logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
9


„Под Моста“ беше една наистина чудна „кръчмичка“. След много лутане и питане, я намерихме на другия край на града и през това време направо се сварихме в колата. Очаквахме да попаднем на истинско свърталище на мизерници и отрепки и то действително излезе такова, но дори и в най-крайните си представи не бяхме подозирали, че ще са толкова смрадливи. В действителност, мястото буквално се оказа пространството под моста на близо минаващата околовръстната магистрала. Отгоре непрестанно фучаха бясно препускащи автомобили, а отдолу, в дерето на нещо, което изглеждаше като мръсен канал, се намираше импровизирано свърталище на бездомна хорска гмеж, която съсредоточено ни оглозгваше с мръсните си погледи. За щастие, съвсем наблизо, както обеща скитникът, открихме Итърнити и се надявахме, поне там да имаме повече късмет.

Най-ироничното от всичко беше, че всъщност познавахме района твърде добре. Предния ден бяхме яли Истински Хотдог само на петнадесетина метра от бара и неоновата реклама, край която ченгетата потрошиха касетофона си, рекламираше именно него. „Странно нещо е съдбата като реши да си прави майтапи!“ – помислих си аз, когато я разпознах. Сетне притеснено се озърнах за количката на афганистанеца, когото горчиво бяхме разочаровали тук и изведнъж ми се прияде хотдог. Забелязах, че Лара също проточи лиги, оглеждайки се, но за съжаление, не открихме съкровищницата на Голиат. Тротоарът светеше излизан и между другото, никак не беше странно, предвид прегладнялата сган, подвизаваща се под близкия мост.

Входът към самия бар се намираше от задната страна на сградата с рекламата – недалеч от мръсния канал, който правеше завой насам. Заведението имаше вид, доста подходящ като за сухия режим през тридесетте: отвън изглеждаше закътано и приличаше на изоставена фабрика, но вътре се оказа неочаквано лъскаво и предразполагащо. Така и така се бе видяло, че разследването ни щеше смущаващо да прилича на сутрешно-обедно-следобедни разпивки, последвани от вечерни оливания, така че ние без да му мислим, се намъкнахме вътре, за да инспектираме вдъхновяващото разнообразие от алкохолни напитки, което ни посрещна на бара. Моментално се завлякохме до там и незабавно си поръчахме една дузина.

Лара, която както винаги бе прежадняла, едва изчака бармана да ни сервира и излочи половината от поръчката ни почти на момента – точно както беше направила в сладкарницата преди няколко дни. Аз, от своя страна, се правех на света вода ненапита и бавно се лигавех с половината на другата половина. Последната четвърт седеше на плота за не особено дълбок резерв. Общо взето, всички бяхме наясно с неизбежно жестоката й участ.

След като потушихме пожара в гърлата си, ние с известно любопитство, се огледахме наоколо. Всъщност само аз се огледах, защото спътницата ми вече се клатеше с ощастливен поглед на стола си. Струваше ми се адски странно, че мястото е отворено по обедно време и освен това, изглеждаше прекалено добре за подобен район – имаше почти секси излъчване, ако можех така да се изразя и изобщо не приличаше на нарко-разпределителница. От друга страна обаче, това можеше да е камуфлаж. При всичките пари, които се въртяха тук, вероятно идваха все едри риби и така погледнато, приятната атмосферата на заведението се вписваше напълно в маркетинговата му стратегия!

Веднага щом си дадох сметка за ситуацията, аз побързах да се стегна. Не бях дошъл да се забавлявам и най-добре беше да си отварям очите на четири. Лара пък – тъкмо напротив! След като до този момент тъй безцелно ме бе влачила из града, точно тук, на вражеска територия, заобиколени от толкова недоброжелателност и враждебност, напъхани така да се каже в устата на лъва, реши, че е време да се забавлява. Тя бавно се изсули от стола и клатейки се, отиде да позяпа странната игра на група типове в билярдната зала, отстрани до входа на бара.

Приятелчетата там изглеждаха доста странно. Повечето бяха огромни по размер, но носеха съвсем скромни потничета, които едва стигаха до пъповете им. Приличаха на гейове, макар че играта им от друга страна, съвсем не беше гейска. Тя включваше мятане на ножове по една миниатютна мишена на стената и цялото заведение направо се клатеше от това!

С известно притеснение в стомаха, аз погледах асистентката ми как отчаяно се опитва да се промуши през камарата от мускули и в същото време да стои изправена на краката си, от което стигнах до заключението, че е къркана чак до върха на големите си цици. Сигурен бях, че ако човек засмучеше някоя от тях в момента, устата му незабавно ще се напълни с първокачествен джин. Явно не бе имала навика да пие в Шайен, защото се отрязваше наистина бързо.

Обърнах се на другата страна и я оставих да се забавлява по няколко причини: първо, от опит знаех, че не мога да я спра, след като вече се е пуснала по спиртната пързалка; второ, новите й приятелчета бяха толкова обемисти, че като застанеха един до друг, наподобяваха на нещо като умален макет на Гранд Каньон Колорадо и едва ли щяха да я пуснат толкова лесно до предните редици; и трето, можеше пък като се разгорещи по някое време, да реши да се поразсъблече. Жените обикновено си умират да покажат плът, когато се накъркат и има кой да ги гледа. Тъкмо щеше да отвлече вниманието от мен и неволно да свърши нещо полезно докато аз поразгледам наоколо.

След няколко минути, през които доста упорито се преструвах на кварталния пияница, който няма търпение да дочака вечерта, аз се попротегнах сънено и станах да се приближа до бармана, усърдно даващ си вид, че чашите винаги са били най-важното нещо в живота му. Търкаше ги недалеч от мен така усилено, сякаш очакваше от всяка от тях да излезе по един много отзивчив дух и да му подари по един допълнителен живот, през който да му служи вярно. Учтиво го почаках да си помечтае и след като стана ясно, че духовете, които бе избрал да зове са капризни и мързеливи, подвикнах зад гърба му:

– Хей, барман! Дай още един голям Гордън!

Копелето се завъртя рязко да ме погледне, бесен задето бях смутил окултните му занимания и изпусна чашата, която се мотаеше из ръцете му. Аз се стреснах като видях това, но още преди да разбера какво точно става, той светкавично се наведе и изпълни един много странен танц, приличащ на гърчене на червей, в резултат на което една чисто нова чаша с джин се материализира пред мен. Сетне акробатът се завъртя на пети и като завършек на предното движение, хвана първата чаша във въздуха, секунда преди тя да се пръсне на парчета по пода.

Силно впечатлен от бойните му фокуси, аз вътрешно си благодарих, че не бях поискал да ми сложи един резен лимон вътре, защото кой знае какво щеше да се случи. После се направих на крайно отегчен от живота японски майстор на спорта, уморен от псевдо-каратето на европейците и разсеяно огледах обстановката.

Заведението беше празно с изключение на Лара и мъжагите в билярдната, които явно разиграваха някакво своеобразно лебедово езеро на жестокостта. В залата вече почти нищо друго не се виждаше, освен бясно свистящи във всички посоки ножове и една камара хора, отчаяно опитващи се да ги избегнат. При оскъдното осветление наоколо, ми се струваше просто невероятно, че не се чуваха и предсмъртни викове. Мисля, че играта, която културистите играеха представляваше доста странно състезание с крайно и притеснително неустановени правила.

Като човек, който никога не е правил с нож нищо по-жестоко от рязането на салам и кисели краставички, аз с притворство сведох поглед и се завъртях към бармана, за да не гледам повече изострящата нервите ми гледка.

– Слушай – подметнах небрежно към него, – търся едно кестеняво, зеленооко, дребногърдесто, симпатично момиче, което носи името Соня… нещо си. Да си мяркал подобна наоколо?

Беше тъпо, че не можех да си спомня шибаната фамилия на Лара, но в кабинета на Грийнсбъро, когато тя я спомена, никак не бях в състояние да се съсредоточа. Имаше нещо от скандинавската линия в нея, но както се оказа в следващия миг, въобще не бе имало нужда да се напъвам да си спомням. Барманът дори не ме погледна, а само махна с ръка настрани и безизразно каза:

– Избери си!

Проследих жеста му и видях, че сочи към едно помещение с полуотворена врата отстрани на бара, което допреди малко изглеждаше празно. Зад вратата в момента се бе насъбрал разнообразен персонал от заведението да пуши и някои от мацките имаха твърде разголен вид за този ранен час. При това имаше какво да се гледа! Сред тях, не съвсем на място, се кипреше и една особа, подходяща по телосложение по-скоро за гюлетласкач с олимпийска практика. Тя ме изгледа остро задето си позволявах да надничам така.

– Не е от тия! – казах аз, извръщайки поглед и чудейки се как да опиша дамата, която търсех. – Движи се с двама мургави типове, които са спекуланти на дребно и една фльорца с бели, курвенски панталони.

Онзи ме погледна подозрително и злобно скръцна със зъби.

– Не съм ги виждал.

Аз обаче ги бях виждал такива като него и не смятах да се отказвам.

– Ами, не си ги виждал! – изсумтях. – По цял ден и по цяла нощ седиш тук и гледаш разни неща. Няма как да не си ги мяркал – идват всеки четвъртък!

Разбира се, импровизирах доста безобразно в момента, но по-лошото беше, че и барманът май смяташе така. Все пак сдържа се и не дойде при мен да се изплюе в чашата ми или да демонстрира още някое движение от барманската си капуейра. За щастие, аз си имах и други начини да се оправям с такива като него.

– Знаеш ли? – подметнах небрежно и измъкнах наскоро заредения си с фонд „текущи разноски“ портфейл. Сетне извадих отвътре една десетачка и зашумолих с нея. – Като идвах насам един тип ми даде това за теб!

Копелето на секундата прояви интерес към разговора, приближи се и посегна към мангизите, а аз се усмихнах самодоволно. Такива като него ги хапвах за закуска! Токова много им се бях нагледал, че ги знаех наизуст! Само дето никак не очаквах някъде по курса си към мен, неговата ръка светкавично да се отклони и небрежно да си щипне две двайсетачки от гостоприемно зеещия пред очите му портфейл. После, на път за вкъщи, пръстите му ловко се завъртяха и дръпнаха и десетачката.

Излишно е да казвам, че при неговите изключителни умения, аз изобщо не разбрах какво стана и докато се усетя, негодникът се оказа на другия край на бара, където си сипа едно уиски за мое здраве и за здравето на портфейла ми. Само миг преди това, бе избоботил нещо от рода на: „Ела довечера, в девет!“, но въобще не беше сигурно, дали наистина го е казал или просто е била накърнената ми гордост, която се е смилила над мен, че така са ме прецакали. Сетне, барманът, очевидно сметна, че е заработил деня си и изчезна през страничната врата заедно с чашата си.

Донякъде обиден от отношението му, но донякъде и доволен от напредъка си, аз се пообърнах леко назад да видя какви ги вършеше Лара. Там нещата явно се намираха в напреднала фаза на „ти мен уважаваш ли ме“. Мисля, че моята асистентка междувременно беше сключила някакъв не особено почтен облог с мъжкото стадо около себе си, защото вместо ножове, сега навсякъде разгорещено хвърчаха банкноти и се крещеше повсеместно.

Изведнъж ми замириса на неприятности. Както обикновено в такива случаи, интуицията ми не ме подведе и не след дълго, огромните мъжища неочаквано се усмириха, нареждайки се за втори път да пресъздадат умаления макет на Гранд Каньон Колорадо. Точно в края му – там, където по принцип би трябвало да е Марбъл Каньон – останаха единствено Лара и един особено надарен екземпляр, чиито размери спокойно биха му позволили да погали гъза на Статуята на свободата с езика си. От другата страна, при Гранд Уош, застана един гладко избръснат тип с широка и четвъртита челюст, черни гимнастически гащета, които сладострастно се впиваха в гъза му и ослепително бял потник, който той ефектно съблече с една ръка.

Аз нервно преглътнах и неохотно се надигнах от стола си. Знаех, че е късно да се намесвам, а и нямах представа как да стане това, но все пак тръгнах със свито сърце към заформящото се парти. Работата явно се оказваше доста по-сериозна, отколкото си бях мислих отначало, защото само след секунда, наоколо настъпи тежка, гробовна тишина, която накара всички ни да застинем неподвижни – аз, както си бях по средата на пътя.

Това, което се случи сетне беше повече от обезпокоително. Приятелчето със сладострастните гащета изненадващо извади една зелена ябълка – много чудно откъде я докопа, при положение че беше почти гол – и тържествено я вдигна с ръка да я намести съвсем безотговорно върху глупавата си глава. Групичката наоколо одобрително зашумя и го заокуражава с ръкопляскания, докато в другия край на каньона, любовникът на Статуята на свободата започна да кърши бедра в танц, който той явно смяташе, че е танцът на победата.

На мен направо взе да ми става зле. Обладаха ме крайно неприятни предчувствия и за секунди изтрезнях от всичкия джин, който бях изпил. Точно тогава, танцьорът небрежно извади едно ножле – горе-долу колкото кухненски нож за транжиране на месо – и без да се мае повече, го запрати с всичка сила по нещастника с ябълката.

Аз буквално подскочих от ужас. Ябълката в миг изчезна от главата на асистиращия красавец с гащетата и се разцепи в стената отзад, след което парчетата се търкулнаха долу по пода. Забит в мишената на стената, остана да стърчи единствено ножът. Всички моментално избухнаха в аплодисменти и каньонът от културисти се разтресе така, сякаш десетстепенно земетресение го бе лашнало. После морето от хора за миг се събра и притихна отново.

Красавецът магически измъкна нова ябълка и я курдиса на темето си, което вече наистина ме накара да се зачудя как го правеше този трик. Към момента, аз все още не знаех със сигурност какво има да се случва, но в ума ми се вихреха цял куп съмнения, кое от кое по-кошмарни. Когато обаче след малко, Лара неустойчиво клатейки се излезе напред с нож в ръка, едно от тях внезапно взе преднина пред останалите и твърде реалистично започна да се сбъдва пред очите ми.

Напълно обезумял и загубил всякакъв разсъдък, аз отчаяно се хвърлих към „цирковия подиум“. Още в следващата секунда осъзнах, че вероятно няма да ми достигнат тридесет-четиридесет стотни за да се включа навреме – стотни, през които Лара несигурно замахна с ножа си, и с блудкав поглед и без много да му мисли, го запрати към внезапно осъзналата безумството си, пищяща жертва.

Дори не изчаках да видя несполучливия й опит докрай. Съвсем бегло и с крайчеца на окото си успях да зърна, как изящното ухо на красавеца изчезва от обичайното си място на път да открие новото си амплоа, докато аз в същото време летях с плонж към близкия изход, забирайки по пътя си и Лара. Всичко това се случи в промеждутъка, през който останалите участници в купона със затаен дъх следяха трагичните последствия от злощастното си предоверяване на откачени блондинки с големи цици и твърде малко мозък в главата. Разсейващият фактор беше твърде голям и никой от тях не успя да ни забележи навреме.

Секунда по-късно, ние изхвърчахме през вратата навън, спъвайки се в прага и търкаляйки се лудо през улицата, чак докато не се блъснахме в гумите на нашия стар, очукан Форд, спрян до самия канал. Като завършек на същото това действие, аз даже успях да запаля колата, да издърпам Лара вътре, че и за нула време да се кача горе на околовръстното, след което да полетя към другия край на града. С положителност разбърках всички скитници, които се спотайваха отдолу под моста, чак до последния. Направо имах чувството, че още малко и ще полетим!


©2015 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Проклет да си, Мелроу! – Глава 9 | криминално-фантастичен роман

Детективска фантастика на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, mellrow, мърфи, мелроу