logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
13


Анибал Рекстън седеше замислен в дома си на шестдесет и седмия етаж в импозантна сграда на Леверкуна Авеню 32. В действителност, точният адрес по стандартния локационен регистър беше ВО-8632-КМА, но строителите бяха решили да дадат на сградата и човешки адрес, както в старите времена – вероятно за да подчертаят нейната изключителност. Анибал не я смяташе за изключителна. Той мразеше и нея, и улицата, и целия град заедно с тях. Ако зависеше от него, той би живял на някое отдалечено и пусто място – по възможност напълно ненаселено и далеч от всичко и всички.

Телефонът в дневната тихо иззвъня и извади мъжа от унеса му. Той отиде до комуникатора си, лежащ захвърлен на бюрото, погледна дисплея и прие обаждането. Беше един от съдружниците му в „Сайбър Вектор“ – Венкатеш Сикхвамрами. Редовно му звънеше, защото напоследък Анибал работеше повече от дома си.

– Здравей, Ани! – слабото му, изпито лице се появи някак глуповато захилено. – Стига, Поли! Престани! Престани да правиш така!

Венкатеш за миг застина, сгърчи се и се закиска като луд. После се овладя, отблъсна Поли или каквото беше там нещото, което му причиняваше това и накрая се върна на екрана.

– Извинявай – опита се да бъде сериозен мъжът. – Новата ми секретарка е виновна. Ужасно странно същество е с ужасно странни навици. Някой път ще ви запозная.

– Разбира се – просто отговори Анибал, вътрешно раздразнен от поведението на колегата си. Той винаги бе имал склонността да се държи лекомислено, но напоследък надскачаше дори себе си. Манията му по жените пък направо нямаше граници.

– Исках само да ти кажа, че военните преведоха половината от парите по контракта, както обещаха – продължи Венкатеш вече по-спокойно. – Може да се каже, че най-сетне сме богати! Засега нещата вървят добре и очаквам и другата половина до месец-два.

– Ако всичко все още върви добре! – мрачно отбеляза Рекстън.

– Не бъди такъв песимист. Опасенията ти не се оправдаха до момента. Отпусни се!

Анибал нищо не отговори. Какво ли разбираше Венкатеш от програмиране! В главата му бяха единствено пари, нови секретарки и курви. Всъщност, последните две често се оказваха едно и също нещо.

– Ще затварям, за да се обадя и на Нел. Сигурно ще се побърка от радост! – Венкатеш се закикоти отново и главата му за миг изчезна от екрана. След малко се появи пак, но тогава пък връзката рязко прекъсна.

Анибал захвърли комуникатора обратно на бюрото и мрачно се приближи до панорамния прозорец на апартамента си. Навън времето беше прекрасно според стандартите на обществото, в което той живееше. Небето искреше кристално и чисто, слънцето грееше приятно, а лекият ветрец, който се предполагаше, че подухва вероятно рошеше короните на дърветата там, някъде долу, където мъжът не виждаше от тук.

Той залепи чело на стъклото и се опита да надникне на Леверкуна Авеню на около триста и петдесет метра под краката си. От шестдесет и седмия етаж, улицата изглеждаше като малък поток на дъното на каньон. Стотици автомобили и хиляди хора пъплеха като мравки из нея, задръствайки града с безсмислените си действия, които повтаряха ежедневно: пазаруваха, ходеха на ресторант или клуб, ядяха, пиеха, спяха и после отиваха на работа, за да могат да си позволят същите тези неща и на следващия ден. Биологични роботи – точно като него!

Мъжът вдигна глава и се замисли над живота си. Какво реално искаше да постигне? Трябваха ли му наистина парите, на които като луд се радваше Венкатеш? Какво би могъл да си купи с тях? Не можа да си отговори на тези въпроси и мислите му неволно се плъзнаха към личността на съдружника му.

За кой ли път той се зачуди какво във Венкатеш го караше така силно да копнее за богатство. Повечето хора, разбира се, също мечтаеха, но неговата мания се простираше далеч отвъд нормалното. Нещо повече – за Венкатеш, истинският живот не беше достатъчен сам по себе си и напоследък той често се впускаше във виртуалния, като понякога забравяше да излезе от там. Закачаше с дни и никой не бе в състояние да го открие. Анибал не можеше да разбере подобно поведение.

Вероятно затова и му трябваха още и още средства! Обикновените виртуални реалности отдавна не го задоволяваха и той търсеше по-редки и по-извратени. Отначало, доста редовно се хвалеше със странните си находки в това отношение преди да разбере, че Рекстън не само не ги споделя, ами и ги смята за отвратителни. Последният дори подозираше, че зад цялата тази самонадеяна авантюра с военните, седеше именно манията на Венкатеш. Проектът им обещаваше бързи пари, от които Сикхвамрами имаше нужда за да задоволи крастата си. „Трябва единствено да се преработи малко от вече готовия код на Алоха и да им се представи добре и нещата ще се наредят!“ – беше му казал.

Само че нещата никога не се нареждат толкова просто! Алоха представляваше зачатък на изкуствен интелект, а Бронкс – нищо повече от един виртуален транслатор. Нямаше как да се вземе част от логиката на първия проект и да се пусне произволно във втория, където въобще не се предполагаше да има такава! Съществуваше реален риск някой от многобройните редове в многобройните сегменти да се обърне към друг такъв, който липсваше и празнината щеше да доведе до бъг. Венкатеш обаче не се интересуваше от подобни „дреболии“. Той твърдеше, че не разполагат с време да започват структурирането отначало и предлагаше да коригират грешките в движение. В действителност, единственото, което искаше бе да пробута системата на военните, за да им вземе парите колкото се може по-бързо, докато те пък от своя страна, изобщо не разбираха нито замисъла й, нито се интересуваха от него. Накрая кодът щеше да се издъни и проблемите да се стоварят като огромен бумеранг върху Анибал. Той се чувстваше абсолютно от сигурен в това!

Рекстън се отдръпна от прозореца и отиде да седне на люлеещия се стол. В апартамента беше тихо и глъчта на града не проникваше вътре. Всъщност, тя и без друго не можеше да достигне до шестдесет и седмия етаж. За съжаление, не така седяха нещата със съседите. В момента някой упорито чукаше по стената на апартамента отляво и звукът изглежда че методично се усилваше. Беше странен и ритмичен шум – на равни, но все по-скъсяващи се интервали. Анибал се зачуди на какво му напомняше, защото му се струваше някак натрапчиво познат, но не се пита дълго. Когато след минута, към почукването се включи и сподавеното пъшкане на женски глас, причината изведнъж му се изясни.

Мъжът седя заслушан за известно време, надявайки се, че всичко скоро ще свърши – както след малко и стана с потропването по стената – но за съжаление, пъшкането продължи да се чува. Той се надигна вяло и пусна някаква музика от аудио-системата, но не особено високо, за да не смути съседите си. Това не се оказа съвсем достатъчно, затова се помота за кратко из стаята и се премести в съседната, където се чуваше по-слабо.

Рекстън, между другото, не беше някакъв пуритан на тема секс, но ситуацията му навяваше спомени от детството, които бяха твърде травмиращи за него. Майка му – Елеора, работеше като проститутка и то от нискобюджетните и често водеше клиенти в къщи, докато синът й седеше заключен в другата стая и по цяла вечер трябваше да слуша. Тя имаше навика да нарича клиентите си „приятели“ и твърдеше, че идвали да „масажират болния й гръб“. Някои от приятелите й приключваха с масажа бързо, а други се бавеха повечко и принуждаваха момчето да седи в стаята си с часове. Трети от приятелите й пък бяха груби. Веднъж се наложи полицията да дойде у тях, защото Елеора излезе след поредния си сеанс пребита от един от поувлеклите се клиенти. Именно този инцидент стана и причината по-късно, момчето да отиде да живее при баба си.

Колкото и да му се щеше понякога да е обратното, Рекстън никога не бе разбирал майка си. Отглеждаше го сама, което със сигурност беше трудно, но и други майки отглеждаха сами децата си. Той не можеше да приеме как някои от клиентите й наистина прескачаха границата и въпреки всичко, следващия път тя пак ги приемаше с охота. Подозираше я, че тайно й харесва да я унижават. „Животът е труден и не винаги можеш да избираш какво да работиш“ – казваше тя, но той не вярваше на думите й. Човек винаги има избор, дори и когато не е много голям. В живота, нещата никога не са така еднозначни и фиксирани, както в програмите.

Тези спомени от детството му бяха и още една от причините, поради които мъжът се дразнеше от живота на Венкатеш. Освен че беше сребролюбец, съдружникът му показваше белезите именно на онези клиенти, които навремето унижаваха майка му. Нещото, което обаче най-силно притесняваше Анибал, бе възможността тъкмо някой от тях да е станал негов баща! Мисълта за това му хрумна веднъж, когато поотрасна и никога повече не го напусна. Направо го побъркваше. А фактът, че майка му отричаше да знае кой е баща му, правеше ситуацията още по-лоша. Той не искаше да приеме, че тя наистина не помнеше!

Мъжът стана нервно от фотьойла, където междувременно бе седнал и се повъртя малко из апартамента си. Пъшкането отвъд стената постепенно затихна и в дома му отново се въдвори обичайната тишина. Анибал отиде в другата стая да спре музиката и се приближи до прозореца.

„Може пък накрая да се окаже, че е било за добро!“ – помисли си той, опитвайки се някак да го повярва. Можеше Бронкс наистина да потръгне и да не доведе до грешките, за които умът му се страхуваше. Тогава Венкатеш щеше да е прав и опасенията, които сковаваха Рекстън щяха да са напразни. Той щеше да вземе своя дял и най-сетне да се махне от това място, което все повече и повече не разбираше. Именно парите от проекта щяха да са средството, с което щеше да промени живота си!

Мъжът обърна глава назад и бавно се огледа наоколо. Никога не беше харесвал дома си, въпреки че изглеждаше доста луксозен. Нае го само, защото за разлика от другаде, тук той успяваше да бъде абсолютно анонимен. Нямаше нужда да се усмихва на съседите си, нито да любезничи с тях, нито да слуша за безсмислените им проблеми или за изневерите на партньорите им. Нямаше изобщо нужда да ги познава! И той действително не ги познаваше, включително и онзи тип, който го смущаваше с романтичните си потропвания от другата страна на стената. Сградата беше твърде голяма за подобен род контакти и поради това – студена и анонимна. Затова заживя тук!

За беда обаче, дори и тя не се вписваше напълно в рамките на вкуса му. От известно време, му се искаше въобще да се махне от този град, а и от планетата като цяло. Даже преди няколко дни, когато Венкатеш изненадващо му намекна, че има вероятност военните да одобрят проекта, Рекстън някак спонтанно си позволи да разгледа един от рекламните проспекти, които редовно получаваше пред вратата си и като на шега, най-случайно си хареса едно място достатъчно далеч от тук. Казваше се Канопус и поне на вид обещаваше да е точно това, за което той винаги бе мечтал, но никога не бе успявал да формулира ясно в ума си. Изолирано, самотно, забравено кътче на края на Вселената, далеч от всички! И без друго, физическото му присъствие в офиса отдавна не беше необходимо.

Анибал завъртя очи назад към града, но вместо в него, сега се загледа нагоре към небето. После се замисли с поглед зареян в нищото. Изведнъж и за първи път в живота му, му се прииска парите да бяха вече пристигнали в сметката му. Прииска му се час по-скоро да забрави за „Сайбър Вектор“, за военните и за Бронкс. Да забрави за миналото си. За всичко! Просто му се прииска вече да пътуваше.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 13 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън