logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
4


От известно време насам ми беше станало особено неуютно в бар „Среднощна среща“. От една страна, току-що бях забогатял, макар че „забогатял“ всъщност е доста сериозно изхвърляне в случая, но все пак бях спечелил цяла хилядарка! От друга страна обаче подозирах че нещата накрая няма да свършат добре. Тук, между другото, трябва да вметна, че „спечелил“ пък е дори още по-сериозно изхвърляне, защото след половинчасови неимоверни мъки да си спомня поне нещичко от предишния ми живот, което да оправдае мангизите, аз се провалих напълно.

Особено ме тревожеше фактът, че освен че главата ми се оказа абсолютно празна, събитията, които бях забравил, явно имаха отношение към кашата, която представляваше животът ми в момента. Въпреки всичко, амнезията ми така и не успя да убеди Лара, че не съм срещал сестра й. Това ми се стори хулигански нелогично, защото ако се замислеше човек, щом нямах спомен за такива интимни подробности от живота ми, като: защо съм бил вързан за радиатора; защо мивката ми е пълна с кафе, направено с топла вода от чешмата; или пък защо се скъсвам постоянно да драйфам, как тогава щях да помня за неволите на Соня и на пропадналите й приятелчета?

В крайна сметка, след като се увери, че не съм в играта заедно с отрепките от снимката, Лара, макар че нищо конкретно не можа да изкопчи от мен по случая, все пак напъха парите в джобовете ми. Сетне с тон, подобаващ по сериозност на каменните президенти от Маунт Ръшмор, тя ми съобщи следния факт: някъде назад във времето – точният момент май отново ми се губеше – бях нает от нея да разследвам и разнищя странните обстоятелства около изчезването на сестра й. За да отпразнуваме новите си взаимоотношения, аз дори си позволих да я почерпя едно питие – Джони Уолкър – и което е още по-странно, по съвършено непонятни причини, поръчах едно и за самия себе си. Междувременно се бяхме пренесли на една от масите.

– Изглеждаш ми някак отнесен! – изкрещя ми в ухото Лара докато чакахме, заради все по-нарастващата шумотевица наоколо и активизиралата се наново програма на заведението. – Предполагам, че си зашеметен от радост, че току-що си намери работа!

– Намерих ли си? Та аз си имах работа и преди да те срещна! – чух се гордо да възроптавам. – Ако искаш да знаеш, програмата ми до края на годината буквално се пука по шевовете!

След това аз се изпъчих на стола си, за да си придам по-убедителен вид. Ако името ми беше Умпей Мпакана – гордият вожд на племето Абсолука – вероятно вятърът щеше драматично да развее буйната ми гарвановочерна коса, а сребристобелият ми кон да ме понесе през люлеещата се, неспокойна прерия и да ми помогнат да се оттегля от спора с достойнство, ала понеже името ми беше само Мелроу, нищо подобно не се случи с мен. Единствено ме засърбя носът, което ме накара да го сбърча един-два пъти и особено неубедително да кихна.

В действителност, дори програмата ми да се насираше от напрежение, аз просто нямаше как да знам за това, поради налегналата ме от няколко дни амнезия. Чувствах мозъка си толкова мъртъв, че сякаш беше изсъхнала на пясъка медуза. Чудех се дали някога ще успея да раздвижа и една-единствена клетка в него.

Точно в този миг, келнерката ни игриво дотърча хванала под ръка моя и Лариния „ходещ Джони“ и прекъсна препирнята ни. Мацката ми смигна игриво и пусна питиетата ни на масата от почти половин метър височина. Жестът й се оказа перфектно премерен, защото съдържанието на чашите излетя право нагоре и след като хвърли един бърз поглед за земляци по съседните маси, кротко се мушна обратно. Само една самотна, бунтарска капка се отклони от общественото мнение и се пльокна върху издутите като дирижабли цици на сервитьорката ни, но те леко се отдръпнаха и невъзмутимо я всмукаха между тях.

След това, съвсем неочаквано всичко взе че свърши. Шоуто приключи малко след като си получихме пиячката и внезапно ни се наложи да си ходим, защото аз имах адското неблагоразумие да възнаградя със стодоларова банкнота една от стриптизьорките, която се кълчеше надупена в непосредствена близост до мен. Горката тя, правеше го толкова самоотвержено, че ми стана жал, че никой не й обръщаше внимание. Извадих пачката от джоба си и понеже нямах дребни, напъхах крайчето на една от банкнотите в алчната й вагина, но за съжаление, безразсъдният ми жест моментално беше забелязан от останалите.

Ей-богу, само миг по-късно, почти целият „танцов състав“ се метна отгоре ми! Толкова много зеещи полови органи не бях сънувал и в най-извратените си сънища. Довлече се даже очевидно свестилата се пишман „барабанистка“, и подканвайки ме да бъда по-смел и демонстрирайки ми как всъщност трябва да действам, тя неочаквано щипна сериозна част от хонорара ми и преди да успея да реагирам на тази нагла кражба, го натъпка между краката на една от останалите танцуващите в скута ми „дами“. Последната, с охота даде да се разбере, че е способна да побере и повече.

Аз се огледах замаяно, защото пак взе да ми става лошо. Вече усещах главата си като пръстените на Сатурн – съставена от милиарди отделни парченца, отчаяно опитващи се да се движат по една и съща орбита – и за да се освежа, по стара традиция понечих да лисна уискито в лицето си. Тъкмо тогава обаче между двете бе застанал нечий разкошен във всяка друга ситуация гъз, и в резултат на тази моя втора фатална грешка, притежателката на гъза тутакси реши, че доларовият рай е изгрял и на нейната улица. Тя погрешно сметна, че ще има още по-големи шансове, ако ми помогне да си върна похабеното уиски и чевръсто ми показа, че то изобщо не е похабено. Напротив – беше го уловила във въздуха!

Още далеч, далеч преди да предвидя това, което щеше да последва, то последва и една лакома вагина ме захапа през носа, а от нея в устата ми щедро се изля Джони Уолкър. Неговият вкус се оказа последният гвоздей в ковчега на моята условна рефлексност. В отговор, в корема ми светкавично се възпламени страховита верижна реакция, залата несигурно потрепери пред очите ми и секунда по-късно, аз върнах жеста на мацето, напълвайки цялата му вагина с току-що възстановеното ми уиски, само че щедро допълнено с позабравения от сутринта Ниагарски отпадъчен водопад на стомаха ми.

Беше наистина ужасно. Беше покъртително. И за двама ни!

Поруганата и нещастна стриптизьорка започна да се гърчи дълбоко шокирана край масата ни и за момент, всичко заприлича на някакво особено извратено порно. За съжаление обаче, не беше само порно, а съвсем истинско преживяване и останалите клиенти скоро се събраха да гледат сеир. Светлините запулсираха в ярко червено и тъпият оркестър дори изсвири туш.

Аз притеснено се заозъртах, опитвайки се да запазя аристократично спокойствие, което подло ми се изплъзваше в този миг. Чувствах се като английски джентълмен, чийто жребец току-що се е изпуснал върху роклята на млада госпожица и той, макар много да искаше да й помогне, се страхуваше, че никак няма да е джентълменско да я опипа цялата.

След това, както вече казах, шоуто наистина приключи за нас. Аз вече нямах никакъв аванс. Взеха ми го за компенсиране на щетите, които бях нанесъл и понеже не стигна, взеха и другата половина – онази, която остана в Лариния джоб. Накрая ни „помолиха“ да си идем.

Така че ние просто си тръгнахме.

Навън веднага ни посрещна гнусното августовско слънце, което ме накара да съжаля, че въобще бях станал от леглото сутринта на този невероятно гаден ден. Лара, силно раздразнена от разигралата се случка, ме погледна недоволно и бръкна в джоба на панталона си да извади Магнума и да си повее с него. Вместо това обаче, измъкна някаква визитка от там. Силно озадачени, ние моментално се надвесихме над нея, макар че нямаше кой знае какво за четене, както се оказа. Там единствено пишеше: „Инспектор Грийнсбъро, Дванадесето Управление, Отдел за Борба с Наркотиците.“

Приключвайки твърде бързо с четенето, вдигнахме глави да се спогледаме глупаво, но понеже аз го направих доста по-убедително от нея, за да оправя положението, сконфузено и неразбиращо вдигнах и раменете си. Номерът ми изобщо не мина. Лара продължи да ме гледа очаквателно и това скоро ме постави в крайно неприятната ситуация или да си измисля нещо около тази визитка, или да й върна парите. Честно казано, повече ми се искаше да направя второто, но силно се съмнявах, че онези в бара щяха да ми влязат в положението!


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 4 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу