Момичето беше доста дребничко и фино, и по всички възможни стандарти на тази безкрайно разнообразна вселена – невероятно красиво. Едва ли щеше да се намери същество, което непреднамерено да твърди обратното. В същото време, изглеждаше и доста глупавичко.

– Кога всъщност се случи инцидентът? – Арнестън я погледна с неприкрито любопитство. Платинено русата й, пухкава коса се спускаше на плавни вълни до раменете, бледосините й очи искряха от първична доброта, а кожата й имаше някаква странно нежна, млечна текстура. Освен това, притежаваше очарователна трапчинка на брадичката си, която танцуваше всеки път, когато си отвореше устата.

– Точно преди пет дни. Спомням си го, защото тогава, както обикновено дойдох на работа сутринта! – тя се усмихна с лъчезарно изражение, напълно контрастиращо на травмиращото преживяване, което се предполагаше да е имала като е дошла на работа.

Арнестън не намери абсолютно никакъв логически смисъл в изречението й, но не повдигна въпроса. Момичето си беше глупаво все пак, както вече няколко пъти го забеляза.

– А да сте усетили нещо странно около шефа си напоследък, мис Калийла? – вместо коментар, попита той.

Девойката някак изведнъж се сепна и очите й моментално се стрелнаха надолу. По бузите й избиха матови, жълти петна, които за момент я загрозиха, тъй като силно приличаха на белег от болестно състояние. Детективът бързо предположи, че това според стандартите на нейната раса, би трябвало да е нещо като руменина – признак на момински свян.

– О, моля ви да ми казвате Полийн, Мистър Арнестън! Никой, никога не се е обръщал така към мен. На нашата планета, фамилиите се използват само за пред съда или когато влизаш в изолатора!

– Така ли? Много се извинявам мис… Полийн. Нямах представа!

– Няма нищо, господин Арнестън. Нямаше как да знаете.

– Ами тогава – несигурно поде детективът, – предполагам, че вие спокойно можете да ми викате Сибелиус.

Момичето пожълтя за втори път.

– О, не господин Арнестън! Аз ще ви викам „господин Арнестън“, а вие на мен – Полийн!

– Ами, добре… Полийн – предаде се накрая мъжът, запъвайки се леко преди да направи обръщението си. Струваше му се невъзпитано да й казва така. – Та, забелязахте ли нещо странно около господин Синхварами?

Полийн отново блесна искряща и лъчезарна и жълтеникавите петна за миг изчезнаха от щастливото й лице.

– Искате да кажете господин Сикхвамрами. Повечето хора го намират трудно за произнасяне. Ами не! Като изключим угрижеността му напоследък, не мисля.

– Угриженост? Имате ли представа на какво се дължеше тя?

– О, президентът ни беше сериозен човек, господин Арнестън. Имаше многобройни грижи. Искам да кажа, професионални грижи, но той всичките ги решаваше. За съжаление, работата с военните като че ли го посъбори донякъде.

Тя неочаквано стана без да предупреди и отиде до една машина в ъгъла на кабинета, забавяйки се за малко там. След минута се върна с димяща чаша чай в ръката си и я постави пред детектива заедно с грижливо сгъната салфетка и две бисквитки на нея.

– Благодаря ви, Полийн. Нямаше нужда – Сибелиус се опита да отмести чая леко настрани, защото по принцип не понасяше такива напитки. Понякога дори му се гадеше от тях. Момичето обаче го погледна с укорителен поглед и кротко, но твърдо върна чашата на мястото й.

– Моля ви, господин Арнестън! Само една глътка. Ще видите как веднага ще се подобри настроението ви. Една глътка, заради мен! – гласът й бе толкова настойчив, сякаш животът й внезапно зависеше от това.

Детективът не виждаше някакви особени проблеми с настроението си, но въпреки всичко не посмя да отклони поканата й. Той вдигна чашата към устните си и отпи една наистина миниатюрна глътчица. Течността едва докосна върха на езика му.

Напитката имаше отвратителен вкус!

– Та, какво казвахте за военните? – побърза той да разсее вниманието й от чая.

– Какво за тях? – непресторено се учуди Полийн.

– Господин Сикхвамрами е имал грижи, които те са му докарали.

– Ах, да! Господин Сикхвамрами беше угрижен човек. Военните му създаваха доста проблеми, макар че той умееше да решава такива неща. Този техен проект, „Бронкс“, все не вървеше и не вървеше и те все бяха недоволни.

– Какво не беше на ред с проекта?

– Ами, първо – тя се запъна за момент, – не вървеше. После господин Сикхвамрами направи нещо и той тръгна. Сетне пак не вървеше. Накрая онзи човек полудя и всичките войници останаха заключени в кома. Тази новина вече го съсипа.

Гласът на Полийн звучеше толкова успокояващо и отпускащо, че човек можеше да заспи докато я слуша. Освен това, слушайки я, по-скоро не очакваше да чуе нещо важно. В момента, Арнестън с мъка трябваше да се изтръгне от унеса си, за да върне разговора малко назад.

– Кой човек е полудял? – попита той, наостряйки уши. Генерал Камински някак беше пропуснал да му спомене за подобно нещо в експозето си.

– Един от войниците, дето участваха в проекта – лицето на Полийн грееше, сякаш да полудееш представляваше най-красивото нещо, което можеше да ти се случи. – Една сутрин господин Сикхвамрами дойде на работа и беше тъжен. Опитах се да го погъделичкам, както обикновено, но това никак не го развесели. Каза, че цялата работа на фирмата до тук била заплашена от некадърността на военните при подбора на участниците в мисията. После той се обади на един от съдружниците си и след разговора с него, изглеждаше малко по-спокоен. Каза още, че може би все пак всичко е било случайност.

Арнестън тихо се прокашля. Това беше другата тема, за която се надяваше да изкопчи някаква информация от събеседването си.

– Как се казват съдружниците му? Двама бяха, нали? – попита небрежно той, сякаш не се интересуваше особено.

Всъщност знаеше твърде добре, разполагаше с цялата информацията от военните, но искаше да изпита момичето, дали ще го избудалка за да ги прикрие нещо.

– Името на единия е Нел Кенди. Запомних го, защото звучи ужасно сладко за един мъж да се казва така. Фамилията на другия е Рекстън, но не му знам първото име.

– А имате ли представа къде се намират сега?

Девойката бавно поклати глава и се усмихна извинително.

– Никаква! Отначало идваха тук – в кабинета на господин Сикхвамрами да дискутират проекта. Той никога не ходеше при тях или поне не знам да е ходил. Затваряха се всички с бутилка уиски и не излизаха по два-три часа. После обаче, когато започнаха проблемите, престанаха да идват. Говореха по телефона.

– Кога беше последният им разговор?

– Последният е малко трудно да се каже. Последният, за който аз знам беше доста отдавна, но нямам представа колко точно. Сетне господин Сикхвамрами въобще спря да се чува с тях, но дълго време звънеше на някакъв номер, от който все не му отговаряха. Мисля, че търсеше единия от съдружниците си на него.

– Имате ли го записан някъде? Номерът, имам предвид – без особена надежда в гласа си попита детективът.

Лицето на Полийн отново грейна щастливо.

– Не, господин Арнестън! Господин Сикхвамрами не беше от хората, които доверяват личните си неща на другите. Той винаги се свързваше сам с тези, с които искаше да говори.

– Добре, тогава. Разкажете ми пак за полуделия войник – Сибелиус се опита да поведе разговора в друга посока, след като бе ударил на камък със съдружниците.

– Ами, няма съвсем нищо за разказване. Знам единствено, че една сутрин, както си бил в комата и докторите го следели с апаратите, той изведнъж излязъл от нея и се държал за главата. После буйствал и те трябвало да го приспят обратно. Когато накрая окончателно дошъл на себе си, вече не бил същият. Господин Сикхвамрами каза, че според съдружниците му, другият им проект – „Алоха“ – бил виновен, но той настояваше, че всичко е било случайност и войникът си е бил луд и преди да влезе в „Бронкс“.

– „Алоха“? Имали са и друг проект, така ли? – Арнестън усети, че напипва нещо важно.

– „Алоха“ е отпреди „Бронкс“ – усмихна се Полийн. – Мисля, че когато господин Сикхвамрами ме нае, те вече работеха по него и военните тъкмо се бяха свързали с тях, така че те преработиха някои части за да го приспособят за техните нужди.

– Имате ли идея за какво се отнасяше „Алоха“? – попита Сибелиус, знаейки предварително отговора.

– О, не! Аз не знам такива неща, господин Арнестън. Аз съм просто една секретарка и не го разбирам програмирането. Те избягваха да говорят за „Алоха“. Обсъждаха нещата помежду си – предполагам докато се усамотяваха с бутилката уиски. Известно ми е само онова, дето господин Сикхвамрами ми е споделял понякога, когато се чувстваше тъжен.

Детективът погледна съсредоточено момичето, което все така и по доста странен начин се радваше на живота, въпреки че инцидентът с шефа й де факто я беше оставил без работа. Той се зачуди дали наистина е толкова простодушна, колкото изглеждаше или твърде умело се преструва на такава, както и какво изобщо правеше по цял ден в офиса. Отговорът на въпроса му, след като го зададе, продължи напълно духа на досегашните.

– О, тук има още много работа, господин Арнестън! Непрекъснато идва кореспонденция, на която трябва да отговоря, че с господин Сикхвамрами се е случило ужасно нещастие и за съжаление, той няма да може да отговори лично. Сетне от същия подател обикновено идва съболезнователно писмо, на което трябва да благодаря. Освен това, военните не са спрели официално проекта и от време на време се налага да отговарям и на техните въпроси, а и до вчера тук беше пълно с полицаи, които вземаха проби от кабинета на господин Сикхвамрами.

– Между другото, Полийн, ще възразите ли, ако поискам да погледна кабинета? – попита Сибелиус с колкото се може по-подкупващ глас. Нямаше нужда да се хаби чак толкова, както се оказа.

– Никак даже! – наклони русата си глава момичето, сякаш да му покаже, че може да се чувства като у дома си тук. – И без друго, кой ли не влезе да го гледа досега!

Тя го заведе до една врата в дъното на секретарското помещение и леко доближи окото си до скенера. Машината изжужа и бравата тихо щракна. Полийн бутна вратата и усмихнато се отдръпна, за да може Арнестън да влезе.

Детективът бавно се вмъкна в кабинета и го обходи с поглед, но без да пипа нищо. Това беше професионален навик. Винаги оглеждаше местата преди да пристъпи към работа и се опитваше да запомни колкото се може повече детайли, защото в процеса на търсене, човек обикновено разместваше нещо, чието местоположение впоследствие можеше да се окаже важно. Както и да е, в момента това нямаше особено значение. Ченгетата добре се бяха погрижили нищо да не е така, както са го заварили.

Сибелиус огледа мястото без да открие кой знае колко интересни неща. Почти всичко беше отмъкнато от полицията и всякакви следи – безгрижно заличени. Полийн през цялото време вървеше по петите му и го притесняваше с присъствието си. Накрая, той реши да не й обръща внимание.

Прерови шкафчетата; надникна в чекмеджетата на бюрото и под него; опита се да си представи позицията на Сикхвамрами преди да се застреля, съдейки по синьо-кафявото петно на стената; прегледа пода. Резултатът от действията му беше: една полупразна бутилка черен Сарай, но без наличието на чаши наоколо и фактът, че най-вероятно, бившият президент на „Сайбър Вектор“ се бе застрелял с позитронен ускорител, понеже не се забелязваха типичните петна от кръв по пода и по бюрото, както обикновено става с другите оръжия. Всичко седеше размазано на стената зад стола. Мозъкът му в миг се беше втечнил и главата му се бе пръснала съвсем чисто в посоката на изстрела. Оръжието липсваше и Сибелиус се чудеше що за късмет е имал мъжът, ако това въобще можеше да се нарече късмет, та да запази другата половина от мозъка си що-годе цяла и да изпадне в кома след подобен инцидент.

– Предполагам, че уликите и изобщо нещата, които са останали тук след опита за самоубийство са отнесени от полицията? – Арнестън вдигна очи към секретарката, която не показваше абсолютно никакви следи от шок, докато гледаше наскоро окървавения кабинет.

– Да, взеха ги с изключение на писмата. Те седяха ето тук! – посочи момичето, заграждайки с ръце левия вътрешен ъгъл на бюрото, откъм стола.

– Какви писма?

– Тези, които господин Сикхвамрами четеше преди да тръгна към Конгресния Център. Бяха пет писма и мисля, че след като ги прочете, той много се натъжи. Поне така ми звучеше по телефона.

– Какво стана с тези писма след това?

– Ами пуснах ги на шредера. Господин Сикхвамрами ме помоли така. „Първото нещо като дойдеш утре на работа – каза, – унищожи писмата, които ще намериш на бюрото ми!“. И аз го направих!

Сибелиус Арнестън погледна Полийн с колебливо недоверие. Възможно ли беше да е чак толкова простодушна? Не си спомняше да е срещал подобно създание през целия си живот досега. След кратка преценка, той все пак реши, че е напълно възможно в нейния случай.

– Предполагам, че не сте прочели по някаква случайност никое от писмата – преди или след нещастието?

– Не-е, господин Арнестън! Как можахте да си го помислите! – жълтеникавите петна отново избиха за кратко по бузите й. – Никога не бих го направила. Добрите секретарки не постъпват така!

– Нито пък сте забелязали подателя?

Тя дори не отговори. Гледаше го с очарователните си сини очи и явно не разбираше какво точно я пита и защо.

Вместо да каже нещо, детективът просто вдигна неопределено рамене, защото и той нямаше престава как да реагира и сетне бавно огледа кабинета за втори път. През отворената врата към секретарското помещение се виждаше чашата му с чай на ръба на нейното бюро и той за миг се поколеба преди да отвори отново уста.

– Ще бъдете ли така добра да ми направите един чай, мис Полийн? – попита небрежно след малко. – Ако може също и да ми намерите координатите на войника, дето е излязъл от комата с повреден разсъдък. Предполагам, че ги имате някъде?

Полийн засия щастлива веднага щом пак се почувства нужна. Това явно представляваше смисълът на живота й.

– Разбира се, господин Арнестън, веднага ще ви направя един страшен чай от смагда. Ще видите, моментално ще ви се подобри настроението! Само минутка изчакайте.

И тя се завтече към любимата си машина в другата стая с ентусиазъм, който бе твърде труден за пресъздаване.

Арнестън бързо погледна към черния плот на бюрото на Венкатеш Сикхвамрами и незабавно занатиска сензорните бутони по огледалната повърхност. За щастие, системата се оказа позната за него и той добре знаеше какво прави. Пръстите му чевръсто намериха телефонната централа и поискаха набиране на последния използван номер, като преди това насочиха звука към слушалките. Той не се надяваше да постигне кой знае какво – номерът беше доста плосък – но след намесата на ченгетата тук, така или иначе нямаше какво друго да стори.

Дисплеят приглушено светна и започна да избира изключително странен ред от символи: 101.32/3/442/-С. Арнестън прекъсна обаждането след като поредицата приключи и хвърли поглед към секретарката. Малкото й стройно тяло съблазнително поклащаше задника си край машината за напитки, суетейки се с чудотворния чай. Детективът пробва още няколко номера назад, три от които се повториха с вече избрания. Накрая той изключи централата и припряно записа символите в комуникатора си. Свърши тъкмо навреме – секунда преди Полийн да дотърчи с чашата му с миризлив чай.

Тя го съпроводи обратно до своето бюро и докато ровеше из електронния си тефтер за номера и адреса на полуделия войник, Сибелиус успя необезпокоявано да изсипе питието си в една ужасно кичозна изкуствена палма малко встрани от него; да върне чашата на плота; да вземе предишната, все така недокосната чаша и да я метне цялата там, където се спотайваше съдържанието на първата. Сетне той вдигна глава и се усмихна колкото можеше по-лъчезарно на Полийн, която вече му подаваше листче с нещо надраскано на него. Всъщност, ако трябваше да бъдем точни, беше си направо изящно изписано – почти като напечатано!

– А, вие сте си изпили чая – констатира момичето с видимо задоволство, гледайки празната чаша на бюрото си. – Видяхте ли? Нали ви казах, че веднага ще ви се оправи настроението!

– Съвсем права бяхте – кимна й благодарно Сибелиус и отново се усмихна.

Тя му върна усмивката или по-точно проточи тази, която седеше на лицето й още от началото, когато той дойде тук, после те си размениха по още една – като за довиждане и накрая, за радост на детектива, се разделиха окончателно. Толкова усмивки мъжът не беше раздавал дори и в най-страшните си кошмари! Чувстваше вече крайна нужда да се понацупи малко, понеже на неговата планета, хората нямаха навика да се усмихват много, много.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)