logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
2


Вятърът в пустинята беше убийствено сух и непоносимо горещ. Идваше сякаш от всички посоки и проникваше навсякъде, изсмуквайки безмилостно и последната капка влага по пътя си. Вместо това, оставяше пясък след себе си. Хиляди, десетки хиляди, милиони фини като брашно песъчинки, полепващи по кожата, дрехите, косите на хората; влизащи в очите, ноздрите, гърлата им; давещи ги в сухите спазми на жестока и раздираща кашлица. Беше сумрачно. Макар и по обяд, слънцето едва пробиваше през гъстата матова мараня, простираща се чак до хоризонта и отвъд него. Никой дори не знаеше какво има напред. Вероятно все същото като досега. Никой даже не се питаше защо отива натам.

Колоната напредваше изключително бавно и мъчително през сухата, камениста долина. Непрестанното жужене на вятъра заглушаваше звука от четиристотинте чифта обувки и хвърляше сюрреалистична светлина върху отчаяната безнадеждност на техния марш. Освен това, вятърът изкривяваше движенията на войниците. Караше ги да се гърчат като зле конструирани марионетки, разигравани от неумел кукловод. Тази ситуация продължаваше вече твърде дълго. Провизиите отдавна бяха свършили и краката на всички едва се влачеха от умора.

Поривите на вятъра се усилваха.

Всъщност, времето не се явяваше единствената причина за окаяното състояние на групата. Нито гладът. И двете имаха значение, разбира се, но най-потискащото от всичко беше страхът на хората. Всепоглъщащият страх от неизвестността на ситуацията, в която се намираха и неопределеността на заплахата, надвиснала над тях. Те ги сковаваха напълно и същевременно ги тласкаха напред.

Колоната внезапно спря и това накара мъжете да се сепнат. Случи се сякаш изведнъж, но някъде далеч напред тя вероятно бе спряла преди минути, като инерцията й беше продължила известно време докато стигне до средата, както и щеше да продължи още по пътя си назад до последния войник. Пехотинците нервно се заоглеждаха наоколо, стисвайки карабините си толкова конвулсивно, че пръстите им взеха да побеляват. Нагорещеното желязо пареше ръцете им, но те отдавна не го усещаха. Единственото истински важно нещо за тях представляваше движението. Всяко спиране тук означаваше промяна на статуквото, а всяка промяна от своя страна значеше опасност. Всички те бяха свикнали да се чувстват приемливо неспокойни, само когато вървяха, независимо че умората отдавна ги бе смазала до смърт. Спираха ли, тревогата веднага ги грабваше и съвсем скоро ги завърташе в бясната центрофуга на неконтролируема паника.

Секундите минаваха на тласъци.

Нищо не се случваше все още. Редиците стояха неподвижни, като по-задните нямаха представа защо е така. В най-добрия случай, причината щеше да стигне до тях след около три-четири минути, а иначе, ако най-лошото станеше – след една-две. Неописуемото напрежение сковаваше телата в позата, в която ситуацията ги бе заварила и никой не смееше да помръдне. Единствено прашната вихрушка наоколо продължаваше да се движи бясно и да подсказва, че времето наистина тече. Четири дълги и мъчителни минути на очакване изминаха и хората започнаха да се успокояват по малко. След още две, новината най-сетне пристигна при тях. Някъде далеч напред, челните редици се бяха натъкнали на кладенец.

В този момент, ситуацията се преобърна и за миг се промени. Провлеченият строй, който спонтанно се бе образувал и който отразяваше степента на умора на войниците в различните му части, магически се преобразува във фуния и скоро цялата група от четиристотин войника се оказа напрегнато скупчена на мястото, където първите от тях бяха спрели. Никой не знаеше дали в този кладенец изобщо има вода или не, но и никой не можеше да си позволи риска да приема каквото и да било на доверие. Жаждата им беше неописуема и никой не вярваше на никого.

– Всички да останат по местата си! – силно изкрещя нисък и дрезгав глас в отчаян опит да надмогне вятъра и да изпревари реакцията на останалите. Последните му думи се позагубиха, но продължиха да звучат все така заплашително дори и в отсъствието си.

Никой и не мислеше да помръдва.

– Питърсън, донеси ми сигнална ракета! – отново остро изкомандва гласът. След това, притежателят му излезе бавно напред, изплю се нервно на земята и се доближи до кладенеца, надниквайки предпазливо в него. Дупката беше дълбока и тъмна. Нищо не се виждаше на дъното.

Мъжете наоколо гледаха този пред тях със стаено и нечовешки напрегнато очакване без да смеят да дишат. Последният продължи да се вглежда в тъмнината още около минута и рязко се обърна назад с явно раздразнен вид – вероятно заради липсата на реакция от страна на Питърсън.

Един от войниците в предните редици започна да клати глава и после сякаш забрави да спре. Беше млад, но лицето му имаше изражение на човек преживял ужасно много за ужасно кратко време. Жестът му изглеждаше повече от красноречив. В цялата рота, отдавна нямаше нито една сигнална ракета. Отдавна нямаше и нито едно фенерче или по-точно, в нито едно от тях нямаше работеща батерия. Хората масово се освобождаваха от излишния товар, за да пестят силите си.

Мъжът пред кладенеца недоволно кимна в знак на разбиране и съблече куртката си. На раменете й висяха майорски нашивки, но само тези, които я бяха виждали много отдавна, знаеха това. В момента, вече твърде изтрити от пясъка, те не означаваха каквото и да било. После той съблече и ризата си, разпра я с едно яростно движение и намота едната й половина около дръжката на къса лопата за пясък. Поля парчето с някаква течност от манерката закачена на кръста му и внимателно го запали със запалка. Накрая пак се обърна към наобиколилите го:

– Нужен ми е доброволец – извика той. Гласът му звучеше прегракнало, но достатъчно твърдо и ясно, при все че устата му лепнеше от обезводняването, а устните му се напукваха, което караше думите му да се сливат странно.

И този път никой не проговори. Никой не и се опита да го чуе истински какво казва. Предвид ситуацията, можеше да се предполага наличието на много доброволци тъкмо за тази задача, но незнайно защо, нито един войник не изрази желание да се заеме с нея. Вероятно защото от доста време насам, те дори не знаеха какво правят в тази странна пустиня. Никой от тях не помнеше как се е озовал тук.

Майорът сурово огледа мъжете около себе си и присви очи, за да ги предпази от пясъка. Хората бяха на края на силите си. Даже и той се намираше на края на силите си, но за разлика от останалите, не трябваше да го показва. Сега той командваше тази рота. Беше очевидно, че никой така и няма да излезе напред, така че щеше да се наложи да избере някого. Който и да е. Някой все трябваше да свърши тази работа.

– Питърсън! – рязко извика той, отваряйки залепналата си уста.

Питърсън се сепна, все едно че излизаше от транс и уморено го погледна след почти цяла минута мълчание. Сетне мъжът изплю малко пясък на земята и плавно като призрак, носещ се из въздуха излезе напред. Той мина вяло край командира си, пое факлата от ръката му без да спира и безизразно се приближи към кладенеца. Няколко от войниците незабавно размотаха въже и застанаха в редица, през един обърнати на срещуположната посока, прекарвайки въжето зад гърбовете си. Питърсън завъртя глава да ги погледне, но всички до един избегнаха погледа му. Зъбите му скърцаха ужасно и той изплю още пясък, но този път в дупката. Знаеше много добре, че неговият живот свършва тук, но вече не му пукаше. Беше стигнал до предела на поносимото.

Минута-две по-късно, тъмнината бавно започна да го обгръща и да се сгъстява около него с всеки тласък на въжето надолу. Високо отгоре окото на кладенеца се смаляваше все повече и повече, а импровизираната факла в ръката му успяваше да освети единствено собственото му, изпразнено от съдържание лице. Дълбоко отдолу, нещо слабо бучеше, но толкова далече, че той не беше сигурен дали наистина е под него или някъде встрани – в заобикалящите го тонове и тонове пясък. Самият той се намираше по средата на размазващата им маса и мозъкът му изобщо не работеше. Носеше се по течението. Въжето определяше пътя му и той просто висеше на него.

По едно време, Питърсън омота краката си по-силно и премести факлата в лявата си ръка, с която се придържаше до този момент, а с дясната бръкна в джоба си. Пръстите му потърсиха нещо там, но не го намериха. Беше снимка. Снимка на момиче в червена, сатенена нощница и внезапно му се прииска да я погледне в този миг, но за нещастие не я откри. На дъното на джоба му имаше огромна дупка и той дори не знаеше откога е скъсан. Снимката бе изпаднала, а тя представляваше последното нещо, което го свързваше с този свят. Сега и това нещо го нямаше!

Без да изпита почти никаква емоция от загубата, мъжът извади ръката от джоба си и посегна обратно да вземе факлата. Точно в този момент, въжето се стрелна с двадесетина сантиметра надолу – един от многото тласъци, които монотонно го водеха в нищото. Той за секунда изгуби равновесие и лявата му ръка изпусна лопатата в пропастта под краката му.

Питърсън отново не изпита никаква емоция. Очите му проследиха играта на огъня, който се блъскаше из стените на кладенеца и съскаше, докато изчезваше. След това, тъмнината го прегърна отвсякъде и само някъде високо, като далечна и малка звезда, остана да мъждука отвора, през който бе дошъл. Едва в този миг, мъжът осъзна, че неусетно е захладняло. Жегата не се чувстваше тук. Камъните около него лепнеха от влагата и можеше да се диша. Беше толкова хубаво!

Питърсън раздвижи уморените си устни и се опита да попие въздуха с тях. Слаба, но все пак осезаема свежест се разля в гърлото му и то се отпусна за първи път от толкова месеци насам. Буцата пясък в устата му, която отдавна приемаше като част от себе си, се размекна и взе да изчезва. Дробовете му бавно се разтвориха. Беше наистина прекрасно! Струваше си. Даже единствено за минута да го изпита, пак си струваше всички усилия досега!

В следващата секунда, въздухът наоколо неочаквано се раздвижи. Сгъсти се и мъжът почувства някакво налягане, което бързо го понесе нагоре. Бученето в ушите, което усещаше досега се усили и кладенецът засия пред очите му – първо в червено, после в жълто, и сетне – в ослепително бяло. Накрая звукът изненадващо изчезна. Всичко потъна в бездънна тишина. Питърсън не успя да разбере последните неща. Той беше загубил съзнание няколко секунди преди те да се случат.

Високо горе над него, експлозията мощно разтърси пустинята с невероятна сила и накара земята да се развълнува като бурно море. Във въздуха се надигна стотици пъти повече пясък, отколкото вятърът бе успявал да вдигне досега и огромно огнено кълбо моментално разцъфна като страховита и хищна гъба над отвора на кладенеца. Горещите му, лепкави езици светкавично се разпростряха навсякъде и жегнаха най-близкостоящите, поваляйки ги на земята. След това, топлината стана немислима.

А след това, настана ад.

Ситуацията се разви мигновено. Първо, оцелелите се хвърлиха с викове на земята, опитвайки се да се спасят от извиващите се над тях огнени камшици. После цялата земя започна да се тресе като в предсмъртна агония, което ги накара да се затъркалят безконтролно наоколо. То обаче продължи само за малко, след което пясъкът запуши. Отвсякъде заизлизаха стотици тънки пламъчета, които за секунди се стрелваха нагоре преди да умрат. Сухите като барут бради и коси на някои от войниците пламнаха и те се замятаха като обезумели, опитвайки се да се изгасят.

Останалите войници наскачаха на крака и започнаха да се въртят в кръг, не знаейки какво точно да сторят. Крещяха неистово. Викове на паника се смесваха с викове от болка. Земята продължаваше да се тресе. Хората умираха без да знаят какво става. Някои изгаряха живи, други се задушаваха от липсата на кислород, а трети просто не издържаха на напрежението и припадаха. И тогава нещата отново се преобърнаха.

Изведнъж настана още по-невъобразима суматоха, въпреки че тя отдавна беше прескочила всякакви граници. Лицата на хората се изкривиха, но този път не от болка, а от ужас. Всякаква логика и разум изчезна от очите им. Сякаш някой за миг изтръгна нервните им системи и остави телата им да се мятат във френетичния танц на безчувствената им агония.

То се беше завърнало. Съществото пак беше тук!

Никой не знаеше какво става. Всички се въртяха в кръг, втурвайки се на една или друга посока като животни попаднали в капан, отчаяно мъчейки се да се отскубнат от себе си. Всеки стреляше напосоки. Хората се избиваха едни други без дори да го осъзнават. Между тях, сновеше нещо неопределено, което нямаше аналог в съзнанието им. Сянка без форма и без очертания! Не се разбираше ясно какво прави. Единственото сигурно бе, че принадлежи на ужасно и нечовешко създание, и че то ловува заедно с огъня. Използва паниката, която той всява. Изглеждаше, като че е настъпил краят. За някои от войниците – край, който твърде отдавна чакаха.

Атмосферата започна да натежава неимоверно. Въздухът постепенно се сгъсти до състояние на лепкава каша и пустинята потъна в почти непрогледен мрак. Скоро след това, не остана достатъчно кислород, който да поддържа огъня и пламъците бързо взеха да отстъпват назад в земята. Малко по-късно, земята престана да се тресе и в долината рязко настъпи смразяваща и неочаквана тишина. Всичко от въздуха падна обратно долу на обичайното си място. Накрая заваля проливен, черен дъжд.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 2 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън