logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
8


Цялата тази история започваше все повече и повече да наподобява на едно безкрайно и напълно безцелно размотаване из улиците. Изобщо не приличаше на систематично търсене, камо ли на разследване с детективски методи и практики. „Дрисливо подскачане из дрисливия град“ – както цветисто го обобщи моята русокоса асистентка, която вече изглеждаше ужасно нервна. Толкова много се бе наточила, че очаквах всеки момент да се пръсне от яд и в яда си, може би да роди тиранозавърче. Лошото беше, че пистолетът ми все още се намираше в нейния джоб.

Аз, общо взето, бях съгласен с тази й нелицеприятна констатация. Чудех се единствено дали, ако бръкна небрежно в гащите й – уж като израз на моята сексуалност – бих могъл да си върна стария железен приятел, който напоследък ми липсваше. Или това, или поне щях да се докопам до интимностите й, от което също не бих се отказал.

При тази мисъл, в паметта ми веднага изникна образа на една гладко избръсната, бяла вагина, весело лигавеща се и жвакаща край гардероба ми у дома. Оттогава бяха минали няколко дни и сигурно щеше да боцка, но щях да го преживея все някак. Реших незабавно да изясня детайлите по обзелата ме в момента дилема, но да го направя по особено извъртян и хлъзгав начин.

– Слушай! – казах на Лара. – Така и така сега сме партньори и взаимоотношенията и ролите ни са вече напълно изяснени, и ти си поръчителят, а аз съм изпълнителят по сделката за доставяне на услугата „разследване“ – тук аз поспрях за малко, защото като че ли сам започнах да се обърквам от собствения си хлъзгав начин, – та искам да кажа: би ли ми върнала пистолета най-сетне?

Тя ме погледна и се замисли за кратко.

– Знаеш ли, всъщност, не съм убедена, че можеш да си служиш достатъчно добре с него – провокативно отбеляза накрая.

Не очаквайки такъв нагъл отговор, аз направо зяпнах от възмущение. Знаех много добре, че го казва нарочно, но въпреки всичко чак гъзът ми се сви след така отправената ми обида.

– Какво искаш да кажеш? – изсумтях раздразнено. – Имам разрешително от осемдесет и пета!

– Ти и шофьорска книжка имаш от осемдесет и първа, но ако стреляш толкова добре, колкото и караш, по-добре да ти го давам само от време на време да го чистиш!

Това беше вече наистина прекалено. Нямаше начин да го оставя така!

– Откъде накъде ще се разпореждаш с моите неща! – рязко повиших тон. – Не стига дето ме ползваш като личен шофьор; не стига дето се влача подир теб да ме забъркваш в купища неприятности; не стига дето нищо не получавам в замяна на това – нито ми пускаш, нито нищо – ами и на всичко отгоре, трябва да търпя унизителните ти подмятания!

– А-хаа, това ли било! – заклати ехидно глава Лара, явно канейки се да премине през тактиката ми на хлъзгане като гъсеничен трактор през кубче лед. – Чукало ти се е, та две не виждаш!

– Ами престани да се разкарваш гола насам-натам и може би няма да ми се чука! – зарязах всякакви увъртания аз. – Ходиш почти без гащи, ризата ти вечно е закопчана на едно-единствено копче, циците ти непрекъснато се пулят навън… Какво, по дяволите, очакваш от мен?

Тук аз спрях и преструвайки се на обиден, се нацупих. Вече предчувствах напиращият бурен секс да се задава в далечината – неумолим и неизбежен като пролетно торнадо. Нямаше абсолютно никакъв начин тя да прежали пистолета, само и само да запази глупавия си задник непокътнат.

Лара обаче просто закопча още едно от копчетата на ризата си, от което социалното положение на циците й никак не стана по-малко социално, след което си понадигна леко и гащите, но без да прекалява особено.

– Не сме се пазарили да ебеш, а да търсиш сестра ми – сухо отбеляза тя. – Освен това, ако имах нужда в тази посока, по-скоро щях да си купя вибратор. По-добри са в доста отношения и най-малкото, батериите им траят повече от две минути!

Аз присвих очи и я посипах от главата до петите с напълно справедливата си омраза.

– Ако случайно някога решиш да разнообразиш скованата си от студ фригидност – добавих, – гарантирам ти, че това със сигурност ще са най-трудните две минути в живота ти!

Сетне се изпънах колкото можех повече и стискайки зъби се загледах в далечната синева зад прозореца. Жалко, че нямах каубойска шапка и кон, защото в този момент, досущ щях да заприличам на суровия тип от рекламата на Marlboro, въпреки че Лара, която не се славеше с особено въображение, едва ли щеше оцени удивителната ми прилика с него.

– Е, не се засягай де! – все пак взе да омеква след малко тя. – Това за двете минути беше по-скоро образно казано. Просто никак не ми е до глупости и забавления сега! Искам единствено да намеря сестра си. Но ти обещавам, че когато я намерим, те очаква наистина голяма награда!

Гордо обърнах глава настрани без да кажа абсолютно нищо. Нито мускулче не трепна по лицето ми, но вътрешно тържествувах. Бях я накарал да се почувства неудобно и това само по себе си, беше голям пробив при нея. Въпреки всичко, не възнамерявах да се отказвам от справедливата си борба за свобода и равенство и да я оставям да се измъкне толкова лесно.

– И докато сме на темата и изясняваме разни неща – добавих аз, поглеждайки я сурово и захващайки нова тема, – за кога последно установихме моментът, в който ще си получа възнаграждението по този случай?

Тя ме погледна от учудено, по учудено.

– Кое възнаграждение? – попита.

– По този случай! – нарочно повторих без да уточнявам.

– Опресни ми паметта, моля те, ако нещо изпускам. Какво точно си направил по случая досега, което да предполага някаква форма на възнаграждение? – опита се да парира атаката ми моят своеобразен работодател.

– Дори не съм си мръднал пръста все още! – казах съвсем спокойно и небрежно, сваляйки я на земята от изненада. – Защо изобщо ти хрумна, че трябва да съм направил нещо?

– А не трябва ли?

– Трябва, разбира се! Но аз не съм направил!

Лара все така ме гледаше стъписана и мигаше на парцали. Въобще не можеше да разбере накъде бия.

– И тогава? – успя единствено да избоботи несигурно.

– Ами, тогава може да се каже, че сме квит! Не си ли съгласна?

– Какво-о… искаш да кажеш? – неуверено провлачи глас тя, очаквайки някакъв капан.

– Искам да кажа, че според теб, аз се размотавам и нищо не върша, а ти според мен, се ослушваш и нищо не ми плащаш. Това означава, че никой на никого нищо не дължи! Чудя се, по коя логика тогава, моят собствен пистолет трябва да продължава да седи у тебе? – забих изненадващо острите си като кама доводи в нея.

Тя ме погледна наистина объркана, защото до последно си бе мислила, че говорим единствено за хонорара ми. Явно имаше твърде ниско мнение за мен и логическият шамар, който получи й дойде изневиделица.

– Ама аз нали ти дадох две хилядарки? Значи ми дължиш нещо все пак! – хвана се за последната си сламка, без да осъзнава, че аз вече бях там преди нея. Хладнокръвно я издърпах от ръцете й и безчувствено натиках главата й под водата.

– Даде ми само една. Другата ти я взеха в „Среднощна среща“. И доколкото си спомням, тя беше аванс. Авансът обаче е просто гаранция по сделката. Той с нищо друго не ме задължава, освен с това, да ти го върна накрая, ако не се стигне до доставка на услугата. Струва ми се, че все още сме много далеч от този момент, но ако много държиш и смяташ, че нищо няма да излезе от тая работа, мога още сега да скокна до банката и да приключим въпроса. При всички положения, дори и така пак няма логика пистолетът ми да седи у тебе!

Общо взето, действително зверски блъфирах със заплахата си за банката, защото изобщо нямах никаква сметка и никога дори не бях успявал да събера минималната сума за отварянето й, но за щастие, Лара нямаше как да знае това. Тя отново ме изгледа, само че този път с явно съжаление в погледа, и ръката й неохотно бръкна в джоба на панталоните. След това извади пистолета и бавно ми го подаде. Аз, тържествено надувайки фанфарите и пускайки конфети във въздуха, го поех.

Имах гордото усещане, че съм извоювал една изключително важна победа в битката за бъдещите ни взаимоотношения. Нещо повече – имах чувството, че това е победа за всички мъже над вихрещото се напоследък и задушаващо света с пипалата си феминистично войнство. Ето, че ако човек е решителен и смел, може в днешно време да се противопостави даже на една жена!

Както и да е, в общи линии изяснихме положението и не че разрешихме проблема с размотаването по улиците, но бунтът ми поне установи веднъж и завинаги, кой е мъжът в „семейството“ и кой ще взема решенията по този случай от тук насетне.

За да поуспокоим малко топката и да овладеем пожара между нас, ние се цупихме мълчаливо едни на друг около десетина минути, но накрая все пак седнахме мрачно да помислим, какво да правим от тук насетне. Както се оказа, аз съвсем не бях готов за ненадейно връхлетялата ме еманципация и честно казано, по-добре да не се бях еманципирал изобщо. Главата ми така и не роди нищо, и макар че Лара настояваше да я осветля по някакъв начин за странните компромати за мен в полицията, аз и по този въпрос упорито мълчах. Положителното от цялата работа беше единствено това, че успях да си извоювам фонд „текущи разноски“, което по принцип е част от изискванията ми при работата с клиенти. Тя се поопъва известно време, но след като й обясних, че в моята професия, за да стават нещата, хората трябва да бъдат подкупвани, измъкна две стотачки на дребно и ми ги подаде.

В крайна сметка, за да не скучаем повече у дома, ние по стар обичай слязохме долу и тръгнахме към някой дневен бар да се подгреем с едно-две питиета, преди да вземем важните и съдбоносни решения, които ни чакаха. Тъкмо се бяхме зачудили накъде да се насочим този път и висяхме насред улицата, оглеждайки се глупаво, когато внезапно – ето ти изненада! Голяма, всеобхватна и неочаквана. Цяло чудовищно чудо! Сблъскахме се не с някой друг, ами с нашия стар приятел – скитникът, който имаше навика да виси в сладкарницата до апартамента ми. В момента тъкмо излизаше на пръсти от нея.

Понеже така или иначе вече бяхме спрели когато го видяхме, ние само останахме на мястото си и го загледахме учудено. Дори и с просто око и със съвсем нетрениран поглед, ясно се забелязваха три нови дупки в коженото палто на нещастника, както и добре видима съвсем нова хлътнатина в челната част на шапколегена му. Изпод изкривения му ръб изпитателно ни гледаше безумния му, сополивозелен поглед, надиплен от червените, изпопукани капиляри на кървясълите му очни ябълки. Той моментално ни позна. Премигна два пъти… и естествено, каза:

– Чуйте, каква е моята – пауза, – нещастна – пауза, – история!

Само секунда преди Лара пак да изсъска: „Пука ми на путката за твоята нещастна история!“, аз бързо се намесих.

– А какво ще кажеш за един ягодово-малинов сладолед с орехи, карамел и пръчици?

Несретникът жадно преглътна два пъти и се облиза, представяйки си го, но после хвърли един уплашен поглед настрани към сладкарницата и рече:

– Не става! Тя най-сетне изпълни заплахата си.

Лара неочаквано се оживи.

– Коя заплаха? – попита тя. – Оная дето се закани, че ще бръкне в гъза ти и ще пасира онова, което си носиш там, ли?

Нещастникът обаче не успя да отговори, защото тъкмо в този момент, се чу невероятен трясък и през витрината, до нас долетя някаква тръбна мебел – по-точно останки от столче, а наоколо се посипаха една камара опасно ситни и не толкова ситни парчета стъкло. Ние тримата почтително отстъпихме назад и не се спряхме, чак докато не стигнахме отсрещния тротоар на две преки от сладкарницата.

– Какво, по дяволите иска тая тъпачка от теб? – изсъска Лара, след като си поотдъхнахме и адреналина ни се поуталожи.

– Яд я е, че не й пускам, след като си изям сладоледа.

– А ти защо не й пускаш? – намесих се и аз, понеже не виждах никаква причина да го прави. Любовният му живот едва ли процъфтяваше кой знае колко!

– Че защо трябва?

– Ами примерно, за да топнеш чушката – обясних. – Или пък за благодарност, че ядеш сладолед безплатно!

Скитника замислено свали легена от главата си и избърса потното си чело. Досега нито за миг не го бях виждал да се разделя с него, въпреки че температурата наоколо цвърчеше някъде около четиридесетте. Явно имаше право, с оглед на събитията отпреди малко!

– Всъщност – продължи той след като размаза потта по лицето си, – аз никога не влизам там с идеята да ям сладолед без пари. Всеки път имам намерение да си го купя като почтен гражданин.

Ние го погледнахме подозрително.

– Да, да – показа ни той цяла шепа дребни монети. – Само че тя ме смила от бой още като си отворя устата, а след това се чувства гузна и ми носи сладолед, за да изкупи вината си. Какво мога да направя в тая ситуация?

– Да-а, трудна дилема! – отбелязах аз.

– А защо тогава, постоянно се връщаш да ядеш още бой? – зададе съвсем логичния въпрос Лара.

– Защото досега бях на далавера! За жалост обаче сега май всичко свърши. Преби си ме както винаги и не ми даде нищо. Подозирам, че си е намерила някой друг!

Скитникът въздъхна тежко и отново нахлупи цокалото на главата си. Мърлявото му лице веднага плувна отново в пот и залъщя като наконтен за сватба туземец от Конго, обилно намазан с кокосова мас. Бях чувал, че на бездомниците никога не им е топло, но този явно не беше от тях. Потта бавно се стече и изчезна в гъстата му брада.

– Е, хайде! Разкажи ни за твоята нещастна история! – подканих го неохотно след като той така и не каза нищо повече.

Лара успя да ме прекъсне още в зародиш и преди да довърша, също както прекъсна и него преди два дни в сладкарницата.

– О, не ми се слушат глупости! – отсече тя. – Достатъчно горещо е, а и по цял ден само се размотаваме и нищо не вършим. Остава и да слушаме брътвежите на тоя нещастен… нещастник!

Аз я погледнах укорително. Вярно, че нещастният нещастник беше боклук, но вероятно и той си имаше някакви чувства или поне зачатъци от тях.

– Няма нищо! – вдигна рамене скитникът, поглеждайки към мен. – И без друго, работата с нещастната ми история е само маркетингов трик – колкото да предразположа хората да ми подхвърлят някой и друг фас. Вие имате ли?

Аз погледнах към Лара.

– Нищо нямаме! – изръмжа тя и натика ръцете в джобовете си. Страшна скръндза беше!

– Все едно! Историята ми на практика се изчерпва дотам, че се родих някъде през четиридесетте и имах доста доволно детство, но изключително трудно възмъжаване. Някъде през седемдесетте, открих че ужасно ме мързи да работя и животът ми изведнъж стана много по-лесен. Оттогава си спя по улиците, нямам график и не ми се налага да поемам никакви отговорности. Прекрасно е наистина! Сигурен съм, че ако веднъж вкусите от този живот и на вас ще ви се услади!

– С положителност – измънках аз и дори му вярвах донякъде. Най-малкото, щях да съм свободен от русата напаст, която се мъкнеше постоянно с мен и тровеше дните ми. – А откъде намираш пари да се друсаш?

Откачалката рязко ме стрелна с подозрителния си поглед. Всякаква кукавост моментално изчезна от очите му.

– А ти откъде знаеш, че се друсам?

Аз побързах да го успокоя.

– Сладоледената фея ни каза, не помниш ли? Спокойно, не сме ченгета! Разследващи журналисти сме и пишем за опасния и окъпан в млада и невинна кръв маршрут на дрогата.

Този път Лара ме погледна укорително. Поетичните ми напъни едва ли щяха да се сторят убедителни и на олигофрен, страдащ от множествена склероза, разтроение на личността и дебилизъм едновременно. Скитникът също не се върза.

– Имам си канали – загадъчно отвърна той. – А вие докъде стигнахте с разследването?

– Ами зациклихме под моста – отвърнах аз, имайки предвид, че сме до под кривата круша. – Сега си търсим източници. Искаш ли да се запишеш?

– Не – отвърна твърдо собственикът на легена и го заклати на главата си. – Не вярвам, че можете да ми осигурите анонимност. Даже полицията не може, камо ли вие. И аз гледам филми от време на време!

Аз сконфузено вдигнах рамене, чудейки се къде ли ги гледа. В същото време, усещах как Лара до мен пак започва да нервничи. Беше така още от сутринта, но сега смяташе, че прекалявам с губенето на време. Това ми се струваше адски нелогично, защото просто не съществуваше начин да загубим нещо, което поради факта, че нямаше какво да правим, притежавахме в безкрайно изобилие.

– Слушай, защо все мъкнеш тая твърде странна шапка на главата си? – попитах разсеяно, докато се мъчех да се отскубна от русата лепка, която ме дърпаше за ръкава, опитвайки се да ме повлече нанякъде.

– Защото е изкукал! – изръмжа тя и активизира усилията си.

– Това не е шапка. Радиочестотен екран е! – поясни откачалката. – Опасно е да се ходи гологлав из града, особено с моята професия. Прекарвам ужасно дълго навън и експозицията ми е прекалено голяма! С него обаче…

Той многозначително се почука по цокалото и то незабавно се раздрънча, за да потвърди колко голяма наистина е експозицията му. Ако се съдеше по шума, който вдигна действително беше такава!

Лара вече висеше с две ръце върху мен и ме дърпаше с всичка сила. Аз направих и невъзможното да се запъна, само и само да я дразня. Сетне неусетно бръкнах в единия от джобовете й, който ръката й беше овакантила, почти сигурен, че ще намеря там някоя от цигарите й. Силно се съмнявах, че онези у дома бяха единствените две и естествено, оказах се прав!

Онова, което последва, се разигра изненадващо бързо и беше нещо като гъше перо, нежно галещо мъжкото ми его. Двете дроги нервно се втренчиха в смачкания като настъпен червей фас в ръката ми и се хвърлиха в отчаяна и драматична битка за него. По-точно, откачалката започна да се върти и да подскача наоколо като боксьор свръхлека категория, точейки лиги, а Лара увисна на другата ми ръка и заквича в опит да защити собствеността си. Аз веднага използвах една стара, но твърде ефективна хватка от жиу-жицу за да я неутрализирам и тя по особено унизителен и безпомощен начин зае стойка лебед, след което застина така във въздуха.

– Можеш ли да си заслужиш наградата? – кратко попитах кукото без да уточнявам нищо повече.

Той отново се облиза и с готовност попита:

– Какво искаш да знаеш?

– Как се снабдяваш с дрога?

– Прося я с нещастната си история, нали ти казах! – очите му играеха и гледаха ту цигарата, ту мен. Мислеше, че е капан и че ще го излъжа.

– Не можеш да просиш дрога! – срязах го аз. – И да ти се е случвало, то ще е веднъж или два пъти. През останалото време какво правиш?

Той помълча за малко.

– Сече ти пипето на тебе! – преглътна отново и одобрително заклати глава. – Въобще не си залюхан като женската!

Аз съвсем осезаемо почувствах как Лара буйно затанцува в ръцете ми и всеки момент щеше да скочи и да му разбие главата със собствения му леген, затова я стиснах още по-силно.

– Казвай бързо каквото имаш за казване, защото ако я пусна, боят с детски столчета по радиочестотния ти екран ще ти се стори като коледна приказка! – подканих го аз.

Той изведнъж прецени ситуацията. Или щяха да го смачкат като гнида, или щеше да получи награда. Очите на Лара вече бяха кървясъли, а от устата й се изливаше апоплектична пяна от ярост, която между другото вероятно беше насочена донякъде и по мой адрес.

– Можете да разпитате „Под моста“ или в Итърнити! – каза кукото.

– Какво е това? Кръчми ли са?

– Знаеш ги! Нали каза, че сте ходили там!

В първия момент аз не схванах за какво говори, но после загрях, че явно беше взел думите ми, че доникъде не сме я докарали, съвсем буквално. Сигурно имаше свърталища на дилъри с подобно име.

– А кого да търсим вътре? – попитах и поклатих фаса пред носа му. Не знам дали изобщо остана слюнка в устата му след това, защото преглътна около половин тон от нея буквално пред очите ми.

– Нямам представа! Мен никога не ме пускат, но вие ще се оправите. Аз само се навъртам отвън да обирам остатъците. Всичко в този град обаче започва оттам!

– Трябват ни дилъри на дребно – поясних аз и му подхвърлих цигарата във въздуха, защото явно нямаше да мога да удържа Лара много дълго. – По възможност, чернилки с доста ланци и татуировки по тялото.

– Опитайте в Итърнити! – повтори ненормалника и самоотвержено се метна във въздуха като доберман върху разгонена болонка.

Грабна съкровището си точно в най-горната точка на параболата му, напъха го лакомо в устата си, сдъвка го и още преди да се приземи, вече беше търтил да бяга нагоре по улицата с изненадващ за вида му спринт. Сякаш триста дявола го гонеха – направо рутеше олимпийския рекорд!

Аз въздъхнах уморено и внимателно се приготвих да освободя Лара. Не виждах безболезнен и безопасен начин да го направя, затова просто охлабих хватката си и се стегнах, готов гордо да понеса боя, който по принцип трябваше да отнесе скитникът. За моя изненада, русата месомелачка, изпаднала в чудовищен амок само допреди миг, се задоволи единствено да разтърка болезнено китката си и да ме простреля с изпепеляващ от омраза поглед. Мисля, че за първи път усещаше грубата мъжка сила у мен и това я респектираше, което от своя страна ме изпълваше със справедлива гордост.

– Моли се отрепката да не ни е вързала тенекия – изсъска сподавено тя, – защото в противен случай и ти ще започнеш да носиш радиочестотен екран като миризливия сексист!

Аз свих безучастно рамене и равнодушно я последвах към колата. Беше ранния следобед, но течният като гореща и рядка супа летен въздух цвърчеше силно около нас. Сигурно имаше вече над четиридесет градуса, а във Форда щеше да е около петдесет! Крайно време беше да се завлечем до някое по-сенчесто и прохладно местенце, където да пийнем нещо за сдобряване. В края на краищата, тъкмо затова и бяхме излезли!


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 8 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу