logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
24


– Искате ли да ви направя чай, господин Арнестън? – усмихна се подканващо жената и посочи с ръка към малкия кухненски бокс в дъното на стаята. – Имам листа от аскения. Много е освежаваща и подпомага мисленето!

Детективът се насили да отговори на усмивката й, но все пак твърдо отклони отправената му покана. На тази планета всички постоянно се наливаха с чай и непрекъснато си го предлагаха едни на други. Бяха направо болни на тази тема!

– Благодаря ви, госпожо Папатакис. По-скоро не. Сигурен съм, че е прекрасен, но не ми се пие в момента.

Жената вдигна примирено рамене и се обърна назад. Беше над стотина годишна – в последната третина на живота си – с посивяла коса и уморен вид. Имаше издължено, слабо лице с възголям за него нос и черни, непроницаеми очи.

– Сега ще извикам Георгиус. Вие само почакайте тук.

Тя бавно излезе от стаята и стъпките й се чуваха известно време отвън в коридора. Сетне те спряха и се хлопна някаква врата.

– Много обича да прави чай – обади се мъжът й от канапето, където се беше настанил да гледа телевизия. Той също изглеждаше възстар и поочукан, но и доста пълен за разлика от нея. Вероятно затова и не се опита да се надигне от мястото си, когато Арнестън дойде, следвайки адреса, който Полийн му даде. Госпожа Папатакис го посрещна вместо това. – Не се изненадвайте, обаче. Откак се върна от военната мисия, не е съвсем с всичкия си!

– И жена ви ли е била на военна мисия? – учуди се Сибелиус, опитвайки се погледне над вазата с христазии, поставена на масата пред него и пречеща му да види стареца.

– Не. За Бога, не! Георгиус беше на мисия. Единственото място, където Евстатия е ходила е планината Родентия. Там се и запали по билките. Понякога даже се обижда на хората, като не искат да пият чая й. Според мен проклетите оръжия са виновни за всичко. Едва ли някой може да издържи на такава дяволска обстановка!

Детективът леко премести стола си, за да застане отстрани на вазата и предположи, че последното се отнасяше отново за Георгиус. Мисълта на стареца явно беше или по-пъргава от устата му или чисто и просто, той твърде бързо губеше фокуса си.

– Направо ли си дойде с повреден разсъдък или това се случи малко по-късно? – попита Сибелиус, на свой ред пропускайки да уточни за кого говори.

– Всъщност, излезе късметлия – отвърна мъжът без да вдига глава от работещия без звук телевизор. – Те така ни го върнаха мръсниците, но можеше да е и по-лошо. Другите ги върнаха в ковчези! Ние с Евстатия, още от началото бяхме против да се съгласява да го слагат в кома, но той никога не ни слушаше. Вечно беше недоволен от нещо, все се оплакваше и все търсеше да се забърка в някоя каша. Никога не си седеше на задника! Но знаете ли, мисля, че ще е по-добре да се съгласите!

Мъжът рязко замлъкна.

– Добре, ще се опитам да го направя – предаде се накрая Арнестън. – Но тя няма ли да заподозре, че вие сте ме помолили?

– Еее, умът й не е толкова остър както беше. Мисля, че няма да разбере.

Детективът поклати глава в знак на примирение.

– Ще се опитам – повтори той. – Но защо е трябвало да го убеждавате да не се съгласява за комата. Тя не е ли инцидентно състояние вследствие на мисията?

Старецът внезапно и за първи път вдигна поглед от скъпоценния си екран. Очите му святкаха.

– Пфу! Военните ли така ви казаха? Те само се опитват да си спасят кожите. Всички първо трябва да се съгласят да ги сложат в изкуствена кома и да подпишат за това и чак тогава влизат в мисия. Така работи проклетата им машинария!

– На мен пък ми обясниха, че участниците са изпаднали в кома, докато е траяла симулацията! – реши все пак да поясни детективът.

– Нали ви казах! Искат да си спасят кожите! Искат да скрият факта, че системата им е калпава и убива войниците. Проблемът на генералите е, че момчетата си умират вътре, независимо дали се опитват да ги изключат или не. Имайте предвид, че този Бронкс е дяволско нещо, а не някаква си електронна игра, както се опитват да го представят. И също така кажете, че ви харесва!

– А кога по-точно се объркаха нещата? – попита Арнестън, игнорирайки за момент последния съвет на стареца. – Колко мина след като беше започнал проекта?

– Те нещата си бяха объркани от самото начало! Да се месиш в умовете на хората си е глупава идея, както и да я гледаш. Съвсем първо, онези дето измислиха програмата и я продадоха на военните, не бяха я доизмислили както трябва. По това време, момчетата си бяха наред, ама генералите не бяха доволни, затова после трябваше нещо да променят, та да престанат бионтите да вършат глупости. Само дето като го промениха, момчетата дето ги управляваха пък се повредиха. Накрая дори се опитаха да ни купят, сякаш животът на Георгиус е някаква проклета стока и парите им ще ни накарат да забравим за сина ни!

– Да ви купят? Искате да кажете, че военните са ви предложили пари като обезщетение?

– Не военните! Онези дето измислиха системата. Военните нищо няма да ти дадат, даже и да са направили момчето ти на парчета. Едно проклето писмо ще ти пратят и толкоз!

– Кога ви предложиха парите?

– Онзи ден сутринта дойде един мъж – изненадващо отвърна старецът и сетне веднага млъкна.

Арнестън безмълвно се замисли. Някой от „Сайбър Вектор“ явно бе идвал да потули скандала и очевидно не би могло да е Венкатеш. Това означаваше, че този някой е все още тук някъде и още по-лошо – че продължава да мъти нещата. Генерал Камински едва ли щеше да се зарадва на новината.

– Мъжът каза ли ви нещо относно нещастието? – попита след малко детективът. – Обясни ли ви какво се е случило?

– Нищо не ни обясни. Беше мрачен, навъсен. Дойде и предложи пари. Отказахме му. Какво можехме да направим? Ако ги бяхме взели, все едно да им простим за стореното!

– А той попита ли нещо за Георгиус?

Отвън, пред вратата, се чуха приглушени стъпки и старецът не успя да отговори. След мъничко вратата скръцна и бавно се отвори. Първа Евстатия пристъпи вътре, а след нея неуверено влезе и един млад мъж на около двадесет и нещо, който натрапчиво се оглеждаше на всички страни, сякаш се опитваше да види нещо невидимо. Носеше синя пижама на тънки бели и жълти райета.

– А сега? Да ви направя ли вече един чай, господин Арнестън? – попита жената веднага след като видя детектива, все едно че беше минала цяла седмица от предното й предложение. – Аскенията много помага за сърцето и за черния дроб!

Този път Сибелиус се вслуша съвета на мъжа й и безропотно се съгласи да опита напитката, която явно имаше свойството да помага за всичко. Помоли и за повечко захар. Надяваше се поне донякъде да убие вкуса й с това.

Евстатия Папатакис внимателно намести сина си на масата срещу детектива и после несигурно се заклати до кухненския бокс да приготви питието. Известно време от там се чуваше единствено тракане на посуда и съскането на водата, която завираше на плазмената горелка. Георгиус, от своя страна, продължаваше все така нервно да върти глава и Сибелиус дори не мислеше, че е забелязал присъствието му до този момент. Детективът погледна към господин Папатакис пред телевизора, но той си мълчеше забил поглед в него, все едно че изобщо не бяха разговаряли досега. Накрая жената приключи с чая и донесе димящата чаша на масата.

Арнестън внимателно взе напитката в ръце и я поднесе до носа си. Миришеше отвратително, но той и не очакваше друго. Освен това, май нямаше и помен от захар в нея. Детективът леко накваси уста и остави чашата на масата, опитвайки се да не диша, за да се предпази от остатъчната миризма по устните си.

Внезапно младият мъж срещу него най-сетне го забеляза. Той се сепна и очите му се разшириха, опитвайки се панически да го разпознаят, но старата му майка беше готова за този момент. Тя го стисна за ръката и посочи с другата си ръка напред, говорейки със спокоен, хипнотизиращ глас.

– Това е господин Арнестън, Георге. Той е добър човек. Дошъл е да ни зададе няколко въпроса за военните и за техните мисии за да ги изобличи.

Сибелиус не знаеше дали жената наистина вярва в последното или го казваше заради сина си. Той не се и опита да я поправи.

– Давайте, питайте, господин Арнестън! – подкани го тя след малко. – Георге ще ви отговори на въпросите. Нали така момчето ми?

Ръката й се вдигна и го погали нежно по челото. После среса косата му на една страна със старите си кокалести пръсти.

Детективът тихо се прокашля. Не знаеше доколко беше с всичкия си мъжът отсреща и колко внимателно трябваше да формулира питанията си, за да го разбере.

– Здравей, Георгиус – започна той. – Аз съм детектив Арнестън. Искам да ти задам няколко въпроса, но ако нещо те притеснява в тях, не е нужно да ми отговаряш. Просто ще си замълчиш, нали?

Мъжът въобще не реагира на думите му. Очите му гледаха в Сибелиус, но не издаваха, че някаква конкретна мисъл тече зад тях. Само показалецът на лявата му ръка периодично докосваше ръба на масата сякаш телеграфираше на нея, без обаче да променя интензитета на почукване. Бяха единствено две бързи докосвания, кратка пауза и пак така. Арнестън поседя няколко секунди мълчаливо и попита:

– Можеш ли да ми разкажеш как се записа доброволец в Бронкс? Ти откъде разбра за него и какво ти обясниха военните за проекта?

Очите на Георгиус изведнъж се оживиха. Фокусираха се върху Сибелиус и започнаха да го оглеждат с бясна скорост по цялото тяло, сякаш го сканираха. Никъде обаче не се спираха за повече от един-единствен миг. Освен това, имаше определена цикличност в обхождането. Всяко място биваше посещавано на равни интервали за втори, трети и четвърти път в строга последователност. Мъжът приличаше досущ на старовремски робот, който току-що се бе задействал от гласа на детектива върху някаква задача, но беше зациклил и не можеше да мине по-нататък.

– Не, не! Не трябва да говориш за него! И никога не спирай да се движиш! – силно изсъска той, нарушавайки досегашния си ритъм. Гласът му шептеше дрезгав и несигурен и на моменти трепереше. – Трябва да вървиш. Когато спреш, той идва. А като дойде, не трябва да бягаш. Като дойде, трябва да се гръмнеш като мен. Ето, аз не живея!

Георгиус млъкна и в стаята веднага се възцари тежко и тягостно мълчание. Дори безмълвният телевизор някак изглеждаше още по-безмълвен от преди.

– Не живееш ли? – попита Сибелиус, тъй като не се сещаше за нищо друго, което да каже в отговор.

– Не живея! Аз се гръмнах. Затова съм жив и не живея! Не можеш да живееш докато си там. Трябва да се гръмнеш!

– Кой е Канопус, Георге? – нежно попита старицата в този момент, все така държейки ръката на сина си. – Той лош ли човек е, момчето ми?

Мъжът завъртя очи към нея. Разпозна я и погледът му омекна и се успокои. Главата му се склони на рамото й и застина, а ръката на майка му го погали по косата. След това, неспокойният му разсъдък пак се възпламени и той изненадващо скочи от масата.

– Той ще дойде пак, защото окото гледа! По-добре е да умрат! Трябва да се гръмнат! Всички да се гръмнат като мен! ЗАДЪЛЖИТЕЛНО Е ДА СЕ ГРЪМНАТ!

Майката на Георгиус стана и прихвана сина си за раменете да седне. Той безропотно й се подчини. После пак започна периодично да чука по масата, но сега вече си търкаше и слепоочието заедно с това. Използваше лявата си ръка – две почуквания и потъркване; две почуквания и потъркване… След около минута и половина, смени ръката и слепоочието.

– Георгиус, кой е този Канопус? – колкото се можеше с по-равен тон и по-спокойно попита Сибелиус. Дотук не успяваше да свърже нищо от брътвежите, които войникът избълва в параноята си. Нищо нямаше даже бегъл смисъл.

Георгиус продължаваше с почукванията и не му отвърна.

– Този, заради когото не трябва да спираш ли е Канопус. Окото негово ли е? – настоя детективът.

Мъжът срещу него нервно го погледна. Зениците му бяха разширени, а ирисът около тях – сиво-син и прозрачен.

– Той не е Канопус – някак унесено отвърна Георгиус за първи път нещо смислено и във връзка с въпроса, който му задаваха, – но Канопус го направлява. Той винаги е там. Там е неговият свят!

Детективът за миг се замисли загледан в безумните очи на мъжа. Какво ли толкова му се бе случило в Бронкс, та да разстрои разсъдъка зад тях така пълно. Трябваше да е било нещо наистина ужасно!

– Георгиус, спомняш ли си мъжа дето е дошъл да ви види след като си се върнал от мисията? – попита след кратко мълчание Сибелиус. – Той говори ли с тебе? Спомняш ли си какво ти каза?

Георгиус не реагира. Явно нищо не помнеше. Вместо това, той започна да търка ръцете си все едно ги мие с невидима вода. Сетне пак се захвана да телеграфира.

– Едва ли си спомня нещо, господин Арнестън! – обади се майка му след няколко секунди. – Човекът седя минута-две оттатък в стаята, но за беда, идването му отключи кризата на Георгиус. После трябваше да му дадем от лекарството, а то винаги изтрива паметта му за няколко часа назад.

– А вие помните ли как изглеждаше мъжът? – обърна се детективът към нея.

Жената само сви рамене.

– Нисък беше. Малко пълничък и с рядка коса. Мрачен. Те всичките изглеждат по един и същ начин. Искаше да ни плати, но ние отказахме. Дори не попитахме колко. Той доста настоя, но ние не можехме да вземем пари. След това, поиска да види Георгиус и сигурно тогава му е казал за този Канопус. А може и той да е бил Канопус, дявол го знае!

Арнестън понечи да попита нещо друго, но тъкмо тогава мъжът рязко скочи на крака и стресна всички в стаята. Очите му се разшириха още повече от обикновеното и започнаха да се въртят като обезумели, сякаш стреляше с тях наоколо. Майка му стана отново да го сложи да седне, но този път той се дръпна и отказа.

– Тихо! Ще ни чуе! Ще ни чуе! – силно закрещя болният й син и сетне гласът му се изви надолу до скимтеж. – Да се гръмнат! Така трябва! Да се гръмнат като мен!

Детективът и жената се спогледаха един друг разтревожени. Пристъпът очевидно беше по-силен от нормалното и ако мъжът имаше пушка, в този момент може би щеше да бъде опасен.

– Всички да се гръмнат! – продължи дрезгаво да крещи той. – Кажете им да се гръмнат! Нека да се гръмнат! Нека да се гръмнат! Трябва да се гръмнат!

Евстатия изведнъж припряно се размърда и пак се опита да накара Георгиус да седне, но той все така не искаше. Вместо това, стисна стола си с ръце и го вдигна пред гърдите си, все едно да се защити. Устата му затрепери и по устните му взе да избива пяна. Старицата бързо се пресегна и обгърна главата му с ръце, започвайки да му шепти нещо в ухото. След около минута, обърканият му мозък леко се поуспокои, но не напълно, затова тя се обърна и нежно го задърпа към вратата да си легне в другата стая. Мъжът се съпротивляваше, но бавно я следваше все пак. В същото време гласът му не спираше да съска.

– Той прави ужасни неща. И пак ще дойде! Канопус ще му каже, че са там. По-добре е да умрат. По-добре е да умрат! Кажете им да умрат!

Жената постепенно издърпа сина си през вратата и я затвори подир себе си. Георгиус продължи да вика отвън в коридора – все в същия дух – но вече не толкова ожесточено и не след дълго гласът му заглъхна, внезапно потапяйки къщата в абсолютна тишина. Беше тягостно и напрегнато. Чуваше се единствено глухото тиктакане на старовремският часовник, който висеше на стената зад гърба на Сибелиус.

Детектив Арнестън поседя няколко минути мълчаливо, но времето сякаш бе спряло и нищо не се случваше. Старецът на канапето изобщо не помръдваше. Все така се взираше в немия си телевизор, сякаш се намираше в някаква друга Вселена и не показваше с нищо, че сцената от преди малко му е повлияла по какъвто и да е начин.

Сибелиус притеснено се надигна от стола си, който нервно изскърца под него, защото изглеждаше, че краткото му интервю с Георгиус Папатакис е приключило. От далечната стая оттатък коридора тихо се носеше нечие пеене. Беше на старицата, която се опитваше да успокои тревожния ум на сина си с него. Гласът й звучеше неочаквано силно за годините й и се чуваше добре. Пееше за поляни с цъфнало, младо жито и малка борова горичка край някакъв поток. Напълно контрастираше с мрачната атмосфера, която цареше в стаята в момента.

Арнестън безшумно се запъти към вратата на къщата. Старецът и този път не даде никакви признаци на живот и очевидно, както не го посрещна, така и не възнамеряваше да го изпраща. Детективът много се надяваше да научи нещо по-конкретно от тази среща, но общо взето в главата му сега цареше по-голямо объркване и от преди. Влизането на Канопус в цялото уравнение само още повече усложняваше разследването му. И все пак, въпреки всичко, имаше и нещо добро в така развилата се ситуация. Сибелиус се обърна да погледне пълната чаша чай на масата зад него. При създалото се положение, поне нямаше да му се налага да го изпива! Точно когато ръката му хвана дръжката на входната врата и тихо я отвори, зад гърба му, като за последно, се разнесе гласът на господин Папатакис.

– Може и да не е с всичкия си, но не пренебрегвайте това, което ви говори – отбеляза многозначително той. – Георгиус единствен е бил там и се е върнал жив!

Детективът се завъртя да погледне стареца, но той така и не пророни нито дума повече, нито пък отмести очи към него. Явно последната забележка беше всичко, което щеше да казва. Сибелиус вдигна рамене и затвори след себе си, оставяйки думите му висящи.

Навън се оказа, че е валяло междувременно. Слънцето блестеше по тротоара, по който тук-таме бяха останали неголеми локви, в които се стичаше вода от дърветата. В една от тях, някаква мравка се давеше и Арнестън се наведе да я пренесе на сухо, преди да се запъти умислен към къщи.

Доста неща на тази планета все още не разбираше. Тук не беше като на Аксиандра. Тук всички имаха склонността да мислят изключително и само за себе си и от своята си гледна точка. Това обикновено рефлектираше в наличието на пет-шест алтернативни истини по всеки един възможен проблем, както в случая, който детективът разследваше. Беше си направо странно как обществото не се разпадаше от такава разнопосочност на интереси. За сравнение, на Аксиандра нещата седяха къде-къде по-просто. Там хората нямаха навика да лъжат или да изкривяват фактите и приличаха по-скоро на тукашните мравки. На Аксиандра винаги имаше една-единствена истина – общоприетата. Странно обаче, че даже и там, тя не винаги изглеждаше убедително!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 24 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън