Вятърът в пустинята беше убийствено сух и непоносимо горещ. Идваше сякаш от всички посоки и проникваше навсякъде, изсмуквайки безмилостно и последната капка влага по пътя си. Вместо това, оставяше пясък след себе си. Хиляди, десетки хиляди, милиони фини като брашно песъчинки, полепващи по кожата, дрехите, косите на хората; влизащи в очите, ноздрите, гърлата им; давещи ги в сухите спазми на жестока и раздираща кашлица. Беше сумрачно. Макар и по обяд, слънцето едва пробиваше през гъстата матова мараня, простираща се чак до хоризонта и отвъд него. Никой дори не знаеше какво има напред. Вероятно все същото като досега. Никой даже не се питаше защо върви натам.

Колоната напредваше изключително бавно и мъчително през сухата, камениста долина. Непрестанното жужене на вятъра заглушаваше звука от четиристотинте чифта обувки и хвърляше сюрреалистична светлина върху отчаяната безнадеждност на техния марш. Освен това, вятърът изкривяваше движенията на войниците. Караше ги да се гърчат като зле конструирани марионетки, разигравани от неумел кукловод. Тази ситуация продължаваше вече твърде дълго. Провизиите отдавна бяха свършили и краката на всички едва се влачеха от умора.

Поривите на вятъра се усилваха.

Всъщност, времето не се явяваше единствената причина за окаяното състояние на групата. Нито гладът. И двете имаха значение, разбира се, но най-потискащото от всичко беше страхът на хората. Всепоглъщащият страх от неизвестността на ситуацията, в която се намираха и неопределеността на заплахата, надвиснала над тях. Те ги сковаваха напълно и същевременно ги тласкаха напред.

Колоната внезапно спря и това накара мъжете да се сепнат. Случи се сякаш изведнъж, но някъде далеч напред тя вероятно бе спряла преди минути, като инерцията й беше продължила известно време докато стигне до средата, както и щеше да продължи още по пътя си назад до последния войник. Пехотинците нервно се заоглеждаха наоколо, стисвайки карабините си толкова конвулсивно, че пръстите им взеха да побеляват. Нагорещеното желязо пареше ръцете им, но те отдавна не го усещаха. Единственото истински важно нещо за тях представляваше движението. Всяко спиране тук означаваше промяна на статуквото, а всяка промяна, от своя страна, значеше опасност. Всички те бяха свикнали да се чувстват приемливо неспокойни, само когато вървяха, независимо че умората отдавна ги бе смазала до смърт. Спираха ли, тревогата веднага ги грабваше и съвсем скоро, ги завърташе в бясната центрофуга на неконтролируема паника.

Секундите минаваха на тласъци.

Нищо не се случваше, все още. Редиците стояха неподвижни, като по-задните нямаха представа защо е така. В най-добрия случай, причината щеше да стигне до тях след около три-четири минути, а иначе, ако най-лошото се случеше, след една-две. Неописуемото напрежение сковаваше телата в позата, в която ситуацията ги бе заварила и никой не смееше да помръдне. Единствено прашната вихрушка наоколо продължаваше да се движи бясно и да подсказва, че времето наистина тече. Четири дълги и мъчителни минути на очакване изминаха и хората започнаха да се успокояват лека-полека. След още две, новината най-сетне пристигна при тях. Някъде далеч напред, челните редици се бяха натъкнали на кладенец.

В този момент, ситуацията се преобърна и за миг се промени. Провлаченият строй, който спонтанно се бе образувал и който отразяваше степента на умора на войниците в различните му части, магически се преобразува във фуния и скоро цялата група от четиристотин човека се оказа напрегнато скупчена на мястото, където първите от тях бяха спрели. Никой не знаеше дали в този кладенец изобщо има вода или не, но и никой не можеше да си позволи риска да спекулира. Жаждата им беше неописуема и никой не вярваше на никого.

– Всички да останат по местата си! – силно изкрещя нисък и дрезгав глас в отчаян опит да надмогне вятъра и да изпревари реакцията на останалите. Последните му думи се поизгубиха, но продължиха да звучат все така заплашително дори и в отсъствието си.

Никой и не мислеше да помръдва.

– Питърсън, донеси ми сигнална ракета! – отново остро изкомандва гласът. След това, притежателят му пристъпи бавно напред, изплю се нервно на земята и се доближи до кладенеца, надниквайки предпазливо в него. Дупката беше дълбока и тъмна. Нищо не се виждаше на дъното.

Мъжете наоколо гледаха този пред тях със стаено и нечовешки напрегнато очакване, без да смеят да дишат. Той продължи да се вглежда в тъмнината още около минута и сетне рязко се обърна назад с явно раздразнен вид – вероятно заради липсата на реакция от страна на Питърсън.

Един от войниците в предните редици започна да клати глава и после сякаш забрави да спре. Беше млад, но лицето му имаше изражение на човек, преживял ужасно много за ужасно кратко време. Жестът му изглеждаше повече от красноречив. В цялата рота, отдавна нямаше нито една сигнална ракета. Отдавна нямаше и нито едно фенерче или по-точно, в нито едно от тях нямаше работеща батерия. Хората масово се освобождаваха от излишния товар, за да пестят силите си.

Мъжът до кладенеца недоволно кимна в знак на разбиране и съблече куртката си. На раменете й висяха майорски нашивки, но само тези, които я бяха виждали много отдавна, знаеха това. В момента, вече твърде изтрити от пясъка, те не означаваха нищо. После той съблече и ризата си, разпра я с едно яростно движение и намота едната й половина около дръжката на къса лопата за копаене на пясък. Накрая поля парчето с някаква течност от манерката закачена на кръста му и внимателно го запали със запалка. Сетне пак се обърна към наобиколилите го:

– Нужен ми е доброволец – силно извика той. Гласът му звучеше прегракнало, но достатъчно твърдо и ясно, при все че устата му лепнеше от обезводняването, а устните му се напукваха от говоренето, което караше думите му да се сливат странно.

И този път никой не реагира. Никой не и се опита да го чуе истински какво казва. Предвид ситуацията, можеше да се предполага наличието на много доброволци тъкмо за тази задача, но незнайно защо, нито един войник не изрази желание да се заеме с нея. Вероятно защото от доста време насам, те дори не знаеха какво правят в тази странна пустиня. Никой от тях не помнеше как се е озовал тук.

Майорът сурово огледа мъжете около себе си и присви очи, за да ги предпази от пясъка. Хората бяха на края на силите си. Даже и той се намираше на края на силите си, но за разлика от останалите, не трябваше да го показва. Сега той командваше тази група от хора. Беше очевидно, че никой няма да излезе напред, така че щеше да се наложи да избере някого. Който и да е. Все някой трябваше да свърши тази работа!

– Питърсън! – рязко изкрещя той, отваряйки отново залепналата си уста.

Питърсън се сепна, все едно че излизаше от транс и уморено го погледна след почти цяла минута мълчание. Сетне мъжът изплю малко пясък на земята и плавно като призрак носещ се из въздуха, излезе напред. Той мина вяло край командира си, пое факлата от ръката му без да спира и безизразно заобиколи кладенеца. Няколко от войниците незабавно размотаха въже и застанаха в редица, през един обърнати на срещуположната посока, прекарвайки въжето зад гърбовете си. Питърсън завъртя глава да ги погледне, но всички те до един избегнаха погледа му. Зъбите му скърцаха ужасно и той изплю още пясък, но този път в дупката. Знаеше много добре, че неговият път свършва тук, но вече не му пукаше. Беше стигнал до предела на поносимото.

Минута-две по-късно, тъмнината бавно започна да го обгръща и да се сгъстява около него с всеки тласък на въжето надолу. Високо отгоре, окото на кладенеца се смаляваше все повече и повече, а импровизираната факла в ръката му успяваше да освети единствено собственото му, изпразнено от съдържание лице. Дълбоко долу, нещо слабо бучеше, но толкова далече, че той не беше сигурен дали наистина е под него или някъде встрани – в заобикалящите го тонове и тонове пясък. Самият той се намираше по средата на размазващата им маса и мозъкът му изобщо не работеше. Съзнанието му се носеше по течението. Въжето определяше пътя му и той просто висеше на него.

По едно време, Питърсън омота краката си по-здраво и премести факлата в лявата си ръка, с която също се придържаше, а с дясната бръкна в джоба си. Пръстите му потърсиха нещо там, но не го намериха. Беше снимка. Снимка на момиче в червена, сатенена нощница, което внезапно бе поискал да види за последно, но за нещастие, не успя. На дъното на джоба му имаше огромна дупка и той дори не знаеше откога е скъсан. Снимката беше изпаднала, а тя представляваше последното нещо, което го свързваше с този свят. Сега и това нещо го нямаше!

Без да изпита почти никаква емоция от загубата, мъжът извади ръката от джоба си и посегна обратно да вземе факлата. Точно в този момент, въжето се стрелна с двадесетина сантиметра надолу – един от многото тласъци, които монотонно го водеха в нищото. Той за секунда изгуби равновесие и лявата му ръка изпусна лопатата в бездната под краката му.

Питърсън отново не изпита никаква емоция. Очите му проследиха играта на огъня, който се блъскаше из стените на кладенеца и съскаше, докато изчезваше. След това, тъмнината го прегърна отвсякъде и само някъде високо горе, като далечна и малка звезда, остана да мъждука отвора, през който бе дошъл. Едва в този миг, мъжът осъзна, че някак неусетно е захладняло. Жегата не се чувстваше тук долу. Камъните около него лепнеха от влагата, но можеше да се диша сравнително спокойно. Беше толкова хубаво!

Войникът раздвижи уморените си устни и се опита да попие въздуха с тях. Слаба, но все пак осезаема свежест се разля в гърлото му и то се отпусна за първи път от толкова месеци насам. Буцата пясък в устата му, която отдавна приемаше като част от себе си, се размекна и взе да изчезва. Дробовете му бавно се разтвориха. Беше наистина прекрасно. Струваше си! Даже единствено за минута да изпита това усещане, пак си струваше всички усилия досега.

В следващата секунда, въздухът наоколо неочаквано се раздвижи. Сгъсти се и мъжът почувства налягането бързо да го тласка нагоре. Бученето в ушите му рязко се усили и кладенецът засия пред очите му – първо в червено, после в жълто, и сетне в ослепително бяло. Накрая звукът изненадващо изчезна. Всичко потъна в бездънна тишина. Питърсън всъщност не успя да разбере за промяната. Той беше загубил съзнание няколко секунди преди тя да се случи.

Високо над него, експлозията мощно разтърси пустинята с невероятна сила и накара земята да се развълнува като бурно море. Във въздуха се надигна стотици пъти повече пясък, отколкото вятърът бе успявал да вдигне досега и огромно огнено кълбо моментално разцъфна като страховита и хищна гъба над отвора на кладенеца. Горещите му, лепкави езици светкавично се разпростряха навсякъде и жегнаха най-близкостоящите, поваляйки ги на земята. След това, топлината стана немислима.

След това, настана истински ад!

Ситуацията се разви почти мигновено. Първо, оцелелите се хвърлиха с викове на земята, опитвайки се да се спасят от извиващите се над тях огнени камшици. После цялата земя започна да се тресе като в предсмъртна агония, което ги накара да се затъркалят безконтролно наоколо. То обаче продължи само за малко, след което пясъкът запуши. Отвсякъде заизлизаха стотици тънки пламъчета, които за секунди се стрелваха нагоре преди да умрат. Сухите като барут бради и коси на някои от войниците пламнаха и те се замятаха като обезумели насам-натам, опитвайки се да ги изгасят.

Останалите войници наскачаха на крака и започнаха да се въртят в кръг, не знаейки какво точно да сторят. Крещяха неистово. Викове на паника се смесваха с викове от болка. Земята продължаваше да трепери. Хората умираха без да осъзнават какво става около тях. Някои изгаряха живи, други се задушаваха от липсата на кислород, а трети просто не издържаха на напрежението и припадаха. И тогава нещата се преобърнаха за втори път.

Внезапно настана още по-невъобразима суматоха, въпреки че тя отдавна беше прескочила всички възможни граници. Лицата на войниците се изкривиха, но този път не от болка, а от ужас. Всякаква логика и разум изчезна от очите им. Сякаш някой в миг изтръгна нервните им системи и остави телата им да се гърчат във френетичния танц на безчувствената им агония.

То се беше завърнало! Съществото бе отново тук!

Никой вече не мислеше логично. Хората се въртяха в кръг, втурвайки се на една или друга посока като животни попаднали в капан, отчаяно мъчейки се да се отскубнат от себе си. Всеки стреляше напосоки и мъжете се избиваха едни други без дори да го осъзнават. Между тях, сновеше нещо неопределено, което нямаше аналог в съзнанието им. Сянка без форма и без очертания. Не се разбираше ясно какво прави. Единственото сигурно бе, че принадлежи на ужасно и нечовешко създание, и че то използваше огъня. Използваше паниката, която той всява. Изглеждаше така, сякаш е настъпил краят на света. За някои от войниците – край, който твърде отдавна чакаха.

Въздухът започна да натежава неимоверно. Атмосферата постепенно се сгъсти до състояние на лепкава каша и пустинята потъна в почти непрогледен мрак. Скоро след това, не остана достатъчно кислород, който да поддържа огъня и пламъците бързо взеха да отстъпват назад в земята. Малко по-късно, земята престана да се тресе и в долината изведнъж настъпи неочаквана и смразяваща тишина. Всичко, което се бе вдигнало във въздуха, падна обратно долу на обичайното си място и застина така. Накрая заваля проливен, черен дъжд.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)