Нел Кенди седеше в кафе Контрастико вероятно вече повече от четиридесет минути и слушаше непрестанното хокане, на което една млада майка от съседната маса подлагаше хлапето си през поне тридесет и пет от тях. Вината на детето беше, че все не успяваше да хване вилицата по начин, който абсолютно напълно изключваше вероятността чисто новата му риза да бъде окапана с ягодов сироп от тортата, до която то така и не успяваше да се добере, поради военната безкомпромисност на майка му.

Нел дори не разбираше какъв е проблемът. Така или иначе майката никога нямаше да вземе да пере ризата на ръка, както в старите времена, нито пък да я суши или глади. За тези неща, си имаше машини от поне хиляда и двеста години. Скандалът изглеждаше толкова настойчив, че женският робот, който обслужваше заведението по едно време почти се обърка и помисли, че ситуацията изисква да се извика полиция. Добре че барманката се оказа човек и навреме я спря.

С професионално любопитство, Нел се загледа в тях и се замисли за начина, по който двете съвсем различни същества реагираха на скандала. И двете осъзнаваха, че роднинската връзка между детето и майката предполага малко по-висока търпимост към ситуацията от обикновено, но човекът очевидно успяваше по-точно да прецени границата между неумелото възпитание и родителския тормоз.

Всичко това, разбира се, можеше да се случи само в евтино кафе като настоящото. В скъпите и реномирани заведения винаги обслужваха единствено хора и те неизменно се справяха с подобни ситуации доста по-добре от машините. Най-малкото, истинският сервитьор би дошъл и дискретно би помолил за тишина заради останалите гости и по този начин, косвено би потушил скандала. Роботите все още не владееха човешката лукавост до такава степен.

Нел Кенди погледна комуникатора на ръката си и бавно отпи от чашата кафе седяща на масата пред него. Нямаше за къде да бърза. Беше един от тримата съдружници в малка софтуерна компания наречена „Сайбър Вектор“. Тя, от своя страна, представляваше част от много по-голяма корпорация от клъстърен тип, на име „Сайбър Индъстрийз“, намираща се на Немезис-II, но за радост, тежката йерархия, която беше характерна за централата, не важеше за клъстърните й подразделения. Те, де-факто, работеха като независими дружества, подсигурявани с проекти от корпорацията-майка и само споделяха финансовия риск от провал на даден проект с всички останали участници в клъстъра. Разбира се, по абсолютно същия начин споделяха и печалбите си, но това беше неизбежно за този тип структури.

„Сайбър Вектор“ нямаше особено големи шансове на пазара извън този клъстър. Намирането на поръчки в съвременния свят, белязан от убийствена конкуренция, не бе лесна работа, камо ли такива, които идваха от едри клиенти. За щастие на Нел, проблемите от подобно естество не лежаха на неговия гръб в тяхната фирма. От тримата, макар и равнопоставени на книга съдружници, той заемаше най-ниския пост, просто защото не беше твърде добър в нищо – „посредствено допълнение на останалите“, както често казваше сприхавият му дядо в моменти, когато се ядосваше на ленивостта на внука си. Дядо му имаше наистина ужасен характер. Както и да е, тъкмо поради тази си роля в компанията, Нел можеше спокойно да си позволи да виси цял час в кафето и да зяпа хората.

– Не така, Азари! – отново се възвиси гласът на майката от съседната маса, изкарвайки мъжа от моментния унес, в който се бе плъзнал. – Сто пъти ти казах да държиш вилицата между палеца, показалеца и средния си пръст!

Нел Кенди неволно погледна към малкия Азари. Той беше стиснал прибора с цяла шепа като шахунски вожд, канещ се да набучи тлъсто парче гамилско месо на върха на ножа си. Майка му бързо изтръгна оръжието от ръцете му и ядосано го навря по правилния начин между пръстите му, като един дявол знае как, успя да го стори без да ги надупчи. Хлапето несигурно загреба едно парче торта, застрашително танцуващо на върха на вилицата и за момент изглеждаше, че немислимото ще се случи – ризата ще бъде осквернена. В последния момент, Азари обаче успя да завърти езика си по начин, за който и анабарски хамелеон би му завидял и помагайки си с него, натика половината торта в носа си, където тя се закрепи достатъчно дълго, за да може светкавичната реакция на майка му да потуши риска от по нататъшни поражения.

Този път Нел огледа по-внимателно двойката под прикритието на това, че те бяха твърде заети със себе си за да забележат, че ги зяпа. Не изглеждаха опърпани. Или жената, или съпругът й явно изкарваха доста пари, защото всичко по хлапето изглеждаше скъпо – сигурно затова и майка му толкова много се вживяваше в заплахата от ягодовия сироп. И все пак, шумът, който вдигаше за една риза, беше прекалено голям.

Ситуацията малко напомняше на Нел за неговото собственото семейство като малък, макар и не съвсем. Също както тук, и у тях винаги се крещеше и се вихреха скандали – обикновено за пари. Майка му и баща му се караха нонстоп, само дето на майка му никак не й пукаше дали ризата на Нел ще се изцапа или не. На нея дори не й пукаше дали Нел изобщо има риза. За тези неща се предполагаше, че се грижи баща му, който пък страдаше от ужасна мания да пести. Затова и го караше да износва дрехите на по-голямата си сестра, вместо да му купува негови собствени.

Нел леко настръхна, спомняйки си за този момент от детството си. Най-странното беше, че причината не се състоеше в липсата на средства, както можеше да се очаква в такава ситуация. Баща му печелеше сносно, но майка му, движена от болезнената си суета, харчеше още по-сносно. Притежаваше стотици чифтове обувки, колани и чанти и всеки път като се връщаше от пазар, носеше нови и нови. Беше обсебена от себе си. Накрая въобще спря да прави каквото и да било друго и се грижеше единствено за външния си вид. И имаше резултат – тя бе неустоима красавица. Целият квартал извръщаше глава да я види, когато минаваше по улицата и баща му, вероятно с основание вярваше, че тя ще избяга с някой друг мъж. Именно затова и пестеше – за да й угоди и да го предотврати.

За съжаление, цялата тази малко странна любов се случваше изцяло на гърба на малкия Нел и на сестра му. Основно на Нел всъщност, защото когато нещата взеха наистина да се задълбочават, сестра му беше вече достатъчно голяма да се издържа сама. Точно тя стана и причината Нел, все пак да престане да носи момичешки дрехи, когато тръгна на училище. Даваше му стари панталони и ризи на гаджето си в които брат й, макар да приличаше на палячо, защото му бяха ужасно големи, все пак се чувстваше много по-добре отколкото в нейните надиплени роклички и блузки с дантели.

И като капак на всичко друго, идваше проблемът с името му! Нел Кенди беше човек със сбъркано име. Поначало трябваше да се казва Нийл, но баща му толкова се развълнува от раждането на първия си син – тогава бяха добрите времена, преди манията на майка му да отрови взаимоотношенията им – че се оказа че е объркал името на хлапето при записването му с женско. Малко по-късно, стана ясно, че фамилията му пък ще е Кенди, защото егоистичната му майка смяташе, че е ужасно сладко бебе и се заинати, категорично отказвайки да се примири с друга. За нещастие на малкия Нел, традицията за унаследяване на фамилните имена отдавна не съществуваше на неговата планета и той така и не получи втори шанс. Остана си Нел Кенди – посмешището на момчетата в училище! По-късно, не веднъж си бе мислил да се преименува, но понеже всичките му приятели го знаеха по този начин, той така и не се реши на тази стъпка. Освен това, вярваше, че човек идва с името си на този свят и ако го сменеше, сменяше по някакъв начин и личността си. Колкото и да не харесваше живота си, Нел все пак не искаше да сменя своето Аз.

– Ще се окапеш Азари. Бог ми е свидетел, че ще се окапеш! – нервното кресчендо на жената от съседната маса изведнъж накара мъжът отново да подскочи. – Внимавай, Азари! Внимавай! Ето на! Казах ли ти, че ще се окапеш! Окапа ли се сега? Сега ще ходиш окапан през целия град и хората до един ще ти се смеят! И на мен ще се смеят, глупак такъв!

Този път Нел Кенди даже не се обърна да види как и къде Азари се беше окапал. Спомените, които сцената извикваше в главата му, бяха прекалено болезнени за да ги подсилва и визуално. Той се опита да се отърси от скандала и да се абстрахира, но жената така неистово нареждаше, че всички пари отивали по Азари, за да се чувствал добре и да има хубави неща, а хлапето хващало чиповете с непохватните си малки ръчички, трошало ги на хиляди парченца и ги хвърляло на улицата, че Нел нямаше как да не слуша.

Миналото на Кенди внезапно се изсипа в тази секунда като дъжд върху него, грабна го, завъртя го като лавина и го затрупа, а в съзнанието му нахлу още от семейната му история: как баща му, притиснат от все по-засилващата се мания на майка му, опитваше всякакви нелепи начини да забогатее, в резултат на които затъваше все повече и повече; как това рефлектираше върху Нел и той беше лишаван от най-елементарни ученически атрибути, като чанта или спортно яке. Вместо тях, момчето ходеше на училище с астилонна торба и играеше фикетбол с дъждобран, от което ужасно се изпотяваше и после никой не искаше да го докосва. Как рождените му дни бяха магически момент, защото само тогава получаваше истински подаръци; как впоследствие децата постепенно престанаха да идват на гости у тях, защото баща му прибираше всичко, което носеха на вратата и ги натирваше да играят в градината без торта и сладкиши; как накрая започна да използва рождения му ден за да изкарва пари, слагайки такса за влизане в двора!

Зад гърба на Нел, напрежението отново започна да се нагнетява и свадата разводни за миг спомените му. Азари бавно се насочваше към третия си опит да уцели устата си и намеренията му можеха да се усетят по нарастващата нервност в гласа на майка му. Мъжът леко завъртя глава и видя как вилицата – отново непохватно забодена в шепата на момчето – тромаво се впи в тортата и зловещо се запъна там. В същото време, като фон в главата на Нел, баща му вече го принуждаваше да спи на канапето в кухнята, защото смяташе че е твърде голям, за да се шири толкова. Възнамеряваше да даде стаята му под наем, при все че половината къща на практика бе свободна – единствено заета от безбройните обувки и чанти на майка му. Тя обаче заплашваше мъжа си, че ще го напусне, ако ги пипне.

Треперещият юмрук на Азари мъчително усили натиска върху вилицата, изстрелвайки напрежението в кафето до небивали висини. Лицето на майката му като на забавен каданс се изкриви от парализиращото очакване на ново окапване, докато устата й го засипваше с още и още предупреждения, а ръцете й трескаво се опитваха за избършат петното на ризата му с носната му кърпа. Обратно в детството на Нел пък, баща му се оказваше вече толкова закъсал, че инсценираше злополука, подпалвайки къщата за да получи застраховката от нещастието. Той дърпаше ревящия си син надолу по стълбите и нареждаше, че мълния е ударила покрива. Естествено, на другия ден веднага го разкриха, но не толкова заради разследващите застрахователи, ами просто защото майка му така побесня заради обувките си, които изгоряха, че не само го издаде на полицията, ами и впоследствие свидетелства срещу него в съда.

Някъде в края на съдебния процес, когато отвеждаха баща му в ареста и той крещеше на жена си, че е трябвало да я остави да изгори заедно с обувките й, Азари неочаквано реши да направи своята последна и решителна атака, с която да сломи съпротивата на упоритата си вилица. Майка му някак предугади надигащата се катастрофа, моментално заряза петното и се нахвърли върху него в отчаян опит да спре безумството му. Междувременно барманката отривисто вдигна ръце и взе да ги размахва към сервитьорката-робот, правейки й знак да използва вградения си комуникатор и вече да сигнализира на ченгетата, защото нещата явно излизаха от духа на доброто, старо, възпитателно пошляпване. На фона на цялата сцена, Нел от своя страна, тъкмо хващаше главата си с две ръце, безуспешно опитвайки се да окаже някаква последна съпротива на лудостта, която обземаше мозъка му. Той усещаше как нервната му система бавно и сигурно се срива и повече не може да седи на това място. Мъжът понечи да стане, но точно тогава, даже преди мускулите на краката му да се бяха задействали, катастрофата най-сетне се случи.

Едно огромно и тежко парче – представляващо вероятно една трета от тортата – нервно и застрашително се разпука на съседната маса, след като хлапето успя да финтира движенията на майка си. В резултат на действията му, десетки малки трохи се разхвърчаха наоколо като полудели мухи и светкавично полепнаха навсякъде. Секунда или две по-късно, парчето, от където те бяха излезли също се раздвижи, тромаво поклащащо се като нескопосан аероплан; издигна се треперейки във въздуха; завъртя се леко; спря се за миг на върха на траекторията си и накрая, абсолютно безконтролно се приземи в пазвата на майката на Азари – право върху белоснежната й риза над лявата й гърда. Всичко това стана в момента, когато пръстите й сграбчваха със секунда закъснение тези на непохватния й син.

Нел рязко пусна главата си и скочи като ужилен на крака, хвърляйки в движение няколко чипа върху масата, след което с приведено тяло и ръце върху ушите си се завтече към изхода, усещайки как зад него, подобно на високочестотната бомба, писъкът на потърпевшия родител се разпростира концентрично из цялото заведение. Още по-назад, в дъното на кафето, също можеше да се види как барманката прави все по-настойчиви жестове към робота да побърза, но мъжът не успя да ги забележи.

Нел Кенди се втурна като обезумял на улицата, разминавайки се на косъм с една млекарска рулетка, след което се завтече с колкото се може по-бърза крачка към офиса на „Сайбър Вектор“ на две преки по-нататък. Мразеше да става свидетел на подобни сцени. Вероятно не беше особено достойно от негова страна да изтърчи от кафето като паникьосана девойка, но тъй като от малък се чувстваше травмиран от непрестанните кавги на родителите си, а и от тормоза на дядо си, при когото трябваше да отиде да живее след като баща му запали къщата, Нел не понасяше крещящи хора около себе си. Това, физически и в буквалния смисъл на думата, го караше да се задушава.

Няколко минути по-късно, мъжът успокои крачката си и се поотпусна. Хватката върху дробовете му бавно се охлаби, но за съжаление, обедната му почивка беше безвъзвратно съсипана. По-добре да не бе излизал въобще; само си изгуби времето! Добре че поне никой не очакваше от него да свърши кой знае какво през останалия следобед. Трябваше единствено да програмира набързо няколко бионт-статисти и две евтини проститутки и сетне нямаше друго. Да си момче за всичко във фирмата, където работиш, все пак си имаше и своите добри страни. Можеше по цял ден да седиш и безгрижно да се шляеш по кафетата, докато в същото време получаваш пари!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)