logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
1


Вълните се издигаха огромни и въпреки това, някак удивително спокойни на около десет-дванадесет метра височина. После бавно се спускаха. Следващата идваше на абсолютно равен интервал спрямо предишната, подобно на безкраен и съвършено хармоничен ред от програмен код. Нули, единици, нули, единици…

Беше тихо. Формално погледнато, навън се вихреше нещо като буря, но не съвсем. Просто атмосферата на Канопус не се променяше. Небето висеше непрестанно забулено с плътна, няколко десетки километра дебела, оловно-сива облачна покривка; вятърът винаги духаше с постоянна скорост от сто двадесет и шест километра в час и в една и съща посока; нямаше нито пориви, нито затишия. Именно поради този факт изглеждаше тихо. Застинало време, непроменящо се от векове. Непрекъснато валеше. Дъждът никога не се усилваше, но и никога не спираше. Единственото изменение тук бе, че на всеки тридесет и шест часа, тежкият синкав сумрак наоколо се редуваше с абсолютно непрогледна тъмнина и сетне обратното. Както можеше да се очаква – човек никога не виждаше звезди на небето. Това му беше най-хубавото на Канопус – създаваше изключителното усещане за недосегаемост. Изгубен свят!

Анибал Рекстън седеше застинал пред огромния панорамен прозорец, забил поглед в не много далечния хоризонт. Дъждът чертаеше по матовата му повърхност дълги и напълно успоредни тридесет и осем градусови вадички и единствено строгата им последователност, пречеше той да прилича на екран, на който тече старовремска, силно надраскана кинолента. Ядрото на плаващата сонда „Екзодус“ изглеждаше абсурдно неподвижно, при наличието на подобни вълни. Платформата имаше уникална стабилизираща система. Всичко на тази сонда бе уникално. И понеже най-вътрешната капсула с апаратурата изобщо не се движеше, докато прозрачната магнитна кора на самото съоръжение свободно се въртеше по повърхността на океана, се създаваше измамното усещане, че хоризонтът танцува нагоре и надолу по някакъв фантастичен начин. Беше красиво. Не изумително, не поразяващо. Беше просто красиво.

Всъщност Анибал не гледаше хоризонта. Познаваше панорамата твърде добре и вече почти не я забелязваше. Гледаше червената мигаща индикация на огромния тъчскрийн пред себе си, който прозорецът представляваше. Нейната светлина напрегнато контрастираше с морето от хладно, зелено спокойствие, разпростряло се навсякъде другаде по екрана.

Мъжът изведнъж се обърна и отиде отзад в сървърния център, където бе струпана и инсталирана всичката техника. Търсеше знак, който да го наведе на евентуални малформации в системата. Както винаги, не успя да открие такъв. Апаратурата тук тихо жужеше, но нищо във вида й или монотонните й звуци не предполагаше проблем или друга форма на нередност. Лампата отпред просто си мигаше. Преди няколко дена, Рекстън изключи звуковия й сигнал, защото го правеше нервен.

Червената лампа алармираше вече втора седмица. Тя не отговаряше за нещо конкретно, а най-общо съобщаваше за потенциално изкривяване на логиката. В момента, това вероятно бяха дребни грешки в програмния код или по-скоро подозрително чести повторения в дадени участъци от него – евентуален признак за забиване на някой от сегментите. И въпреки всичко, функциите все така продължаваха да си текат нормално. Рекстън обаче не можеше да се успокои. Той се притесняваше, че няма никаква представа какво става и че не е в състояние да реагира, ако ситуацията се усложни. Програмата беше необятна и напоследък, голяма част от нея се намираше извън досега му.

Телефонът тихо иззвъня. Анибал се сепна и се отърси от унеса си. Мислите за проклетата лампа неусетно го бяха хипнотизирали, както правеха всеки път, когато се замислеше за нея в последно време – все по често и по-често.

Мъжът се размърда и си проправи път обратно през тежкия полумрак. Мина край сървърите и после между безкрайните серпентини от приглушено светеща и тихо жужаща нервнооптична и електронна апаратура, управляваща и поддържаща сондата функционална в тази сложна среда. За щастие, червената лампа и проблемът зад нея не касаеше по никакъв начин работата на „Екзодус“. Ако нещата седяха така, положението щеше да бъде изключително неприятно в момента. Съоръжението представляваше единственото кътче суша на цялата тази огромна планета или поне единственото кътче суша, непотопено под сто и осемдесет километра вода. Според данните, които ехографите показваха досега, разбира се – Анибал не беше обикалял Канопус. Никой не беше.

– Ало? – някак внезапно и дразнещо прозвуча гласът му в собствените му уши след малко, когато отвори линията. Толкова отдавна не го бе използвал, че му се стори чужд и неприятен, дори заплашителен.

Стаята рязко се изпълни с несвойствен шум, което накара мъжът да се отдръпне леко назад. Истински шок за човек, живеещ цели месеци в почти пълна тишина. Имаше усещането, че планетата също се сви изненадана дотолкова, доколкото всичко на нея течеше равномерно и плавно, а това, което излизаше от говорителите сега бе насечено и съскащо.

Чуваше се пукот и неясно гъгнене. Някой упорито се опитваше да се свърже с „Екзодус“ от няколко дни, но все не успяваше. Проблемът не се явяваше времето на Канопус – то винаги си беше такова. Проблемът произтичаше от другата страна на линията или от трасето по нея. Комуникационната система отчиташе толкова сериозни смущения в радиосигнала, че бе невъзможно даже приблизително да се триангулира източника или посоката, от която идваше обаждането. Вероятно се преплитаха две или три отразени честоти. Или по-скоро част от честотната лента се изкривяваше от нещо по пътя си. Можеше да е сигурно само едно: че обаждането идваше от космоса. Всички сигнали с изкуствен произход наоколо идваха от там. Анибал беше единственият обитател на това място. Или по-точно, щеше да бъде. Освен това, беше и негов собственик.

Видеотелефонът продължи да съска още известно време, но така и нищо смислено не излезе от него. Накрая системата за енергийна ефективност го изключи до режим на „стенд-бай“. Сетне всичко се върна в обичайното си състояние – океанът, дъждът, „Екзодус“, тишината, червената лампа…

„Червената лампа!“ – мъжът се сепна отново. Изглежда, че все пак щеше да се наложи да се намеси. Нямаше друг избор. Ситуацията можеше рязко да се влоши! Макар че от друга страна, вероятно рязко щеше да се влоши и вследствие на намесата му! Положението бе твърде аналогично на това, да се опиташ да запоиш интегрална биосхема с електрожен, надявайки се, че ако го направиш със затворени очи, може някак да се получи!

Анибал тихо се засмя на собственото си остроумие. Често му се случваше да го прави. В края на краищата, нормално бе човек да започне сам да аплодира себе си, след като толкова дълго не е имал абсолютно никаква публика. Беше дори някак важно с оглед на това, да запази разсъдъка си здрав, а той определено държеше да е така. Най-малкото, заради червената лампа. Все някога нещата щяха да се сринат и точната причина за нейната настойчивост щеше да излезе наяве. Той никак не искаше да пропусне този момент.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 1 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън