logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
25


Беше още твърде рано сутринта и вятърът духаше доста хладен – нещо, което поради характера на мястото, се усещаше несвойствено и странно. Слънцето едва се бе приближило до хоризонта и на изток съвсем леко се розовееше, но иначе навсякъде другаде небето изглеждаше тъмно.

Тялото на Гай Юлий Цезар потръпна от студа и той позагърна ризата си. После продължи да се катери с мъка по хлъзгавия пясък нагоре към върха на дюната от южната страна на хотела.

Начинанието му се оказа нелеко. Краката му затъваха дълбоко и правеха придвижването много по-изнурително, отколкото му се струваше от балкона на стаята му. За около половин час, той напредна само с двадесетина метра и започваше вече да се двоуми дали да не се откаже. Сетне се позамисли и реши, че то ще е най-глупавото нещо, което можеше да стори. Имаше редкия шанс да се срещне с човека, който явно вярваше че е способен да го убие и това, може би щеше да промени живота му по начин, по който никое от налудничавите му приключения досега не бе успяло. Или поне Гай така се надяваше!

Мъжът поспря за момент да събере дъха си и любопитно погледна през театралния бинокъл, който малко преди да тръгне, намери във фоайето на хотела. Макар и непрофесионално, устройството разполагаше със сериозен зуум, защото както електронното упътване, изляло се пред очите му твърдеше, то можеше да служи за следене на барадански театър. Този вид изкуство се славеше като най-масовото представление познато във Вселената и пресъздаваше събития от старата и кървава история на Барадия в абсолютно реален мащаб. Интересното е, че на тази планета постановчиците се обръщаха единствено към миналото си, защото понастоящем цялото й население беше или заето да играе за прииждащите от другите планети зрители, или да взема участие като статисти в колосалните масовки. В Барадия, на практика вече нямаше модерна история и това от своя страна, напълно лишаваше от тематика съвременните пиеси! Освен, разбира се, пиесите за поставянето на пиеси, които обаче по всеобщо мнение се смятаха за тъпи и безинтересни.

Очите на Гай се насочиха към върха на дюната, която той упорито катереше и автофокусът, следящ движението на зениците му веднага намести панорамата в правилната пропорция и увеличение. Абсолютно нищо не се забелязваше горе. В момента изглеждаше тихо и тъмно, но въпреки всичко Цезар знаеше, че странният тип, опитващ се да го убие, се крие някъде там. Само преди около шест часа той пак бе стрелял по него, когато Гай излезе за кратко на балкона да подиша свеж въздух – точно преди да си легне. Това силно го озадачи. Защо този мъж искаше той да умре? Цезар дотолкова беше свикнал със своето безсмъртие, че даже и за миг не му хрумваше, че някой би си губил времето да таи подобни надежди по отношение на персоната му. Тъкмо затова той реши, че странникът е много важен за неговото бъдеще и затова сега бавно напредваше нагоре към лагера му. Искаше просто да го попита: „Защо?“

Мъжът смъкна бинокъла от очите си и продължи своя път. „Добре че поне слънцето не се е вдигнало!“ – помисли си той. Щеше да е наистина отвратително човек да се изкачва по стръмното в адската жега около обяд например!

Освен жегата, имаше всъщност и друга причина той да тръгне толкова рано сутринта. Налагаше се на всяка цена да избегне онова куко дето твърдеше, че се казва Балънтайн Бърбън, което незнайно защо си беше наумило, че ще успее да го убеди да участва в глупавия му фестивал. Гай се чувстваше уморен от подобни хора и не искаше да ги вижда. Обикновено те го следваха на тълпи по петите и всеки от тях се опитваше или да го използва за лична облага – доста често свързана с пари – или да гледа безплатно шоу. Шишкото не правеше изключение от множеството и спадаше към първата категория. За разлика от него, мъжът на върха на дюната не попадаше в нито една от двете. Гай се чудеше дали в действителност не му е сторил нещо твърде ужасно някъде през скитанията си по света, но по-скоро се съмняваше.

Цезар отново спря за момент и се обърна назад да погледне към хотела. Беше прекалено рано и сградата тъмнееше долу, но той нямаше да се учуди, ако го следяха. Не само Бърбън, но и смешният каубой, дето си въобразяваше, че е шериф, както и странната рецепционистка, дето пък го играеше още и готвач, барман, управител, перачка, камериерка и проститутка.

Предната сутрин, тя небрежно и с половин уста го бе светнала за най-последното си амплоа и той за момент се зачуди дали да не се възползва от услугите й, тъй като и без друго й се точеше от самото си пристигане тук. Когато обаче осъзна, че това може да се разглежда и част от задълженията й, някак си му размина. Беше се уморил от проститутки и напоследък търсеше известна доза непосредственост в перверзността на жените. Освен другото, тя много му приличаше на вещицата от Триналия, с която той се забърка преди време и заради чиито хипнотични способности се наложи да остане там цяла година като неин сексуален роб. Не му се искаше историята да се повтаря сега, макар че имаше много малки изгледи то да се случи. За разлика от Дреата Гаугра Брунианда, Диарди изглеждаше като първокурсничка по психоделие от Глупантея, където хората поради естествената си тъпота, съответстваха по интелект горе-долу на тригодишни деца в останалите части на Вселената. Рецепционистката от хотел „Половин звезда“ определено се опитваше да го хипнотизира, но по толкова елементарен и лаишки начин, че шансовете й да пробие закоравялата психика на Гай и огромното му отегчение от живота бяха нищожни. За момент, като че наистина бе успяла в началото, но то се оказа само за момент.

Цезар внимателно се обърна, за да не се подхлъзне и търкулне назад и пак се закатери по стръмното нагоре към върха на дюната. Вече започваше леко да се развиделява, и макар че това по никакъв начин не му помагаше, от чисто психологическа гледна точка пътят стана някак по-лек – поне се виждаше колко остава. Въпреки всичко, мъжът не успя да напредне особено. Едва-що бе пристъпил няколко крачки и тайнствения му враг внезапно направи поредния си опит да го убие. Два куршума заплашително изсвистяха край ушите му и нервно жужейки, се забиха в пясъка зад него.

Гай Юлий Цезар се закова на място и погледна натам, откъдето те дойдоха. Беше съвсем спокоен, разбира се, защото вече не се съмняваше в собствената си неуязвимост. На върха, нещо за кратко изсъска и просветна за миг, озарявайки частично склона на хълма. На фона на тази моментна светлина, мъжът успя да забележи една тъмна фигура, полегнала в пясъка с дълга и удебелена пръчка в ръцете, приличаща на старовремска карабина.

Гай посегна да вдигне бинокъла си, но светлината бързо изгасна. Той сви безразлично рамене и се заизкачва още по-усърдно. Точно това, между другото, го озадачаваше най-силно! През цялата нощ, а също и тази сутрин докато се катереше по склона и непознатият стреляше по него, от върха на дюната нещо все святкаше и мигаше в тъмното като нелеп морски фар в пясъка. Ако човекът наистина си беше наумил да го убие поради някаква си причина, какво по дяволите целеше със светлинното шоу и защо трябваше непрекъснато да издава присъствието си?

С тези мисли в главата си, петнадесетина минути по-късно, Гай вече сериозно пухтейки от умора, напредваше на около десет метра от билото и се чудеше как ли щеше да се развие срещата му с мъжа, когато стигнеше до него. Той разиграваше различни ситуации в ума си, но без да крои планове, защото не искаше нещо да се обърка и човекът случайно да пострада преди да го е разпитал. Подобни неща често се случваха в живота му. Хората непрекъснато изпадаха в идиотски ситуации и то беше неизбежно, тъй като съдбата правеше какво ли не Цезар да не пострада. Като например случаят с кораба, дошъл да го вземе от Брамадор, когато на Гай му хрумна да скочи докато бяха още във въздуха. Той го направи единствено, за да изпробва дарбата си, но пилотът в този момент, някак спонтанно обърка посоките на небето и земята и рязко се гмурна надолу, приземявайки машината по много чудноват начин с корема нагоре. В резултат на виража, секунди по-късно, той и помощникът му безславно умряха смазани под тежестта й, а единственият им пътник падна съвсем меко върху биещите нагоре въздушни дюзи, които впоследствие нежно го свалиха на пистата.

Цезар притеснено погледна към върха, предчувствайки че и сега нещо нелепо и от този сорт ще се случи. Нищо особено не стана обаче, освен че стрелецът неочаквано предприе пореден опит да го свали. Този път куршумите не профучаха както предния покрай ушите му, а хаотично затанцуваха в краката на мъжа без дори да го накарат да спре. Той си пое въздух и с последни усилия изкачи наведнъж оставащите метри, които го деляха от непознатия, за да сложи най-сетне край на твърде глупавото му и продължителното самоунижение. Горе на билото, Цезар поседя за момент за да успокои дишането си и едва тогава се огледа.

Нямаше абсолютно никой на гърбицата на дюната. Стрелецът явно беше изчезнал малко преди това и в пясъка наблизо се забелязваше ямката, където той бе лежал. Гай огледа внимателно наоколо, но не намери никакви следи, които да водят към мястото или от него, все едно че човекът просто беше долетял отнякъде и отлетял пак там. Цезар се посуети объркан за около половин минута и тръгна да се спуска от другата страна. Веднага след това, пак се спря.

Долу в подножието, на не повече от пет-шест метра, се виждаше нещо като малък импровизиран лагер, заобиколен с гъста плетеница от жици и няколко странни устройства приличащи на сателитни антени, пръснати тук-таме сред тях. По средата на всичко това, имаше неголяма палатка, както и още някакво устройство, което Гай в изненадата си не можа да оприличи на нищо конкретно и което святкаше от време на време, сякаш даваше на късо. Точно до него, приклекнал като че ще ходи по нужда, седеше един мъж с рунтаво палто, нелепа шапка на главата си, ботуши на краката и карабина на рамото. Изглеждаше идиотски застинал сякаш си мислеше, че Гай няма да го види, ако седи неподвижен.

Цезар направи поредните няколко крачки напред и после бързо заслиза натам. Мъжът отдолу не помръдна. Само се присви още повече и се стаи, вперил напрегнат поглед в краката си. Приличаше на малоумник, затънал дълбоко в блатото на някоя от странните си вътрешни илюзии.

Гай стигна на три метра от лагера му и се спря за трети път, защото ситуацията наистина ставаше налудничава. Ако това беше човекът, който ще отговаря на важните въпроси за неговото безсмъртие, както той се надяваше, май щеше да се наложи да ги изтръгва от него със сила. Цезар не без основание започваше да се съмнява дали човекът въобще можеше да говори – толкова ненормално изглеждаше! За да се убеди в последното, той внезапно отвори устата си и отсечено му подвикна: „Хей!“

Мъжът замръзна даже повече от преди, което на пръв поглед изглеждаше направо невъзможно.

– Кой, за Бога, си ти? – поиска да узнае Гай и нещо му подсказа, че вероятно няма да е толкова лесно да получи отговор на въпроса си.

Почти веднага след като гласът му тревожно прокънтя в сутрешната тишина, непознатият трескаво се размърда, смъкна карабината от рамото си, насочи я към Цезар и незабавно произведе изстрел на практика от упор. По-точно опита се да произведе, защото пушката засече. Засече също и на втория път, както и на третия. Мъжът изведнъж силно се паникьоса, свали ръце и се заозърта напрегнато наоколо, след което без да иска се спъна в една от жиците, с които се беше наобиколил и в суматохата си явно натисна спусъка на оръжието за четвърти път. Карабината рязко излая в тишината и той приглушено изохка, хващайки се с една ръка за бедрото. После припряно се завтече зад палатката си и в панически бяг закуцука навън от лагера, в притъмнялата отзад пустиня.

Гай Юлий Цезар стоеше толкова стъписан от неочакваното развитие на събитията, че изобщо не успя да реагира. Той гледаше безмълвно и всичко му се струваше така странно, че някак си не му и хрумна да последва мъжа. Той дори не разбираше защо някой с пушка в ръцете си ще тръгне да бяга от него, при положение че той самият нямаше оръжие и не беше демонстрирал никакви агресивни намерения досега. Цезар постоя за няколко минути объркан и изоставен насред чуждия лагер и очите му учудено следяха непознатия мъж, докато той бавно се стопяваше в далечината на все по-разреждащия се сутрешен полумрак. По едно време, устата му неволно се отвори за да подвикне отново в тъмното, но в последния момент се спря и той се отказа. Гай просто не знаеше какво да каже на този човек!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 25 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън