– Не размествайте нищо, обаче! – примоли се притеснено мъжът, докато неуверено отключваше вратата с креозитната си карта и се оглеждаше нервно. – Ченгетата изрично ме предупредиха за това и вероятно няма да са доволни, ако решат да дойдат втори път.

Човекът беше на около шестдесет, с къса четинеста коса, жълтеникава кожа и широки, котешки очи. Въпреки разцвета на силите си, изглеждаше някак уморен. Вероятно имаше и проблемен семеен живот, защото брачната гривна, която всички по тези места церемониално си слагаха, носеше белези от няколкократно махане и връщане обратно. Виждаха се резки по закопчалката.

– Разбира се, не се притеснявайте – поклати окуражаващо глава Арнестън. – Не е в стила ми да размествам неща. По-скоро, може да ги понадредя малко!

Мъжът го погледна неразбиращо и после кимна съвсем вяло и безразлично. Сибелиус направи също вял опит да се усмихне и затвори вратата под носа на временния иконом, чудейки се дали наистина шегата му е толкова плоска или просто този, към когото бе отправена, не можеше да я оцени.

Вероятно беше първото. На родната му планета, в системата Аксиандра, хората не познаваха хумора. Ако човек по някаква случайност се пошегуваше там, щяха да го вземат за луд и точно това представляваше една от първите трудности, които детективът срещна, когато се премести тук. Малко по-късно, той разбра, че навсякъде другаде из вселената хората се майтапеха за щяло и не щяло.

Арнестън се обърна и бавно огледа къщата. На пръв поглед, тук ченгетата не се бяха престарали толкова много, колкото в кабинета на Венкатеш. Повечето вещи си седяха на мястото, сякаш стопанинът им е излязъл само преди секунди за да отиде да обядва навън и щеше да се върне обратно всеки миг.

Домът се състоеше от два етажа, първият от които се заемаше от изключително просторна дневна с огромни дориански прозорци отгоре до долу и също така обширна кухненска секция. Тя се оказа натъпкана с последната дума на домакинската техника. Останалото обзавеждане изглеждаше не по-малко шикозно. Личеше си, че Венкатеш Сикхвамрами си е падал суетен тип, защото за мебелировката и оборудването определено бяха потрошени доста пари. Навсякъде имаше екзотични растения, множество аквариуми с всевъзможни водни твари и декоративни фонтани и водоскоци. Като цяло, помещението го докарваше на вид до нещо средно между всекидневна и зимна градина.

Освен всичкото зелено изобилие наоколо, в центъра на дневната бе разположена и средно голяма лагуна за забавления, слизаща на около два метра под нивото на пода, подобно на частен амфитеатър. Там, човек можеше спокойно да си почине, а ако я напълни с вода – да поиграе суомбол или да се потопи в рекреационната програма на някоя полиизмерна аква-симулация. Мястото предлагаше перфектна възможност да се отпуснеш на плажа у дома си или да си спретнеш оргия без тривиалността на останалата част от дома ти да те разсейва.

Общо взето, по отношение на разследването, нямаше кой знае какво за гледане тук. Обзавеждането, макар и луксозно, беше обичайното за всеки бохем на тази планета, каквито поради нарасналия стандарт напоследък, имаше в изобилие. Детектив Арнестън мина за всеки случай също и през кухнята, където му направи впечатление свръхмодерната готварска гондола, в чиито възможности фигурираше всичко – от бъркани яйца до сириуска обредна пита и алтаирски задушен гегунгел с осем хиляди и триста семена и подправки. Последният, обикновено се приготвяше за осемдесет и осем денонощия и до този момент, Сибелиус не знаеше за готварска гондола, която да може да го прави. След като се удиви подобаващо на кулинарната машинария, мъжът се завъртя за последно по етажа и сетне се насочи към горното ниво.

Там нещата изглеждаха малко по-различно. Определено, липсваше разточителността на кухнята, както и фамозната пищност на дневната. Освен от двете бани и тоалетни, етажът се състоеше от три обширни спални, първата от които бе по-скоро стандартно обзаведена с явната идея да служи за гостите на Венкатеш. Детективът я огледа бегло и излезе навън, защото се оказа почти неизползвана.

За втората спалня, още от пръв поглед бе видимо, че принадлежи на самия собственик. Тя съдържаше множество лични вещи като: различни видове плейъри, конзоли за игри, луксозна козметика, няколко магазинни таблета за пазаруване, един комуникационен, две-три секс играчки с неясно за Арнестън предназначение, но със съвсем определена еротична садо-мазо насоченост и една мини-система за триизмерно обкръжение. Всички тези неща бяха някак твърде небрежно разхвърляни из стаята като за суетен човек, какъвто бе Венкатеш. Тъкмо в същото състояние се намираше и леглото. В същото време, костюмите на закачалките в гардероба бяха опънати и подравнени като по конец. Сибелиус отсъди, че за бъркотията най-вероятно са виновни ченгетата, които тук се бяха поувлекли повече отколкото долу в дневната – може би заради еротичните играчки.

Най-странното обаче беше, че когато се разрови из чекмеджетата край леглото с антигравитационни амортисьори, детективът най-неочаквано се натъкна на цял куп фотографии не на някой друг, ами на Полийн – миловидната секретарка на Венкатеш. Това му се стори доста странно. Не точно че шефът й изпитваше интерес към нея – голяма част от бизнесмените по тези места таяха разнообразни по вид аспирации към секретарките си – но по-скоро заради факта, че бе разпечатал снимките й и ги държеше в спалнята си. Нямаше никаква логика в подобно маниакално действие, при положение че всеки ден работеше с нея и вероятно отдавна я бе склонил да спи с него, ако то всъщност представляваше целта му.

Арнестън разгърна фотографиите. Повечето изобразяваха лицето на Полийн в едър план и върху всяка, Венкатеш беше надраскал по няколко думи с очевидната идея, по-късно да му напомнят за мисълта, която е имал докато е снимал. Например на първата, момичето се заливаше от смях на бюрото си в офиса му и то така силно, че сините й очи се бяха напълнили с едри сълзи. Отдолу, Венкатеш беше написал, „една и съща шега за стотен път“.

На втората – някъде навън – секретарката му ядеше сладкиш с бледорозов пълнеж, който изтичаше от долната страна, капейки по брадичката и снежнобялата й шия и сетне влизаше направо в пазвата й. Полийн, явно не забелязваше това. Тя беше изплезила език, опитвайки се като малко дете да обели глазурата с устни, ала погледът й с същото време, излъчваше такава похотливост, че изглеждаше сякаш току-що е яла от коварната алтаирска фъчаклава с любовен крем Бонанза. Венкатеш бе отбелязал отдолу, „просто една обикновена фулумба“.

На третата от снимките, секретарката отново се намираше в офиса, навела се от стола си да вземе нещо от земята, като зад дълбокото изрязаното деколте на ризата й с остра яка се виждаше изскочила навън едната й гърда със светлосин ореол на върха. Беше хубава и игрива снимка, а Венкатеш в този случай се бе задоволил да завърти единствено една голяма червена въпросителна на нея.

Арнестън хвърли око на още няколко от фотосите, които доста приличаха на първите, после внимателно пъхна целия куп във вътрешния джоб на палтото си, насочвайки се към комуникационния таблет. За негова беда, машинарията се оказа защитена с парола и биометрика и за голямо съжаление, паролата не беше „Полийн“. Детективът се зачуди за миг какво да направи в този случай и първото, което му хрумна бе да вземе устройството със себе си, но след малко размисли и се отказа. За разлика от тривиалността на снимките, подобно нещо му се струваше силно нередно, а и фактът че таблетът принадлежеше на програмист, не предполагаше лесно заобикаляне на неоторизирания достъп, ако такова въобще беше възможно. Най-вероятно имаше инсталиран код за самодеструкция.

Удряйки на камък с джаджата, Арнестън реши вместо това, да се концентрира върху таблетите за пазаруване. Всички те бяха абонирани за най-различни търговски центрове, и макар че един-единствен от тях щеше да свърши абсолютно същата работа, хората обикновено притежаваха по няколко дузини, просто защото шопинг-веригите имаха навика да ги раздават като листовки.

Покупките, които детективът разгледа, разкриваха напълно импулсивния начин на пазаруване на притежателя на устройствата. Както се оказа, той често си поръчваше взаимоизключващи се неща и то в рамките на нелогично кратко време. Например съществуваше заявка за машинка за оформяне на брада, а веднага след нея за разширен роботизиран модел, с разлика от само шест минути и половина между двете. Още не завършил първата си поръчка, Венкатеш бе направил втора подобна! Също така, беше си заявил ръчен комуникатор и след половин час, друг цвят от същия модел без междувременно да откаже първия. Списъците преливаха с подобни примери на ирационална разточителност.

Най-тлъсти обаче се оказаха заявките с полиизмерни изображения и видеа. Те съдържаха може би три-четвърти от всички покупки, ала за жалост, част от лог-файловете тук бяха криптирани. За достъп до тях, компаниите обикновено изискваха 6-D верификация, защото този тип информация се водеше чувствителна. Въпреки това, логовете на сайтовете, работещи на черно, можеха да бъдат видени без хакване понеже никой там не си правеше чак такъв голям труд да крие съдържанието им. Ако се съдеше по заглавията от техните каталози, Венкатеш бе проявявал интерес към неща като: „Обредно жертвоприношение на сегарийска девойка“, „Пълно обладаване от каринайски черен демон“ или „Сексуални извращения с осакатяване от Терелик-3“. Те определено говореха, че президентът на „Сайбър Вектор“ бе имал доста странен вкус в това отношение. Детективът прегледа и останалите достъпни заглавия, но тъй като те бяха все от подобно естество, накрая той захвърли таблетите и се насочи към следващото помещение. И дума не можеше да става да изрови всичко, а и това дотук, беше напълно достатъчно да си състави мнение за характера и начина на мислене на Венкатеш.

Последната от спалните всъщност се оказа не точно спалня, ами нещо, което силно напомняше на персонална домашна операционна, в която обаче липсваше типичният хирургически робот. Стаята бе оборудвана с интервенционен стол по средата и съпътстващата медицинска секция до него. В нея бяха вградени всякакви уреди: за мерене на пулс, кръвно, холестерол, глицериди, еритроцити, мозъчни вълни и така нататък, както и извънредно сложен програматор с твърде неясни функции. Последният нямаше никакъв смисъл без наличието на механична ръка, която той да управлява.

Арнестън се повъртя из помещението, но за съжаление, нищо конкретно не можа да схване от цялата апаратура, което да му даде някаква полезна информация. Самият той, почти нищо не отбираше от медицина. Единственото, за което успя да се сети, бе да провери дали машината е била пускана в близко време и отговорът изглеждаше по-скоро не. Уредите седяха чисти и подредени, сякаш отдавна неизползвани.

Детективът напусна стаята и разочаровано слезе долу, приготвяйки се да си ходи. Явно това щеше да е всичко от разследването му тук и изводите не бяха много. Беше ясно единствено, че Венкатеш Сикхвамрами е обичал лукса и забавленията и че те, не винаги са се връзвали с общоприетата представа за добър вкус. Секунди преди да си тръгне, погледът на мъжа отново се спря завистливо върху кухненската гондола, инсталирана в ъгъла на бокса. Устройството наистина беше страхотно и за завиждане!

Той отиде до него да го разгледа пак и някак съвсем небрежно надникна в менюто му. Списъкът с опциите надмина всичките му очаквания и даже малко го обърка. Пръстите на Арнестън неволно се заплъзгаха по черния сензорен екран на машината и тя изведнъж замига срещу него – дружелюбно и подканващо. Очевидно, триизмерният й принтер бе добре зареден с продукти и детективът изобщо не разбра как стана, но за негова огромна изненада, след мъничко, конвейерният механизъм тихо се завъртя, нещо изщрака отвътре и устройството бавно изкара един от най-апетитните бургери Барбарон, които Сибелиус беше виждал в живота си. Направо преливаше от първокачествена калтанска сланина и червени сургунски пръжки, натъпкани в сиво сандринско хлебче и удавени в дъхав сос вагабон. Освен че изглеждаха великолепно, тези съставки се славеха и като едни от най-здравословните храни във вселената.

Изкусен от вида им, мъжът проточи лиги докато гледаше бургера. Ръката му нервно и притеснено се пресегна да го вземе, след което, оглеждайки се наоколо сякаш се опасяваше че някой ще го види, детективът впи зъби в хлебчето и нетърпеливо се изниза навън с незаконната си придобивка. Откакто се премести на тази планета, той не беше ял почти нищо друго освен сандвичи, защото така и не успя да свикне с кухнята й. За сметка на това, сандвичите, които хората правеха тук, бяха ужасно апетитни и при всички случаи, този конкретен бургер му се видя вълшебен. Толкова вкусно нещо Арнестън наистина не помнеше да е ял и на собствената си родна планета – далечната Аксиандра. Струваше си заради него, да влезе дори в пандиза с обвинение за опорочаване на улики! За един кратък момент докато му се наслаждаваше, мъжът напълно забрави какво правеше в тази къща и защо поначало бе дошъл в нея. Сетивата му се оказаха изцяло запленени от сланината и той за миг се почувства щастлив.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)