logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
7


През следващите два дни, нашият изключително заплетен случай се завъртя на луди обороти и ни подхвана бясно във водовъртежа си. Мотахме се къде ли не! Ядохме сладолед, близахме захарен памук, пихме Кока-Кола, въртяхме се на люлки, блъскахме се с колички, гледахме кино, возихме се на влакчето на ужасите, държахме се за ръце… от ужас. Единственото, което не направихме под каквато и да е форма бе секс. Въпреки че, ако трябва да съм честен, аз бях готов да се жертвам, но уви! Дори едно мигновено проникване нямаше; даже една мимолетна свирка. Нищо! Nada! Nichts! Но все пак и другото не беше чак толкова лошо. Започнах да се чувствам наистина щастлив, а аз винаги се чувствам така, когато няма какво да правя. За съжаление обаче, както е известно, всяко човешко щастие рано или късно завършва в грозната септична яма на ненаситната ни и фанатична амбициозност.

Една прекрасна утрин, както унесено летяхме по щатската магистрала към града, връщайки се от лунапарка – между другото, шофирането се оказа доста забавно занимание, при което аз само на два пъти леко чукнах колата – Лара изненадващо изтърси:

– Гладна съм!

Веднага настръхнах. На момента разбрах, че всичко е свършило. Щастието, а с него и спокойствието, бяха отлетели от живота ми и от старата ми бричка – колкото и да се твърдеше, че старото носело щастие – за да отидат да кацнат на задниците на някоя трамбована от мангизи двойка аристократи, излежаваща се на Карибите. За мен, останаха единствено грижите и неволите около изкарването на прехраната. Както имаше една приказка в един почти документален филм за бедните – „Да го духат бедните!“

Аз угнетено свърнах в близката отбивка към града и бавно запъплих из крайградските миазми, където се подвизаваха дори още по-изпадналите от нас.

Лара пухтеше все по-нервно и злокобно до мен.

– Ето тук! Спри тук! – изкрещя след малко тя, докато аз тъкмо се заемах да подскачам от изненада на седалката и същевременно се стараех да не изпускам кормилото от ръце. Общо взето, навирих гъз нагоре, сякаш се опитвах да правя челна стойка на волана и разбира се, при това положение, педалите останаха някъде далеч в кръгозора на мечтите ми. Изобщо не успях да спра където, когато и както трябва. Нещо повече – направо абдикирах и предоставих цялото спиране на купчина с боклукчийски кофи малко встрани от пътя пред нас.

След като всичко свърши, аз отворих очи и видях една оглозгана от бездомните кучета телешка глава, кацнала на носа на колата ни – Ford Galaxie500XL, модел шейсет и трета – буквално на мястото, където на Мерцедесите обикновено стърчи трилъчевата звезда. Тя ни гледаше тъжно и унило с празните си очни ябълки и очевидно си бе мислила, че след отрязването й, изхвърлянето на боклука и оскверняването на вечния й покой от псетата, нищо лошо повече не може да й се случи. Току-що я бях опровергал! Вече имаше и тежка фрактура на лявата си половина, която за щастие, едва ли щеше да й докара главоболие или нещо подобно.

Завъртях се надясно да погледна накъде сочи пръстът на Лара, мислейки че е близката неонова реклама на някакво заведение, което се наричаше Итърнити. Тя обаче гледаше другаде. Проследих погледа й и установих, че се е вперил право в Истинския Хотдог. Понеже тъй или иначе бяхме катастрофирали, аз свих рамене и я последвах навън, за да установим дали действително е истински и колко точно.

Бавно се приближихме до една мобилна, тенекиена количка, която пушеше от всички страни и на която върху сенника, с дебели, бели букви беше изписан споменатият слоган. Продавачът – с вид на натурален афганистански главорез от времето на англо-афганските войни, гъста черна коса, мустаци дълги като Великата китайска стена, брада като девствена тропическа джунгла и гумена кенефаджийска престилка – изведнъж се оживи. Беше висок към два, два и половина метра и широк около метър.

– Искате да опитате Истинския Хотдог, нали? – подкани ни той с очаквано гръмовития си глас.

Близките сгради веднага се нацепиха на по две-три места и тук-там от тях, се посипа мазилка. Средноазиатският Голиат чевръсто грабна едно вакуумно смукало за отпушване на кенефи и започна ожесточено да ръчка в някаква тясна дупка на количката си. Горката тя, заскърца жално и се разкриви в ръцете му, подобно на детско самосвалче натоварено с един тон Истинска Арматура. Лара го наблюдаваше захласната през цялото време.

Накрая, след около минута на усилена работа, чудовището измъкна смукалото и ни го показа гордо. Четири-пет кренвирша с размерите на балистични ракети със среден радиус на действие се бяха затъкнали в гърлото му и в момента застрашително капеха вряла вода навсякъде.

– Ето! – разнесе се триумфалния рев на хотдогаджията из ужасените пресечки на улицата. Беше едва ранния следобед.

– Виждали ли сте такова чудо?

– Не, никога! – ентусиазирано изкрещя Лара.

– Аз пък съм виждал! – троснах се напук, все още кисел заради катастрофата. – В Сайгон, през седемдесет и първа – малко преди края на войната!

Те и двамата едновременно ме погледнаха с неразбиращи погледи. Според мен си беше смешно, но изглежда, че само аз схващах шегите си.

– Виждал си! Чушка! – изсъска мрачно афганецът, разцепвайки с едно-единствено движение на мачетето си, огромен хляб по дължината му. Сетне яростно се захвана да го тъпче с всички видове сосове, майонези, горчици и салати, които попаднаха пред очите му. Направо грабеше с шепи и ръгаше вътре!

– Аз съм потомствен хотдогаджия! – продължи ядосано след това. – Прадядо ми е продавал хотдог на Сипайската армия в Индия през хиляда деветстотин и двадесета година. Дядо ми е продавал Истинския Хотдог в Кашмир през четиридесет и девета по време на индо-пакистанските сблъсъци. Баща ми е продавал Истински Хотдог в източен Пакистан при откъсването му през седемдесет и първа и ето че сега, аз също продавам Истинския Хотдог в Америка, в наши дни!

Той скоро приключи със сосовете и награби най-тлъстия кренвирш от смукалото с чудовищната си и мърлява лапа. После стисна всичко между двете половини на хляба и изцърка една туба с кетчуп отгоре. Накрая мрачно ми го подаде.

– Та ти ще ми разправяш на мене, че си виждал такъв хотдог! Никой през този век, никога не е правил подобен, освен прадядо ми, дядо ми, баща ми и аз!

Той без да се мае повече се захвана със следващия хляб – същата процедура, същата последователност, но с още по-яростни движения, защото явно го бях засегнал на семейна чест.

Докато траеше приготвянето на втората порция, Лара нетърпеливо взе да се блещи в моята и лигите й се проточиха чак до съседната пресечка. Аз раздразнено се обърнах настрана, за да престане да ме смущава и деликатно захапах чисто новата си гастрономическа придобивка от единия й край. Съвсем естествено, другият край веднага се продъни като Ада.

Ей, Богу, такова нещо не бях виждал! Имах чувството, че мътните води на река Нил се отприщиха и дигите на Асуанския язовир се скъсаха върху новата ми бяла риза. А по-лошото беше, че дори и те не биха били толкова мътни, та да ме изклепат до такава степен с кетчуп, майонеза и горчица от главата до петите.

Аз замръзнах притеснен и се огледах със зъби все още впити в хотдога. Никой не обръщаше особено внимание на свинщината ми, освен моята асистентка и няколко освирепели от глад мравки, които незабавно надушиха плячката и се захванаха с блеснали погледи да се катерят по крачолите на панталоните ми. Вероятно, просълзени от щастие, в момента си мислеха: „Брей, дявол да го вземе! Тоя рай действително се намирал на небето!“

Лара отчаяно се повъртя около мен за минута-две, но след като така и не успя да изкопчи нищо, тя избърса лигите си, бръкна в джоба си и измъкна снимката на сестра си, обръщайки се към бясно пулверизиращия въздуха с кетчуп афганистанец.

– Отдавна ли продаваш хотдог по тези места? – попита подкупващо тя.

Голиат спря за малко да я погледне.

– Откакто съм в Америка. От седемдесет и девета! – изсумтя той.

– И през цялото време само хотдог ли си продавал? – опитах се да се намеся крайно неуместно в разговора им и като че ли успях. – Никога ли не ти е хрумвало да се захванеш с нещо по-престижно?

– Че какво ми е на професията? – окончателно спря производството на втория хотдог терминаторът с гумената престилка.

– А, нищо! – запънах се аз в опит да доразвия теорията си, донякъде провокиран от все по-засилващите се порои от сосове, изливащи се върху мен. – Просто няма кой знае какви перспективи и затова се чудех. Ако ще и сто и двадесет години да я практикуваш, все ще си си обикновен продавач на хотдог, нали?

Тук аз се закашлях и спрях за малко, защото усетих, че не мога да правя две неща едновременно. Въпреки заяждането си, продължавах настървено да ръфам уникалната кльопачка и едно нагло парче кренвирш тъкмо бе издебнало момента да открадне малко кинетична енергия от стискащите ми пръсти и да синтезира от нея динамична тяга. Изстреля се право напред и се приземи в пазвата на Лара.

– Какво искаш да кажеш с това твърдение? – погледна ме кисело тя, все още обидена задето не й бях дал да си отхапе от сандвича ми. – Като ще си такава стисня, поне не пречи на човека да си върши работата!

– Не ти ща съветите, Мистър, тъй да знаеш! – внезапно я подкрепи хотдогаджията, възстановявайки прекъснатата обработка на поръчката. – Такива като теб, само говорят с големите си уста, но нищо да казват. Ти даже не можеш да ядеш хотдог без да се накапеш като истински американец!

Аз веднага се намусих. Дори не успях да разбера какво имаше предвид: че истинските американци се капят като за световно или обратното – че въобще не се накапват. Ако беше първото, мисля, че по-истински от това, просто нямаше на къде да бъда. При всички случаи, думите му силно ме засегнаха, защото тоя глупак явно се мислеше за по-добър американец от мен.

– И аз не си падам по теб, Сахиб! Нито пък по сандвичите ти! – троснах му се доста неискрено, защото всъщност не беше така. – Не бих се учудил, ако революциите в Индия и в Пакистан, за които говориш, са пряко следствие от кулинарните умения на баща ти и дядо ти!

Лара ме погледна неодобрително, продължавайки все така да държи ръката си със снимката глупаво увиснала във въздуха. Явно предателката беше минала на страната на врага и сега смяташе, че трябва да му се извиня.

– АЗ ПРОДАВАМ ИСТИНСКИЯ ХОТДОГ! – в следващия миг, свирепо изрева раздразненият Али Баба в отговор на хапливата ми забележка. От яростта му, количката жаловито изскърца и едното от колелетата й се търкулна уплашено настрани.

– И по какво личи, че е истински? – изсумтях все в същия стил.

– По това, че се топи в устата ти като утринна роса, прасе такова!

– Да, ама се топи не където трябва! – не се предадох. – По ризата ми и по панталоните, например! Казвам ти го не за друго, ами да го имаш предвид за сина ти, ако и той ще е хотдогаджия!

– Че кой ти е крив, че не можеш да ядеш без да се капеш, бе! – не издържа афганецът.

Аз само поклатих глава и посочих с ръка лайняната му престилка, чийто точен цвят беше невъзможен за установяване дори и с най-чувствителния колорометър.

Това му дойде наистина много. Продавачът на хотдог хвърли бегъл поглед надолу и когато схвана какво имах предвид, направо освирепя. Той изведнъж започна да блъска като обезумял и да рита навред, същевременно крещейки, че ще потроши всичко. Ако под всичко, разбираше средствата си за препитание, той вече го беше сторил! Скоро, количката безпомощно се гътна на една страна, разкриви се, потече и отвсякъде наизскочиха варени кренвирши. Аз предвидливо се дръпнах крачка назад, защото човекът действително можеше да обезлюди половината град само с голи ръце.

Лара, от своя страна, макар и да не одобряваше поведението ми, не изглеждаше особено разтревожена от нервната криза на чудовището. Тя все така седеше с пръсти, стискащи снимката на сестра си в непосредствена близост до него. В една от паузите между апоплектичните си изблици, талибанът с лайняната престилка, все още треперейки, набута недовършения хотдог в ръцете й, като с другата си лапа изтръгна фотографията от нея. Мисля, че я взе за десетдоларова банкнота, с което явно показа, че в ценностната му система, стоково-паричните отношения се намираха над семейната му чест. Когато обаче след малко той погледна в ръката си – миг преди да прибере взетото в джоба – ядосано смачка снимката и я запокити по мен. След това, просто заряза потрошената си количка, хвърли гнусната си престилка на земята и тръгна нанякъде.

Междувременно призовава всички ислямски лидери на свещен джихад срещу нас; нарече ни нещастници, идиоти, кръгли идиоти, загубени кръгли идиоти, шовинистични свине, империалистически путки, фашистки медиатори, скапани ксенофоби, недостойни да оближат лайната му кретени, разрушители за вековни морални ценности, разрушители на вековен семеен бизнес; също така ни осведоми, че напуска Америка, напуска Запада, връща се в Бангладеш – при баща си и седемдесет и двамата му братя; както и вметна, че повече никога няма да прави Истински Хотдог и че никой на тази планета, никога няма да яде Истински Хотдог и че всичко било заради нас; и завърши, че Истинският Хотдог бил направен от истинско куче, както никой друг хотдог по света. Това последното мисля, че го отбеляза, само за да добием ориентировъчна представа за загубите, които предизвиквахме за човечеството.

– Мислиш ли, че наистина е от куче? – изсумтях аз, когато афганецът най-сетне се омете, зарязвайки средствата си за препитание в ръцете ни.

– От’де да знам – изфъфли Лара с препълнена уста. – Дори и да е от куче, три-четири месечно пале ще да е било. Доста крехко изглежда!

Както по моята, така и по нейната брадичка обилно се стичаха майонеза и кетчуп, които капеха в пазвите ни. Освен това, част от моят кренвирш все още се крепеше на върха на циците й и се наслаждаваше на гледката отгоре.

– Ако знаех, че ще реагира толкова пресилено – избоботих и разхвърчах същинско торнадо от салати наоколо, – може би щях да си държа империалистическата уста затворена!

След като изказах закъснялото си съжаление, аз веднага се опитах нагледно да демонстрирам как щях да го спазвам, но за жалост, нищо не се получи. Устата ми беше така натъпкана с храна, че и индонезийски междуградски автобус щеше да се уплаши. Отвсякъде, на гроздове висяха неуспели да влязат вътре пътници – най-вече зеле и моркови!

– След дъжд – качулка! – позволи ми Лара да опитам отбрани вкусове от нейната уста. – Едва ли ще успееш да го върнеш от летището, за да му се извиниш!

Аз безмълвно свих рамене.

– Жалко, че ми отмъкна снимката! – продължи тя, захапвайки хляба си по средата, при което ушите й се напълниха с плънка.

– Ниая! – безпомощно изгъргорих от дъното на майонезеното море, бълвайки кетчуп в очите й. След това, кимнах към безобразно оклепаната и смачкана фотография на земята и се наведох да я взема и да я напъхам в джоба си.

Чувствах, че просто не мога да се накапя повече. Всяко нещо наистина си има граници, но в следващия миг, когато усетих как майонезата нежно се стече по гърдите ми надолу и безшумно се шмугна в панталона ми, разбрах, че греша. След не повече от минута, тя успя да напълни едната от обувките ми. Лара, от своя страна, се гордееше с малко по-скромни постижения от мен – бяха пострадали само обемистите й цици – но тя пък беше започна по-късно, така че все още имаше шанс да навакса.

Не знам докъде всъщност щеше да стигне цялата тази лудост. Може би, щяхме тихо да се удавим в майонезеното блато под нас, ако тъкмо в този миг, отнякъде не се разнесе изключително агресивна и твърде отблъскваща рап-музика. Дойде сякаш изневиделица. Ние с Лара моментално се сепнахме и спряхме да дъвчем.

По улицата към нас, бавно се зададе стар, раздрънкан полицейски Форд, но толкова очукан и неразпознаваем, че в първия момент, аз си помислих: „Господи! Откраднали са ни колата!“ Той буквално се тресеше, подскачайки в такт – съвсем като в идиотските музикални клипове на MTV, и пак както в тях, се оказа натъпкан догоре с чернокожи ченгета. Едното бе изкарало косматата си ръка навън, крепейки огромен касетофон до сигналната лампа на тавана и именно от него, идваше музиката.

Колата изключително тромаво се приближи до нас и спря на отсрещната страна на улицата, на около пет-шест метра от неоновата реклама. Четирите униформени носеха тъмни очила и златни ланци на вратовете си, зяпайки ни навъсени, като двама от тях дъвчеха и дъвки. Очевидно им се сторихме подозрителни.

Ние с Лара също ги изгледахме ядосано. По ръцете ни все още се стичаха кетчуп и майонеза и капеха от лактите ни, а моята дясна обувка жвакаше. Раздразнението ни беше съвсем естествено – едва ли някой друг в нашето положение, би се чувствал комфортно да го зяпат по подобен начин!

Аз леко пообърнах глава назад. Там, като в някакъв декор от гангстерски филм, седеше разнебитената количка с разпиляни по земята кренвирши и всичко изглеждаше така, сякаш ние бяхме виновни за състоянието й. Настръхнал, се обърнах напред и се опитах да демонстрирам всичката неприязън, на която бях способен. Сега беше ред на ченгетата да реагират.

Шофьорът на колата театрално вдигна очилата си, за да ни застреля с поглед. Онзи зад него демонстративно щракна запалка пред висящата от устата му цигара, а от другата страна, третото ченге казваше нещо на четвъртото, което пък крепеше касетофона на покрива, разнасяйки изтънчения музикален вкус на групата из квартала. В този миг, шофьорът неочаквано реши, че наглостта ни му идва твърде много и с бесен рев форсира двигателя, рязко правейки обратен завой, за да дойде от нашата страна на улицата.

Този му неочакван жест определено изненада колегите отзад. Типът с цигарата, въобще не успя да си я запали като хората и тя изхвърча от устата му, докато „ди-джейът“ отдясно, отчаяно се опита да спаси уредбата си от неумолимите центробежни сили на природата. Съумя да я грабне в последния момент, но не му стигна времето да я прибере вътре. Ръката му направи широк замах и ценната техника с всичка сила се тресна в пилона на уличната лампа до тях, разхвърчавайки се на ситни парчета навсякъде. Само дръжката остана да стърчи в ръката му.

Ние с Лара просто зяпнахме от изненада и част от съдържанието на устите ни моментално използва случая да се изсипе оттам. След завоя, колата дойде от нашата страна на улицата, но продължи по инерция три-четири метра нататък и сетне, след няколкократно натискане на спирачката, се закова на място. Отвътре незабавно започнаха да се карат.

Аз лично се почувствах силно облекчен от развоя на цялата ситуация и отново лакомо захапах кльопачката си, тръгвайки към нашия стар, раздрънкан Форд, с кравешката глава на предния капак. Зад гърба ми, моята асистентка ме последва щастливо мляскайки с уста. Нямаше какво друго да правим тук и опасенията ми, че спокойствието беше отлетяло от живота ми, така и не се оправдаха. Дори напротив – бяхме се наяли и гледали шоу с каскади, а какво повече можеше да иска човек от една сутрин! Само дето за пореден ден не свършихме нищо по случая ни, но това всъщност не беше кой знае каква драма за мен. Може би беше за Лара, но тя засега не повдигаше темата, защото сандвичът й я разсейваше достатъчно ефективно.


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 7 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу