logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
15


Вятърът свиреше доста пронизително, когато на моменти рязко се втурнеше в теснините между камъните, но като цяло не беше силен. Нямаше много пясък из въздуха и се дишаше сравнително леко.

Колоната от войници бавно се точеше по своя безсмислен път напред в пустошта без ясна идея защо. Всъщност, имаше някаква формална причина – страхът на мъжете и илюзорната надежда, че ще излязат от затворения кръг, в който се въртяха, но и двете отдавна се бяха превърнали в неизменна част от живота им, за която те дори не мислеха. Само се движеха.

Капитанът, който ги водеше в момента заслони с ръка челото си, тъй като слънцето светеше ниско и фуражката не успяваше да хвърли достатъчна сянка върху очите му. Скоро щеше да се стъмни. Вероятно беше най-добре да бивакуват сега.

Той се обърна и даде разпореждания хората да се разпръснат и да се подготвят за нощуване. Заповедта му се запредава от уста на уста към края на колоната – обичайният начин за разпространение на новини от известно време насам, защото вече нищо не работеше: нито радиостанции, нито фенерчета, нито ръчни часовници. Всички батерии бяха умрели.

– Омо, направи график за дежурствата! – допълни командата си той след малко. – Да се подсигурят повече хора от тази и от тази страна!

Ръката му се вдигна и посочи двете открити части на местността откъдето бяха дошли. Предположението му беше, че съществото вероятно ги следваше по петите в очакване на удобен момент да нападне. Останалите две страни опираха в нещо като поредица от каменни възвишения, зад които в момента слънцето бързо се спускаше.

Капитанът изплю клечката, която дъвчеше в устата си, свали фуражката и избърса челото си по навик. Лицето му светеше гладко избръснато и загоряло, но иначе бе сухо. Изражението му демонстрираше енергия и увереност. На фона на обезвереността обзела мъжете наоколо, мъжът изглеждаше като остров на надеждата и вероятно, точно и затова те го следваха почти без да задават въпроси. Не без значение също беше и фактът, че никой не искаше да заеме мястото му. Всички останали в ротата, като че ли живееха назаем – ден за ден.

Войниците уморено започнаха да хвърлят раниците си на голата земя, оформяйки малки групи от по четири-пет. Гледаха да не са прекалено близо един до друг, тъй като се вярваше, че нещото по-скоро би нападнало гъсто струпване на хора, поради факта че няма къде да маневрират и представляват по-лесна плячка. В същото време, гледаха и да не са нарядко, за да не го привлекат с беззащитността си.

Войникът, който получи задачата за графика също хвърли раницата си и сетне извади един опърпан тефтер от нея заедно с полуизхабен молив. После се захвана да обикаля групичките, съставяйки списък на хората, които не бяха давали дежурства скоро.

Беше доста невзрачен мъж като цяло, дребничък и някак крехък за подобно ужасно място. Лицето му изглеждаше изтерзано от изсмукващия вятър, а погледът му – блудкав и празен. Иначе сините му очи червенееха толкова мътни и кървясъли от пясъка, че сякаш принадлежаха на призрак. Освен това, нямаше приятели сред мъжете. Той спеше винаги встрани и един дявол знае как, бе оцелял до този момент. Очевидно мършавото му тяло някак отблъскваше дори и съществото, за което се предполагаше, че не подбира много, много.

Омо измъчено мина през оформилите се групички – отначало тази задача му се струваше доста изнурителна, но сега хората бяха силно намалели – и безстрастно направи списъка, който му поръчаха. Името му не беше Омо, но всички тук така му викаха – съкратено от хомосексуален – и той го приемаше. Подмятанията не го обиждаха, макар че нито беше обратен, нито някога бе давал поводи да го мислят за такъв. Просто видът му не излъчваше мъжественост, а и хората се дразнеха заради това, което вършеше – излагаше живота им на опасност.

Имаше, между другото, и още една причина да не го харесват. Той, не само че правеше списъците, но ги и правеше прекалено добре! Повечето войници непрекъснато шикалкавеха с цел да се измъкнат и твърдяха, че скоро са давали дежурство като даже не се опитваха да бъдат убедителни. Пробваха си късмета. Омо обаче притежаваше сигурна система. Поглеждаше тефтера си, проверяваше с пръст по списъка и веднага намираше истината. Педантичността му не обезсърчаваше лъжците – на следващата вечер, те пак се пробваха. И мъжът пак ги хващаше. Затова го и мразеха и му се подиграваха.

В действителност, той изобщо не правеше никакви справки. Използваше друг начин да съставя дежурствата и историята с бележника беше чиста бутафория. Ако някой въобще помислеше да му обърне повече внимание, щеше да забележи, че моливът на Омо изглежда винаги един и същ – изхабяваше се, но някак изключително бавно. Той не разполагаше с друг молив, нито с друг бележник, нито пък със списък на всички останали живи. Ако трябваше да води подобни записки всяка вечер, на мъжът щеше да му е необходима цяла раница пълна с тефтери и цял наръч с моливи.

Вместо това, той скришом гледаше хората в очите. Щом сведеше своите за „сверка“ в записките си, те неизменно се издаваха. Някои преглъщаха сухо пясъка, който винаги имаха в устата си; някои нервно се оглеждаха наоколо; някои виновно се взираха във върховете на продънените си обувки; а някои запазваха абсолютно хладнокръвие. Те до един бяха лъжци. Казваха истината единствено онези, които безропотно приемаха съдбата си, знаейки че така трябва. В главата си, Омо разделяше всички тези хора на групи според реакцията им и ги въртеше непрекъснато. Една седмица даваха наряд измамниците, една седмица наглите, една седмица плахите, една седмица честните… Така, дежурствата се правеха по-лесно и без списъци.

Мъжът и сега търпеливо привърши обиколката си, раздаде задачите, изтърпя обичайната порция подигравки и дебелашки подмятания за сексуалната си ориентация, както и недотам шеговити и твърде визуални предложения относно същото и накрая се върна при раницата си – близо до мястото, където капитанът седеше излегнат на земята върху своята.

– Всичко наред ли е? – попита последният с типичния си южняшки говор и без да надига тил от изпънатите под главата му ръце.

– Всичко е наред, Сър! – отвърна Омо. – Периметърът е подсигурен.

– Много добре! Лягай да почиваш тогава!

Войникът го послуша и отиде при багажа си. От известно време, по стечение на обстоятелствата, играеше ролята на нещо като адютант на капитан МакКонъхи. Последният го товареше с различни поръчения, включително и да свежда заповедите му до вниманието на другите войници и това представляваше още една причина те да го смятат за обратен. В действителност, капитанът го използваше, просто защото Омо беше педантичен и можеше да се разчита на него. Никой от останалите не вдъхваше и най-малко доверие за каквато и да било задача.

Слънцето вече преваляше отвъд билото на каменистите възвишения и съвсем скоро щеше да се стъмни наистина. Омо разтвори тефтера си и се загледа в него. Усещаше омразата от втренчените погледи на мъжете наоколо. Те си мислеха, че пресмята дежурствата им и това със сигурност караше някои от тях да искат да го убият. Вероятно и щяха да го сторят в мига, в който капитанът изчезнеше подобно на майора преди него и тази пасмина от озверели и обезумели същества, останеше без старши офицер.

Войникът бавно отгърна нова страница в бележника и надраска няколко реда с молива си. Точно затова, между другото, ги използваше и двете – да си води дневник. Не че имаше кой знае какво да записва в него, но заниманието някак му помагаше да запази разсъдъка си. Само по няколко думи на ден, за да издържи молива, колкото се може по-дълго. Сетне четеше старите си записки, докато светлината изгаснеше. Това беше неговият начин да играе карти, който за щастие, не изискваше други играчи. Позволяваше му и да не допуска останалите до себе си, защото иначе някой случайно можеше да разкрие малката му тайна. Тайна, която той определено вярваше, че ще му коства живота даже преди съществото да го докопа, или жаждата, изтощението и приятелският огън да го довършат.

Малко по-късно, докато той все така се взираше в тефтера си, небето над войниците внезапно притъмня сякаш отгоре надвисна облак, въпреки че тук облаци на практика нямаше. Цялата атмосфера по-скоро наподобяваше блудкава мараня, през която слънцето едва мъждукаше и само вечер въздухът се проясняваше донякъде, но без да се изчиства напълно. Финият като стъклен прах пясък винаги се носеше из него и му пречеше дори бегло да прилича на истински въздух. Минути след притъмняването, светлината помътня още повече и почти мигновено изчезна.

Цялата долина моментално се смълча. Хората притихнаха по местата си и телата им се сковаха в напрегнато очакване. Омо затвори дневника си и внимателно го прибра в раницата си, а останалите войници незабавно грабнаха картите си – или поне тези от тях, които не го бяха сторили по-рано – и ги стиснаха в скованите си ръце пред невиждащите си в тъмнината очи.

Постепенно, немощно мъждукащите светлинки на безсмислените им огньове започнаха да се появяват плахо из мрака и да означават местата, където лагеруваха. За нищо друго не можеха да служат тези огньове – единствено маркираха местоположението им! Някои от войниците се опасяваха, че по този начин дават информация на съществото, но други изтъкваха, че то тъй или иначе вижда перфектно в непрогледната нощ. При всички случаи, въпреки спекулациите, никой не се отказваше от обичая с горенето на храстите и той си продължаваше откак хората се помнеха в тази ситуация.

И тъкмо тогава, докато войниците угнетено се подготвяха за поредната си тежка нощ, съвсем неочаквано нападението дойде! Обикновено това ставаше по-късно, докогато хората спяха и те всъщност предпочитаха да е така, защото нервният им сън от една страна съкращаваше отровното и мъчително броене на часовете, а от друга, докато се разсънеха напълно, всичко обикновено приключваше – оцелелите бяха оцелели, а умрелите – престанали да чувстват каквото и да било. Този път, за съжаление, се случи обратното. Съществото ги изненада преди да заспят.

Атаката се разигра в продължение на не повече от няколко минути. Първо се чу леко подвикване, вероятно от някой от патрулиращите, сетне последва отчаян и пронизителен писък, от който косите настръхнаха, а след него и втори, и трети, и четвърти – с все по-скъсяваща се амплитуда във времето и от напълно противоположни посоки. Изглеждаше сякаш съществото летеше със скоростта на светлината из полето и нищо не можеше да го спре. Това се оказа достатъчно и най-хладнокръвните от мъжете да загубят разсъдъка си.

Всички скочиха на крака и безумно крещейки се заблъскаха един в друг, настъпвайки се и удряйки безразборно с юмруци наоколо. Всеки се опитваше да излезе от мелето без да знае къде отива. Накрая, неизбежно последваха и първите изстрели. Скоро кървавият хаос обхвана долината и превърна всичко в адска, непрогледна касапница. Глъчта стана неописуема и смразяваща. Четвърт час по-късно, звярът вероятно вече се беше оттеглил, ала хората не преставаха да се самоизбиват, просто защото не можеха да се успокоят в тъмнината.

Омо нервно стисна раницата си и се опита да се премести към пространство, където още по светло бе забелязал, че е празно. Шансът някой да го застреля при цялата тази безразборна канонада беше същият, но пък вероятността да го стъпчат силно намаляваше. Около една четвърт от жертвите, падаха именно сгазени. Край него от мястото, където капитан МакКонъхи бе стоял допреди малко, сега целенасочено се стреляше във въздуха. Вероятно командирът им се опитваше да успокои хората, но за съжаление, в този миг никой не обръщаше внимание на единствения огън от карабина в долината, който святкаше право нагоре, а не напред.

След още десетина минути, нервите на войниците постепенно взеха да се изтощават, или пък може би най-паникьосаните от тях взеха да измират и точно тогава тътенът от пушката на МакКонъхи успя да се извиси над врявата и да привлече вниманието. „Дум, дум, дум“, ехтеше на съвсем равни и отчетливи интервали оръжието. Някъде на около тридесетият изстрел, то най-после изтръгна оживелите от инерцията им, тягостно въдвори ред в окървавената долина и рязко замлъкна.

Изведнъж настана гробовна тишина в непрогледната тъмница. Чуваше се единствено пъшкането на нещастниците, които бяха ранени през тази ужасна вечер и които вероятно бяха обречени да не дочакат сутринта след нея. Същата тази сутрин, когато щяха да се броят жертвите от поредното нападение и загубите да се съпоставят с предишните. Не че всичко това имаше някакво особено значение, но то както и играта на карти, отдавна се бе превърнало в традиция. Помагаше на хората да запазят разума си жив в един свят без каквато и да е логика или смисъл. Именно затова те упорстваха в него. Затова щяха да го направят и утре, и вдругиден, и по-нататък – може би чак до самия им край!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 15 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън