Хънт Хънтър седеше залегнал на върха на своята дюна и напрегнато наблюдаваше хотела под себе си вече повече от два часа. Имаше нещо много странно в мястото – някакво силно вътрешно напрежение, което той засега не можеше да си обясни.

Точно преди два часа, тринадесет минути и двадесет и девет секунди според неговия ръчен компас от Аркус-Делта, ловецът бе стрелял по Гай Юлий Цезар без да успее да му стори нищо. Куршумът дори не го одраска. Вместо това, направи на пух и перушина някакъв ужасно тлъст усурийски гълъб, долетял неизвестно откъде и набутал се в траекторията му неизвестно как.

Хънт и не мислеше, че нещата ще се получат лесно. Предвид носещата се репутация на Гай като безсмъртно същество, определено можеше да се очакват проблеми, но независимо от това, той все пак се бе надявал поне да се приближи малко до изпълнението на мисията си. И ето, че изведнъж се оказа само на една десетохилядна от успеха и ситуацията неочаквано се обърка.

Ловецът нервно се замисли, дали пък Гай Юлий Цезар наистина не е безсмъртен, както всички говореха. В следващата секунда, той тръсна недоволно глава, ядосан, че дори е допуснал подобно съмнение у себе си. Безсмъртни същества във вселената нямаше! Даже и в приказките чудовищата имаха слабо място, където можеше да ги уязвиш.

Още по-тъпото всъщност беше, че не само че изстрелът му не успя, но и глупавата клема на мимикриращата му мрежа отново направи проблем и то в най-неподходящия за него момент. Веднага след натискането на спусъка, тя внезапно и без предупреждение изключи захранването и докато Хънт драпаше с босите си крака надолу по дюната, за да го включи наново, Гай със сигурност бе успял да зърне лагера му. Именно поради тази причина, Хънтър висеше от два часа, петнадесет минути и десет секунди, залегнал в пясъка и напрегнато се взираше в сградата под себе си. Опасяваше се, че някой ще тръгне към него и ще го свари неподготвен.

Въпреки всичко, засега нищо не се случваше. На хората в хотела или не им пукаше за случилото се, или пък, което изглеждаше малко вероятно, не бяха забелязали лагера му. Мъжът много се надяваше все пак да е второто.

Имаше, между другото, и още нещо, което караше Хънтър да виси на върха от толкова време и то го тревожеше доста повече от възможността, лагерът му да е компрометиран. В момента, той се чудеше дали да поеме риска и да слезе долу, за да провери на място истина ли беше онова, което видя или по-скоро да си остане тук горе и да чака нещата постепенно да се изяснят. Дори погледнато по този начин, мъжът отново клонеше към изчакването, защото отиването му в хотела при настоящите обстоятелства силно го ужасяваше.

Хънт поседя през следващите три минути и четиринадесет секунди, периодично вдигайки пушката си за да погледне нервно през окуляра й и смъквайки я почти незабавно обратно. Собствената му нерешителност го разкъсваше вътрешно. Мислите му неспокойно го връщаха към детството му, където поради факта че израстна възпитаван от баба си, той придоби тази неувереност в себе си и тя го разкъсваше болезнено през целия му живот насетне. Въпреки всичко, баба му не беше виновна за това. Виновни, бяха по-скоро мъжете по бащината му линия. Те всичките до един бяха слабохарактерни мижитурки и тъкмо затова се стигна до там, че баба му трябваше да го отгледа вместо тях.

Баща му сам по себе си бе един пословично мързелив пройдоха, който така и нищо не свърши през краткия си и безсмислен живот, освен че в момент на мимолетна наслада, даде началото на неговия. През цялото време, докато малкият Хънт растеше и се учеше да чете и пише, баща му играеше на електронни игри в стаята си като някакъв тинейджър и дори имаше наглостта да иска джобни от тъща си. Не че въобще му трябваха – той нямаше кога да ги харчи, но все пак ги искаше. Денонощно висеше вързан в мрежата и Хънт често го виждаше да „цъка“ дори спейки! Със затворени очи, ръката му шареше по екрана и на всичко отгоре, трупаше точки. Накрая глупакът умря от пълното си физическо бездействие – сърцето му затлъстя и започна да прескача с по един удар, после с по два, сетне с четири, осем, шестнадесет… Накрая удари веднъж, точно в полунощ на тридесет и трети Декаедър и умря навръх Нова Година без конкретна причина за смъртта си.

Дядото на Хънт, от друга страна, не беше кой знае колко по-различен от собствения си син. Той обаче поне работеше, макар и работата му да изглеждаше по същия тинейджърски начин нелепа. Бабата на Хънтър разправяше, че се подвизавал като разносвач на пици до дълбоки старини и се гордеел, че можел да достави поръчка навсякъде. Веднъж занесъл Аншовия с пеперони на едни изгубени в най-дивата планина на Преториус-4 туристи, които спасителните служби търсели от два месеца, а друг път успял да се промъкне през изключително сложната и гъмжаща от кръвожадни плъхове градска канализация на Канториус – столицата на Преториус – за да достави „Пицеката–осем сезона“ на тайнственото същество отдавна живеещо там.

Предвид цялата си родова обремененост в това отношение, цяло чудо беше, че Хънт Хънтър не израсна като никой от тях двамата. Нежната метода на баба му и фактът, че като малък се опитваше да го подтиква към изкуствата не му помагаха особено много сега като ловец, дори му пречеха, но те определено бяха за предпочитане пред инфантилната вятърничавост на мъжката част от рода му.

Всъщност, за пасивността на Хънт, майка му също имаше не малка роля заради генетичното наследство, което му беше предала. Баба му често разказваше, че приживе, тя била отесор по съзерцание в безброй университети на родната му и на съседната планета, което предполагаше почти пълно откъсване от всякакви земни проблеми. От друга страна обаче, пословична методичност и търпение на Хънтър, които пък бяха добри черти, също се дължаха на нея. А майка му, между другото, действително можела да бъде търпелива! Четири пети от съзнателния й живот минал в съзерцаване на разни неща. Понякога така дълбоко се вглъбявала, че не само със седмици забравяла да яде и да пие, ами от време на време и да диша. Веднъж, няколко години преди трагичния инцидент, вследствие на който си отишла от този свят, тя прекарала две години и половина в съзерцание на обикновено кучешко изпражнение и после, основавайки се единствено на наблюденията си, извадила абсолютно точни заключения за химическия му състав, както и за всичко, което кучето е яло за последните осем години и половина, разбито по дни и часове! Някои от колегите й веднага я обвинили в спекулация, но за щастие, стопаните на животното имали странния навик да водят точен опис на нещата, минаващи през стомаха му и това направило възможно заключенията й да бъдат потвърдени.

При мисълта за майка си, която за разлика от баща си Хънт не помнеше, той нервно потръпна и ръката му импулсивно се шмугна към вътрешния джоб на палтото от енорийска свиня. После пръстите му за миг се спряха там и се засуетиха при ръба на джоба, но накрая все пак се спуснаха вътре и извадиха една старомодна фотография, отпечатана на хартия.

Беше леко пожълтяла от времето, но иначе съвсем запазена и ясна. Мъжът я получи от баба си в момента, когато вече поотраснал, напускаше дома й. Фотографията представляваше едър план на лицето на изумително красива, млада жена със снежнобяла и чиста кожа, пепеляворуси къдрици и всепоглъщащи като дълбоководен океан очи. Те гледаха в обектива съсредоточено и бяха най-впечатляващото нещо от лицето й. Като ги видеше, човек имаше чувството, че потъва в тях и едновременно с това, те проникват в съзнанието му, докосвайки всички негови аспекти наведнъж. Очите й буквално имаха способността да хипнотизират, ако някой се загледаше в снимката твърде дълго!

Ръката на Хънт изведнъж започна да трепери и той побърза да прибере фотографията в джоба си. Жената там беше неговата майка и тя представляваше единствения му останал спомен от нея, но не заради това мъжът се развълнува. Само преди два часа, девет минути и седемнадесет секунди – малко след безуспешния си изстрел по Гай отпреди вече два часа, двадесет и две минути и осем секунди – Хънтър бе зърнал лицето й да се подава за миг през входната врата на хотела да види какво става навън. Секунда по-късно, то се скри и не се появи отново, за да може ловецът да се увери, че наистина е тя. Инцидентът, макар и кратък, се оказа напълно достатъчен да го разтревожи дори повече от възможността, тайният му лагер да бъде компрометиран. Той напълно объркваше всички представи за собствения му живот до този момент.

Мъжът неволно потрепери още веднъж и сетне бавно вдигна пушката си, за да огледа околността вероятно за стотен път. Нищо от това, което бе видял не му харесваше и той се чувстваше заплашен по-силно и от най-страшния звяр в ловуванията си досега. За разлика от лова, където нещата в повечето случаи бяха ясни, точни и логични, тук се случваха само необясними събития, които го караха да бъде много по-несигурен от обикновено. Най-много го плашеше обаче жената от хотела. Хънт Хънтър определено изпитваше ужас при мисълта да се срещне с мъртвата си майка и усещаше, че би направил всичко само и само да го избегне.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)