logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
5


След около десетина минути, силно угнетен от случката в „Среднощна среща“ и още по-силно угнетен от чудовищната температура наоколо, аз реших да не играя повече скапани игрички и да сложа край на този тъпанарски случай веднъж и завинаги. За по-малко от ден, вече бе успял да ми писне! За да подсиля визуално решимостта си, рязко вдигнах ръка и разсякох въздуха с невидим за окото саблен удар. За съжаление, не се произведоха никакви гръмотевици или мълнии като в китайски кунг-фу филм, а единствено се чу съвсем слабо свистене. Не съвсем удовлетворен от глупавия резултат, които постигнах ми хрумна да повторя жеста си, за да стане този път по-убедително. Както можеше да се очаква, когато човек върши глупости, в резултат на всичко това, се произведоха глупости. Получи се, все едно че исках да спра такси. Даже не беше „все едно че“, ами направо си го спрях!

Внезапно се чу опъващо нервите свирене на гуми и един раздрънкан Шевролет изникна като подгонен призрак отнякъде, почти минавайки през нас. Шофьорът изскочи отвътре и панически ни натика в колата още преди да се усетим какво става, след което отпраши напред с превишаваща всички възможни ограничения скорост. Било забранено спирането – поясни по-късно – и банди от тлъсти ченгета дебнели наоколо да скъсат бедния му шофьорски гъз. Той обаче понеже бил добра душа и видял, че здравата сме го закършили, решил да рискува заради нас.

Така, докато се уточнявахме, за нула време минахме десетина квартала без изобщо да знаем за къде пътуваме. Именно затова и ни се наложи хубавичко да разгледаме града и да обиколим всички негови забележителности, включително: градското сметище, общинското гробище, приюта за бездомни кучета и моргата за стари автомобили.

Аз, както вече казах, имах намерението да приключа с този случай и поисках да сляза, но Лара с типичния си дебелашки стил дебело ми натърти, че съм взел едни нейни две хилядарки да ги пръсна по курви, пръснал съм ги наистина и сега тя всеки момент можела да си ги поиска обратно. Да съм си правел сметката! Аз неохотно пресметнах, че в претенцията й може би има някакъв, макар и много лек резон, поради което анулирах първото си решение и взех второ: да разнищя и разреша все пак нейния случай и после да я разкарам от живота си заедно с всичките й претенции.

След като направих кратък разбор на ситуацията в колата, и понеже така или иначе пътувахме в тази посока, реших като първа, най-спешна и неотложна мярка да минем през кенефа на Дванадесето Полицейско Управление, защото чувствах, че дневната ми нужда вече назрява. Освен облекчаването ми, като страничен резултат можеше да проверим и защо, по дяволите, имах визитка на този Грийнсбъро в джоба си, както и дали отрепките от снимката на Лара нямаха някакво досие в системата. „Какво по-хубаво от това да се свършат две хубави работи наведнъж!“ – помислих си.

След като своевременно осведомих таксиджията за промяната в плановете ни, копелето набързо обриска още десет квартала преди да профучи като бесен по Лексингтън Драйв и да закове бронята на два сантиметра от стъклената летяща врата на полицейското управление, след което да ни изхвърли навън, почти забравяйки да си вземе парите от бързане да не го глобят бандите от тлъсти ченгета. Накрая отпраши с такава пушилка нататък, че сигурно щеше да спре чак в Лос Анджелис, на брега на другия океан!

Ние бързо се насочихме към вратата – най-вече заради моите неотложни нужди – и минахме абсолютно необезпокоявани край приемната кабинка, докато дежурният в нея настървено ръфаше огромна като Апалачите шоколадова поничка с пълнеж от кокосов крем. Не сметнахме за необходимо да го безпокоим, защото той и без друго се беше омазал така свирепо, че само можеше да стане по-лошо, ако го разсеем дори за миг. Вместо това, ние се намъкнахме вътре секунди преди ченгето да скочи с препълнени бузи и буквално да разколачи една сто и две годишна бабичка, която се опита да влезе след нас, следвайки примера ни.

Аз припряно се мушнах напред и моментално хукнах да търся кенеф, а Лара, както видях през рамо, се зашматка безцелно из пълните с какви ли не отрепки коридори, разглеждайки многобройните рекламни пана по стените, възвеличаващи подвизите и могъществото на щатската ни полиция. На тях, огромни мутанти с ръце като секвои и фуражки на главите, смело обезвреждаха рахитични и подобни на хлебарки престъпници по всевъзможни начини и с всевъзможни средства. Повече от това не успях да видя и добре че не видях. Нещата определено отиваха на зле и веднага щом намерих кенефа, аз се шмугнах вътре да потъна в блажената му, разпускаща атмосфера, за да не стане някой фал.

Облекчаването ми впоследствие мина със стегната войнишка крачка и напълно по график. Вътре беше тихо и нямаше никой. От твърдите и лъскави порцеланови тоалетни чинии лъхаше такова спокойствие, че аз направо се изгубих в безвремието, което излъчваха. От необятните им, дълбоки гърла, слизащи на десетки метри под земята се чувстваше нежен повей, който гъделичкаше приятно кожата на гъза ми. Във въздуха пък като пролетна омая, се поклащаше сладкото ухание на синя иглика, докато ромонът на писоарите галеше ушите ми с нежния си и хипнотизиращ шепот. Истинско вълшебство! За момент се почувствах като в Рая.

Скоро обаче, след като поводът за моето пребиваване на това място бавно отшумя, заедно с него отшумя и магията. Безвремието се превърна в обикновено клечене, сладкото ухание – в евтин ароматизатор, а ромонът – в тривиален шум от водопроводни тръби. Пак беше приятно, но вече не ме свърташе вътре. Аз станах, измих се енергично и сетне с леко притеснение, се измъкнах навън да се боря с мръсния, лайнян свят, който чинно ме чакаше да изляза. Висяха ми още цял куп задачи и първата от тях се явяваше срещата ми с въпросния инспектор Грийнсбъро, седящ в момента, философски замислен зад луксозното си дъбово бюро. Той отегчено подпираше слепоочието си с показалец като някакъв древногръцки мислител, вперил учуден поглед в нас с Лара.

Наоколо ни цареше гробовна и тягостна тишина.

Инспекторът беше леко неприятен тип като общо излъчване, своего рода – хлъзгав и мазен. Притежаваше тъмна, изтеглена с брилянтин коса, гладко избръснато топчесто лице, огромни като Тихия океан, но блудкави като затлачено блато синкавозелени очи и стилно изписани, черни вежди. Всяка събота вероятно ходеше на тенис или по-скоро на солариум – ако се съдеше по болнавия му жълтеникав тен, а сакото му с положителност струваше колкото целия брутен вътрешен продукт на някоя от банановите републики в Карибите, заедно с цялата реколта и робите, които я беряха. На левия му ревер имаше бадж с размерите на олимпийския стадион на Лос Анджелис и на него, с грижливо изписани на ръка и наклонени надясно букви, се мъдреше името му.

Ченгето поседя за кратко в застиналата си философска поза и после въздъхна тежко, тежко – като смъртник в последната сцена на безсмъртна древногръцка трагедия.

– Страхувам се, че не разбирам добре какво всъщност искате от мен – накрая сподели с нас измъчващите го опасения. – Настоявате да получите информация за лицата в тази любителска фотография, на основание на това, че сте намерили моя визитка в джоба си, така ли?

Аз му хвърлих един откровено пренебрежителен поглед. Явно схващаше невероятно бързо от какво точно се интересувахме! Очите на инспектора продължиха да се местят последователно ту към снимката, ту към визитната картичка, поставена до нея, ту към самите нас. Имах чувството, че на базата на тези три константи, се опитваше да анализира сложната структура на Вселената и да разгадае смисъла на Живота. По едно време, направо ме прихванаха аутистки настроения като го гледах и ми се прииска да го зашлевя.

Въпреки всичко, аз само кимнах сдържано. Лара пък, която седеше на съседния стол и дъвчеше дъвка, изгрухтя като глиган и хвърли на бюрото списанието, което се правеше, че разглежда. Направи го обаче твърде непремерено и то се катурна през ръба ми долу във фикуса, в който аз само преди минути неволно бях повърнал. Три от листата на растението незабавно се разлетяха съответно – на север, на изток и на североизток.

Грийнсбъро не каза абсолютно нищо по повод на това, както и не бе казал нищо при моята свинщина от преди малко. Той само погледна натам и сетне отвори уста да ме хвърли в истински, непредизвестен нокдаун със следващата си неочаквана реплика:

– Слушайте, Мелроу! – обърна се директно към мен, сякаш ме познаваше от детската градина. – Знам, че подобни скечове са напълно в стила ви, но при окаяното положение, в което се намирате, да се държите така е нелепо! Не мислите ли?

Аз стъписано премигнах два пъти при тази отявлена проява на агресивност от негова страна. Въобще не си спомнях да съм срещал този тип, но от друга страна, смътно подозирах, че както и с всичко останало, снощните събития от живота ми можеха да имат пръст и в това недоразумение. Още повече че визитката в джоба ми май предполагаше подобна връзка! Внезапно усетих как Лара, чувайки думите на ченгето, започна наистово да пръхти и да плюе възбудено в ухото ми, но за щастие, тя не знаеше нито какво да каже, нито как да го каже, ако случайно се сети.

– Познаваме ли се? – побързах да изсумтя аз, за да туширам конфузното и за трима ни мълчание, от което единственият резултат беше, че то стана дори още по-конфузно.

Грийнсбъро бавно вдигна ръце в жест на демонстративна безпомощност.

– Инспектор Грийнсбъро. Приятно ми е! – театрално се представи той.

– Мърфи Мелроу. Радвам се! – измънках, все по-притеснен.

– Лара Дженсън – чух русата ми спътница да буботи отляво на мен все още с дъвка в уста.

– И как предлагате да продължим разговора при това положение? – още по-объркващо попита инспекторът. – Ще преподписваме ли договора между нас или ще се подпишем повторно върху стария? Като се има предвид феноменалната памет, която демонстрирате, вероятно няма да е уместно да го верифицираме само устно!

Аз усетих как драматично започнах да губя твърда почва под краката си. Толкова чужд и толкова безсмислен ми се стори животът ми изведнъж, че се почувствах като мъжка богомолка в края на акта, която на всичко отгоре е открила, че е болна от СПИН. Лара пък в този случай, явно играеше ролята на женска богомолка, която се е задавила с мъжкия си, защото неочаквано хлъцна. Като я чух, аз също хлъцнах, а сетне хлъцнах и втори път, след което действително здраво се разхълцах.

Грийнсбъро ни погледа за кратко, но понеже ние така и нищо не казахме – аз и не можех да го направя – той единствено сви неопределено рамене.

– Наистина ще внимавам да не питам какво сте закусвали вчера сутринта! – обеща ни ченгето в опит да упражни иронията си, без въобще да подозира колко беше прав да не пита. В главата ми цареше такъв вакуум, че и да бях закусил само преди секунди, пак нямаше да помня какво е!

– Преживях ужасна автомобилна катастрофа! – отчаяно измънках аз, затъвайки още повече в глупавата ситуация, в опит да разбера поне нещичко относно това, какви съм ги вършил през последните два дни. – Имам тежка амнезия с раздвоение на личността и е критично важно да си спомня всичко, което съм правил напоследък, за да мога да си възвърна живота!

Честно казано, не смеех да се надявам на кой знае какво с измислената си анамнеза, но пък и все нещо трябваше да кажа. В най-смелите си мечти си представях, че поне мога да засрамя Грийнсбъро заради непроявеното съчувствие и да го накарам да бъде по-сговорлив. Единственият проблем беше, че така нахъках и намъках словото си, понеже все още продължавах да хълцам, че то изведнъж заприлича на речта на японски самурай миг преди да извърши сепуко. А и Лара също не ми помогна кой знае колко!

– Да! И не трябва да се ядосва! – изсумтя тя в следващия миг, освирепяло дъвчейки дъвката си и озвучавайки цялата канцелария с жвакането си. – Трябва внимателно да му се обяснява по няколко пъти, за да не се раздвои допълнително едната от личностите му!

Инспекторът ни погледа безизразно за още половин минута, и или нищо не разбра от пелтеченето ни, или пък му бе все тая. А най-вероятно – и двете!

– Добре тогава! – каза накрая той и ядосано посегна към едно яркочервено копче инсталирано на бюрото му. – Понякога действително се чудя защо ли достъпът до информация е свещен в тази объркана страна!

Като го гледах колко е раздразнен, аз внезапно се запитах защо трябваше да натиска копчето! Хрумна ми, че нервите му няма да издържат и ще вземе да ни застреля, ей-така – както си се възмущава от нас. Може би някой от хората му за разпити щеше всеки момент да влети от другата стая с автомат в ръцете и да ни надупчи на столовете като подредени за сушене мексикански тикви. Вместо това обаче се чу слабо бучене в дъното на кабинета и когато след малко то рязко спря, се отвори една странична врата – не тази, през която бяхме минали. От нея излезе, или по-скоро доплува същество, приличащо на морска сирена, напъхана в официален, черен костюм.

Аз изненадано погледнах към нея, защото ми се стори адски нереална. Ръцете й бяха тънки и изящни като луксозни френски писалки; пръстите й завършваха с нокти, заострени като в острилки; раменете й очертаваха прав ъгъл – ръбести като силуета на пишеща машина и изобщо, цялата й фигура напомняше в своята строгост на пълен моливник, на който някъде в средата – твърди и леко издути като попивателни преси – едва загатваха за себе си двете й малки гърди. Съществото явно беше асистентката на Грийнсбъро и кой знае какво правеше там отзад. Намерих за доста странно да криеш секретарката си от хората вместо да я изтъпанчиш като щит пред себе си, но нищо не казах.

Момичето царствено се понесе през пространството на кабинета, дойде при нас без да бърза, безшумно остави купчинка хартиени листа на бюрото, прилежно сгънати в папка и неусетно и безмълвно, се дематериализира от стаята. Инспекторът небрежно кимна към донесеното.

Аз нервно се размърдах на стола си, прокашлях се и се протегнах. После плахо взех папката и понадникнах вътре. След малко, дори се позачетох и чак ми стана интересно. Всичко там приличаше на някаква забавна криминална историйка. Имаше главни действащи лица – герои и злодеи; имаше търговска интрига с възложители и изпълнители; имаше и юридически заигравки с подписи и срокове. Да си кажа честно, не бях особено подготвен за културно мероприятие и се опасявах, че няма да мога да вникна добре във фабулата и да направя цялостен разбор на произведението. Историята определено се очертаваше кримка с доста щедра щипка специализирана терминология. Може би всъщност щях да се справя много по-добре със задачата, ако Лара не ме буташе непрекъснато и не сумтеше в ухото ми, без да престава да дъвче дъвката си.

Най-накрая, аз все пак загрях смисъла на повествованието. След обстойно и продължително взиране в една камара параграфи и алинеи, както и в тайни клаузи, изписани с по-ситни и от винени мушици букви, успях да схвана в общи линии сюжета. А той в целостта си, не се оказа чак толкова сложен. Главното действащо лице там беше човек с моето име, напомняше по стил изключително много на моя стил и общо взето, аз напълно се идентифицирах с него. Така да се каже, припознах го! Може би, просто защото главното действащо лице всъщност бях самият аз. Самият аз и една крайно неприятна и грозна неустойка във финалната поанта!

Веднага след като прочетох юридическото криминале, аз нервно потреперих. Изгубеният ми живот изведнъж се появи отнякъде, тежко надвисна над мен, почука заплашително с пръст по черепа ми и без никакво последващо предупреждение се сгромоляса отгоре ми. Амнезията ми от своя страна, тихо се размърда, изпълни малък, елегантен реверанс с ръце и безмълвно отмести от лицето ми част от гъза си, откривайки някои от твърде смущаващите подробности, скрити отзад. Ако бях прав в този момент, сигурно щях да седна. Ако бях седнал, може би щях да стана. За щастие, аз само се бях огънал под тежестта на Лара, която почти висеше на врата ми в отчаяни опити да прочете и тя нещо, така че в крайна сметка, не помръднах. Това обаче не ме спаси от неприятностите, които съвсем скоро последваха.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 5 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу