Точно както беше и обещал, детектив Арнестън се появи в сградата на военното министерство някъде в отрязъка между девет и пет. Стеснителното девойче, което му бе уредило срещата го нямаше и в момента срещу него седеше една от онези харпии, които изобилстват в държавните институции и които винаги те посрещат с презумпцията, че идваш да им пречиш да си пилят ноктите или пък да откраднеш нещо – в най-добрия случай, от „ценното“ им време.

– Имате ли уговорена среща? – студено попита тази конкретна харпия и погледна детектива, сякаш с един поглед щеше да прецени целия му живот и всички срещи на които някога бе ходил или щеше да ходи само по външния му вид.

– Разбира се!

– За кога?

Сибелиус отговори на погледа й с престорена глуповатост.

– За между девет и пет.

Не очаквайки такъв нагъл отговор, секретарката изведнъж се стегна и очите и се разшириха като блендите на позитронни оръдия, които всеки момент щяха да избълват по него цяла канонада високоенергийни частици.

– Шегувате ли се с мен, господин Арнестън? – заплашително изграчи тя с пауза преди името му.

– Не, бих си позволил! Защо? Не ми ли вярвате? Питате шефа си, ако не ми вярвате.

– Не мога да ходя да питам шефа си! – натърти харпията. – Няма да занимавам Генерал Камински с глупости! Имате ли уговорен час или не?

Сибелиус вдигна рамене за да покаже безразличието си и невъзмутимо седна на канапето за посетители, грабвайки едно от таблетните списания в ръка.

– Нека го направим така, тогава! – каза той без да вдига очи от някаква статия на екрана, възхваляваща предимствата на биопрограмирането. – Ще почакам тук точно три минути, за да е ясно че съм дошъл както е според уговорката и после ще си тръгна. Предполагам, че ако Генерал Камински толкова много има нужда от мен, ще ви накара да ме потърсите отново. Може да се опитам да дойда пак някой път. Ако графикът ми го позволява, разбира се!

Детективът рязко млъкна и побърза да се унесе в четене. Секретарката, от своя страна, намери за необходимо да се нацупи и да се направи, че не й пука. В продължение на минута и половина, тя успяваше някак си да вярва в това, оставяйки нещата висящи. Въпреки всичко, с периферното си зрение, Арнестън виждаше доста добре че се е съсредоточила върху един изключително важен „документ“, чийто гръб преди това бе изцапала с лака си за нокти. Преструваше се, че работи върху него.

Някъде на втората минута от сърденето й, Сибелиус небрежно погледна часовника си. Секретарката започна още по-ожесточено да дращи по листа и рязко стана да го занесе на генерала за „одобрение“. Вътре тя се забави около минута и половина, което даваше пълното право на Сибелиус да си тръгне, но той реши все пак да й отпусне лек аванс. След малко, тя буреносно излезе от кабинета на шефа си, „забравяйки“ да затвори вратата.

Арнестън продължи невъзмутимо да си чете. Тъй като секундите обаче минаваха и генералът чакаше, тя силно се изнерви и започна да „обработва“ всички документи, които намери наоколо с невероятна скорост. С положителност, отхвърли цял месец служба само за нула време. Накрая психиката й не издържа.

– Генералът ви чака! – изсъска раздразнено тя.

– А, така ли? – невинно вдигна глава Сибелиус. – Аз пък нямах и представа. Бях се позачел.

Той бавно стана от канапето, мина покрай клиентоубиеца, небрежно тупна списанието на ръба на бюрото й и влезе в кабинета, затваряйки вратата след себе си едва секунда, преди ударната вълна от скърцането на зъби да го застигне.

Вътре генерал Камински го посрещна с абсолютно различна нагласа и в напълно неформална обстановка. Изглеждаше солиден мъж с едър кокал, огромна глава, малки сиви очи и рунтав мустак.

– А, господин Арнестън, нали? – изкрещя той, сякаш си е загубил и двете уши в някоя скорошна и невероятно кървава война. – Заповядайте насам. Нещо за пийване?

Сибелиус се намести в посочения му стол пред бюрото на генерала и се зачуди какво да отговори. Беше малко преди обяд – време, по което обикновено обръщаше по две малки, но пък повечето хора на тази планета, не намираха употребата на алкохол за съвсем оправдана в този час.

– Каквото и вие – неопределено отвърна той.

– А-ха! Добър избор! – изкрещя Камински и за изненада на детектива, измъкна отнякъде искряща бутилка с лимонада.

После „Лимонаденият Джо“ извади две смущаващо огромни водни чаши, сипа по един пръст от бутилката във всяка от тях и допълни останалото с ганарско уиски, бутвайки едното от питиетата към Сибелиус.

– Така! Ето каква е работата, господин Арнестън! – продължи да буботи гласът му. – Ако трябва да съм честен с вас, ще ви кажа направо, че по принцип никога не бих се обърнал към цивилен детектив. Не че нещо лично, но просто смятам, че военните работи са си военни работи и те трябва да стоят настрана от цивилните. Знаете ги обаче онея горе – демократите!

Той изпухтя презрително споменавайки последната дума, която за него очевидно беше мръсна и глътна половината от съдържанието на чашата си наведнъж, за да се успокои. Сибелиус също се пресегна и отпи малко. Не обичаше да пие на екс, въпреки че за разлика от всеки друг, включително и генерала, това не му представляваше особен проблем.

– Коконите от горните етажи – продължи да нарежда Камински – са ми назначили междуведомствена комисия, която смята, че трябва да се обърна към цивилен детектив да свърши, каквото трябва да се свърши.

– Какво точно трябва да се свърши, Генерал Камински? – попита Сибелиус, по-скоро за да съкрати пледоарията му против напълно неоправданото според генерала, наличие на субординация в правителството.

– Ето какво! Предполагам сте наясно с „Акта за забрана на автономните оръжия“ отпреди осем години, нали?

– Чувал съм едно друго.

– И знаете, че коконите ни забраниха за разработваме машини със собствена преценка за целесъобразност при употребата на оръжие?

Арнестън кимна леко.

– Ако питате мене, това си беше огромна грешка – гласът на Камински застърга и затрака от възмущение и той се наведе напред, сякаш търсеше съмишленик у детектива, – но коконите казаха, че обществото изпитвало голямо недоверие към алгоритъма им за вземане на решения. Никой, даже не се запита колко време и умствен потенциал е погълнат в разработките и колко обществени средства са потрошени до този момент. Както и да е, не ви извиках тук, за да ви се оплаквам! Работата е там, че както често се случва, едно зло може да се окаже, че всъщност е било за добро. И така и стана! Забраната, реално погледнато, ни позволи да пренасочим енергията на хората ни към нещо друго, което накрая се оказа по-перспективно – технологията, позволяваща виртуални мисии чрез бионти.

Генералът спря за няколко секунди да си сипе „гориво“, но забрави да погледне дали Сибелиус има нужда от същото. Последният едва беше започнал чашата си, така че нямаше значение. Сетне Камински продължи:

– При тази технология биороботите, които произвеждаме като пълноценни човешки същества с изключение на централната им нервна система, се разпращат на бойното поле и там те служат като заместители на нашите войници. Самите войници, са дистанционно свързани с тях и ги управляват от безопасно разстояние, седнали удобно в специални столове без никакъв риск за живота им. Не звучи ли прекрасно? По този начин, и така нареченото ни общество е доволно, и нашите военни програми са си непокътнати! Няма никакви искове за обезщетения от роднини, няма застраховки, няма спорове и оценки на нивото на риска при мисии. А и бионтите могат да бъдат генетично моделирани да са по-силни, по-издръжливи, по-всякакви от реалните войници, пак с изключение на нервната им система. И това дори не е проблем, защото, за щастие, капацитетът на човешкия мозък засега е твърде далеч от изчерпване, за разлика от всичко друго в телата ни.

Генералът отново млъкна, но този път за да даде възможност на Сибелиус да изрази възхищението си от технологията, позволяваща виртуалните мисии. Арнестън нищо не каза и само отпи от чашата си вместо коментар. За разлика от генерала, той не можеше да се въодушеви от идеята да пращаш роботи някъде другаде, за да убиват вместо теб. На неговата родна планета, нямаше такива неща.

– Както и да е – продължи Камински секунди по-късно, след като не успя да регистрира каквато и да е реакция у детектива. – От известно време, ние разработваме такава технология под кодовото название „Проект Бронкс“ и мисля, че отидохме доста далеч. Отначало, тя не вървеше никак добре и бионтите реагираха на командите като олигофрени, но после всичко някак си се отпуши. Корпорацията с която работим, „Сайбър Индъстрийз“, ни насочи към едно от клъстърните си звена наблизо – „Сайбър Вектор“ – и момчетата там наистина направиха чудеса. Проблемът е, че внезапно се получи технологичен дефект и ситуацията малко се усложни. Вдигна се скандал и коконите горе ни принудиха да го разследваме чрез външен детектив.

– В какво се изразява технологичният дефект? – попита Сибелиус и бавно остави чашата си на бюрото.

Генералът се прокашля за момент и не отговори веднага. Личеше му, че както при всички военни, той не беше особено склонен да дава информация и смяташе, че е най-добре нещата да си останат във военното министерство даже и някой да е извършил непростимо престъпление, костващо живота на много хора.

– Петстотин от войниците ни неочаквано изпаднаха в кома, докато изпълняваха виртуална мисия – внезапно прошепна той, сякаш и стените наоколо имаха уши. – Мисията беше учебна. Програмата още не е пусната в действие и сигурно няма нужда да обяснявам, че е ужасно секретна.

– Кога се случи това?

– Преди осем дни. Проектът си вървеше перфектно отначало и нищо не предвещаваше проблеми. В момента положението е твърде неприятно, защото имаме цяла рота с мозъчна активност не по-сложна от тази на ктенофора и момчетата висят „закачени“ в една от базите ни, докато обществото навън се пита къде са. И естествено, книжните плъхове горе, сега заплашват да спрат и този ни проект!

– Ами тогава, защо не ги откачите и не ги откарате за лечение в някоя клиника. Имам предвид някоя от вашите военни, секретни клиники.

Камински все така продължаваше да говори непривично тихо за него и сега гласът му се снижи дори повече.

– Бихме го направили, но то, за съжаление, няма да реши проблема с обяснението, което трябва да дадем за провала. Освен това, според лекарите, има реална опасност за момчетата. Просто не знаем какво да правим и се опитваме да спечелим време, докато специалистите ни намерят решение.

Арнестън поклати разбиращо глава, но нищо не каза. Той за миг се загледа в прозореца зад генерала и се замисли върху чутото. Всичко звучеше като нещо, в което министерството би се забъркало, наистина. Общества, които са склонни да толерират манията за секретност на собствените си институции, винаги рано или късно, стигат до подобни скандали. Ако всички още от самото начало бяха информирани какви ги вършат военните, сега на последните вероятно нямаше да им се налага да „печелят време“. В дадения случай обаче, обществото тепърва научаваше за сериозен проблем в нещо, което до този момент, дори не бе подозирало, че съществува. За мозъка на Сибелиус, се оказваше трудно да асимилира подобна логика. На родната му планета, далеч в системата Аксиандра, хората никога не биха разбрали необходимостта правителството да укрива информация от съществата, които представлява, сякаш те са му някакви страшни врагове.

Детективът откъсна поглед от прозореца, по чиято повърхност тънки вадички дъжд бяха започнали бавно да криволичат надолу. Явно навън отново бе заваляло.

– Въпреки всичко, аз пак не схващам какво бих могъл да направя за вас – унесено каза той. – За жалост, не съм специалист в коматозните заболявания. Може би по-скоро, би трябвало да се осланяте на медицинските си кадри, за да разберете какво става с войниците ви.

Генерал Камински се усмихна и цапна още половин чаша уиски със следи от лимонада в нея, след което доволно обърса мустака си с ръка.

– Ние не искаме от вас да разследвате здравословното състояние на войниците – поясни той. – Ние искаме да установите каква е връзката между компанията разработчик на софтуера – „Сайбър Вектор“ – и изпадането на войниците ни в кома.

Арнестън отново го погледна неразбиращо.

– В този случай, вероятно би трябвало да се осланяте на специалистите си по програмиране. Това, също не е една от силните ми страни!

– Не, не става дума и за програмирането. Става дума за висшия мениджмънт на „Сайбър Вектор“ и за евентуалните грешки при стратегическото разработване на проекта „Бронкс“, което впоследствие може да е довело войниците ни до състояние на кома.

– Какво ви кара да мислите, че има връзка между двете неща? – попита Сибелиус.

Генералът отново се наведе заговорнически към него.

– Преди четири дни, президентът им – Венкатеш Симхвам-не-знам-какво-си – изненадващо се самоуби. Или по-точно, направи опит да се самоубие. Без видима причина, си пръснал мозъка в кабинета си и сега също се намира в кома. На всичко отгоре, нямаме връзка с никой от двамата му съдружници, които също фигурират в договора ни. А по-странното е, че не съществува информация за тях дори в компанията. Изглежда така, все едно изобщо не работят там, а същевременно са регистрирани в популационната база-данни и са вписани в търговския регистър.

– Не е ли възможно да са „неми“ съдружници? Да участват единствено с капитал и физически да се намират на другия край на галактиката – предположи детективът.

– Може. Надяваме се, вие да ги намерите и да ги попитате тъкмо това! Също така, много бихме искали да знаем, защо някои от войниците ни – тук гласът на генерала почти изчезна – умират, когато се опитаме да ги изключим от системата. Лекарите твърдят, че няма физиологични причини това да се случва. Вероятността да останат завинаги в кома е разбираема донякъде, но не и смъртта им. А най-интересното е, че програмистите ни пък твърдят, че всъщност самата система ги е затворила в себе си и умишлено ги убива! Ето тези са нещата, които на практика искаме да разследвате за нас.

Генералът цапна поредната половинка от уискито си, вече без никаква лимонада вътре, и се облегна назад, за да остави достатъчно време на детектив Арнестън да помисли спокойно върху предложението, което току-що му отправи. От своя страна, Арнестън също взе чашата си от бюрото и се облегна в стола, докато с любопитство гледаше как руменина на задоволство от изпития алкохол, бързо се разлива по лицето на Камински. Само можеше да гадае какво ли е усещането в главата му. На детективът понякога наистина му се искаше и той да е в състояние да решава проблемите си по този начин. Но не беше. Неговата раса пиеше с напълно обратната идея – за да вникне наистина дълбоко в проблемите, а не за да избяга от тях.

Мъжът обмисли още малко ситуацията и после отвърна:

– Предполагам, че мога да се заема със случая ви.

– А! Чудесно! – изкрещя Камински, почти прекъсвайки го. – Изглеждате ми мъжко момче!

И той вдигна юмрук във въздуха да покаже колко мъжки изглежда Арнестън.

– Трябва все пак да ви предупредя, че не съм склонен да давам отчети през два часа – продължи детективът. – Когато имам резултат, ще ви потърся, за да ви го представя. Освен това, не търпя вмешателства в методите си на работа. То е едно от главните ми условия.

Камински за момент се отдръпна назад и се замисли върху чутото. Вероятно досега не му се бе налагало да изпълнява нечии условия, а и не знаеше колко далеч може да стигне човекът отсреща в независимостта си. После обаче, той енергично взе да клати глава и да барабани с пръсти по бюрото.

– И аз това имах предвид, като казах „мъжко момче“ – одобрително изръмжа гласът му. – Така да бъде! И без друго, цялата тая история е само за пред коконите – за да не ни отрежат финансирането. Вие ми донесете нещо да им го хвърля в очите, пък как ще стигнете до него, вие си знаете!

Генералът изведнъж скочи от стола си и протегна огромната си ръка към Арнестън. Детективът също стана да я поеме, чудейки се дали не прави грешка, като взема този случай. Да разследваш за държавни институции никога не е особено добра идея, тъй като лесно можеш да завършиш между шамарите, които различните йерархични нива обикновено си разменят, прехвърляйки си вината едни на други. Както и да е, вече беше дал думата си.

Двамата мъже се здрависаха енергично – по-скоро заради темперамента на Камински – и после детективът се обърна да излезе от кабинета. Така и не стана въпрос за пари по време на целия разговор. Арнестън не се притесняваше особено. От опита който имаше знаеше, че на тази планета, съществата винаги бяха щедри, когато харчеха нечии чужди средства. Предполагаше, че още на следващия ден ще получи превод във вид на аванс, който няколко пъти ще надхвърля обичайната му тарифа.

Той мина покрай бюрото на харпията, която явно бе изчезнала някъде да ближе раните си и излезе навън да се порадва на дъжда. Времето беше наистина много приятно. Напомняше това на родната му планета, но без да е така мрачно и отчайващо потискащо както там.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)