– Едно нещо не разбирам – бавно поклати глава Нел Кенди, докато се опитваше да си играе с една от странните лазерни писалки на бюрото на Венкатеш, представляваща нещо като пенис, стърчащ от продълговата вагина с два входа. – Нали всичко уж беше наред при пробните симулации? Как така работата изведнъж се скапа?

Венкатеш неволно се смръщи при думата „скапа“, при все че не искаше да го показва.

– Нищо не се е скапало, за Бога! Това е само временно объркване. В края на краищата, като програмист знаеш много добре, че е неизбежно да се получат грешки в кода. Всеки продукт си има алфа, бета и финална версия!

Нел обаче не прие думите на съдружника си по начина, по който на последния му се искаше.

– Каш, ние вече продадохме програмата на военните. Не забравяй! Вече не става дума за алфи и бети. Тази версия не предполага да има нищо друго освен дребни бъгове, а ние говорим тук за тотален провал. Системата ни върши пълни глупости без да координира по никакъв начин действията на войниците и бионтите! – настоя той.

Венкатеш отново стисна устни.

– Виж, Нел, ти винаги си бил краен негативист и все бързаш да обявиш света за свършен. И сега правиш същото! Трябва единствено да включим „Бронкс“ към оригиналния код на „Алоха“ и тя ще оправи всичко сама. Все още има надежда нещата да се наредят.

– Знаеш ли, странно е, че го казваш, защото тъкмо това ме смущава. Говориш за оправяне, а всъщност ние нищо не оправяме. Ние просто се молим „Алоха“ да филтрира целия код вместо нас, все едно тя е някакво разумно същество. Само дето „Алоха“ не е разумно същество, Каш!

Нел пусна писалката на бюрото в изблик на нервност, но понеже ръката му някак увисна във въздуха без да има какво да прави, той грабна друга от моливника. Тази изглеждаше още по-странна – не можеше да се оприличи на абсолютно нищо конкретно – затова след малко, той хвърли и нея. В главата му внезапно изникна споменът как като ученик, баща му сменяше лазерния пълнител на неговите писалки с някаква старовремска тръбичка с мастило, защото била по-евтина. Тя, естествено, винаги се разливаше в най-неподходящия момент и другите ученици му се подиграваха за това.

Венкатеш рязко стана от стола зад бюрото си и отиде до панорамния прозорец на кабинета. Мразеше сцени като тази, в която трябваше да обяснява очевидни неща на съдружниците си. В подобни моменти се чувстваше така, сякаш те го дърпаха назад.

– Знаеш ли, прав си, Нел! – съгласи се той без да се обръща. – „Алоха“ не е разумно същество, но не е и някаква обикновена програма, както ти явно смяташ. Всъщност, въобще няма нищо общо с програмите в класическия смисъл на думата! При всички случаи, за разлика от теб, тя е в състояние да изчислява девет цяло и седем по десет на седемнадесета степен разклонения в секунда! Ако мислиш, че ти самият би могъл да покриеш и една минута от нейната работа в някакъв разумен срок, ще се съглася с теб, но не вярвам да можеш. Колко време смяташ, че ще ни трябва при това положение, за да преизчислим изцяло средата на „Бронкс“ и да го вдигнем на крака?

Нел нищо не отговори. Той изобщо не мислеше, че би могъл да прегледа дори само уводните калкулации на кода в разумен срок от време, камо ли нещо повече. Мъжът добре осъзнаваше, че не е и никога не е бил кой знае колко добър програмист и именно поради този факт, когато с неговия съколежанин – Анибал Рекстън – се свързаха с Венкатеш за да основат „Сайбър Вектор“, на него се падна задачата да бъде момче за всичко. Сикхвамрами беше главният идеен разработчик, както и маркетингов и програмен директор, а Рекстън – главният инженер на фирмата. И въпреки всичко, той имаше право на мнение! Проблемът, според него, се състоеше в това, че маркетинговият директор избърза и продаде „Бронкс“ на военните без напълно завършено тестване на системата.

– Между другото, на този етап ние въобще не можем да сме сигурни какъв точно ще е резултатът от намесата на „Алоха“ – обади се най-накрая и Анибал, който до този момент бе седял безмълвен, защото чувстваше, че по-скоро би заел страната на Нел, а Венкатеш щеше да се почувства под обсада, ако го направеше. – Как тогава бихме могли да знаем, че постъпваме правилно като я включваме и че тя действително ще реши проблема?

Венкатеш неочаквано се обърна.

– А някой от вас двамата има ли по-добро решение в настоящата ситуация? Отворен съм да ви чуя!

Никой от опонентите му не отговори. Те бяха наясно, че са в задънена улица, но също така не бяха и склонни да поемат допълнителни рискове.

– Може поне да опитаме и да видим какво ще стане – продължи Сикхвамрами, след като протоколно остави съдружниците си да помислят. – А междувременно, самите ние ще сме в състояние да огледаме нещата на спокойствие. „Алоха“ първо ще ни купи малко време и второ, може да ни наведе на идеи, за които не се сещаме в момента.

Нел се поразмърда неуверено на стола си и отвори уста, но после я затвори. Не му се искаше да казва, каквото имаше да каже, тъй като Венкатеш явно приемаше нещата доста лично и то щеше да доведе до скандал, а той от малък не понасяше караници. Накрая, въпреки всичко, се реши да го каже, понеже чувстваше че е наистина важно.

– Как ще коригираме резултата от намесата на „Алоха“, ако случайно се получи не такъв, какъвто си го мислим? – попита той. – Тя е напълно автономна и съответно – почти неконтролируема, нали? Веднъж задействана, тя вероятно няма да приеме никоя от командите ни като императивна!

Венкатеш очакваше подобно възражение. Не разполагаше с готов и убедителен отговор, но знаеше, че все някой от двамата ще се хване за този проблем. Истината беше, че той също се притесняваше, осъзнавайки цялата несигурност на операцията, но в случая нямаше избор. Съдружниците му не се занимаваха с маркетинга и не оценяваха финансовия риск за проекта като цяло. Единствен той, отговаряше за продажбите. Те просто не се интересуваха от подобни неща!

– Ще изключим „Алоха“ и ще изчистим кода ръчно, ако се стигне дотам – не особено убедено отговори той.

Анибал изобщо не го изчака да довърши изречението си докрай.

– Казваш го само ей-така, нали? Хрумването ти е абсолютна лудост и ти прекрасно го знаеш! Кодът на „Бронкс“ е толкова масивен, че ние даже не знаем колко точно. В същото време, възможностите на „Алоха“ да го преработи са необятни. Дори десет минутното им скачване може да доведе до практическа непроследимост на корекциите!

За съжаление, думите на Рекстън бяха самата истина. Венкатеш се изкушаваше да каже, че ще възстановят от някой от бекъпите на „Бронкс“, но не можеше. В момента, в системата пробно бяха закачени една камара войници и когато включеха „Алоха“, тя също щеше да има контрол върху тях. Бекъпът нямаше как да бъде направен докато те са вътре, а и не би възстановил потенциалните „грешки“ в техните мозъци, ако такива възникнеха!

Накрая Нел тихо предложи онова, което изглежда беше единственото разумно решение в случая. Или поне той така мислеше.

– Добре, тогава! Да предположим, че използваме „Алоха“, все пак. Аз все така обаче не виждам защо трябва да правим нещата тайно от военните? Не е ли по-целесъобразно да им кажем, че се налагат допълнителни тестове, да изключим временно достъпа на сървърите им до нашите, после да включим „Алоха“ вече в изолирана среда и да видим какво ще стане в сухите симулации. По този начин, няма да има абсолютно никакъв риск.

Венкатеш изведнъж вдигна глава и погледна Нел някак странно разсеяно. Очите му гледаха в тази посока, но сякаш се фокусираха в стената зад него. В същия този момент, Анибал пък бе забил поглед в плота на бюрото и мрачно мълчеше, може би търсейки някакво разрешение на проблема. Така или иначе, никой от двамата не отговори на зададения въпрос.

– Имате ли нужда от нещо, господин Сикхвамрами? – внезапно изчурулика един приятен женски глас, прекъсвайки тягостната атмосфера в кабинета. След това, малкото, красивото лице на новата секретарка на Венкатеш светна върху вградения екран на бюрото му, усмихвайки се сияйно. – Да ви донеса ли нещо да си хрупате с уискито?

– Не, благодаря ти, Поли. Няма нужда – побърза да отклони предложението шефът й, припомняйки си какъв невероятен късмет бе имал с нея. Обикновено на интервюта идваха какви ли не грозотии от всевъзможни краища на галактиката, преди да се появи някое наистина секси парче. Този път, той беше случил на секретарка още от самото начало!

– Сигурен ли сте, господин Сикхвамрами? Не искате ли да дойда и да ви нагъделичкам тримцата, както сте там?

Венкатеш, между другото, искаше. Искаше също и доста други неща, но от чисто благоприличие изчакваше малко преди да се пресегне за тях. Все пак, не му се щеше да подплаши Полийн и да я изтърве, преди да е опознал в тънки детайли цялото й влудяващо сексапилно тяло.

– Засега не. Благодаря ти, Поли! Може би по-късно – не издържа той и похотливо й се усмихна.

Момичето също отвърна с усмивка и сетне лицето й постепенно взе да потъмнява и да изчезва от плота.

– Е? – припомни въпроса си Нел, изчаквайки за кратко да поотмине тежката сексуална закачка с гъделичкането, която някак си не се връзваше с дискусията им.

Венкатеш върна поглед върху съдружника си, но сега бе много по-съсредоточен от преди. Той не възнамеряваше да шикалкави повече, защото всъщност нямаше смисъл. Истината рано или късно щеше да излезе наяве и беше по-добре, то да стане сега.

– Не можем да кажем на военните, че имаме нужда от нови тестове – започна мъжът, – понеже, както ти сам отбеляза, Нел, вече им продадохме „Бронкс“ като финална версия! Прави сте и двамата, че вината за прибързването ни вероятно е моя, но така или иначе, те наляха една камара пари и ако върнем нещата назад сега, повече никога няма да получим проект от компанията-майка. Това ще бъде краят ни като фирма. „Алоха“ е единствената ни надежда в момента.

– Глупости! Няма да сме нито първите, нито последните в „Сайбър Индъстрийз“, които влизат повторно в бета разработки. „Бронкс“ е твърде сложна система! След около – тук Нел се позапъна за кратко, – след около няколко месеца ще излезем на чисто с кода и ще пуснем повторно финалната версия. Междувременно, ще върнем парите на военните и ще си ги вземем пак като приключим.

Венкатеш само изгледа съдружника си и мълчаливо завъртя глава към прозореца. Той остана известно време така, което беше доста странно и подозрително. Предложението звучеше съвсем логично и разумно, но поведението на програмния директор подсказваше, че е неизпълнимо. След около десетина секунди, Сикхвамрами напълно потвърди съмненията, които още не бяха успели да връхлетят Нел както трябва.

– Мога да възстановя моя дял от аванса – безизразно прозвуча гласът му без самият той да обръща поглед назад – максимум до една четвърт и то, няма да е много скоро. Може би месец, два или повече.

Веднага след това, кабинетът изведнъж потъна в неимоверно тежка тишина. Нел не намери никакви думи да отговори на чутото. Той гледаше стъписано, опитвайки се да асимилира изявлението на Венкатеш, докато умът му бавно се удивляваше как последният е успял да изхарчи такава колосална сума пари за толкова кратко.

След малко, мъжът все пак потърси подкрепата на Анибал, завъртайки глава настрани към него, защото неловката тишина се проточи прекалено дълго. Рекстън обаче не си направи труда да отвърне на погледа му. Той седеше все така забил очи в плота на бюрото и продължаваше да мисли. Изглеждаше мрачен. Ако можеше да надникне в главата му, Нел щеше да разбере, че в момента ужасно се проклинаше задето се бе подвел по глупавия ентусиазъм на Венкатеш, но за съжаление, Кенди нямаше как да направи подобно нещо.

Просто в един кратък миг на слабост или дори на безумие, Анибал се уплаши, че някой ще вземе да купи преди него онази малка планета наречена Канопус, която той така силно хареса и затова я капарира. Един-единствен път в живота си бе постъпил импулсивно и съвсем естествено, веднага сгреши! Както и да е, сега беше вече късно за каквото и да било, затова той нищо не спомена пред съдружниците си. Остана единствено да мълчи и да гледа съсредоточено в бюрото.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)