logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
16


Хънт Хънтър седеше залегнал на върха на своята дюна и напрегнато наблюдаваше хотела под себе си вече повече от два часа. Имаше нещо много странно в мястото – някакво силно вътрешно напрежение, което той засега не можеше да си обясни.

Точно преди два часа, тринадесет минути и двадесет и девет секунди според неговия ръчен компас от Аркус-Делта, ловецът бе стрелял по Гай Юлий Цезар без обаче да успее да му стори нищо. Куршумът изобщо не го одраска. Вместо това, направи на пух и перушина някакъв ужасно тлъст усурийски гълъб, долетял неизвестно откъде и набутал се в траекторията му неизвестно как.

Хънт и не мислеше, че нещата ще се получат лесно. Предвид ширещата се репутация на Гай като безсмъртно същество, определено можеха да се очакват проблеми от подобно естество, но независимо от факта, той все пак се надяваше да се приближи до изпълнението на замисъла си. Изведнъж се бе намерил на една десетохилядна от това и ситуацията неочаквано се обърка!

Ловецът нервно се замисли, дали пък Гай Юлий Цезар наистина не е безсмъртен. В следващата секунда, той тръсна глава недоволен, че дори е допуснал подобно съмнение у себе си. Безсмъртни същества във Вселената нямаше! Даже и в приказките чудовищата имаха слабо място, където можеше да ги уязвиш.

Най-тъпото всъщност беше, че не само че изстрелът му не успя, но и глупавата клема на мимикриращата му мрежа отново направи проблем и то в най-неподходящия за него момент. Веднага след натискането на спусъка, тя внезапно и без предупреждение изключи захранването и докато Хънт драпаше с босите си крака надолу по дюната, за да го включи наново, Гай със сигурност бе успял да зърне лагера му за миг. Именно поради тази причина, Хънтър висеше от два часа, петнадесет минути и десет секунди залегнал в пясъка и напрегнато се взираше в сградата под себе си. Опасяваше се, че някой ще тръгне към него оттам и ще го свари неподготвен.

Въпреки всичко, засега нищо не се случваше. На хората в хотела или не им пукаше че той е стрелял по тях, или пък, което изглеждаше малко вероятно, не бяха забелязали лагера му. Мъжът много се надяваше все пак да е второто.

Имаше, между другото, и още нещо, което караше Хънтър да виси на върха от толкова време и то го тревожеше повече от възможността, лагерът му да е компрометиран. В момента, той се чудеше дали да поеме риска и да слезе долу, за да провери на място истина ли беше онова, което видя или по-скоро да си остане тук горе и да чака нещата постепенно да се изяснят. И този път, мъжът клонеше към второто, защото отиването му в хотела при настоящите обстоятелства силно го ужасяваше.

Хънт поседя в следващите три минути и четиринадесет секунди, периодично вдигайки пушката си за да погледне нервно през окуляра й и смъквайки я почти незабавно обратно. Мислите му неспокойно го връщаха в детството му, където поради артистичното възпитание в дома на баба му, той израсна с тази си женска нерешителност в главата и това му качество болезнено го разкъсваше от противоречия през целия му живот нататък. За него обаче бяха по-скоро виновни мъжете от бащината му линия. Те всичките до един бяха безхарактерни мижитурки и тъкмо затова се стигна до там, че баба му трябваше да го възпитава вместо тях.

Баща му сам по себе си бе един пословично мързелив пройдоха, който така и нищо не свърши през краткия си и безсмислен живот, освен че в момент на мимолетна наслада, даде началото на неговия. През цялото време, докато малкият Хънт се учеше от баба си да чете и пише, баща му играеше на електронни игри в стаята си като някакъв тинейджър и дори имаше наглостта да иска джобни от тъща си. Не че въобще му трябваха – той нямаше кога да ги харчи, но все пак ги искаше. Денонощно висеше вързан в мрежата и Хънт често го виждаше да „цъка“ дори спейки! Със затворени очи, ръката му шареше по екрана и на всичко отгоре трупаше точки. Накрая глупакът умря от пълното си физическо бездействие – сърцето му затлъстя и започна да прескача с по един удар, после с по два, сетне с четири, осем, шестнадесет… Накрая удари веднъж, точно в полунощ на тридесет и трети Декаедър и умря навръх Нова Година без конкретна причина за смъртта си.

Дядото на Хънт, от друга страна, не беше кой знае колко по-различен от собствения си син. Той, обаче поне бе работил, макар и работата му да изглеждаше по същия тинейджърски начин нелепа. Бабата на Хънтър твърдеше, че се подвизавал като разносвач на пици до дълбоки старини и се гордеел, че можел да достави поръчка навсякъде. Веднъж занесъл Аншовия с пеперони на едни изгубени в най-дивата планина на Преториус-4 туристи, които спасителните служби търсели от осем седмици, а друг път успял да се промъкне през изключително сложната и гъмжаща от кръвожадни плъхове градска канализация на Канториус – столицата на Преториус, за да достави „Пицеката – осем сезона“ на тайнственото същество отдавна живеещо там.

Предвид цялата си родова обремененост в това отношение, цяло чудо беше, че Хънт Хънтър не израсна като никой от дедите си. Нежната метода на баба му и фактът, че все го подтикваше към изкуствата също не му помагаха за това, с което се занимаваше в момента, но определено бяха за предпочитане пред инфантилната вятърничавост на мъжката част от рода му.

Всъщност, за пасивността на Хънт, и майка му имаше не малка косвена роля. Баба му често разправяше, че приживе, тя била отесор по съзерцание в безброй университети на родната му и на съседната планета, така че гените й със сигурност бяха оказали сериозно влияние на сина й. От друга страна, част от пословична си методичност и търпение, които пък бяха добри черти, той вероятно също дължеше на нея. А майка му, между другото, действително можела да бъде търпелива! Четири пети от съзнателния й живот минал в съзерцаване на разни неща. Понякога така се вглъбявала, че не само със седмици забравяла да яде и да пие, ами от време на време и да диша! Веднъж – няколко години преди трагичния инцидент, вследствие на който си отишла от този свят – тя прекарала две години и половина в съзерцание на обикновено кучешко изпражнение и после, основавайки се единствено на наблюдението си, извадила абсолютно точни заключения за химическия му състав, както и за всичко, което кучето е яло за последните осем години, разбито по дни и часове! Някои от колегите й веднага я обвинили в спекулация, но за щастие, стопаните на животното имали странния навик да водят точен опис на нещата, минаващи през стомаха му и това направило възможно заключенията й да бъдат потвърдени.

При мисълта за майка си, която за разлика от баща си Хънт не помнеше, той нервно потръпна и ръката му импулсивно се шмугна към вътрешния джоб на палтото от енорийска свиня. После тя за миг се спря там и пръстите му се засуетиха при ръба на джоба, но накрая все пак се спуснаха вътре и извадиха една старомодна фотография, отпечатана на хартия.

Беше леко пожълтяла от времето, но иначе съвсем запазена и ясна. Мъжът я получи от баба си в момента, когато напускаше дома й. Фотографията представляваше едър план на лицето на изумително красива, млада жена със снежно бяла и чиста кожа, пепеляво руси къдрици и всепоглъщащи като дълбоководен океан очи. Те гледаха в обектива съсредоточено и бяха най-впечатляващото нещо от лицето й. Като ги видеше, човек имаше чувството, че проникват в съзнанието му и докосват всички негови аспекти наведнъж. Имаха способността да хипнотизират, ако някой се загледаше в снимката твърде дълго.

Ръката на Хънт изведнъж започна да трепери и той побърза да прибере фотографията в джоба си. Жената там беше неговата майка и тя представляваше единствения му останал спомен от нея, но не заради това мъжът се развълнува. Само преди два часа, девет минути и седемнадесет секунди – малко след безуспешния си изстрел по Гай преди два часа, двадесет и две минути и осем секунди – Хънтър бе зърнал лицето й да се подава за миг през входната врата на хотела да види какво става навън. Секунда по-късно, то се скри и не се показа отново, за да може ловецът да се увери във видяното. Инцидентът, макар и кратък, се оказа напълно достатъчен да го разтревожи дори повече от възможността, тайният му лагер да бъде компрометиран. Той напълно объркваше всички представи в главата му до този момент.

Мъжът импулсивно потрепери още веднъж и сетне бавно вдигна пушката си, за да огледа околността вероятно за стотен път. Нищо от това, което се случваше не му харесваше и той се чувстваше заплашен по-силно, отколкото и през най-страшния си лов досега. За разлика от ловуването, където всичко изглеждаше ясно, точно и логично, тук около него се въртяха ужасно много необясними неща, които го караха да се чувства несигурен. Много повече от несигурността, го плашеше обаче жената от хотела. Хънт Хънтър определено не искаше да се среща с мъртвата си майка в момента.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 16 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън