logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
6


Тази нощ спах кошмарно. Възхитителните преживявания от изминалия ден бяха превърнали мозъка ми в компостна яма. Всякакви сбъднати и несбъднати събития, полусъбития или глупави подробности, ферментираха в нея и се смесваха в обща, миризлива субстанция, която безобразно тровеше съня ми.

Първо ме гониха пет огромни и много грозни маймуни. Две от тях бяха наркодилъри с пръстени и ланци навсякъде по себе си, включително и по чудовищните им пениси. Надявах се, че само искат да ме пребият от бой до смърт, но те май искаха и нещо друго.

Спасих се от тях, мятайки се на първото ми попаднало такси, но като влязох разбрах, че инспектор Грийнсбъро го караше. Още преди да се усетя, той ми закопча ръцете за педалите на газта и спирачката и каза, че следващата му спирка била в Белведере-Аржентина. Докато шофираше, постоянно ме настъпваше по пръстите – по десните пет при всяко форсиране на двигателя и по левите – когато убиваше скоростта. Извини ми се, че трябвало да го прави толкова често, но пътищата за Аржентина били направо ужасни и пълни с изскачащи изневиделица деца.

По едно време, на шосето действително изникнаха две хлапета по къси гащета, три-четвърти чорапи и ученически чанти на гърбовете, които впоследствие се превърнаха в грозни наркодилъри. Чантите им не се бяха затворили напълно и оттам стърчаха дулата и върховете на една камара автоматични и хладни оръжия. Грийнсбъро каза, че винаги спирал на ученици и ги взе на стоп.

Оказа се, че отивали да си наточат ножовете и да заредят пистолетите си с муниции няколко мили по-надолу по пътя. Единият от тях се беше излегнал на задната седалка и краката му стърчаха през страничното стъкло, а другият седеше отпред върху мен. През целия път си разказваха мръсни вицове.

Като стигнаха до вицовете за лайна, те се скараха с Грийнсбъро. Той не беше доволен от начина им на разказване и настоя да ги чуе пак, но с повече чувство. Те му отвърнаха да отиде при някой отолог да му го начука в ушите и да ги отпуши, а той побесня и ги изрита от колата в движение. После започна да ми бие шамари, защото аз съм бил виновен за кавгата.

В този момент, рязко се събудих и естествено, оказа се, че Лара ми бие шамарите, защото решила, че трябва да се захващаме за работа. Доколкото си спомнях, аз нямах нищо за вършене и исках да продължа да се излежавам, но тя не даде и дума да се издума.

Надигнах се да си измия очите и след това отидох до кухнята. Горката тя, тънеше в същата бъркотия както вчера сутринта, така че аз просто бръкнах в мивката и извадих едно мръсно канче оттам. То, разбира се, беше пълно с кафе, което ми спести труда да си правя ново. Пийнах малко и съдържанието му ми се стори наистина превъзходно. Зачудих се защо, по дяволите, си правех кафе всяка сутрин, като можеше да го приготвям веднъж месечно. Сетне, аз неохотно се захванах да позабърша донякъде апартамента от повръщаното, изкъпах се, избръснах се, смених си дрехите и накрая пак хванах канчето, за да го отнеса на дивана в дневната и да погледам телевизия.

Лара побесня като ме видя. Казах й, че „Том и Джери“ ми помагат да се съсредоточа и че в момента обмислям стратегията и тактиката ни за по-нататък. В действителност, мозъкът ми само се опитваше да свикне с мисълта за бакиите, които предишният Мърфи бе надробил в живота ми. Никога всъщност не съм бил кой знае колко подредена натура, но последните няколко дни бяха действително силно смущаващи. Докато се опитвах да чистя апартамента, в гардероба в коридора бях намерил четири празни бутилки червен Джони Уолкър и една воняща на уиски синя пластмасова кофа, които недоумявах какво търсеха там. Освен това, докато се бръснех, се натъкнах на любителска снимка, залепена на вътрешната страна на шкафчето в банята. На нея се виждаше очукан кораб, акостирал на пристанището. Наричаше се с доста глупавото за кораб име „Син Скакалец“ и подозирах, че аз съм правил фотографията, но нямах идея защо и с какво.

Едно нещо обаче ме тревожеше особено много и засенчваше дори по-горните крайно притеснителни моменти най-вече с факта, че принизяваше финансовото ми състояние до Голямата Депресия от тридесетте, умножена по петролната криза от седемдесетте, степенувана на Апокалипсиса – когато и да се очакваше той! Това нещо беше именно прочетеното от мен вчера в полицейското управление.

Щатските власти отдавна прибягваха до такива методи; те не бяха някаква новост. Напоследък престъпността се вихреше като чудовищен октопод, на който не просто пипалата му израстваха като ги отсечеш, ами от всяко пипало направо се пръкваше чисто нов октопод! И понеже бюджетът на полицията пък беше спихнал като великденски пудинг по Коледа, централното управление все по-често намираше за прекрасна идеята да отдава случаи. Винаги се появяваше по някой малоумен Мърфи да ги поеме, така че практиката се разрастваше.

Бях взел от ченгетата случай под аренда! По силата на него, те се задължаваха да ми предоставят изцяло разследването му и при успешно приключване, щях да гушна осем хилядарки. Аз, от своя страна, се задължавах да го разследвам добросъвестно, но ако не успеех да го добутам до повдигане на обвинение, щях да изплатя обществени компенсации на стойност пет хиляди долара. На всичко отгоре, подписът ми, положен най-отдолу в договора, които ми показаха си беше съвсем автентичен!

Всъщност, в кабинета на Грийнсбъро, аз така и не схванах кой знае колко от самия случай, защото секретарката донесе единствено договорните документи от него, а след като ги прочетох, аз бях твърде шокиран, за да мисля върху каквото и да е друго от там насетне. В общи линии, май се бях цанил да разследвам един от местните канали за разпространение на наркотици на дребно и това донякъде обясняваше кораба от снимката, но за беда никой – включително аз самият – не знаеше докъде точно съм стигнал. Инспекторът ми обясни, че така и не е получил доклад от мен, а когато се обърнах със същия въпрос към собственият си мозък, той категорично отсече да си гледам работата и да не го занимавам с глупости. Бил си взел отпуска. В резултат на цялата тази история, Лара напълно затвърди убеждението си, че именно аз съм нейният човек.

След като ми отпусна не повече от три минути и половина за гледане на „Том и Джери“, тя ядосано ме изрита от дивана, след което ме подпука надолу по стълбите с още по-безогледни шутове. Горкият аз, нямах никакъв хъс дори да се опитам да се защитя. Само допреди ден си мислех, че дължа два наема за апартамента и неголяма сума за консумативи, а ето че изведнъж се оказвах затънал в цяло катранено блато от борчове и за да изляза на чисто с всички, щеше да се наложи да напълня един чувал с пари и да започна директно да ги раздавам на хората по улицата!

Естествено, когато след минути се смъкнахме долу при входа, времето отново се оказа същото, както и предния ден – приятно и работостимулиращо, около четиридесет и петото деление на оная странна скала дето ползват европейците. Настилката по улицата вече се топеше и тя миришеше на прясно асфалтирана, навявайки ми „топли“ спомени за вчерашните събития.

Странно, но сладоледчията пак ни чакаше на тротоара, което доказваше, че не си го бях измислил напълно, само дето този път ги нямаше досадните старци – може би най-сетне беше успял да ги затрие. Цветарницата, от своя страна, беше все още затворена и от нея наистина стърчеше задницата на смачкана линейка. Освен това, нещо беше ставало и край месарницата – тя също не работеше и изглеждаше пострадала.

Обърнах се към Лара. Нямах ни най-малка представа какво се очаква от мен, затова по традиция, се оставих да ме подкара нанякъде. Все пак, благоразумно прецених, че ще си спестя влаченето по тротоара и ще ходя сам. Поразкърших се, поизпънах се и се приготвих за дълъг и изнурителен маратон из жегата, но се оказа, че въображението на Лара не се рееше чак до такива висини. То й стигна само, колкото да отскочим до сладкарницата отсреща, където да си допием кафето. Мисля, че просто не искаше да си признае, но главата й се люшкаше на раменете по-празна и от моята!

Заведението, в което тихо се намъкнахме след мъничко, беше изненадващо студено и очевидно проектирано за деца между три и четири години и половина, или пък за особено дребни хора. Когато се настанихме на една от масичките, моите колене неуверено заровиха капачки в брадичката ми и засрамено решиха, че няма да се помръднат от там до второ, трето или пето пришествие – все едно! Аз се опитах да ги пораздалеча поне малко, но тогава те затиснаха ушите ми, вследствие на което комуникацията между нас напълно умря. Накрая реших, че ще е по-добре да ги оставя на мира за известно време.

Лара, от своя страна, реши проблема с недоимъка на място по доста по-безапелационен и радикален начин. Тя си опъна краката върху двете съседни маси и остави нашата да се клати несигурно между чатала й. Трябва да призная, че имаше невероятната способност потресаващо бързо да си създава удобства.

Интересното беше, че в цялата тъй наречена сладкарница, всъщност нямаше пукнато дете. Дори и самотни майки нямаше. Освен нас и продавачката, играеща роля и на сервитьорка, наблизо се клатушкаше единствено някакъв тип с дълго, надупчено като от куршуми, кафяво, кожено палто и нещо като тенекиен леген за пране на главата. Вероятно с повечко усилия на въображението, последното би минало за своеобразна каска или за шлем от времето на Великото преселение на народите, но се изискваше човек да е наистина адски надарен, за да се сети за да си го представи така. Типът не ни обръщаше никакво внимание.

Понеже Лара, естествено, не можеше да седи кротко на задника си и бързаше да си поръча, реши да се прокашля, но го направи така наркомански, че разтресе всички масички и столчетата, сякаш стотонен син кит ги бе шляпнал с опашката си.

Сервитьорката ни моментално дотърча при нас, та чак се спъна в недораслата интериорна мебел по пътя си и за малко не си потроши краката. Иначе, макар че напълно влизаше в образа си на продавачка в сладкарница, тя имаше толкова зашеметяващо перверзен вид, че на мен направо ми потекоха лигите.

Девойката притежаваше огненочервена коса, сплетена на дебели, като млади секвои плитки, вързани с пухести като разпердушинени възглавници панделки. Цветът им варираше толкова силно, че приличаше на тоалет на Принс от ранните му години. Устните й бяха като горивен материал току-що изваден от ядрена централа – червилото им преливаше от яркочервено до виолетово, минавайки през целия цветови спектър. Очите й също с нищо не отстъпваха на това и напомняха на колорита на зеленчуков пазар точно преди затваряне. Момичето носеше невръстна, двадесетсантиметрова рокличка, чийто отчаяни опити да покрие жълтите й детски гащички на черни точки просто късаха сърцето. Тежките й цици пък я атакуваха отгоре и разпъваха деколтето й до пръсване.

– Какво ще обичат младата госпожичка и господинът? – внезапно избоботи съществото с глас на тежко препил морски пехотинец, току-що завърнал се от десетгодишна мисия, което ме накара да се стъписам.

– Има ли алкохол? – директно поиска да се осведоми Лара без въобще да се впечатли от характера на заведението.

– Има всичко! – изненадващо изтрещя гласът на сервитьорката.

– В такъв случай, младата госпожичка ще обича една водка с джин – заповеднически се излегна още по-назад прежаднялата клиентка. – Може и текила, ако няма някое от двете!

– Чудесно! – изграчи невинният като хищна мезозойска птица звяр и стисна тефтера си. – Само че всичките ни чаши са от детски комплект, тъй че ще ви ги сервирам на части. А за господина? – тя мигновено налапа химикалката си и я облиза почти до писеца й.

– Едно сокче – притеснено измънках аз, опитвайки се не особено уверено да се впиша в обстановката.

– Едно сокче, чудесно! Голямо, малко, средно, шоколадово, млечно, плодово, кокосово, сладоледено, обезмаслено, пълномаслено, диетично или газирано? – зашлеви ме на един дъх перверзницата.

Главозамайващият асортимент буквално ме свали от стола. Аз се олюлях несигурно и от устата ми единствено се отрони:

– А може ли по-скоро една лимонада!

Почти веднага след като го казах, аз съжалих. Сервитьорката-продавачка направи половинминутно поемане на въздух, издувайки дробовете си като излитащи дирижабли, при което две от копчетата на роклята й не издържаха и се изстреляха в главата – тоест в тенекиения леген на странника отсреща. Последният издрънча зловещо, а рокличката на страшилището се сви от ужас и се опита да се скрие в пъпа й.

В този момент, с крайчеца на окото си, забелязах как странникът бавно се завъртя към нас и от очевидно прерязаното му преди много време гърло, излезе някакво подобие на звук.

Сервитьорката светкавично го стрелна с предупредителен поглед, след което отвори уста.

Странникът изхриптя и се обърна обратно.

Гласът на сервитьорката изтрещя:

– Синя или жълта!

– Зелена! – веднага се обърках аз.

– Чудесно!

Чудовището изчезна, аз се свих на столчето си, а Лара отегчено изпръхтя.

– Ама че тромав ден! – изсъска гласът й. – Досега вече трябваше да сме намерили сестра ми! Само си губим времето!

Погледнах я учудено, но нищо не казах. Тя явно си мислеше, че да намериш някого в този град е като да излезеш в задния си двор в Шайен и да се провикнеш през оградата.

– Не знам всъщност дали беше много добра идея да те наема – продължи да ме дразни, докато слушахме тракането на посуда оттатък. – Подходът ти ми се струва доста тромав. Така ли решаваш всичките си случаи?

– Не – отвърнах вече наистина обиден. – Обикновено седя у дома и се люлея на стола, а помощникът ми – Доктор Уотсън ходи насам-натам вместо мене!

– Какво искаш да кажеш? – намуси се тя на иронията ми.

– Искам да кажа, че преди малко излязохме от къщи – троснах й се. – Престани да се месиш в методите ми на работа и да ми даваш зор!

Не бях много прав, ако трябваше да бъда честен. Досега не бях демонстрирал никакви методи, камо ли методи на работа! И все пак, снизходителното й отношение ме дразнеше. Вероятно щях да добавя още нещо в този момент за да защитя детективското си его, но внезапно си дадох сметка, че съмнителният тип на съседната маса ни слушаше и се спрях.

Лара обаче не се спря.

– Да, ама дотогава сестра ми може да пострада – продължи да мърмори тя. – Така че кажи на Доктор Уотсън да си размърда гъза и да разреши по-бързо тази история!

Аз поклатих уморено глава и още преди да й отговоря, почувствах, че странникът пак се обръща към нас. След секунди, столът му заскърца зад гърба ми и гласът му глухо остърга помещението:

– Чуйте – направи пауза той, – каква е моята – отново пауза, – нещастна – пауза, – история!

– Пука ми на путката – рязко се обърна киселата ми асистентка и направи пауза, – за шибаната ти нещастна история!

В този миг, сервитьорката ни припряно дотърча, обръщайки две-три маси по пътя си и странникът побърза да се врътне на другата страна. Явно днес не му беше ден за разправяне на истории!

– Първо четвърт водка и четвърт джин – започна обслужващият ни персонал. Лара гаврътна чашките колкото напръстник направо от ръката й и ги върна на подноса. – После още четвърт водка и четвърт джин – Лара ги гаврътна и ги върна на подноса. – Сетне още веднъж и още веднъж! – Лара и на тях не остана длъжна.

Погледът й изведнъж грейна.

– Накрая, зелената лимонада! – продължи сладкарката с гордост. – Направих я от синя и жълта!

Лара я гаврътна от ръката й и обърса уста. За мен остана само да се оригна.

– Искам – пауза, – един ягодово – пауза, – малинов – пауза, – сметанов сладолед с орехи – пауза, – с карамел, кленов сироп – пауза, – парченца банан и шоколадови пръчици – неочаквано изсъска странникът зад нас, но без да гледа насам.

– А да ти пасирам лайното в гъза на лайняни шоколадови пръчици, не искаш ли? – изрева дамата с детските пликчета и три-четвъртите й бели чорапки незабавно се смъкнаха чак до глезените й от страх.

– Не му обръщайте внимание – продължи тя, вече обръщайки се към нас. – Той е един нещастен наркоман, дето се друса наблизо и идва тук да облекчава кататонията си. Никога няма пари да си плати за глюкозантите!

Изричайки тези тежки обиди, своеобразната кралица на ягодово-малиновия сладолед с пръчици стисна здраво едно столче за облегалката и след като се извъртя рязко и направи две крачки, така цапардоса наркомана по темето, че го насмете заедно с цялата мебелировка чак в другия край на сладкарницата.

Нещастникът поседя за известно време неподвижно и накрая се поразмърда изпод затрупалата го камара от масички, измъквайки отнякъде синьозелена сополива кърпа – тук-там и наповръщана. Плахо я размаха във въздуха и ние всички единодушно решихме, че това е бяла кърпа, макар и да нямаше помен от нещо бяло в нея.

– Виждате ли дупките в якето му? – попита сервитьорката, все още с бойното си столче в ръце. – Всичките са от мен!

Тя гордо направи плавен замах с оръжието си във въздуха, подобно на играч на голф, демонстриращ изключително добрата си спортна стойка и бързо добави:

– Лошото е, че накрая винаги се смилявам!

Казвайки това, тя рязко захвърли инструмента си и изтича зад тезгяха, появявайки се след секунди с ягодово-малинов, сметанов сладолед и бла-бла пръчици. Отиде при несретника, свали му легена и се зае да го храни с малка лъжичка, докато го милваше нежно по косматата глава. Кръвта от носа му капеше право в сладоледа!

Аз прочувствено изхлипах:

– Колко мило от нейна страна!

Лара пък изрази крайното си неодобрение от сантименталното ми поведение с позакъснелия рев на лимонадата ми от стомаха й. Сетне тя незабавно ме издърпа навън, докато онези вътре си играеха на „дундуркащ“ и „дундуркан“, както се бе изразила. Дундуркащият даже не забеляза, че се изнизахме без да си платим.

– Щом дундурканият може да минава гратис, значи и ние можем! – обобщи и едновременно заключи темата моята спътница. Аз лично си казах наум, че ще е по-добре да не се връщаме тук или ако го направим в бъдеше, поне да се въоръжим с подобаващо масивни столове за самоотбрана.

Още първата идея на Лара щом излязохме на улицата – защото аз, както обикновено нямах никакви и главата ми блажено се люшкаше на раменете ми свободна от грижи – беше да си наемем кола. Не било никак редно, целесъобразно, разумно и въобще на нищо не приличало, да се мъкнем по улиците пеша като някакви отрепки и да протакаме случая си. На всичко отгоре, било ужасно съмнително за ченгетата.

Аз, в общи линии, нямах нищо конкретно против това, поне докато не разбрах, че Лара всъщност не притежава шофьорска книжка и никога не е карала през живота си. По-смущаващото обаче бе, че и при мен нещата седяха горе-долу така. За последно бях пипал автомобил през осемдесет и трета в деня, когато не успях да взема последния завой в шофьорската си кариера, след което колата ми цамбурна право в океана. Случи се някъде около час след като излязох с нея от сервиза, от който я купих на старо и петнадесетина минути преди да стигна до дома, до където, естествено, не успях да стигна. Добре че поне можех да плувам!

Поскарахме се прилично по този въпрос, но се оказа, че не е имало смисъл да се хабя. Лара безапелационно ме увери, че карането било като свирките – веднъж научиш ли ги, никога не ги забравяш – след което просто грабна книжката ми и нае с нея една кола от близкия сервиз. Накрая ми ги тикна и двете в ръцете. Аз я погледах за известно време, надявайки се да се върнем пак на темата за свирките, но тя май не усети накъде бия.

След като разбрах, че нищо няма да се получи, поклатих разочаровано глава и въздъхнах. Пред мен явно се очертаваше дълга поредица от изнурителни дни и безсънни нощи из свирепите улици на Америка, изпълнени с опасности и лишени от всякакъв секс – било то на предната, задната или на която и да е друга седалка. Какво да се прави обаче! Като винаги съм казвал в подобни случаи: животът си е такъв – гаден!


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 6 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу