logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
17


Балънтайн Бърбън седеше мрачен и потиснат в стаята си и размишляваше от известно време насам. Случката отпреди малко, когато така глупаво припадна от уплах на терасата, го травмира твърде силно и донякъде дори заплашваше да провали плановете му. В момента, той разсеяно си играеше с едно тесте карти на масата и се чудеше дали Гай, все пак е успял да надзърне вътре през отворената врата или не.

Мъжът хвърли бегъл поглед към туристическата горелка до себе си, на която вече едва къкреше готовата му отвара, после бутна картите настрана и стана да почисти бъркотията в стаята. На масичката отсреща бе пълно с черупки от гаргалански орехи, а хаванчето в което се опитваше да ги стрива, седеше изкорубено до тях. Току до него пък, лежеше една потрошена мелачка. Плодовете на гаргаланското дърво се славеха нашир и надлъж из Вселената със своята твърдост и Балънтайн се беше подготвил доста солидно за целта със съдове направени от кристализирана швайс-стомана, но въпреки всичко и тя се оказа недостатъчно здрава. В крайна сметка, той се принуди да свари плодовете както си бяха полунатрошени и не му остана нищо друго, освен да се надява, че отварата му ще се получи някак.

Бърбън събра нещата от масичката в една черна астилонна торба, изключи йонната вана, където орехите бяха киснали преди да ги свари, затвори притворената врата на терасата, хвърляйки един поглед на съседната и накрая намали климатичната инсталация до нормален режим. Не се виждаха белези Гай Юлий Цезар да слухтеше от неговия апартамент и фактът малко го успокои. Все пак беше загубил съзнание само за около десетина секунди – съседът му даже не успя да го попита дали е добре, когато той се свести. Припадналият бързо стана след това, огледа се уплашено и се шмугна в стаята си без да му даде никакво обяснение. Вероятно не беше правилно да постъпва по подобен начин, защото можеше да предизвика любопитството му, но в подобни ситуации Бърбън нямаше избор – той трудно се владееше.

Цялата тази негова притеснителност и неадекватното поведение произтичащо от нея, го преследваха откакто се помнеше. Дядо му твърдеше, че майка му била виновна и още с раждането го била заразила с нейната природна пъзливост, но Балънтайн мислеше, че и тъй да е било, благодарение на дядо си пък я беше затвърдил. Ветеран от кървавата и опустошителна война между киманистите и капитацистите на Керирея-Алфа, продължила сто и тридесет цикъла и вдовец след третата пандемия от жабешки грип, той не понасяше лигавщини около себе си пък било то и от три годишно дете. От най-ранна възраст, „упражняваше“ малкия Балънтайн в мъжественост и като дете последният никога не се бе радвал на люлки или играчки. Вместо това, откак се помнеше, той все пълзеше по военному из калта и преодоляваше препятствия, подсмърчайки от страх, докато дядо му стреляше над главата му с различни по калибър автоматични оръжия и му крещеше в ушите да побърза.

До петата си годишнина, Балънтайн вече толкова „възмъжа“, че се стряскаше по деветнадесет до двадесет и пет пъти на нощ и избягваше да гледа хората в очите; до осмата започна тайно да спи в картонена кутия под леглото, защото единствено по този начин се чувстваше в безопасност; а на тринадесет, се плашеше дори от звънеца на микровълновата печка в кухнята или от тиктакането на часовника. Веднъж така се стресна от въпроса на учителката си по пеене, която просто го попита колко е часът, че впоследствие не можа да спи две седмици и трябваше да влезе в психиатрична клиника за цял месец! И колкото повече Бърбън затъваше в страховитата си психоза, толкова по-амбициозен ставаше дядо му относно неговата мъжественост. По едно време, нещата силно загрубяха и вероятно щяха да свършат фатално зле за момчето, ако за щастие, съвсем неочаквано не се стигна до инцидента, който го измъкна от порочния кръг, където се намираше.

Балънтайн рязко тръсна глава и смръщено отиде да седне на масата, хващайки се обратно за тестето. Обикновено го правеше, за да се разсее от мрачните си мисли, когато го налегнеха спомени. Пръстите му ловко се завъртяха и нагънаха няколко фалшиви рифъла и едно двойно обърнато фаро. Бърбън беше изключително чевръст в триковете с карти, но именно заради болезнената си притеснителност, никога не успя да стане добър на покер. Стряскаше се още като му подадяха ръката и винаги се издаваше, след като я погледне.

Мъжът разчупи пръсти; направи ветрило на масата; обърна го; събра картите с едно движение и завърши с ефектен барбарут, който той научи от едноръкото крупие в казиното на Хансу – най-голямото известно до този момент и разпростряло се почти на площта на малка звездна система. При барбарута, картите се мешаха, въртейки се през дланта и опакото на едната ръка без помощта на другата. Номерът се изпълняваше изключително трудно и крупието използваше деветте си пръста за целта, ала Балънтайн някак си се научи да го прави сносно като за човек само с шест.

След малко, мъжът отново нервно хвърли картите на масата и ядосано се изправи на крака. Този път, мисълта му се бе плъзнала от барбарута към спомена как наглият шериф от фоайето налучка факта, че е изгонен от половината казина в Галактиката. Беше направо нелепо и комарджията нямаше да се учуди, ако този тип знаеше също така, че е и търсен от няколко дузини заложни къщи из нея. Имаше нещо ужасно странно в каубоя, а и в мястото въобще!

„Откъде, по дяволите, мръсното копеле разполага с тази информация!“ – запита се нервно Бърбън. – „Дали пък няма телепатични способности? Явно трябва доста да се внимава с него! Вероятно не е чак такъв безобиден селянин, на какъвто се прави.“

Мъжът се повъртя нервно из стаята си и отиде до прозореца й, защото никак не го свърташе в нея. Чувстваше се като в капан. Той се загледа във върха на отсрещната дюна и действието му направи така, че трета порция страхове неволно да го връхлети. Тя беше по повод на лудият, който се криеше някъде там и незнайно защо искаше да убие Гай Цезар. Изобщо, на тази проклета планета всичко работеше срещу него и плановете му. Мисълта за това го побъркваше!

Балънтайн се пресегна и ядосано дръпна пердетата, скривайки пейзажа на пустинята от очите си. Той отчаяно си наложи да мисли за нещо хубаво. За съжаление обаче, в главата му не се въртяха особено много хубави неща, които да послужат по предназначение. Единственото, за което успя да се хване, бе възхитителното същество от рецепцията, силно напомнящо за учителката му по пеене – същата тази, която го стресна с неочаквания си въпрос: „Колко е часът?“. Независимо от последвалата неприятната ситуация, мъжът все още обожаваше учителката си. Като малък беше даже влюбен в нея и вероятно затова сега, някак си заобича и Диарди – рецепционистката на хотела.

Точно с тази мисъл в главата, Бърбън изведнъж реши да излезе от мрачната си стая за да се поразсее. Той бързо отиде до странния стъклен асансьор без копчета, който както и при идването му, веднага предугади мисълта му и сам заслиза към партера, спускайки се край огромното вито стълбище, пронизващо цялата сграда от горе до долу.

„Момичето може би ще е на смяна“ – мислеше си Балънтайн, внезапно окрилен от надежда. – „Хотелът не е чак толкова голям и все някъде ще се натъкна на нея. Може и да успея да я заговоря!“

Той веднага си я представи лъчезарно усмихната зад тезгяха с искрящите си зелени очи, развълнувана платинено руса коса и неспокойна гръд, стегната в тясната й синя униформа и от това му стана по-добре. Мисълта за нея го успокои. Сетне без да съзнава, започна с нетърпение да брои преминаващите край него етажи и когато стигна до втория, сърцето му бурно се разтуптя. През стъклените стени, мъжът успя да надзърне долу и да я види – по-красива от всякога, след което неволна и глуповата усмивка щастливо се разля по лицето му. Направи го тъкмо в момента, когато за жалост, нещо твърде неприятно се случи: главата на отвратителния шериф изненадващо, но някак тържествено запълзя изпод краката му нагоре, а после отдолу се разгъна и остатъка от тялото му, докато асансьорът неумолимо се спускаше към партера, където той седеше!

Усмивката на лицето на Балънтайн мигновено замръзна и в устата му загорча. Машината забави ход и спря с един последен тласък, вратата се разтвори и каубоят недоволно размърда огромните си мустаци, безпардонно препречвайки пътя на Бърбън към момичето. След секунда, глупакът се намъкна вътре заедно с огромната си и мърлява шапка без да го изчака да излезе, а проклетият асансьор моментално затвори врати и се понесе към подземните помещения. В следващия миг, пред очите на Балънтайн – там където досега бе стояла Диарди – се поклащаше една грозна, сплескана гилза и той бавно настръхваше от вида й, предчувствайки нещо лошо.

– От архаична карабина Смит & Уесън е! – изръмжа кисело каубоят в лицето му. – Мръсникът, който е изстрелял това проклето нещо, ще си плати жестоко за деянието. Заклевам се в старите кости на майка ми!

Бърбън само заклати неопределено глава и не каза нищо. Той даже не можеше да си представи, че ужасен човек като този срещу него, може да има майка. Много по-вероятно му се струваше да е роден от черна мамба, случайно забременена от възбуден жълт скорпион, докато го е поглъщала!

– Току-що се връщам от погребението на Сибила и огледах внимателно района наоколо. Следите водят към каменистата планина на север – продължи да го осведомява шерифът.

Балънтайн безмълвно предположи, че Сибила е противното същество, което го накара да припадне горе на балкона на стаята му, но не сметна за необходимо да каже на опечаления, че убиецът на летящата гад, всъщност лагеруваше на върха на дюната от южната страна от хотела.

Асансьорът постепенно намали ход и взе да спира, с което на практика прекъсна разговора. След малко, той се закова на място и подканващо разтвори врати. Бяха стигнали ниво минус едно и то явно бе последната му спирка, тъй като нямаше накъде повече да се слиза. Бърбън неспокойно се размърда, ала не направи нито крачка, защото никак не му се излизаше навън. За нещастие, шерифът също не помръдваше. Те двамата постояха неподвижно, гледайки се напрегнато, докато машината в същото време даваше всичко от себе си да удължи неприятната ситуация до безкрай – вратата й все така си седеше разямена. Накрая Балънтайн не издържа на напрежението и отвори уста.

– Ваш ли беше гълъбът? – плахо попита той без дори да знае защо го направи.

Шерифът веднага присви малките си очички и ги впи втренчено в него.

– Ела с мен! – заповеднически го тупна ръката му по гърба, спестявайки всякакви по-нататъшни обяснения.

Сетне каубоят незабавно се измъкна от кабината – първо шапката му, а после и той самият – и тръгна по дългите коридори в подземието без да се обръща назад. За момент на Балънтайн му се прииска панически да се втурне с асансьора нагоре и да избяга, но в следващия се сети, че проклетата машина няма никакви копчета. Освен това, вратата й още седеше разямена и не щеше да се затвори, сякаш ужасният шериф имаше дарбата да я управлява дистанционно!

На комарджията не му остана нищо друго, освен да се измъкне треперещ навън и като говедо водено на заколение, да последва каубоя, който вече бе отпрашил напред в мрачните катакомби. Гласът му от друга страна, се чуваше ясно и отчетливо, сякаш идеше от не повече от два метра разстояние.

– Усурийците са много умни същества – обясняваше небрежно той. – Могат да бъдат тренирани за разнообразни дейности, но особено ги бива в нещото, за което по принцип се ползват и останалите гълъби – да носят писма. Този вид обаче е висша класа доставчик, в сравнение със себеподобните си. Останалите породи може да са по-бързи и пъргави, но тези са по-надеждни. Един усуриец ще брани писмото си с клюн и с нокти до последната си капка кръв!

Това, между другото, си беше самата истина. Споменатите гълъби бяха изключително големи и агресивни и някои от по-възрастните екземпляри понякога достигаха размерите на новородено теле. Балънтайн нервно настръхна при мисълта за тях, защото той самият имаше твърде неприятни детски спомени с тези животни.

– Работата с носенето на писма е наистина перспективен бизнес на Ундурай-3 – все така зловещо гъгнеше гласът от тъмното. – Планетната система там е изключително сериозно засегната от непрестанните магнитни урагани на звездата си, което прави абсолютно невъзможна каквато и да е друга комуникация. Единственото, което може да се използва по тези места, са гълъби и ако идеята ти се струва добра, бих могъл да те вкарам в бизнеса срещу няколкостотин хиляди кредита, естествено!

Последното изречение ужасно изненада Балънтайн, но не толкова със съдържанието си, а с това че шерифът неочаквано беше спрял и той почти бе налетял на него в тъмното. В момента и двамата седяха в непосредствена близост един от друг, точно пред неголяма, излющена врата, чийто вид някак странно се връзваше с току-що отправеното му предложение. Балънтайн неприятно взе да настръхва от обстановката наоколо.

– Какво ще кажеш, а?

– Не знам. Може би по-скоро не! – тихо и с треперещ глас измънка той, защото определено започваше да се паникьосва.

Каубоят го погледна неодобрително и вместо да се хаби да го убеждава, леко се извъртя и бутна металната врата навътре. Тя, от своя страна, театрално се разтвори, разкривайки пространството отзад и сетне само за миг, се материализираха абсолютно всички страхове, които Бърбън бе таил до този момент в себе си, но не си ги бе помислял открито, за да не ги предизвика. За негов ужас, вътре помещението се оказа претъпкано с може би петдесетина от най-тлъстите и гнусни усурийски гълъби, които той беше виждал в живота си и на всичкото отгоре, повечето от тях кръвнишки се бяха втренчили в него!

Балънтайн внезапно подскочи като ужилен и се задъха, безпомощно облягайки гръб на стената зад себе си. Едно от противните същества бавно излезе напред и се заклати тромаво, довличайки се в краката на шерифа, който пък се наведе и го вдигна. После ръката му любвеобилно взе да го гали по главата все по-настойчиво и настойчиво, докато накара гнусната твар да замърка от удоволствие като някаква котка.

Бърбън не успя обаче да види кой знае колко от любопитната сцена. В този момент, светът вече се бе стеснил пред очите му, а те самите се въртяха като обезумели в орбитите си без да могат да се спрат на нищо конкретно. Мъжът се намираше на косъм от това, да припадне за втори път през този ужасен ден по съвсем идентични причини. В главата му нахлуваха на талази дълго потискани спомени от детството му, които всъщност представляваха част от упражненията на дядо му в мъжественост. За да престане да се стряска, веднъж той го затвори за двадесет и четири часа в пилчарника да клечи на метална летва на два метра над земята, докато отдолу се разхождаха две дузини усурийски гълъби, известни с изключителния си мързел и нежелание да летят, както и с пословичния си непукизъм. Случката се беше запечата като един от най-травмиращите спомени в живота на мъжа и представляваше основната причина, той да припадне сутринта на терасата.

Бърбън немощно се олюля още веднъж и психиката му се огъна. С невиждащ поглед, той панически се затича назад в тъмното по обратния път към асансьора и някъде дълбоко в обърканото си съзнание, сляпо се надяваше този път проклетата машина да бъде малко по-благосклонна към него. Все пак, само миг пред това да се случи, очите му успяха да зърнат лицето на шерифа, което доволно се хилеше срещу неговото все едно се е изпълнило някакво съкровено негово желание. То беше и последното нещо, което Балънтайн запомни от цялата ситуация. Когато по-късно се осъзна, мъжът вече се намираше горе в стаята си, треперещ и уплашен и горчиво съжаляваше, че я няма картонената кутия от детството му за да се скрие в нея. Изведнъж, животът му сякаш се бе върнал с цели тридесет години назад!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 17 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън