logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
18


– Не размествайте нищо, обаче! – примоли се притеснено мъжът, докато неуверено отключваше вратата с креозитната си карта и се оглеждаше нервно. – Ченгетата изрично ме предупредиха за това и вероятно няма да са доволни, ако решат да дойдат втори път!

Човекът беше на около шестдесет и пет, с къса четинеста коса, жълтеникава кожа и широки, котешки очи. Въпреки разцвета на силите си, изглеждаше някак уморен. Вероятно имаше и проблемен семеен живот, защото брачната гривна, която всички по тези места церемониално си слагаха, носеше белези от няколкократно насилствено махане и връщане обратно. Виждаха се резки по нея.

– Разбира се, не се притеснявайте – поклати окуражаващо глава Арнестън. – Не е в стила ми да размествам неща. По-скоро може да подредя малко!

Мъжът го погледна неразбиращо и после кимна съвсем вяло и безразлично. Сибелиус направи също вял опит да се усмихне и затвори вратата под носа на временния иконом, чудейки се дали наистина шегата му е толкова плоска или просто този, към когото е отправена, няма никакво чувство за хумор.

Вероятно беше първото. На родната му планета, в Аксиандра, хората не познаваха хумора. Ако човек се шегуваше там, най-много да го помислеха за луд и точно това се явяваше една от първите трудности, които детективът срещна, когато се премести тук. Малко по-късно, той разбра, че навсякъде другаде из Вселената хората се майтапеха за щяло и не щяло.

Арнестън се обърна и бавно огледа къщата. На пръв поглед, тук ченгетата не се бяха престарали особено много, за разлика от ситуацията в кабинета на Венкатеш. Повечето вещи си седяха на мястото, сякаш стопанинът е излязъл само преди секунди за да отиде да обядва навън и щеше да се върне обратно всеки миг.

Домът се състоеше от два етажа, първият от които се заемаше от изключително просторна дневна с огромни дориански прозорци отгоре до долу и също така обширна кухненска секция. Тя се оказа натъпкана с последната дума на домакинската техника. Останалото обзавеждане изглеждаше не по-малко шикозно. Личеше си, че Венкатеш Сикхвамрами си е падал суетен тип, защото за мебелировката и оборудването определено бяха потрошени доста пари. Навсякъде имаше екзотични растения, множество аквариуми с всевъзможни водни твари и декоративни водоскоци около тях. Като цяло, помещението го докарваше на вид до нещо средно между всекидневна и зимна градина.

Освен всичкото зелено изобилие, в центъра на дневната бе разположена и средно голяма лагуна за забавления, слизаща на около два метра под нивото на пода, подобно на частен амфитеатър. Там, човек можеше спокойно да си почине, а ако я напълни с вода – да поиграе суомбол или да се потопи в рекреационната програма на някоя полиизмерна виртуална симулация. Мястото предлагаше перфектна възможност да се отпуснеш на плажа у дома си или да си спретнеш оргия без тривиалността на останалата част от дома ти да те разсейва.

Общо взето, по отношение на разследването, нямаше кой знае колко за гледане тук. Обзавеждането, макар и луксозно, беше обичайното за всеки бохем на тази планета, каквито поради нарасналия стандарт напоследък имаше в изобилие. Детектив Арнестън мина за всеки случай също и през кухнята, където му направи впечатление свръхмодерната готварска гондола, в чиито възможности фигурираше всичко – от бъркани яйца до сириуска обредна пита и алтаирски задушен гегунгел с осем хиляди и триста семена и подправки. Последният, обикновено се приготвяше за около осемдесет денонощия и до този момент, Сибелиус не знаеше за готварска гондола, която да може да го прави. След като се удиви подобаващо на кулинарната машинария, мъжът се завъртя за последно по етажа и сетне се насочи към горното ниво.

Тук нещата изглеждаха по различно. Липсваше разточителността на кухнята, както и фамозната пищност на дневната. Освен от двете бани и тоалетни, етажът се състоеше от три обширни спални, първата от които бе по-скоро стандартно обзаведена с явната идея да служи за гостите на Венкатеш. Детективът я огледа бегло и излезе навън, защото се оказа почти неизползвана.

За втората спалня, още от пръв поглед бе видимо, че принадлежи на самия собственик. Тя съдържаше множество лични вещи като: различни видове плейъри, конзоли за игри, луксозна козметика, няколко магазинни таблета за пазаруване, един комуникационен, две-три секс играчки с неясно за Арнестън предназначение, но със съвсем определена еротична садо-мазо насоченост и една мини-система за триизмерно обкръжение. Всички те бяха някак твърде разхвърляни за суетен човек какъвто бе Венкатеш и тъкмо в такова състояние се намираше и леглото. В същото време, костюмите на закачалките в гардероба бяха опънати и подравнени като по конец. Сибелиус отсъди, че за бъркотията най-вероятно са виновни ченгетата, които тук се бяха поувлекли повече отколкото долу в дневната и то, явно заради еротичните играчки!

Най-странното обаче беше, че когато се разрови из чекмеджетата край леглото с антигравитационни амортисьори, детективът най-неочаквано се натъкна на цял куп разпечатки от фотографии не на някой друг, ами на Полийн – миловидната секретарка на Венкатеш. Това му се стори доста странно. Не точно че шефът й изпитваше интерес към нея – голяма част от бизнесмените, обикновено таят разнообразни по вид аспирации към секретарките си – но по-скоро фактът, че е разпечатал снимките й и ги държи в спалнята си. Нямаше никаква логика да я следи задкулисно като някакъв маниак, при положение че всеки ден работеше с нея и вероятно отдавна я бе склонил да спи с него, ако то всъщност представляваше целта му.

Арнестън разгърна фотографиите. Повечето изобразяваха в едър план лицето на Полийн и върху всяка, Венкатеш беше надраскал по няколко думи с очевидната идея, по-късно да му припомнят мисълта, която е имал докато е снимал. Например на първата, момичето се заливаше от смях на бюрото си в офиса му и то така силно, че сините й очи се бяха напълнили с едри сълзи. Отдолу, Венкатеш беше написал: „Виц, който слуша за единадесети път тази сутрин!“.

На втората – някъде навън – секретарката пък ядеше поничка с бледо розов пълнеж, който изтичаше от долната страна на сладкиша, минавайки по брадичката, снежно бялата й шия и влизайки направо в пазвата й. Полийн, като че ли изобщо не забелязваше това. Изглеждаше изцяло обсебена от глазурата на горната страна на поничката, която се опитваше да обели с устни, а погледът й излъчваше такава похотливост, все едно бе впила зъби в коварната за консумация алтаирска фъчаклава с любовен крем Бонанза. Венкатеш бе отбелязал отдолу: „А до преди час твърдеше, че й се гади от понички!“.

На третата от снимките, секретарката отново се намираше в офиса, навела се от стола си да вземе нещо от земята, като зад дълбокото деколте на ризата й с остра яка се виждаше поизскочила едната й гърда с тъмно розов ореол на върха й. Беше хубава и игрива снимка, а Венкатеш в този случай се бе задоволил само да завърти една голяма червена въпросителна на нея.

Арнестън хвърли едно око на още няколко от фотосите, които приличаха на първите, после внимателно сгъна целия куп и го пъхна във вътрешния джоб на палтото си, насочвайки се към комуникационния таблет. За негова беда, машинарията се оказа защитена с парола и за голямо съжаление на мъжа, тя не беше „Полийн“. Детективът се зачуди за миг какво да направи в този случай и първото, което му хрумна бе да го вземе със себе си, но след малко размисли и се отказа. За разлика от безобидността на снимките, подобно нещо му се струваше нередно, а и фактът че таблетът принадлежеше на програмист, не предполагаше паролата му да е толкова лесна за разбиване, ако въобще можеше да се разбие! Най-вероятно имаше инсталиран код за деструкция.

Удряйки на камък, Арнестън реши вместо това, да се концентрира в таблетите за пазаруване. Всички те бяха абонирани за най-различни търговски центрове, и макар че един-единствен от тях щеше да свърши абсолютно същата работа, хората обикновено притежаваха по няколко дузини, просто защото шопинг-веригите имаха навика да ги раздават като листовки.

Заявките за покупки на Венкатеш, които детективът разгледа, разкриха импулсивния начин на пазаруване на притежателя си. Както се оказа, последният често си поръчваше взаимоизключващи се неща и то в рамките на нелогично кратко време. Например съществуваше заявка за специализирана машинка за оформяне на брада, а веднага след нея за разширен модел, предназначен за цялостно подстригване с разлика от само шест минути и половина между двата. Още не завършил първата си поръчка, Венкатеш бе направил втора подобна! Също така, беше си заявил ръчен комуникатор и след половин час – друг цвят от същия модел без междувременно да откаже първия. Списъците преливаха с подобни примери на ирационално разточителство!

Най-тлъсти обаче се оказаха лог-файловете с полиизмерните изображения и филми. Те съдържаха може би три-пети от всички покупки, ала за жалост, част от съдържанието им беше криптирано. За достъп до подобни заявки, компаниите обикновено изискваха 6-D регистрация, защото такъв тип информация се водеше чувствителна, но въпреки това, логовете на някои от сайтовете работещи на черно, все пак можеха да бъдат видяни без хакване. Ако се съдеше по заглавията от техните каталози към които Венкатеш бе проявявал интерес – „Обредно клане на сегарийска девойка“, „Пълно обладаване от каринайски черен демон“ или „Сексуални извращения с осакатяване от Терелик-3“ – то президентът на „Сайбър Вектор“ явно имаше доста странен вкус за тези неща. Детективът прегледа и останалите достъпни имена, но тъй като и те бяха от подобно естество, накрая той захвърли таблетите и се насочи към следващото помещение. И дума не можеше да става да изгледа всичко, което Венкатеш бе гледал, макар че то вероятно щеше да разкрие още показателни черти от характера му и начина на мислене!

Последната от спалните всъщност се оказа не точно спалня, ами нещо, което твърде силно напомняше на персонална домашна операционна, в която единствено липсваше типичният хирургически робот. Стаята беше оборудвана с интервенционен стол по средата и съпътстващата медицинска секция около него. В нея бяха вградени всякакви уреди: за мерене на пулс, кръвно, холестерол, глицериди, еритроцити, мозъчни вълни и така нататък, както и голям програматор с неясни функции, при положение че липсваше механичната ръка, която той да управлява.

Арнестън се повъртя из помещението, но за съжаление, нищо конкретно не можа да схване, което да го наведе на някаква полезна информация. Самият той, почти нищо не отбираше от медицина. Единственото, за което успя да се сети, бе да провери дали машината е била пускана скоро и отговорът изглеждаше по-скоро не. Уредите седяха чисти и подредени, сякаш отдавна неизползвани.

Детективът напусна стаята и разочаровано слезе долу, приготвяйки се да си ходи. Явно това щеше да е всичко от разследването му тук и изводите не бяха много. А именно, че Венкатеш Сикхвамрами е обичал лукса и забавленията и че те не винаги са се връзвали с общоприетата представа за добър вкус. Секунди преди да си тръгне, погледът на мъжа отново се спря завистливо на кухненската гондола, инсталирана в ъгъла на бокса. Устройството наистина беше страхотно и за завиждане!

Той отиде до него да го разгледа за втори път и някак небрежно надникна в менюто му. Списъкът с опциите надмина очакванията му и дори малко го обърка. Пръстите на Арнестън неволно се заплъзгаха по черния сензорен екран на машината и тя изведнъж замига срещу него – дружелюбно и подканващо. Очевидно принтерът й бе добре зареден с продукти и детективът изобщо не разбра как стана, но за негова огромна изненада, след съвсем мъничко, конвейерният механизъм тихо се завъртя, нещо изщрака вътре и устройството бавно изкара един от най-апетитните бургери Барбарон, които Сибелиус беше виждал в живота си. Направо преливаше от първокачествена калтанска сланина и червени сургунски пръжки, натъпкани в сиво сандринско хлебче и удавени в дъхав сос вагабон. Освен че изглеждаха великолепно, съставките се славеха и като едни от най-здравословните храни във Вселената.

Изкусен, мъжът проточи лиги докато гледаше бургера. Той нервно и притеснено се пресегна да го вземе, след което оглеждайки се наоколо сякаш се опасяваше че някой ще го види, впи зъби в хлебчето и нетърпеливо се изниза навън, наслаждавайки се на вкуса му по пътя си. Откакто се премести на тази планета, детективът не беше ял почти нищо друго освен сандвичи, защото така и не успя да разбере кухнята й. За сметка на това, сандвичите, които хората правеха тук, бяха ужасно апетитни и при всички случаи, този конкретен бургер му се виждаше вълшебен. Толкова вкусно нещо Арнестън наистина не помнеше да е ял и на собствената си родна планета – далечната Аксиандра. Струваше си заради него, човек да влезе даже в пандиза с обвинение за опорочаване на улики! За един кратък момент, той напълно забрави какво правеше тук и защо поначало беше дошъл в тази къща!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 18 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън