logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
31


От известно време, ситуацията във Виля Нуева изглеждаше крайно неприятна и никак не се развиваше по план. Мястото все повече заприличваше на незнайния гроб на Мърфи Мелроу. Казвам „незнайния“, защото едва ли някой щеше да научи за геройската ми смърт тук, а и когато свършеха с мен, горилите едва ли щяха да се втурнат да ми дялат надгробна плоча да съхрани вечната ми памет за поколенията. В момента, то и разговорът с тях не вървеше кой знае колко!

– Хей! – подвикнах аз в един от многото моменти на отчаяние, с мъка надмогвайки шумотевицата отвън. – Спрете да блъскате по вратата ми, защото иначе приятелчето тук ще пострада заради вас!

Честно казано, не очаквах кой знае какъв резултат от заплахата си. Моите другарчета, с които се бяхме захванали да играем на мексикански стенд-оф никак не изглеждаха способни на топли чувства, дори и към себеподобните си. Особено пък, след като видях как си събуват насила гащите един на друг! В случая, те изобщо не благоволиха да ми отговорят, макар че със сигурност ме чуваха.

– Ще му продупча главата! – изкрещях отново, изигравайки буквално последния си коз. Сетне, реших да добавя и още малко драматизъм. – Ако случайно не я продупчите вие, докато стреляте безразборно!

Отговорът им беше повече от красноречив. Последва истинска канонада като от зенитна артилерия след армейски пиянски запой. Навсякъде се разхвърчаха касети, пердета, стъкла, парчета дърво и какво ли не. Освен с физически муниции, нещастниците ме бомбардираха и с цяла плеяда псувни, от които направо ми се зави свят. Накрая се наложи да им отговоря доста твърдо с няколко изстрела в обратната посока, за да разберат, че съвсем не съм готов да си копая гроба.

В мига, в който нервите на охранителите се поуспокоиха или пък спряха да презаредят оръжията си, аз тихо се промъкнах до моя спящ приятел и го поизтеглих на завет, защото при този порой от олово, май наистина щях да остана без заложник. След това се приближих до прозореца да потърся изход.

Огледах се надолу. Не се виждаше никой на двора. На глупаците все още не им хрумваше да ме приклещят с някоя стълба отзад, но и това рано или късно щеше да стане. Намирах се на втория етаж, но разстоянието до земята беше твърде голямо заради високия таван на партера. С ранения си крак, който засега поне не показваше голяма кръвозагуба, едва ли щях да прокопсам след подобно приключение. Гоненицата просто щеше да е като между скален орел и гол охлюв.

Хвърлих и един поглед нагоре. Покривът също отпадаше със своята звездна недостижимост за инвалид като мен, а и не ми хрумваше как можех да продължа оттам нататък. Единствената ми полза, ако се покатерех на него щеше да е, че със сигурност нямаше да оцелея, ако скочех долу.

Върнах се угнетено в капана си и понеже нямаше какво друго да правя, седнах отстрани до вратата да си прегледам раната. За щастие, не открих оловни парчета в нея. Беше засегната вътрешната част на бедрото ми, на педя над коляното и след това, куршумът се бе измъкнал навън. Една идея по-нагоре и вероятно щеше да продупчи топките ми.

Облегнах се уморено назад и тъжно се замислих как искам да прекарам последните мигове от живота си. Онези в коридора въобще не изглеждаха навити на преговори и дори напротив – спореха разгорещено какво да ми сторят, когато накрая ме гепят. Да си кажа честно, никоя от идеите им не ме грабна особено. Даже се скараха докато ги обсъждаха!

По-лошото обаче беше, че трябваше периодично да стрелям, за да охлаждам страстите им, защото иначе досега щяха да са нахълтали при мен. Междувременно бях изхабил един пълнител и преполовявах втория и вече се проклинах, задето не бях взел повече муниции. Кой да предположи, че щях да участвам в отбраната на Севастопол! И в най-смелите си представи не допусках, че ще изгърмя и десетина патрона преди да постигна триумфална победа или пък героична смърт.

След още няколко минути на напрегнато затишие, горилите се активизираха отново и пак започнаха да млатят вратата – този път с нещо тежко. Почти бяха на път да сломят съпротивата на секцията, която и без друго бе станала на парчета и скоро сама щеше да рухне под собствената си тежест. Аз се отдръпнах назад и пуснах железния си приятел да се пробва да ги умиротвори, но той излая два пъти и спря, защото усещаше, че трябва да пести силите си за финала.

Мутантите само това и чакаха. Те се хвърлиха в последен щурм и заблъскаха толкова яростно, че секцийката умолително взе да скърца, и ако скринът и няколкото стола не й пречеха, вероятно отдавна щеше да се е скрила от страх в съседната стая при момичетата. Сещайки се за тях, аз изведнъж се зачудих дали не мога да ги използвам в моя полза. Ако успеех да им сигнализирам с почуквания по стената и ако имах късмет, можех да организирам бунт на курвите, чрез който да хвана горилите неподготвени и изненадващо да обърна ситуацията.

Десетина минути по-късно, през които използвах и последните си муниции за да забавя неминуемото си поражение, аз угнетено зарязах глупавите си надежди и се захванах да претеглям плюсовете и минусите на един или друг вид смърт. За съжаление, всичките до една бяха героични, а това не беше по вкуса ми. Като се замислех, в крайна сметка може би щях да скоча. Изобщо не беше никакво решение, но нищо друго не ми оставаше.

Тъкмо вече се бях примирил с кончината си и мъченически въздъхвах, заемайки позиция с глава обърната към вратата, очаквайки маймуните да ми дадат сигнал за старт, когато те домъкнаха тежката артилерия. Цялата стена около касата застрашително се напука от това, с което я удариха, а от тавана се изсипа порой от мазилка. Не знам какво използваха, но то определено имаше потенциала да разбие противоядрен бункер. Аз силно се развълнувах от предстартовата си треска, нервно напрегнах всичките си мускули и с последни сили, се изстрелях напред.

Е, не се получи кой знае какво изстрелване, ако трябва да бъда честен! Лявото бедро адски ме болеше и твърде силно куцах, за да се засиля като хората, а дясната ми ръка бе изтръпнала в лакътя. Освен това, никак не бях сигурен в крайното си решение. Повече ми се искаше да изпуша една предсмъртна цигара, но за жалост, ги бях оставил долу в колата. А и в последния момент преди да се метна от втория етаж, нещо ме разсея и спря устрема ми.

Обърнах се озадачено назад. Там ужасната врява внезапно бе секнала. Имам предвид, че нищо не се чуваше – дори шептене. Отначало аз си помислих, че моите приятели се опитваха да ми скроят капан и да ме примамят навън, но в това нямаше никаква логика – те из без друго бяха почти влезли при мен, а барикадата ми се бе разкривила, готова да рухне от първото подухване на вятъра.

И точно тогава чух изстрелите зад гърба си!

Хвърлих се припряно към прозореца в очакване да видя, че горилите са отворили втория фронт, но каква беше изненадата ми когато разбрах, че купонът неусетно се е преместил на двора, но не заради мен. Цялото пространство около къщата бе пълно с охранители, а отсреща, отвъд оградата на имението, един стар и очукан Олдсмобил страховито святкаше с фарове и надаваше непрекъснат вой с клаксона си, сякаш искаше да сложи край на живота оттук чак до Япония, единствено с врявата му!

Огледах се набързо по протежение на мрежата и скоро забелязах онова, което смътно подозирах, че търся. Закари Карпентър подскачаше като кенгуру из околните шубраци и правеше комични кълбета, заставайки тук и там по пътя си на едно коляно. След всяко второ претъркулване, от ръката му излизаше кратко припламване и се разнасяше изстрел. Въпреки цялата драматичност на положението ми, едва се сдържах да не се разсмея с глас. Цирковото шоу отвън не можеше да ми помогне кой знае колко, но поне отвличаше огъня от мен.

Аз тъкмо се канех да отида да надникна в коридора и да видя дали не мога да се измъкна от капана си, когато напълно очаквано, моят приятел все пак отнесе един от куршумите на охраната, която го следеше от дистанция с прожектори и олово. Той рязко изпищя на умряло и някак отсечено се гътна в храстите, а враговете му концентрираха целия си огън в тази посока. Изглеждаше само въпрос на време да го надупчат по-зле и от решетъчна лъжица.

Аз нервно погледнах празния пистолет в ръката си и зашарих с отчаян поглед из стаята. На една от другите секции видях купа с развалени мандарини и ваза със сухи цветя, но нищо по-войнствено от това. Силно притеснен, мушнах Магнума в джоба си, грабнах ги и двете и започнах самотна и неравна цитрусова война срещу армиите на злото из двора. Трябваше поне за малко да им отвлека вниманието, защото иначе Карпентър щеше да си замине от този свят.

Ей, Богу, след акробатиките на Закари, на горилите им дойдоха прекалено много моите смешки. Няколко от тях се стъписаха невярващи на очите си, няколко се затъркаляха по тревата от смях, няколко откриха огън по мен, а последната група започна панически да бяга и да се пази, сякаш ги замервах с касетъчни бомби, а не с фруктов гнилоч.

За съжаление, аз доста бързо приключих с неконвенционалния си обстрел и когато завърших със стъкларията, без да постигна очаквания от мен ефект, трескаво се зачудих с какво друго да развихря въображението си. Беше ми останала само най-гнилата мандарина, която ме бе досрамяло да използвам. Точно тогава чух шум зад гърба си. Настръхнал се обърнах, готов да прибегна до последното си оръжие и така го стиснах, че то цялото потече между пръстите ми.

Добре че се спрях в последния миг! Горкият нещастник, когото нокаутирах на влизане се бе събудил от тежкия си сън и тъкмо се чудеше кой го е сложил да спи. Вероятно щях напълно да разваля грижовния си майчински имидж, ако го бях накарал да изяде насила ферментиралата ми оранжева бомба.

Той ме погледна учуден, понадигна се леко и като разбра, че е вързан, нервно изръмжа. Аз отидох при него, измъкнах пискюла от устата му и го попитах:

– Случайно да познаваш едно дребно, зеленооко момиче на име Соня? Можеш да си спестиш камара неприятности, ако се сетиш!

Мръсникът изобщо не трепна.

– Върви на майната си, копеле мръсно! – изгрухтя неблагодарно в лицето ми и ме заплю.

Измъкнах ядосано Магнума и направо го върнах там, откъдето беше дошъл. Този път обаче му спестих възглавничката под главата. Въобще не я заслужаваше!

Сетне вдигнах поглед и внезапно окрилен от неочаквана идея, отидох до масата да грабна пистолета му, за който напълно бях забравил до този момент и се хвърлих към прозореца да продължа борбата си с вече далеч по-сериозни средства.

Там, Карпентър криво-ляво удържаше фронта. Копелето явно бе мечтало да стане военен репортер, защото се намираше във вихъра си и пак подскачаше като полудял край оградата, макар и не толкова отривисто както одеве. Мисля, че беше леко ранен. Аз се включих в забавата и му помогнах с огнева мощ отгоре, което съвсем обърка горилите на двора и ги разколеба. Виждах ги как се двоумят какво да сторят – да отвърнат на неговия огън, на моя, или просто да се разкарат час по-скоро преди да са пристигнали агентите на ФБР.

Точно това и стана в крайна сметка! За мой и на Закари невероятен късмет, в следващата минута се появиха един хеликоптер и няколко джипа, от които наизскочиха двадесетина човека в камуфлажни униформи и не след дълго, мощен прожектор от въздуха освети целия двор като бял ден. След това настана анархия.

Аз моментално зарязах Карпентър, защото сега, така или иначе си имаше подкрепления край оградата и се хвърлих назад към коридора. Секцийката незабавно се разпадна на трески веднага щом я побутнах леко и когато се показах навън, там се оказа празно. Дори и някоя от горилите да се бе завтекла към мен, докато ги разсмивах с мандарините, ФБР вероятно ги беше накарало да преосмислят изцяло приоритетите в живота си.

В крайна сметка, вторият етаж се простираше съвършено чист и в двете посоки. Завтекох се бързо наляво и изтараших едната редица от стаи за нула време – онези, които гледаха към двора. Повечето бяха или празни, или по няколко изплашени курви в тях се криеха под масите. Отне ми всъщност по-дълго да ги разпознавам дали не са Соня или Лара, отколкото да изредя помещенията. В най-далечното от другата редица, имаше само една курва. Вместо под масата, тя лежеше напълно гола на едно легло до стената, окована за желязната му решетка.

Разтворих широко вратата и за миг застинах неподвижно. След мъничко, затворих зад себе си и се приближих. Ръцете на момичето бяха защипани с белезници, прехвърлени през желязната пръчка на таблата, а големите й зелени очи ме гледаха някак невиждащо. Мисля, че беше упоена. Личеше си и по това, как нервно си хапеше устните, докато малките й стегнати гърди се спускаха и надигаха учестено.

Аз се доближих още и застанах до леглото.

– Соня ли се казваш? – попитах я.

Беше протоколен въпрос. Знаех, че е Соня и не само защото я бях виждал на снимката на Лара, ами и наяве. Вече започвах да си спомням детайли, макар че не се сещах достатъчно добре за обстоятелствата около тях. На нея й трябваше почти цяла минута за да спре очите си върху лицето ми и накрая устата й се отвори.

– Лари? – каза тя и се опита да се усмихне.

– Не, не е Лари! Мелроу е! – отвърнах.

Не знам защо, но дори се обидих леко. Нито бях дребна чернилка, обкичена с ланци и татуировки, нито пък бях плешив.

Завъртях се и отидох до малката масичка край огледалото в ъгъла, за да се разровя из боклуците по нея. Понеже не открих нищо интересно, което да ми хване погледа, се наведох да огледам пода.

– Какво търсиш? – изведнъж ме прекъсна гласът й.

– Някоя фиба или секретна игла.

– В чекмеджето на нощното шкафче.

Обърнах глава назад. Тя явно започваше да идва на себе си. Погледът й вече не изглеждаше толкова блудкав и дишането й се бе успокоило. Може би просто беше изпаднала в шок от данданията, защото оттатък – в двора, наистина сериозно се гърмеше.

Върнах се до нощното шкафче, намерих фибата, счупих я и оголих единия й край, за да остане стърчащата тел навън. Надвесих се над момичето и след кратко, безобразно ръчкане в ключалката на белезниците, ги отключих. Накрая грабнах покривалото на леглото, което седеше на близкия стол и го метнах върху голото й тяло. Тя веднага окръгли очи, мислейки, че се каня да я застрелям под него, за да не ме оцапа кръвта й и се замята като уловена пъстърва из леглото. Наложи ми се да я раздрусам няколко пъти за раменете.

– Спокойно! – извиках. – Нищо няма да ти направя. Аз съм Дядо Коледа и идвам да ти изпълня три желания.

– Дядо Коледа изпълнява само по едно – отвърна пленницата ми след малко, когато успя да овладее паниката си. – Златната рибка изпълнява три!

– Е, не искай чак толкова от мен! – свих рамене и метнах белезниците на нощното шкафче. – И без друго, никак не вярвам да успея да се вмъкна в костюма на златната рибка!

Сетне се завъртях и отидох да хвърля един поглед през прозореца.

Анархията долу вече беше пълна. Повечето от екшъна се разиграваше от другата страна на къщата, но и тук се виждаха търкалящи се по земята димки, а от далечната секция на Виля Нуева излизаше черен дим, който се стелеше на гъсти кълбета нагоре към прожектора на хеликоптера. По някое време от къщата неочаквано се чу изсвирване на гуми и едно отровно зелено Порше излезе с бясна скорост от гаража, профучавайки с мръсна газ през портала на оградата и разбутвайки рехавата барикада на ченгетата. Хеликоптерът незабавно тръгна след него.

– Защо се забави толкова много? – прозвуча в този миг гласът на Соня зад гърба ми.

Аз се обърнах да я погледна. Тя седеше на леглото и разтриваше китките на ръцете си. Завивката лежеше долу на земята без да предизвиква никакъв интерес у нея. Явно разхождането гол представляваше здраво утвърдена традиция в техния род.

– Бях позабравил някои неща и ми отне известно време докато си ги спомня – отвърнах. – Сега обаче трябва да се разкараме оттук и то – по-бързо. Вземи си някаква дрешка и да се махаме!

Тя се наведе да вдигне покривалото. Омота го около себе си, но така, че половината й задник остана отвън. Съвсем точно копие на Лара беше в това отношение!

– Къде е сестра ми? – попита след секунди, докато все още търсеше чехли под леглото, които да обуе.

– Не знам. Позагубихме се някак.

Измъкнах снимката на Курвало с вибратора, която носех в джоба си и отидох да й я покажа, но само откъм гърба.

– Това нейният почерк ли е?

– Искаш да кажеш, че тя е тук в къщата? – попита Соня след като кимна и стана, за да ми покаже, че е готова да тръгне.

– Едва ли! Иначе щеше да разбереш. Искам да кажа, че тя мистериозно изчезна в един момент и оттогава не съм я виждал.

– Отдавна ли?

– Преди почти седмица.

Хванах я за ръка и бързо я поведох да излезем навън. Димът вече изпълваше сградата и част от него влизаше вътре в стаята, но не можеше да се разбере дали е от пожара или от димките на ченгетата. Във всеки случай, ужасно лютеше на очите.

Аз тъкмо отворих вратата на фона на виещите сирени в двора и на откъслечна, далечна стрелба, когато една сянка внезапно нахълта в обратната посока с направо шеметен устрем. Завари ме напълно неподготвен, както се бях закашлял от нахлулия пушек. В този миг, невероятен спазъм сви корема ми и ме накара да залитна. Почувствах как нещо ме удари яростно в главата и мигновено загубих почва под краката си. Безпомощно се олюлях назад и се проснах по гръб на пода и единственото, което ми мина през ума бе: „Ротвайлерите! Сълзните жлези на тъпите кучета не се влияят от димките!“

След това, просто изгубих съзнание. Съвсем осезаемо и почти визуално усетих как се изплъзна от тялото ми.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 31 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу