи, че изобщо не ми хрумна да ги питам за Соня. Направо се изнизах като девствено селянче от провинцията, на което са показали голото бедро на градска развратница. Освен другото, не съществуваше и начин да се заприказвам с тях без да разваля неочакваното си прикритие и после кой знае как щяха да реагират!

Бавно продължих напред. Зачудих се дали да не подкарам вратите и от другата страна на коридора и да ги редувам в шахматна конфигурация, но накрая реших, че ще мина първо от едната страна, а на връщане – от другата. И именно в това се оказа голямата ми грешка! Ако бях редувал помещенията, може би щях да си спестя поне една част от неприятностите, които скоро последваха.

Веднага щом се намъкнах в третата стая, аз незабавно осъзнах, че не е трябвало да го правя точно сега. Срещу мен, в центъра й, седеше огромна горила с широко квадратно чене и шестоъгълна глава. Ръцете му бяха като пневматични чукове и той тъкмо си спряташе гнезденце за през нощта. Опитваше се да събере два фотьойла и да измами работодателя си, че съвестно е будувал цяла нощ, но нещо не му се получаваше, защото пак му беше тясно.

Смълчано предположих, че задачата му е да пази курвите на етажа и понечих незабелязано да затворя вратата, понеже не вярвах, че и той като тях не познава колегите си. За беда, копелето навреме ме мярна с очи, миг преди да се захване да облича пижамата си и да си слага нощната шапчица.

Нервно се облизах. Пистолетът му седеше на масата на около четири метра встрани. Аз се намирах на три метра от него. Той извърна глава и скочи натам. Аз пък скочих към него. Замахнах рязко докато бях още в полет и така го фраснах с Магнума по тила, че почти усетих как съдържанието на главата му се усука и малкият му мозък се удари отпред в челото. Незабавно забели поглед и се свлече като труп на земята.

„Дотук добре! – отдъхнах доволно. – Явно няма да се спи в къщата тази нощ. Не и ако лошият Мелроу броди наблизо!“ Безшумно се върнах да затворя вратата, проверих пулса на нещастната си жертва да се уверя, че няма опасност да си глътне езика и без много да му мисля, хладнокръвно я застрелях в главата.

Шегувам се, разбира се! Моят железен приятел не беше свикнал да пише поезията си с кръв, а по-скоро със заплахи. Вероятно щеше да се шокира твърде дълбоко, ако бях постъпил така подло с приятелчето на земята. Затова аз само се наведох да му вържа ръцете с шнура на пердетата, запуших му устата с пискюла, понадиплих му една възглавничка под врата да не му убива и го оставих да си гука с Морфей. Сетне се огледах.

Стаята наоколо страшно ми приличаше на оная от снимката на Лара. По стените имаше нещо като рафтове на библиотека, но по тях не бяха наредени книги, а видеокасети със странни имена, изписани със сини и червени маркери. Някои от надписите бяха твърде недвусмислени и красноречиви, като: „Лулу – отпред и отзад, с напляскване“ и „Жоли в голяма нужда“, от което отсъдих, че съм попаднал на точното място. Потърсих материал и за Соня, но не открих такъв, макар че имаше нещо за Майкъл Джексън: „Синтия – орално, с танц а ла Джако“. Скоро ми омръзна обаче и реших да изляза навън, понеже можеше да загубя цял месец тук, разглеждайки безкрайния низ от порнокасети и да забравя за какво всъщност съм дошъл.

И ето, че точно така дойде втората ми грешка! Човек никога не знае кога ще стъпи накриво и кога ще цапне джакпота. Още щом се изнизах от стаята, разбрах, че този път няма да е джакпотът, защото моментално се сблъсках с колегата на сънливкото зад мен, който явно идваше да му прави компания и да го топли.

Аз подскочих като ощипан и замръзнах на място, не знаейки как да реагирам. Онзи тъкмо изкачваше последното стъпало на стълбището и също се спря. За съжаление, вече се бях показал твърде много, а той, за разлика от другарчето си по сън, държеше патлака си под ръка. Измъкна го и въобще не се притесни, че може да събуди някого в тоя ужасно късен час. За миг вдигна такава патардия, че концерт на Сепултура щеше да прилича на „Милa, моя мамо“ в сравнение с нея.

Бързо насочих дулото на Магнума си към него и пуснах един изстрел надолу по коридора, тъй като ми беше невъзможно да се обърна и да се скрия навреме. Докато го сторя, горилата щеше да има златния шанс да си нагласи теодолит и нивелир, за да ме фиксира още по-добре на мушката си. Въпреки отговора ми, това не ми помогна кой знае колко. Веднага щом установихме с юначагата някакъв приблизителен паритет на силите, подлите мръсници от долния етаж спешно изпратиха подкрепление и на стълбите цъфнаха две нови горили. Трите заедно, откриха такъв огън по мен, че ми се прииска да се биех с гладна мечка гризли с помощта на счупена писалка, отколкото да участвам в играта с тях.

Хвърлих се панически назад и на косъм успях да се добера до стаята с библиотеката, преди да съм пострадал фатално. Отнесох само един куршум в бедрото си. Свлякох се долу на пода и задишах тежко, но нямах никаква възможност да си почивам, нито да правя ритуали за здраве и берекет. Протегнах ръка зад касата на вратата и изпратих пет-шест изстрела напосоки, след което я затръшнах подир себе си и куцукайки, избутах една от секциите с порно пред нея. Тя, за съжаление, имаше тънък като вестник талашитен гръб, но временно щеше да свърши работа. За всеки случай я подсилих с още някоя друга мебел и се дръпнах настрани.

Приключих тъкмо навреме, защото докато го направя, моите приятели се престрашиха да ми дойдат на свиждане. Аз незабавно изгърмях поредната предупредителна канонада през дървенията навън в коридора и едва сега намерих време и сили истински да се ужася от развоя на ситуацията. Нещата в момента не просто се закучваха, както си мислех долу при оградата, ами направо си бяха ебали майката да се усложняват!

Точно две минути по-късно, на вратата ми настойчиво чукваха не три, а цели триста разгневени горили, таящи особено топли, неприятелски чувства към мен и аз вече нямах абсолютно никаква идея как ще се измъквам от тая убийствена каша. Буквално се бях уредил с последната битка в живота си.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 30 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу