– Искате ли да ви направя чай, господин Арнестън? – усмихна се подканващо жената и посочи с ръка към малкия кухненски бокс в дъното на стаята. – Имам листа от аскения. Много е освежаваща и подпомага мисленето!

Детективът се насили да отговори на усмивката й, но все пак твърдо отклони отправената му покана. На тази планета всички постоянно се наливаха с чай и непрекъснато си го предлагаха едни на други. Бяха направо болни на тази тема.

– Благодаря ви, госпожо Папатакис. По-скоро не. Сигурен съм, че е прекрасен, но не ми се пие в момента.

Жената вдигна примирено рамене и се обърна назад. Беше над стотина годишна – в последната третина на живота си – с посивяла коса и уморен вид. Имаше издължено, слабо лице с възголям за него нос и черни, непроницаеми очи.

– Сега ще извикам Георгиус. Вие само почакайте тук.

Тя бавно излезе от стаята и стъпките й се чуваха известно време отвън в коридора. Сетне те спряха и се хлопна някаква врата.

– Много обича да прави чай – обади се мъжът й от канапето, където се беше настанил да гледа телевизия. Той също изглеждаше възстар и поочукан, но и доста пълен за разлика от нея. Вероятно затова и не се опита да се надигне от мястото си, когато Арнестън дойде, следвайки адреса, който Полийн му даде. Госпожа Папатакис го посрещна вместо това. – Не се изненадвайте, обаче. Откак се върна от мисията, не е съвсем с всичкия си!

– И жена ви ли е била на военна мисия? – учуди се Сибелиус, опитвайки се погледне над вазата с христазии, поставена на масата между него и стареца.

– Не. За Бога, не! Георгиус беше на мисия. Единственото място, където Евстатия е ходила е планината Родентия. Там се и запали по билките. Понякога даже се обижда на хората, когато не искат да пият чая й. Според мен, проклетите оръжия са виновни за всичко. Едва ли някой може да издържи на такава дяволска обстановка!

Детективът леко премести стола си, за да застане отстрани на вазата и предположи, че последното се отнасяше отново за Георгиус. Мисълта на стареца явно беше или по-пъргава от устата му или чисто и просто, той твърде лесно губеше фокуса си.

– Така ли си дойде – с повреден разсъдък или това се случи по-късно? – попита Сибелиус, на свой ред пропускайки да уточни за кого говори.

– Всъщност, излезе късметлия донякъде – отвърна мъжът без да вдига глава от работещия без звук телевизор. – Те така ни го върнаха, мръсниците, но можеше да е и по-лошо. Другите дето си дойдоха, бяха в ковчези! Ние с Евстатия, още от началото бяхме против да го слагат в кома, но той никога не ни слушаше. Вечно се оплакваше от нещо и все смяташе, че другите се опитват да му попречат. Никога не беше доволен! Но знаете ли, мисля, че следващия път ще е по-добре да се съгласите.

Мъжът рязко замлъкна.

– Добре, ще се опитам – предаде се Арнестън, продължавайки в духа на странния разговор, който водеха. – Но тя няма ли да заподозре, че вие сте ме помолили?

– Еее, умът й не е толкова остър както беше преди. Мисля, че няма да разбере.

Детективът поклати глава в знак на примирение.

– Ще се опитам – повтори той. – Но кой го е слагал в кома и защо. Тя не беше ли инцидентно състояние, вследствие на мисията?

Старецът внезапно и за първи път вдигна поглед от скъпоценния си екран. Очите му святкаха гневно.

– Пфу! Военните ли ви казаха така? Те само се опитват да си спасят кожите! Всички трябваше първо да се съгласят да ги сложат в изкуствена кома и да подпишат и чак тогава, влизаха в мисия. Така работи проклетата им администрация и ужасната им машинария!

– На мен пък ми обясниха, че войниците са изпаднали в кома, докато е траяла самата симулация – реши все пак да поясни детективът.

– Нали ви казах! Искат да си спасят кожите. Искат да скрият факта, че системата им е калпава и убива момчетата. Проблемът на генералите всъщност е, че участниците умират вътре, независимо дали се опитват да ги изключат или не. Имайте предвид, че този „Бронкс“ е дяволска работа, а не някаква си електронна игра, както се опитват да ви го представят. И също така трябва да кажете, че ви харесва!

– А кога, по-точно, се обърка всичко? – попита Арнестън, игнорирайки последния съвет на стареца, понеже явно беше по другата тема. – Колко време мина след началото на проекта?

– Те нещата си бяха объркани от самото начало. Да се месиш в умовете на хората си е глупава идея, както и да я гледаш! Първо, онези дето измислиха програмата и я продадоха на военните, не я бяха доизмислили както трябва. Тогава, момчетата още бяха наред, ама генералите не бяха доволни, затова трябваше нещо да променят, та да престанат бионтите да вършат глупости. Само дето, като го промениха, се повредиха войниците дето ги управляваха. Накрая, дори се опитаха да ни купят, сякаш животът на Георгиус е някаква проклета стока и парите им ще ни накарат да забравим за сина ни!

– Да ви купят? Искате да кажете, че военните директно са ви предложили пари, а не застрахователната агенция?

– Не военните! Онези дето измислиха системата. Военните нищо няма да ти дадат, даже и да са направили момчето ти на пихтия! Едно проклето писмо ще ти пратят и толкоз.

– И кога ви предложиха тези пари?

– Онзи ден сутринта дойде един мъж – изненадващо отвърна старецът и сетне веднага млъкна, без да продължи.

Арнестън се замисли. Някой от „Сайбър Вектор“ явно бе идвал да потули скандала, след като нещата се бяха объркали и това, очевидно, не би могло да е Венкатеш. Това означаваше, че този някой все още се върти наоколо и продължава да мъти водата. Генерал Камински едва ли щеше да се зарадва на новината.

– Човекът каза ли ви нещо повече относно инцидента? – попита след малко детективът. – Обясни ли ви какво точно се е случило?

– Нищо не ни обясни. Беше мрачен, навъсен. Дойде и предложи пари. Отказахме му. Какво можехме да направим? Ако ги бяхме взели, все едно да им простим за стореното.

– А той попита ли нещо за Георгиус?

Отвън, пред вратата, се чуха приглушени стъпки и старецът не успя да отговори. След мъничко, вратата скръцна и бавно се отвори. Първа Евстатия пристъпи вътре, а след нея неуверено влезе и един млад мъж на около двадесет и нещо, който натрапчиво се оглеждаше на всички страни, сякаш се страхуваше да не попадне в засада. Носеше синя пижама на тънки бели и жълти райета.

– А сега? Да ви направя ли вече един чай, господин Арнестън? – попита жената, веднага след като зърна детектива, все едно че бе минала цяла седмица от предишното й предложение. – Аскенията много помага за сърцето и за черния дроб!

Този път Сибелиус се вслуша съвета на мъжа й и безропотно се съгласи да опита напитката, която явно имаше чудодейното свойство да помага за всичко. Помоли и за повечко захар. Надяваше се с нея, поне донякъде да убие вкуса на чая.

Евстатия Папатакис внимателно намести сина си да седне на масата срещу детектива и после несигурно се заклати до кухненския бокс да приготви питието. Известно време оттам се чуваше единствено тракане на посуда и съскането на водата, която завираше на плазмената горелка. Георгиус, от своя страна, продължаваше все така нервно да върти глава и Сибелиус беше сигурен, че дори не е забелязал присъствието му до момента. Детективът погледна към господин Папатакис пред телевизора, но той си мълчеше забил поглед в него, все едно че изобщо не бяха разговаряли досега. Накрая жената приключи с напитката и му донесе димящата чаша.

Арнестън внимателно я взе в ръце и я поднесе до носа си. Миришеше отвратително, но той и не очакваше друго. Освен това, май нямаше и помен от захар в нея. Детективът леко накваси уста и остави питието на масата, опитвайки се да задържи дъха си за няколко секунди, за да се предпази от остатъчната миризма по устните си.

Внезапно, младият мъж срещу него най-сетне го забеляза. Той се сепна и очите му се разшириха, опитвайки се панически да го разпознаят, но старата му майка беше готова за този момент. Тя го стисна за ръката и посочи с другата си ръка напред, говорейки със спокоен, хипнотизиращ глас.

– Това е господин Арнестън, Георге. Той е добър човек. Дошъл е да ни зададе няколко въпроса за военните и за техните мисии, за да ги изобличи.

Сибелиус не знаеше дали жената наистина вярва в последното или го казваше само заради сина си, но той не се опита да я поправи.

– Давайте, питайте, господин Арнестън! – подкани го тя след малко. – Георге ще ви отговори на всички въпроси. Нали така, момчето ми?

Ръката й се вдигна и го погали нежно по челото. После среса косата му на една страна със старите си кокалести пръсти.

Детективът тихо се прокашля. Не знаеше доколко беше с всичкия си мъжът отсреща и колко внимателно трябваше да формулира изреченията си, за да го разбере.

– Здравей, Георгиус – започна несигурно той. – Аз съм детектив Арнестън. Искам да те питам за мисията, в която си участвал, но искам също да знаеш, че ако нещо те притеснява във въпросите ми, не е нужно да им отговаряш. Просто ще си замълчиш, нали?

Мъжът въобще не реагира на думите му. Очите му гледаха в Сибелиус, но с нищо не издаваха, че тече някаква мисъл зад тях. Само показалецът на лявата му ръка периодично докосваше ръба на масата сякаш телеграфираше на нея, без обаче да променя поредността на почукванията. Бяха единствено две бързи докосвания, едно кратко, малка пауза и пак така. Арнестън поседя няколко секунди и след като не получи отговор, тихо попита:

– Можеш ли да ми разкажеш за проекта „Бронкс“? Ти как разбра за него и какво ти обясниха военните като отиде при тях?

Очите на Георгиус изведнъж се оживиха. Фокусираха се отново върху Сибелиус и започнаха да го оглеждат с бясна скорост по цялото тяло, сякаш го сканираха. Никъде обаче не се спираха за повече от един-единствен миг. Освен това, имаше определена цикличност и амплитуда в погледите. Всички места бяха посещавани на равни интервали и в строга последователност за втори, трети, четвърти път и така нататък. Мъжът приличаше досущ на старовремски робот, който току-що се бе задействал от гласа на детектива, но беше зациклил в задачата си и не можеше да мине по-нататък.

– Не. Не трябва да говориш за това. Никога не говори за него! И не спирай да се движиш – силно изсъска той, внезапно нарушавайки досегашния си ритъм. Гласът му звучеше дрезгав и несигурен и на моменти трепереше. – Ако спреш, той идва. Ако дойде, не трябва да бягаш. Трябва да се гръмнеш. Като мен!

Георгиус млъкна и в стаята веднага се възцари тежко и тягостно мълчание. Дори безмълвният телевизор изглеждаше някак още по-безмълвен от преди.

– Кой е този, за когото не трябва да говориш? – попита Сибелиус, още по-объркан. – Как изглежда той?

– Канопус го праща. Но не можеш да избягаш от него. Нито да останеш там. Просто трябва да се гръмнеш.

– Кой е Канопус, Георге? – нежно го погледна старицата, все така държейки ръката на сина си. – Той лош ли човек е, момчето ми?

Мъжът завъртя очи към нея. Разпозна я и погледът му постепенно омекна и се успокои. Главата му се склони на рамото й и застина, а ръката на майка му го погали по косата. След това, неспокойният му разсъдък пак се възпламени и той изненадващо скочи от масата.

– Окото винаги гледа! Той ще дойде пак. Всички трябва да умрат. Като мен, да умрат. Да се гръмнат!

Майката на Георгиус стана и прихвана сина си за раменете да седне. Той безропотно й се подчини. После пак започна периодично да чука по масата, но сега вече си търкаше и слепоочието заедно с това. Използваше лявата си ръка – две почуквания и потъркване; две почуквания и потъркване… След около минута и половина, смени ръката и слепоочието.

– Георгиус, кажи ми кой е този Канопус? – колкото се може с по-равен тон и по-спокойно попита Сибелиус, защото не знаеше как да продължи нататък. Дотук, въобще не успяваше да свърже брътвежите, които войникът избълва в параноята си. Нищо в тях нямаше даже бегъл смисъл.

Георгиус все така се занимаваше с почукванията и не му отговори.

– От Канопус ли трябва да избягаш? Окото негово ли е? – настояваше детективът.

Мъжът на масата нервно впи погледа си в Арнестън. Зениците му бяха силно разширени, а ирисите около тях – сиво-сини и тънки като косъм.

– Не можеш да избягаш от Канопус – някак унесено отвърна Георгиус и за първи път, отговорът му изглеждаше донякъде във връзка с въпроса, който му задаваха. – Канопус е господарят на всичко. Той ще те пусне само, ако мисли, че си умрял.

Детективът за миг остана загледан в безумните очи на мъжа. Какво ли толкова му се бе случило в „Бронкс“, та да разстрои разсъдъка зад тях по такъв ужасен начин. Трябваше да е било нещо наистина немислимо.

– Георгиус, спомняш ли си човека дето е дошъл да ви види след като ти се върна от мисията? – попита след кратко мълчание Сибелиус. – Той говори ли с теб? Какво ти каза?

Георгиус не реагира. Явно нищо не помнеше. Вместо това, той започна да търка ръцете си, все едно ги мие с невидима вода и сетне пак се захвана да „телеграфира“.

– Едва ли си спомня нещо, господин Арнестън! – обади се майка му след няколко секунди. – Той седя само минута-две оттатък в стаята, но за беда, идването му отключи лудостта на Георгиус. После се наложи да му дадем от лекарството, а то винаги изтрива паметта му за няколко часа назад.

– А вие помните ли как изглеждаше човекът? – обърна се детективът към нея.

Жената сви рамене.

– Нисък беше. Малко пълничък и с рядка коса. Мрачен. Те всичките изглеждат по един и същ начин. Искаше да ни плати, но ние отказахме. Даже не попитахме колко. Той доста настояваше, но ние не можехме да вземем пари. След това, поиска да види Георгиус и сигурно тогава му е казал за този Канопус. А може и той да е бил Канопус, дявол го взел!

Арнестън понечи отново да отвори уста, но тъкмо тогава мъжът на масата рязко скочи на крака и стресна всички. Очите му се разшириха дори още повече отпреди и започнаха да се въртят в орбитите си като обезумели, сякаш следеше някакви невидими мухи в стаята. Майка му веднага стана да го сложи обратно да седне, но този път, той се дръпна и отказа.

– Бързо! Той идва. Всички да се гръмнат! – силно закрещя болният й син и сетне гласът му се изви надолу почти до скимтеж. – Всички трябва да умрат. Това е единствения начин. Да умрат!

Детективът и жената се спогледаха един друг, разтревожени. Пристъпът очевидно беше по-силен от нормалното и ако мъжът имаше пушка, в този момент може би щеше да бъде опасен.

– Кажете им да се гръмнат! – продължи дрезгаво да крещи той. – Нека да се гръмнат! Всички да се гръмнат. Не могат да избягат!

Евстатия припряно се приближи до Георгиус и пак се опита да го накара да седне, но той все така не искаше. Вместо това, стисна стола си с ръце и го вдигна пред гърдите си, все едно да се защити. Устата му затрепери и по устните му взе да избива пяна. Старицата бързо се пресегна и обгърна главата му с ръце, започвайки да му шепти нещо в ухото. След около минута, обърканият му мозък леко се поуспокои, но не напълно, затова тя се обърна и нежно го задърпа към вратата да си легне в другата стая. Мъжът се съпротивляваше, но бавно я следваше все пак. В същото време гласът му не спираше да съска.

– Канопус ги гледа. Канопус ще го прати. Той прави ужасни неща. По-добре е да умрат. Трябва да се гръмнат!

Жената постепенно издърпа сина си през вратата и я затвори подир себе си. Георгиус продължи да вика отвън в коридора – все в същия дух – но вече не толкова ожесточено и не след дълго, гласът му заглъхна, внезапно потапяйки къщата в абсолютна тишина. Беше тягостно и напрегнато. Чуваше се единствено тиктакането на старовремският часовник, който висеше на стената зад гърба на Сибелиус.

Детектив Арнестън поседя няколко минути мълчаливо, но времето сякаш бе спряло и нищо не се случваше. Старецът на канапето изобщо не помръдваше. Все така се взираше в немия си телевизор и не показваше с нищо, че сцената от преди малко му е повлияла по какъвто и да е начин – все едно се намираше в друга вселена.

Сибелиус притеснено се надигна от стола си, който нервно изскърца под него, защото изглеждаше, че краткото му интервю с Георгиус Папатакис е приключило. От стаята оттатък коридора се носеше нечие пеене. Беше на старицата, която се опитваше да успокои тревожния ум на сина си. Гласът й звучеше неочаквано силно за годините й и се чуваше доста добре. Пееше за поляни с цъфнало, младо жито и малка борова горичка край някакъв поток. Напълно контрастираше с мрачната атмосфера, която цареше в дневната в момента.

Арнестън безшумно се запъти към вратата на къщата. Старецът и този път не даде никакви признаци на живот и очевидно, както не го посрещна, така и не възнамеряваше да го изпраща. Детективът много се бе надявал да научи нещо по-конкретно от тази среща, но общо взето, в главата му сега цареше по-голямо объркване и от преди. Влизането на Канопус в уравнението само още повече усложняваше разследването му. И все пак, въпреки всичко, имаше и нещо добро в така развилата се ситуация. Сибелиус се обърна да погледне пълната чаша чай на масата зад него. При това положение, поне нямаше да му се налага да го пие. Точно когато ръката му хвана дръжката на входната врата и тихо я отвори, зад гърба му, като за последно, се разнесе гласът на господин Папатакис.

– Може и да не е с всичкия си, но не подценявайте това, което ви казва – отбеляза многозначително той. – Георгиус, единствен от всички, които са били там се е върнал жив!

Детективът завъртя глава към стареца, но той така и не пророни нито дума повече, нито пък отмести поглед към него. Забележката явно беше единственото, което искаше да сподели. Сибелиус вдигна рамене и затвори вратата след себе си, оставяйки думите му висящи.

Оказа се, че междувременно навън отново бе валяло. Слънцето блестеше по тротоара, по който тук-таме имаше неголеми локви, в които се стичаше вода от дърветата. В една от тях, някаква мравка се давеше и Арнестън се наведе да я пренесе на сухо, преди да се запъти умислен към къщи.

Чувстваше се напълно объркан след всичко това. Имаше още доста неща на тази планета, които не разбираше и случката отпреди малко беше едно от тях. За разлика от Аксиандра, тук хората обикновено имаха склонността да разсъждават само от своята гледна точка и това неизменно рефлектираше в наличието на пет-шест алтернативни истини по всеки един възможен проблем, както в случая, който детективът разследваше. Беше си направо странно как обществото не се разпадаше от всичката тази разнопосочност на интереси. За сравнение, на Аксиандра, нещата седяха къде-къде по-просто. Там никой нямаше навика да лъже или да изкривява фактите и хората приличаха по-скоро на тукашните мравки. На Аксиандра, винаги имаше една-единствена истина – общоприетата. Странно обаче, че дори и там, тя не винаги изглеждаше напълно убедително!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)