Балънтайн Бърбън седеше мрачен и потиснат в стаята си и размишляваше от известно време насам. Случката отпреди малко, когато така глупаво припадна от уплах на терасата, го травмира твърде силно и донякъде дори заплашваше да провали плановете му. В момента, той разсеяно си играеше с едно тесте карти на масата и се чудеше дали Гай, все пак е успял да надзърне вътре през отворената врата или не.

Мъжът хвърли бегъл поглед към туристическата горелка до себе си, на която вече едва къкреше готовата му отвара, после бутна картите настрана и стана да почисти бъркотията в стаята. На масичката отсреща бе пълно с черупки на гаргалански орехи, а хаванчето в което се бе опитал да ги строши, седеше изкорубено до тях. Точно до него, лежеше и разбитата мелачка. Плодовете на гаргаланското дърво се славеха нашир и надлъж из вселената със своята твърдост и Балънтайн се беше подготвил доста солидно за целта с инструменти направени от кристализирана швайс-стомана, но въпреки всичко и тя се оказа недостатъчно здрава. В крайна сметка, той се принуди да свари плодовете недоизчистени и не му остана нищо друго, освен да се надява, че отварата му ще се получи някак.

Бърбън събра нещата от масичката в една черна астилонна торба, изключи йонната вана, където орехите бяха киснали преди да ги свари, затвори вратата на терасата си, хвърляйки един бърз поглед на съседната и накрая намали климатичната инсталация до нормален режим. Не се виждаха белези Гай Юлий Цезар да слухти от неговия апартамент и фактът малко го успокои. Все пак, беше загубил съзнание само за около десетина секунди – съседът му даже не успя да го попита дали е добре, когато той се свести. Припадналият бързо стана след това, огледа се уплашено и се шмугна в стаята си без да даде никакви обяснения за инцидента. Вероятно не беше правилно да постъпва по този начин, защото можеше да предизвика любопитството към себе си, но в подобни ситуации Бърбън нямаше избор – той трудно се владееше.

Цялата тази негова паника и неадекватното поведение произтичащо от нея, го преследваха откакто се помнеше. Дядо му твърдеше, че майка му била виновна и още с раждането го била заразила с „природна пъзливост“, но Балънтайн мислеше, че и тъй да е било, благодарение на дядо си пък я беше затвърдил. Ветеран от кървавата и опустошителна война между киманистите и капитацистите на Керирея-Алфа, продължила сто и тридесет цикъла и вдовец след третата пандемия от жабешки грип, той не понасяше прояви на слабост около себе си, пък било то и от три годишно хлапе. От най-ранна възраст, упражняваше малкия Балънтайн в „мъжественост“ и като дете последният никога не се бе радвал на играчки или приключения на детската площадка. Вместо това, откак се помнеше, все пълзеше по военному из калта и преодоляваше препятствия, подсмърчайки от страх, докато дядо му стреляше над главата му с различни по калибър автоматични оръжия и му крещеше в ушите да побърза.

До петата си годишнина, Балънтайн вече толкова „възмъжа“, че се стряскаше по деветнадесет до двадесет и пет пъти на нощ и избягваше да гледа хората в очите; до осмата, започна тайно да спи в картонена кутия под леглото, защото единствено по този начин се чувстваше в безопасност; а на тринадесет, се плашеше дори от звънеца на микровълновата печка в кухнята или от тиктакането на часовника. Веднъж така се стресна от наставлението на учителката си по пеене, която го помоли да ускори темпото с една четвърт, че впоследствие не можа да спи две седмици и трябваше да влезе в психиатрична клиника за цял месец! И колкото повече Бърбън затъваше в страховитата си психоза, толкова по-амбициозен ставаше дядо му относно неговата мъжественост. По едно време, нещата толкова загрубяха, че вероятно щяха да свършат фатално зле за момчето, ако съвсем неочаквано не се бе стигнало до инцидента, който го измъкна от порочния кръг.

Балънтайн рязко тръсна глава и смръщено отиде да седне на масата, хващайки се обратно за тестето. Обикновено го правеше, за да се разсее от мрачните си мисли, когато го налегнеха. Пръстите му ловко се завъртяха и нагънаха няколко фалшиви рифъла и двойно обърнато фаро. Бърбън беше изключително чевръст в триковете с карти, но именно заради болезнената си паника, никога не успя да стане добър на игра на покер. Стряскаше се още като му подадяха ръката и винаги се издаваше сетне, като я погледне.

Мъжът разчупи пръсти, направи ветрило на масата, обърна го, събра картите с едно движение и завърши с ефектен барбарут, който той научи от едноръкото крупие в казиното на Хансу – най-голямото известно до този момент и разпростряло се на площ, колкото малка звездна система. При барбарута, картите се размесваха с една ръка, прехвърляйки се през опакото на дланта без помощта на другата. Номерът се изпълняваше изключително трудно и крупието използваше деветте си пръста за да го постигне, ала Балънтайн някак си се научи да го прави горе-долу сносно само със своите шест.

След малко, мъжът отново нервно хвърли картите и ядосано се изправи на крака. Този път, мисълта му се бе плъзнала от барбарута към спомена как наглият шериф от фоайето налучка факта, че е изгонен от половината казина в галактиката. Беше повече от нелепо, че го знае и комарджията нямаше да се учуди, ако каубоят също беше наясно, че е търсен и от няколко дузини заложни къщи из нея. Имаше нещо ужасно странно в този човек, а и в цялото това мястото въобще.

„Откъде, по дяволите, би могъл да научи тази информация?“ – запита се озадачено Бърбън. – „Дали пък няма телепатични способности? Явно трябва да се внимава с него! Вероятно не е чак такъв безобиден селянин, на какъвто се прави.“

Мъжът се повъртя още малко из стаята и сетне отиде до прозореца, защото никак не го свърташе на едно място. Чувстваше се като в капан. Той се загледа във върха на отсрещната дюна и това му действие доведе дотам, че трета порция страхове го връхлетя. Този път беше по повод на лудия, който се криеше някъде горе и незнайно защо искаше да убие Гай Юлий Цезар. Изобщо, на тази проклета планета всичко работеше срещу него и плановете му. Мисълта за това направо го побъркваше.

Балънтайн се пресегна и рязко дръпна пердетата, скривайки пейзажа на пустинята от очите си. Той отчаяно си наложи да мисли за нещо хубаво, но за съжаление, в ума му нямаше особено много неща, които да послужат за целта. Единственото, за което успя да се хване, бе възхитителното същество от рецепцията, силно напомнящо за учителката му по пеене – същата онази, която му изкара ангелите с молбата си за по-бързо темпо. Независимо от последвалата неприятна ситуация, мъжът все още обожаваше учителката си. Като малък даже беше влюбен в нея и вероятно затова и сега, някак си спонтанно заобича и Диарди – рецепционистката на хотела.

Точно с тази мисъл в главата си, след минута Бърбън реши да излезе най-сетне от мрачната си стая и да се поразсее. В коридора, както и при идването си, той се приближи до странния стъклен асансьор без копчета и веднага след като влезе вътре, машината сама се задейства, спускайки се покрай огромното вито стълбище, пронизващо цялата сграда от горе до долу.

„Дано да имам късмет момичето да е на смяна!“ – мислеше си Балънтайн, внезапно окрилен от надежда. – „Хотелът не е чак толкова голям и все някъде ще се натъкна на нея. Може дори да успея да я заговоря!“

Той веднага си я представи широко усмихната зад тезгяха, с искрящите си зелени очи, развълнувана платинено руса коса и неспокойна гръд, стегната в тясната й синя униформа и от това му стана по-добре. Мисълта за нея го успокои. Сетне без да осъзнава, започна с нетърпение да брои преминаващите край него етажи и когато стигна до втория, сърцето му бурно се разтуптя. След малко, мъжът успя да я зърне през стъклените стени – по-красива и лъчезарна от всякога – и глуповата усмивка неволно се разля по щастливото му лице. Направи го тъкмо в момента, когато за жалост, нещо твърде неприятно се случи: главата на отвратителния шериф изненадващо се показа в краката му и някак тържествено запълзя нагоре, след което се разгъна и тялото му, докато асансьорът неумолимо се спускаше към партера, където той беше застанал.

Усмивката по лицето на Балънтайн мигновено помръкна и в устата му загорча. Машината забави ход и спря с един последен тласък, вратата се разтвори и каубоят недоволно размърда огромните си мустаци, безпардонно препречвайки пътя на Бърбън към обекта на неговите мечти. Секунда по-късно, без да го изчака да излезе, глупакът се намъкна вътре заедно с огромната си, мърлява шапка, а проклетият асансьор моментално затвори врати и се понесе към подземните помещения. В следващия миг, пред очите на Балънтайн – там където досега бе стояла Диарди – се поклащаше една грозна, сплескана гилза и той бавно настръхна от вида й, предчувствайки неприятности съвсем скоро.

– От архаична карабина Смит & Уесън е! – кисело изръмжа шерифът в лицето му. – Мръсникът, който е изстрелял това проклето нещо, ще си плати жестоко за деянието. Заклевам се в старите кости на майка ми!

Бърбън само поклати неопределено глава и не каза нищо. Той изобщо не можеше да си представи, че ужасен човек като този срещу него, може да има майка. Много по-вероятно му се струваше да е роден от черна мамба, случайно забременена от възбуден жълт скорпион, докато го е поглъщала!

– Току-що се връщам от погребението на Сибила и огледах внимателно района наоколо. Следите водят към каменистите възвишения на север – продължи да го осведомява мъжът с шапката.

Балънтайн безмълвно предположи, че Сибила е противното същество, което го накара да припадне горе на балкона на стаята му, но не сметна за необходимо да каже на опечаления, че убиецът на летящата гад, всъщност лагеруваше на върха на дюната от южната страна от хотела.

Асансьорът постепенно намали ход и скоро спря, с което на практика прекъсна разговора. След като се закова на място, той подканващо разтвори врати. Бяха стигнали ниво минус едно и то явно бе последната му спирка, тъй като нямаше накъде повече да се слиза. Бърбън неспокойно се размърда, ала не направи нито крачка, защото никак не му се излизаше навън. За нещастие, мъжът до него също не помръдваше. Те двамата постояха малко, гледайки се напрегнато и мълчаливо, докато машината в същото време даде всичко от себе си да удължи неприятната ситуация до безкрай – оставяйки вратата широко разтворена. Накрая Балънтайн не издържа на напрежението и отвори уста.

– Ваш ли беше гълъбът? – плахо попита той без дори да знае защо го направи.

Шерифът веднага присви малките си очички и ги впи в него.

– Ела с мен! – заповеднически го тупна ръката му по гърба, спестявайки си всякакви по-нататъшни обяснения.

Сетне каубоят се измъкна от кабината – първо шапката му, а после и той самият – и тръгна по дългите коридори в подземието без да се обръща повече назад. За момент на Балънтайн му се прииска панически да се втурне с асансьора нагоре и да избяга оттук, но в следващия се сети, че проклетата машина няма копчета. Освен това, вратата й още седеше разямена и не искаше да се затвори, сякаш шерифът имаше дарбата да я управлява дистанционно.

На комарджията не му остана нищо друго, освен да се измъкне треперещ навън и като говедо водено на заколение, да последва палача си, който вече бе отпрашил напред в мрачните катакомби. Гласът му обаче, все още се чуваше ясно и отчетливо, сякаш идващ от не повече от два метра разстояние.

– Усурийците са страшно умни същества – обясняваше небрежно той. – Могат да бъдат тренирани за разнообразни дейности, но особено ги бива в нещото, за което по принцип се ползват и останалите гълъби – да носят писма. Този вид е направо висша класа доставчик, в сравнение със себеподобните си. Другите породи може да са по-бързи и по-пъргави, но тази е много по-надеждна. Един усуриец винаги ще брани писмото си с клюн и с нокти до последната си капка кръв!

Това, между другото, си беше самата истина. Споменатите гълъби бяха изключително големи и агресивни и някои от по-възрастните екземпляри понякога достигаха размерите на средноголямо яре. Балънтайн нервно настръхна при мисълта за това, защото той самият имаше твърде неприятни детски спомени с тези животни.

– Работата с носенето на писма е наистина перспективен бизнес на Ундурай-3 – все така зловещо гъгнеше гласът от тъмното. – Планетната система там е изключително сериозно засегната от непрестанните магнитни урагани на звездата си, което прави абсолютно невъзможна каквато и да е друга комуникация. Единственото, което може да се използва, са гълъби и ако идеята ти се струва добра, бих могъл да те вкарам в бизнеса – срещу няколкостотин хиляди кредита, естествено!

Последното изречение силно изненада Балънтайн, но не толкова със съдържанието си, а с това че шерифът неочаквано беше спрял и той почти налетя на него в тъмното. В момента и двамата стояха в непосредствена близост един от друг, точно пред неголяма, излющена врата, чийто вид някак странно кореспондираше с току-що отправеното предложение. Балънтайн неприятно взе да настръхва от обстановката наоколо.

– Какво ще кажеш, а?

– Не знам. Може би по-скоро не – тихо и с треперещ глас измънка комарджията, защото определено започваше да се паникьосва.

Каубоят го погледна неодобрително и вместо да се хаби да го убеждава, леко се завъртя да бутне металната врата навътре. Тя, от своя страна, театрално се отвори, разкривайки пространството отзад и сетне само за миг се материализираха абсолютно всички страхове, които Бърбън бе таил в себе си досега, но не си бе помислял открито, за да не ги предизвика. За негов ужас, помещението се оказа претъпкано с може би петдесетина от най-тлъстите и гнусни усурийски гълъби, които той беше виждал през живота си. На всичкото отгоре, повечето от тях кръвнишки се бяха втренчили в него!

Балънтайн внезапно подскочи като ужилен и се задъха, облягайки гръб на стената зад себе си. Едно от противните същества бавно излезе напред и се заклати тромаво, довличайки се в краката на шерифа, който пък се наведе да го вдигне. После ръката му любвеобилно взе да го гали по главата все по-настойчиво и настойчиво, докато накара гнусната твар да замърка от удоволствие като някаква котка.

Бърбън обаче не успя да види кой знае колко от тази сцена. В този момент, светът вече се бе стеснил пред очите му, а те самите се въртяха като обезумели в орбитите си без да могат да се спрат на нещо конкретно. Мъжът се намираше само на косъм от това, да припадне за втори път през този ужасен ден по съвсем идентични причини. В ума му нахлуваха на талази дълго потискани спомени от детството му, които всъщност представляваха част от упражненията на дядо му в мъжественост. За да престане да се стряска, той понякога го затваряше за двадесет и четири часа в пилчарника да клечи на метална летва на два метра над земята, докато отдолу се разхождаха две дузини усурийски гълъби, известни с изключителния си мързел и неохота да летят, както и с пословичния си непукизъм. Случката се бе запечата като един от най-травмиращите спомени в живота на мъжа и представляваше основната причина да припадне на терасата по-рано през деня.

Балънтайн немощно се олюля още веднъж и психиката му безпомощно се огъна. С невиждащ поглед, той панически се затича в тъмното по обратния път назад към асансьора, сляпо надявайки се този път проклетата машина да бъде по-благосклонна към него и бързо да го отведе оттук. Миг пред това да се случи, очите му успяха да зърнат лицето на шерифа и да забележат, че той доволно се е охилил, сякаш щастлив от уплахата му. То беше и последното нещо, което Бърбън запомни от цялата ситуация. Когато малко по-късно се осъзна, мъжът вече се намираше горе в стаята си, треперещ и горчиво съжаляващ, че я няма картонената кутия от детството му за да се скрие в нея. Изведнъж, животът му сякаш се бе върнал с цели тридесет години назад!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)