logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
21


Слънцето бавно се приближаваше към хоризонта и пулсиращото, влудяващо очакване всеки момент да се случи нещо ужасно, отстъпваше пред нервната, монотонна тревожност, която властваше през деня. Още една кошмарна нощ бе отминала. Поредната временна отсрочка от смъртта. Не за всички обаче!

МакФиърсън тъжно погледна О’Райли, който в момента умираше в ръцете му и се зачуди за себе си дали не е следващият. Всъщност, някак си дори беше сигурен, че и неговият ред идва. Смъртта на Карсън го доказваше!

Сякаш за да потвърди мрачните му предположения, О’Райли немощно надигна очи в този миг и направи опит да отвори уста. Гласът му звучеше отпаднал и едва се чуваше.

– Къде е Карсън? – попита той. – Не виждам Карсън!

МакФиърсън притеснено погледна настрани.

– Няма го – тихо отговори.

– Нещото? – поиска да узнае умиращият.

Другарят му не отвърна. Само сведе глава вместо кимване.

– Ха, ха! – зловещо изхриптя слабият глас на смъртника под него. – Значи, все пак излязох късметлия, а? Неговата съдба е по-ло…

После той се задави от собствената си кръв и се закашля.

– Да, късметлия си – отвърна МакФиърсън.

Той обърна другаря си настрана за да може да се изхрачи и от устата на последния изтече кръв, примесена с пясък. Изглеждаше доста по-малко от предния път. Това беше добър знак – скоро О’Райли щеше да се отърве!

Мъжът неволно се замисли отново за себе си. Той се зачуди как би било по-добре да си замине: като нещастника в ръцете му – от приятелския огън; или като Карсън – от дявол знае какво. Не, съдбата на О’Райли беше по-добра. Той поне имаше време да се прости с живота си. Кой знае какво правеше онова ужасно същество с жертвите си!

МакФиърсън много добре осъзнаваше, че начинът му на умиране не зависеше от неговото желание. Също както Карсън, предната нощ и той падна на карти. Колкото и глупава да му се струваше тази теория, тя все не му излизаше от главата. Самият Карсън също не вярваше в нея, но ето ти на!

МакФиърсън ядосано завъртя глава към О’Съливън, който в момента стягаше раницата си няколко метра по-настрани и от когото поначало дойде всичко това. Защо му трябваше на глупака да си отваря устата! Даже и да е истина, по-добре да си я бе пазил за себе си. По-добре никой да не знаеше! Сега, обаче беше късно. Мълвата тръгна навсякъде веднага щом се разбра за Карсън. Вече никой нямаше да „играе“ карти!

– Хррр – тихо изхриптя умиращият мъж в ръцете на МакФиърсън.

Последният погледна надолу. Лицето на О’Райли се гърчеше от болката, пронизваща белия му дроб и в гърлото му бе засъхнала кръв, която му пречеше да диша. МакФиърсън бръкна в устата му и извади съсирека, но жестът му не помогна на нещастника да се почувства по-добре. Очите му гледаха притворени към манерката, която все още висеше на собствения му кръст.

МакФиърсън вдигна ръка и я откачи. После спря и се замисли. Вътре имаше само една глътка. Мъжете обикновено запазваха водата на умиращите за живите, а О’Райли със сигурност беше пътник. Гърдите му бяха надупчени на три места от куршуми – не му оставаше да живее и половин час, а и да издържеше по-дълго, пак щеше да е обречен. След съвсем кратко, щяха да тръгнат и да го зарежат тук. Не съществуваше начин да го носят със себе си!

Умиращият изхърка умолително и в ъгълчето на едното му око, сякаш за миг се появи сълза. Малко вероятно бе да е така, защото мъжът изглеждаше зверски обезводнен, но дори и да беше истинска, тя изсъхна още на следващата секунда.

МакФиърсън внимателно наклони манерката към устата на смъртника, осъзнавайки добре, че съдържанието й вероятно ще е последната глътка вода, която самият той щеше да види. Неговите собствени запаси бяха свършили по-рано същата сутрин.

О’Райли отчаяно се насили да направи последен напън в живота си и главата му леко се повдигна. Напуканите му устни треперещо докоснаха отверстието, докато течността се изливаше в тях, но за съжаление, силите не му стигнаха да преглътне. Течността се спусна обратно навън и се изсипа през ъгълчето им в пясъка.

Веднага след това, нещастникът издъхна.

МакФиърсън бавно положи главата му на земята и тъжно погледна мокрото петно под него.

„Всички сме обречени да умрем тук – помисли си той. – Какво значение има дали ще е по-рано или по-късно! По-добре да е сега, както О’Райли!“

Мъжът мрачно се надигна, оставяйки мъртвото тяло да лежи долу и отиде да си приготви раницата. Нямаше причина да продължава да седи до него. Безсмислено беше да го погребва, тъй като нито имаше защо да го прави, нито пък къде. Безсмислено беше и да изпразва джобовете на умрелия, понеже единствените ценни неща, които той притежаваше бяха обувките му и водата. Първите някой му ги бе отмъкнал през нощта, докато другарят му агонизираше и викаше за помощ, а второто вече бързо изсъхваше в пясъка.

Минути по-късно МакФиърсън, О’Съливън и групата от около двеста човека уморено се надигнаха и се отправиха на път. Никой от тях не знаеше къде отива, но всички чувстваха, че така трябва. От много време насам те даже не и се питаха. Отдавна не помнеха нито откъде идват, нито какво са били преди. Миналото им лежеше забравено някъде назад в пясъка. Сега единствено вървяха – без значение накъде!

Скоро след пладне, в редиците на мъжете за кратко настана суматоха и тези от тях, които се влачеха отзад помислиха, че съществото е нападнало отново. Не беше то обаче! Оказа се, че не само МакФиърсън е свършил водата си, но и останалите в групата. Освен това се оказа, че се е намерила една последна глътка в манерката на току-що издъхнал от изтощение войник и предните редици без малко не се бяха избили за нея. Поне тези, които се намираха достатъчно близо, за да имат някакъв шанс!

За да предотврати надигащото се клане, капитан МакКонъхи пак прибягна до пушката си и даде един предупредителен залп във въздуха. После той събра мъжете около себе си; извади две кутии с клечки – същите онези, които постоянно навираше в устата си да дъвче; обгори върха на едната на огъня от карабината си и изсипа купчината в тенекиено канче. Сетне всеки от мъжете мина да си изпробва късмета.

О’Съливън леко се наведе към МакФиърсън в този момент и тихо го попита дали знае нещо повече за капитан МакКонъхи. Така или иначе, клечките нямаше да стигнат до тях. Последният неразбиращо и учудено го погледна, поклащайки глава. Междувременно, мъжете отпред продължаваха да минават и да теглят, като всеки реагираше по своему на това. Някои псуваха под носа си; някои поглеждаха към небето, молейки се на божествата, в които все още вярваха; някои се хвърляха на земята ревейки; а някои безмълвно отминаваха след направения от тях избор.

Най-накрая един от войниците бавно вдигна своята клечка и обърна черния й връх нагоре, обезсмисляйки жребия за всички останали. Стон на отчаяние внезапно се изтръгна от гърлата на тълпата. Капитан МакКонъхи подаде манерката на щастливеца и после силно стисна карабината си, готов да се намеси, ако се наложеше.

– Никой не знае цялото му име – продължи да шепне О’Съливън, вътрешно проклинайки съдбата, че не го бе оставила да се понадява малко повече. – Той самият твърди, че е МакКонъхи, но никой всъщност не може да го потвърди. Никой не го познава отпреди!

Този път МакФиърсън се завъртя и му хвърли по-съсредоточен поглед.

– Откъде знаеш? Нали ти твърдеше, че едно време бил шериф!

– Разпитах! Освен това, забележи, че изглежда доста свеж. Сякаш жегата изобщо не му действа!

МакФиърсън отправи очи към капитана и действително, последният не изглеждаше така измъчен както останалите войници. Лицето му бе обгоряло от слънцето, но иначе гладко избръснато, здраво и жизнено. Разликата особено се открояваше в момента, когато късметлията пред него, надигащ манерката с последната глътка вода, имаше вид на истински призрак.

– Как въобще се поддържа? – не спираше О’Съливън да съска в ухото на МакФиърсън. – Как се бръсне без вода, след като всички сме брадясали като асмански свещеници? Освен това, защо при последната атака подсигури периметъра откъм равнината, а нещото ни нападна откъм скалите?

Двамата мъже мълчаливо се спогледаха и малко по-късно незабелязано се отдръпнаха настрани. Скоро колоната отново се отправи на път, но те постепенно изостанаха назад докато не се оказаха на самия й край. Там закрачиха, спазвайки известна дистанция. Очевидно беше, че няма за къде повече да бързат. И без друго, бяха обречени да умрат в тази пустиня, в която от седмици се въртяха в кръг. А и не се знаеше кой точно ги води! Може би наистина бе по-разумно засега просто да пестят силите си.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 21 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън