Вятърът свиреше доста пронизително, когато на моменти рязко се втурнеше в теснините между камъните, но като цяло не беше силен. Нямаше много пясък из въздуха и се дишаше сравнително леко.

Колоната от войници бавно се точеше по своя безсмислен път напред в пустошта без ясна идея защо. Всъщност, имаше някаква формална причина – страхът на мъжете и илюзорната им надежда, че ще излязат от затворения кръг, в който се въртяха, но и двете отдавна се бяха превърнали в неизменна част от живота им, за която те дори не мислеха. Само се движеха.

Капитанът, който ги водеше в момента, заслони с ръка челото си, тъй като слънцето светеше ниско и фуражката не успяваше да хвърли достатъчна сянка върху очите му. Скоро щеше да се стъмни. Вероятно беше най-добре да бивакуват тук.

Той се обърна и даде разпореждания хората да се разпръснат и да се подготвят за нощуване. Заповедта му се запредава от уста на уста към края на колоната – обичайният начин за разпространение на новини от известно време насам, защото вече нищо не работеше: нито радиостанциите, нито фенерчетата, нито ръчните часовници. Всички батерии бяха умрели.

– Омо, направи график за дежурствата – допълни командата си той след малко. – Да се подсигурят повече хора от тази и от тази страна!

Ръката му се вдигна и посочи двете открити части на местността. Предположението му беше, че съществото вероятно ги следваше по петите в очакване на удобен момент да нападне и ще се появи оттам, откъдето и те бяха дошли. Останалите две страни опираха в нещо като поредица от каменисти възвишения, зад които в момента слънцето бързо се спускаше.

Капитанът изплю клечката, която дъвчеше в устата си, свали фуражката и избърса челото си по-скоро по навик. Лицето му беше гладко избръснато и загоряло, но иначе сухо. Изражението му демонстрираше енергия и увереност. На фона на обезвереността обзела мъжете наоколо, той изглеждаше като остров на надеждата и вероятно, точно затова те го следваха почти без да задават въпроси. Не без значение беше и фактът, че никой не искаше да заеме мястото му. Всички останали в ротата, като че ли живееха назаем – ден за ден.

Войниците уморено започнаха да хвърлят раниците си на голата земя, оформяйки малки групи от по четири-пет. Гледаха да не са прекалено близо един до друг, тъй като се вярваше, че това привлича нещото, поради факта че няма къде да маневрират и представляват по-лесна плячка. В същото време, гледаха и да не са нарядко, за да не го привлекат с беззащитността си.

Войникът, който получи задачата за графика също хвърли раницата си и сетне извади един опърпан тефтер от нея заедно с полуизхабен молив. После се захвана да обикаля наоколо, съставяйки списък на всички, които не бяха давали дежурства скоро.

Беше доста невзрачен мъж като цяло, дребничък и някак крехък за подобно ужасно място. Лицето му изглеждаше изсмукано от сухия вятър, а погледът му – блудкав и празен. Иначе сините му очи, червенееха толкова мътни и кървясъли от пясъка, че сякаш принадлежаха на призрак. Освен това, нямаше приятели сред мъжете. Той спеше винаги встрани и един дявол знае как, бе оцелял до този момент. Очевидно мършавото му тяло отблъскваше дори и съществото, за което се предполагаше, че не подбира много, много.

Омо измъчено мина през оформилите се групички – отначало тази задача му струваше доста усилия, но сега хората бяха силно намалели – и безстрастно направи списъка, който му бе поръчан. Името му не беше Омо, но всички така му викаха – съкратено от хомосексуален – и той го приемаше. Подмятанията не го обиждаха, макар че нито беше обратен, нито някога бе давал поводи да го смятат за такъв. Просто видът му не излъчваше мъжественост, а и хората се дразнеха заради това, което вършеше – излагаше живота им на опасност.

Имаше, между другото, и още една причина да не го харесват. Той, не само че правеше списъците, но ги и правеше твърде добре. Повечето войници шикалкавеха с цел да се измъкнат и твърдяха, че скоро са давали дежурство, като даже не се опитваха да бъдат убедителни. Пробваха си късмета. Омо обаче притежаваше сигурна система. Поглеждаше тефтера си, проверяваше с пръст по списъка и веднага намираше истината. Педантичността му не обезсърчаваше лъжците – на следващата вечер, те пак се пробваха. И мъжът пак ги хващаше. Затова го и мразеха и му се подиграваха.

В действителност, той изобщо не правеше никакви справки в тефтера си. Използваше друг начин да съставя дежурствата и историята с бележника беше чиста бутафория. Ако някой въобще помислеше да му обърне внимание, щеше да забележи, че моливът на Омо изглежда винаги един и същ – изхабяваше се, но някак изключително бавно. Той не разполагаше с друг молив, нито с друг бележник, нито пък със списък на всички останали живи. Ако трябваше да води подобни записки всяка вечер, на мъжа щеше да му е необходима цяла раница пълна с тефтери и цял наръч с моливи.

Вместо това, той скришом гледаше хората в очите. Щом сведеше своите за „проверка“ в записките си, те неизменно се издаваха. Някои преглъщаха сухо пясъка, който винаги имаха в устата си; някои нервно се оглеждаха наоколо; някои виновно се взираха във върховете на продънените си обувки; а някои запазваха абсолютно хладнокръвие. Те до един бяха лъжци. Казваха истината единствено онези, които безропотно приемаха съдбата си, знаейки че така трябва. В главата си, Омо разделяше всички тези хора на групи според реакцията им и преценяваше кой е на ред. Така, дежурствата се правеха по-лесно и без списъци.

Мъжът и сега търпеливо привърши обиколката си, раздаде задачите, изтърпя обичайната порция подигравки и дебелашки подмятания за сексуалната си ориентация, както и недотам шеговити и твърде визуални предложения относно същото и накрая се върна при раницата си – близо до мястото, където капитанът седеше излегнат на земята до своята.

– Всичко наред ли е? – попита последният с типичния си южняшки говор и без да надига тил от изпънатите под главата му ръце.

– Всичко е наред, Сър – отвърна Омо. – Периметърът е подсигурен.

– Много добре! Лягай да почиваш тогава.

Войникът го послуша и отиде при багажа си. От известно време, по стечение на обстоятелствата, играеше ролята на адютант на капитан МакКонъхи. Последният го товареше с различни задачи, включително и това да свежда заповедите му до вниманието на другите войници и то беше още една причина те да го смятат за обратен. Мислеха, че капитанът го чука. В действителност, той го използваше, просто защото Омо бе педантичен и можеше да се разчита на него. Никой от останалите хора не вдъхваше и най-малко доверие за каквато и да било.

Слънцето вече преваляше отвъд билото на каменистите възвишения и съвсем скоро щеше да се стъмни наистина. Омо бързо разтвори тефтера си и се загледа в него. Усещаше омразата от втренчените погледи на мъжете наоколо. Те си мислеха, че пресмята дежурствата им и това със сигурност караше някои от тях да искат да го убият. Вероятно и щяха да го сторят в мига, в който капитанът изчезнеше подобно на майора преди него и тази пасмина от озверели и обезумели същества, останеше без старши офицер.

Войникът отгърна нова страница и надраска няколко реда в бележника си. Именно затова, между другото, използваше и него, и молива – да си води дневник. Не че имаше кой знае какво да записва, но заниманието някак му помагаше да запази разсъдъка си читав. Само по няколко думи на ден, за да издържи молива по-дълго. Сетне четеше старите си записки, докато светлината изгаснеше. Това беше неговият начин да играе карти, който за щастие, не изискваше партньори. Позволяваше му и да не допуска останалите до себе си, защото иначе някой случайно можеше да разкрие малката му тайна. Тайна, която той определено вярваше, че ще му коства живота даже преди съществото да го докопа, или жаждата, изтощението и приятелският огън да го довършат.

Малко по-късно, докато той все така се взираше в страниците, небето над войниците внезапно притъмня сякаш отгоре надвисна огромен облак, въпреки че тук облаци на практика нямаше. Цялата атмосфера приличаше по-скоро на блудкава жълтеникава мъгла, през която слънцето едва мъждукаше и само вечер въздухът се проясняваше донякъде, но без да се изчиства напълно. Финият като стъклен прах пясък винаги се стелеше из него и не му даваше дори бегло да прилича на истински въздух. Минути след притъмняването, светлината намаля още и после почти мигновено изчезна.

Цялата долина моментално се смълча. Хората притихнаха по местата си и телата им се сковаха в напрегнато очакване. Омо затвори дневника си и внимателно го прибра в раницата си, а останалите войници незабавно грабнаха картите си – тези от тях, които не го бяха сторили по-рано – и ги стиснаха в скованите си ръце пред невиждащите си в тъмнината очи.

Постепенно, немощно мъждукащите светлинки на безсмислените им огньове започнаха да се появяват плахо из мрака и да означават местата, където лагеруваха. За нищо друго не можеха да служат тези огньове – единствено маркираха местоположението им. Някои от войниците се опасяваха, че по този начин дават информация на съществото, но други изтъкваха, че то тъй или иначе вижда перфектно в непрогледната нощ. При всички случаи, въпреки спекулациите, никой не се отказваше от обичая с горенето на храстите и той си продължаваше откак хората се помнеха в тази ситуация.

И тъкмо тогава, докато войниците угнетено се подготвяха за поредната си тежка нощ, съвсем неочаквано нападението дойде. Обикновено това ставаше малко по-късно, докато хората спяха и те всъщност предпочитаха да е така, защото докато се събудят от нервния си сън, всичко обикновено приключваше – оцелелите бяха оцелели, а умрелите вече не чувстваха нищо. Този път обаче, за съжаление, се случи обратното. Съществото ги изненада преди да заспят.

Атаката се разигра в продължение на не повече от няколко минути. Първо се чу леко подвикване, вероятно от някой от патрулиращите, сетне последва отчаян и пронизителен писък, от който косите настръхваха, а след него и втори, и трети, и четвърти – с все по-скъсяваща се амплитуда във времето и от съвсем различни посоки. Изглеждаше, сякаш съществото лети със скоростта на светлината и нищо не може да го спре. Това се оказа достатъчно и най-хладнокръвните от мъжете мигновено да загубят разсъдъка си.

Всички скочиха на крака и безумно крещейки, се заблъскаха един в друг, настъпвайки се и удряйки безразборно с юмруци около себе си. Всеки се опитваше да излезе от мелето без да знае къде отива и какво ще прави после. Накрая, неизбежно последваха и първите изстрели. Скоро кървавият хаос обхвана долината и я превърна в адска, непрогледна касапница. Глъчта стана неописуема и смразяваща. Четвърт час по-късно, звярът вече се беше оттеглил, ала хората не преставаха да се самоизбиват, просто защото не можеха да се успокоят в тъмнината.

Омо нервно стисна раницата си и се опита да се премести настрани, където още по светло бе забелязал, че е празно. Шансът някой да го застреля при цялата тази безразборна канонада беше същият, но пък вероятността да го стъпчат силно намаляваше. Около една четвърт от жертвите си отиваха именно сгазени. Край него, от мястото където капитан МакКонъхи бе стоял допреди малко, сега целенасочено се стреляше във въздуха. Вероятно командирът им се опитваше да успокои хората си, но за съжаление, в този миг, никой не обръщаше внимание на единствения огън от карабина в долината, който святкаше право нагоре, а не напред.

След още десетина минути, нервите на войниците постепенно взеха да се изтощават, или пък може би най-паникьосаните от тях паднаха жертви и точно тогава, тътенът от пушката на МакКонъхи успя да се извиси над врявата и да привлече вниманието. „Дум, дум, дум“, ехтеше на съвсем равни и отчетливи интервали оръжието. По едно време, то най-после изтръгна оцелелите от инерцията им, тягостно въдвори ред в окървавената долина, и рязко замлъкна.

Изведнъж настана гробовна тишина в непрогледната тъмнина. Чуваше се единствено пъшкането на нещастниците, които бяха ранени през тази ужасна вечер и които вероятно бяха обречени да не дочакат следващата сутрин. Същата тази сутрин, когато щяха да се преброят жертвите от поредното нападение и загубите да се съпоставят с предишните. Не че имаше особено значение, но това както и играта на карти, отдавна се бе превърнало в традиция. Помагаше на хората да запазят разума си жив в един свят без каквато и да е логика или смисъл. Именно затова те упорстваха в него. Затова щяха да го направят и утре, и вдругиден, и по-нататък – може би чак до самия им край!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)