logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
23


Тя беше крайно уплашена. Не можеше дори да мисли. Толкова уплашена, както никога през живота си. Нощният вятър леко рошеше косите й, които лежаха разпилени край нея върху каменния под. Някъде отгоре бухаше гугулай. Гърдите й се надигаха и спускаха бързо заради учестеното й дишане, а сърцето й думкаше чак в ушите. Очите й се местеха френетично из орбитите си без да могат да се спрат на нищо конкретно.

Беше гола. Лежеше чисто гола на каменния олтар с разперени ръце и крака, завързани с въжета за близките пилони. Зърната на гърдите й бяха настръхнали, а разтворената й вагина конвулсивно потръпваше от сковаващия тялото й страх, прииждащ в него на талази. Още по-силно от страха, я сковаваше обаче срама й. В нейното общество даже глезените на девойките бяха нещо, което мъжете – ако ще и женени – никога не виждаха през живота си. А тя лежеше гола пред тях. На показ! Можеше да различи замъглените им лица в тъмнината отвъд огъня, който хвърляше бледи, танцуващи сенки в нощта.

Наоколо бумтяха тъпани. Във въздуха хипнотично се носеше ритмичното припяване на монотонен рефрен от стара като света мелодия, но никой не танцуваше. Никой не помръдваше. Всички чакаха. Тя също чакаше, макар че не знаеше какво. Знаеше само, че след това, животът й повече няма да бъде същия. Дори не можеше да се каже, че ще е в истинския смисъл живот. По-скоро съществуване. Бушуващо възприятие. Полудяване на сетивата. Или Бог знае какво друго!

Изведнъж всичко притихна около нея. Тъпаните замлъкнаха. Вятърът спря и тревожен стон се изтръгна от гърлата на хората. Тя почувства присъствие някъде наблизо и тялото й се сгърчи в последен опит на отчаяна съпротива. Въжетата се впиха жестоко в крайниците й и разкървавиха кожата й. Страхът я обзе изцяло и срамът отстъпи в дълбините на замъгленото й съзнание. После демонът бавно я облада. Завинаги. И животът й свърши!

Съществото монотонно и упорито започна да навлиза в нея. Отвсякъде. От всички страни едновременно. Беше странно и непознато усещане. Вагината й се изпълни с леко пулсираща топлина. В ушите и ноздрите й нежно се промъкнаха меки, слузести пипалца. Нещо разтвори устата й и се омота около езика й, след което се стрелна към гърлото й и по-надолу. Анусът й поддаде навътре под натиска на топъл, гъвкав израстък. В очите й се вмъкнаха тънки като косъмчета хоботи и се спуснаха по очните й нерви и сълзните канали. Друг чифт от тях напреднаха по млечните й жлези. Всяка пора на кожата й се оказа прихваната и промушена. Всяко празно пространство беше запълнено и обзето. Внезапно, тя се усети различна. Престана да бъде себе си. Разтвори се. Изпари се. Изчезна.

И тогава най-изненадващо и рязко, се върна в действителността! Нещото, което навлезе в нея силно я стисна по начин, който възприятията й не разбираха. Сякаш отвътре навън. И всичките му хоботчета и пипала остро се забиха във вътрешностите й, пробивайки стените на органите й и свързвайки се едни с други в мрежа, която преминаваше като канализация през цялото й тяло. Болката беше неописуема и разкъсваща. Тя се сгърчи, но не можа да издаде нито звук. Просто нямаше откъде да излезе. Точно преди да изпадне в несвяст, второ остро ужилване я прониза – в слабините.

Сетне чувството люшкайки се, взе да преминава. Разми се. Започна да се сляга навътре в нея, като вълната от това се разминаваше с друга, която пък тъкмо се надигаше от там. Тя обаче беше по-различна. Усещаше се като музика. Идваше на талази с все по-скъсяваща се амплитуда. Възбуждаше я по някакъв невиждан начин. Самата й ритмичност я вкарваше в транс. Галванизираше претоварените й сетива във всички точки едновременно. Но най-странното беше, че тя вече не се идентифицираше единствено със себе си. Сякаш се раздвои. Почувства как прониква в собственото си тяло. Самообладаваше се! Слабините й мигновено се запалиха. Главата й забумтя. Очите й затанцуваха бясно. Цялата й кожа изтръпна. Чувстваше гъдел в основата на мозъка си. Кихаше, кашляше и се гърчеше до полуда от всякакъв род дразнители без даже да помръдва или да издава звук!

Оргазмът, който като приливна вълна я връхлетя след секунди, беше чудовищно съкрушителен! Размаза я. Сърцето й се разшири двойно и почти се пръсна. Главата й се завъртя като в центрофуга. Имаше усещането, че кръвта изтича от нея, макар да знаеше, че е невъзможно. За разлика от нещата, които бе чувствала досега, това в момента я изпълваше докрай. Не оставяше място за нищо друго около себе си. Поквареното й съзнание копнееше то никога да не спира. И то не спираше! Вълните следваха една след друга все по-силни и по-интензивни. Все по-завладяващи и разрушителни от предишните. Плътта й се смачка и се разкъса. Сетивата й избухнаха и тя се разлетя на парчета. Миг по-късно, се събра обратно и се приготви за следващата, по-могъща вълна. И след това – за следващата. И така до безкрай!

Всичко взе неусетно да побелява. После почервеня. И посиня. И почерня. Тялото му увисна някак самотно в пространството. Люлееше се в безтегловност. За известно време, тъмнината пулсираше в тъмно мораво и около очите му се заизвивиха зелени и жълти кръгове. След малко и те помътняха и се разтвориха. Бели снежинки като искри затанцуваха за кратко, но и те се стопиха. Светът постепенно утихна.

Венкатеш Сикхвамрами сковано се размърда на стола си и изтощено изпъшка. Пое дълбоко въздух за да се успокои и поседя неподвижно за около минута. Накрая разкачи кабелите и накрайниците от тялото си и стана. Главата му бумтеше, а краката едва го държаха – вероятно заради флуктуациите в кръвното му налягане. Той глътна февиларгинацетана, който седеше приготвен до стола му и се загледа в уредите пред себе си.

Едва шепа хора в целия свят бяха имали досег до технологията, която той току-що изпробва. Тя представляваше военна разработка все още във фаза на тестове, но поради факта, че неговата собствена компания пък разработваше софтуера за нея, той бе успял да се докопа неофициално до една от мострите. И най-ироничното се оказа, че именно авансът, който Венкатеш взе от военните му позволи да ги окраде – технологията, разбира се, беше строго секретна.

Между другото, виртуалните реалности отдавна не бяха някаква страшна новост или нещо нечувано, но дълбочината, в която креслата на военните те всмукваха просто нямаше нищо общо с „табуретките“ – образно казано – които съществуваха нормално на пазара.

Венкатеш спонтанно се върна отново към детайлите на изживяването си от преди малко и тялото му потръпна от спомена. Беше се гмурнал в материал наречен „Пълно обладаване от каринайски черен демон“ и усещането със сигурност не би било същото на обикновено устройство. Особено моментът, когато демонът инжектира възбуждаща отрова в клитора на девойката, се усещаше толкова плътно, че той даже за миг не се усъмни в удара на оргазъма последвал след това. В тази секунда, той можеше да се закълне, че има истински клитор!

Мъжът се пресегна и измъкна от устройството чипа с паметта, прибирайки го малка черна кутийка и сетне напусна стаята си за виртуални изживявания. Материалът му струваше доста скъпо, тъй като се намираше само на черно. Съществуваше цяла серия за каринайските демони – син, зелен, жълт, червен и черен. Черният се считаше за най-брутален и по принцип не се препоръчваше човек да започва от него, защото сърцата на някои хора не издържаха – именно затова го бяха и забранили за употреба. Венкатеш обаче изобщо не се подвоуми. Той се имаше за старо куче в тези неща!

Виртуалността действително се оказа изключително добра! Не като обредното клане на сегарийска девойка, което гледа предната седмица и което общо взето го разочарова. Тогава, на мига, го беше харесал, но сега след демона, вече му се струваше нещо като невинна анимацийка за сутрешно събуждане.

Клането представляваше обред, извършван периодично в Сегария, при което заедно с обладаването от страна на жреца, на девойката постепенно й биват ампутирани части от тялото – първо пръстите, после ръцете до лактите, по-нагоре, краката и така нататък. Идеята бе, паралелно с акта, който се смята за свещен, тя да навлиза във все по-дълбоко състояние на безпомощност, бавно осъзнавайки, че животът й става все по-безсмислен с всяка ампутация. Така, накрая остават твърде малко неща, които да разсейват сетивата й и в главата й бумти единствено сексуалното проникване. Вследствие на обреда, тя скоро започва да се чувства като контейнер за члена на жреца и чрез това си усещане, успява да се свърже с Бог.

Въпреки цялата любопитност на ритуала, Венкатеш не можа всъщност да му се наслади истински. Обредните ампутации бяха странно изживяване, но записът идваше от страната на девойката. Ако той беше жрецът и я обладаваше, може би щеше да е по-различно, но колкото и да се рови из сайтовете, мъжът не успя да намери другата перспектива. В крайна сметка, той твърде бързо забрави преживяването си и в момента, „Черният демон“ водеше личната му класация като най-въздействащият му материал досега.

В действителност, демоните не бяха някакви спиритуални феномени, а по-скоро най-обикновени паразити на Кариная. Общо взето, представляват безформени същества с многобройни пипала, хоботчета и жила – нещо средно между медуза, морски таралеж и октопод – с които проникват навсякъде в отверстията на приемника си и го обладават, инжектирайки му разнообразни възбуждащи нервната система ензими. Освен това, веднъж обхванали го, те ритмично се свиват и разпускат паралелно с инжекциите, с което го вкарват в състояние на хипнотичен транс. От друга страна, сетивата на овладяното същество се предават и започват да усещат с възприятията на паразита, в резултат на което жертвата има чувството, че обладава сама себе си. Оргазмът от всичко споменато е невиждан, както Венкатеш сам се убеди.

Специално черният демон се смята за най-опасен, защото той предусеща желанията на приемника си и му доставя удоволствие там, където е най-податлив. Веднъж обладан от него, човек става роб за цял живот, защото самият той повече не иска да се откъсне. Сега, благодарение на военните и за щастие на Венкатеш, виртуалните жертви можеха да изпитат усещането напълно реалистично без да се превръщат в роб на никого. Единственият проблем в материала се явяваше неговата дължина, защото за съжаление, от един миг нататък мозъкът на жертвата изпада в кома и не може да бъде записван или по-точно, записът престава да бъде разбираем.

Венкатеш имаше всъщност някои иновативни идеи за още по-голямо подобряване на изживяването от това, върху което работеше с военните. Той не беше напълно убеден в съвършенството дори на тази изумително реалистична технология, която бе изпитал и в съзнанието му, идеалната реалност се състоеше в пълното откъсване на мозъка от тялото. Представяше си го като огромен дейта-център с безброй чекмеджета, в които хората депозираха мозъците си във физиологичен разтвор, когато решаха, че са вече уморени от живота и няма какво повече да видят в него. В центъра, те щяха да се свържат в една обща система и едва тогава, да започнат истински да живеят без физическите ограничения на реалната Вселена!

За да стане това обаче, беше нужна не просто програма, а изкуствен интелект с огромен капацитет, който да създаде интерактивната среда за всички тези същества и да управлява виртуалния им свят на неограничени възможности. Нещо много по-гениално от глупавите аспирации на военните в Бронкс. Нещо като Алоха! Самият Венкатеш отдавна нямаше търпение да се закачи директно към рожбата си и да я изпробва. Досега не бе имал технологичната възможност да се свърже с нея, но ето че вече притежаваше стол, който макар и да не беше перфектен, все пак му даваше шанс да се докосне до част от чудесата й. Напоследък той не преставаше да мисли за това. И тогава нямаше повече да е нужно да се задоволява с играчките, с които се залъгваше до този момент!

Мъжът слезе замислено долу в дневната си и набързо си спретна на готварската гондола една пълна кана със Сангайска Нощ и купа с плодова салата. Напълни лагуната в средата на стаята с вода, зареди екзотична панорама в триизмерния проектор плюс китка от аромати и звуци, съблече се и се бухна в изкуственото езеро заедно с един плаващ остров, на който разположи коктейла и салатата си. Сетне се отпусна, за да си почине от доста натоварващия каринайски сеанс горе в стаята за забавления.

Той отново се замисли за Алоха и как искаше да я изпита лично. Въпреки изгарящото го желание, налагаше се да почака малко. Тъкмо я бяха включили към Бронкс, преодолявайки жестоката съпротива на Анибал и трябваше първо да завършат сделката с военните. А най-хубавото в цялата работа бе, че тя щеше да закърпи дупките в проекта им и същевременно с това, да бъде тествана в реални условия без шапкарите да заподозрат нищо. Те все още вярваха, че бъркотията в Бронкс е само въпрос на настройки и нямаха никакво понятие за другия проект на компанията. Независимо от недоверието на колегите си, мъжът твърдо беше убеден, че накрая нещата ще минат както трябва. После той щеше най-сетне да бъде свободен да има каквото и да пожелаеше. Щеше окончателно да се отдръпне от „Сайбър Вектор“ и от постоянното мрънкане на Рекстън за бъговете в системата.

Венкатеш неволно се засмя. Помисли си какво ли би казал Анибал, ако знаеше за експеримента му с каринайския демон! Със сигурност би се скандализирал ужасно. В личния си живот – ако въобще можеше да се каже, че той някога е имал такъв – съдружникът му беше безкрайно консервативен тип и при никакви обстоятелства не би разбрал болката или унижението като източник на наслада. Камо ли междувидовото проникване и нуждата да се прескачат границите в търсене на ново усещане! Всичко това, рязко контрастираше със строгата му и скована морална система. Може би дори точно заради тези си качества, той беше толкова гениален програмист – защото поначало не разбираше хората и желанията им и нищо не го разсейваше от чистата и суха програмистка логика.

„Но какво всъщност означава моралът в тази Вселена? – продължаваше да си мисли Венкатеш, докато леко се поклащаше по повърхността на водата, държейки се за острова с едната си ръка и надигайки димящ коктейл в другата. Около него, пейзажът на непозната, фантастична планета нежно премигваше и се въртеше. – Обективно погледнато моралът не съществува. Никой не се ражда с него! Как изобщо би възникналo цялото разнообразие от същества в този огромен свят, ако някое от тях в някакъв момент от живота си, не беше направило нещо немислимо от гледна точка на вида си? Как изобщо щеше да има еволюция във Вселената?“

Венкатеш се загледа разсеяно в нереалистичните отблясъци на водата около него, отпи от питието си и бавно се отпусна назад. Изведнъж силно му се прииска да повтори изживяването с каринайския демон. Знаеше, че вече ще е много, много по-слабо от първия път, но въпреки всичко му се искаше. Щеше поне донякъде да го отклони от обсебващото го желание да се закачи директно към Алоха още сега!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 23 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън