Беше още твърде рано сутринта и вятърът духаше доста хладен – нещо, което поради характера на мястото, се усещаше несвойствено и странно. Слънцето едва се бе приближило до хоризонта и на изток съвсем слабо се розовееше, но иначе навсякъде другаде небето изглеждаше тъмно.

Тялото на Гай Юлий Цезар леко потръпна от студа и той позагърна ризата си. После продължи с мъка да се катери по хлъзгавия пясък нагоре към върха на дюната от южната страна на хотела.

Начинанието му се оказа нелеко. Краката му затъваха дълбоко и правеха придвижването много по-изнурително, отколкото му се струваше от балкона на стаята му. За около половин час, той напредна само с двадесетина метра и започваше вече да се двоуми дали да не се откаже. Сетне се позамисли и реши, че то ще е най-глупавото нещо, което може да стори. Имаше редкия шанс да се срещне с човек, който явно вярваше че е способен да го убие и това, можеше да промени живота му по начин, по който никое от налудничавите му приключения досега не бе успяло. Или поне Гай така се надяваше.

Мъжът поспря за момент да събере дъха си и любопитно погледна през театралния бинокъл, който малко преди да тръгне, намери във фоайето на хотела. Макар и непрофесионално, устройството разполагаше със сериозен зуум, защото както електронното упътване изляло се пред очите му твърдеше, то можеше да служи за следене на барадански театър. Този вид изкуство се славеше като най-масовото представление познато във вселената и пресъздаваше събития от старата и кървава история на Барадия в реален мащаб. Интересното за тези спектакли е, че те обхващат абсолютно цялото население на тази планета и се играят за прииждащите от другите планети зрители. Всички в Барадия са или артисти, или постановчици, или в най-лошия случай – сценичен персонал или статисти. Поради тази причина, там вече няма модерна история и сценаристите се обръщат за вдъхновение единствено към миналото. Те, все още можеха, разбира се, да пишат пиеси за поставянето на пиеси, но това, по всеобщо мнение, се считаше за тъпа и безинтересна тема и никой не го правеше.

След като се осведоми за любопитната история на планетата в електронното упътване, Гай го затвори и небрежно насочи бинокъла към върха на дюната, която упорито катереше. Автофокусът, следящ движението на зениците му, веднага намести панорамата в правилната пропорция и увеличение, но нищо не се забелязваше горе на билото. Всичко изглеждаше тихо и тъмно в момента, но въпреки това Цезар знаеше, че странният тип се крие някъде там. Само преди около шест часа, той пак бе стрелял по него, когато Гай излезе за кратко на балкона си да подиша свеж въздух преди да си легне. Събитието силно го озадачи и малко го разочарова. Озадачи го, защото Цезар дотолкова беше свикнал със своето безсмъртие, че умът му не го побираше как някой може да реши да си губи времето с подобна безнадеждна работа. От друга страна обаче, опитът за покушение го и разочарова, понеже отново се оказа неуспешен.

Мъжът бавно смъкна бинокъла от очите си и продължи своя път нагоре. „Добре, че поне слънцето не се е вдигнало“ – помисли си уморено той. „Би било наистина отвратително човек да се изкачва по стръмното в адската жега около обяд, например!“

Освен жегата, имаше всъщност и още една причина той да тръгне толкова рано сутринта. Налагаше се на всяка цена да избегне онова куко дето твърдеше, че се казва Балънтайн Бърбън, което незнайно защо си беше наумило, че ще успее да го убеди да участва в идиотския фестивал на смъртта. Гай се чувстваше силно отегчен от подобни хора и въобще не искаше да ги вижда. Обикновено те го следваха на тълпи по петите и всеки от тях се опитваше или да го използва за лична облага – доста често свързана с пари – или с цел реклама. Шишкото не правеше изключение от множеството и спадаше към първата категория. За разлика от него, мъжът на върха на дюната вероятно не попадаше в нито една от двете. Гай се чудеше дали в действителност не му е сторил нещо твърде ужасно в миналото, но по-скоро се съмняваше да е така.

Цезар отново спря за секунда и се обърна назад да погледне към хотела. Беше прекалено рано и сградата тъмнееше в долината под него, но той нямаше да се учуди, ако го следяха оттам. Не само Бърбън, но и смешният каубой, дето си въобразяваше, че е също и шериф, както и странната рецепционистка, която пък го играеше още управител, барман, камериерка и проститутка.

Предната сутрин, тя небрежно го бе светнала за последното от изброените и с половин уста му загатна, че може да се възползва от услугите й. За миг, Гай се беше зачудил дали наистина да не го направи, тъй като и без друго й се точеше от самото си пристигане тук, но сетне, като се поразмисли, желанието му се размина. Чувстваше се уморен от проститутки напоследък и вече търсеше известна доза непосредственост в перверзността на жените. Освен това, рецепционистката много му приличаше на вещицата от Триналия, с която той се забърка преди време и заради чиито хипнотични способности се наложи да остане там цяла година като неин сексуален роб. Не му се искаше историята да се повтори сега, макар че не съществуваше голям шанс то да се случи. За разлика от Дреата Гаугра Брунианда, Диарди изглеждаше по-скоро като първокурсничка по психология от Глупантея, където хората поради естествената си тъпота, съответстваха по интелект горе-долу на тригодишни деца в останалите части на вселената. За момент, в началото, Цезар като че ли се подаде на нескопосаното й влияние, но то беше само за малко.

Мъжът тръсна недоволно глава като си спомни за това и внимателно се обърна, за да не се подхлъзне и търкулне назад, след което пак се закатери по стръмното към върха на дюната. Вече започваше леко да се развиделява, и макар че светлината не му помагаше особено, от чисто психологическа гледна точка пътят ставаше по-лек – поне се виждаше колко има напред. Въпреки всичко, катеренето си оставаше трудно, а и едно непредвидено събитие го забави още повече. Той едва-що бе пристъпил няколко крачки и тайнственият му враг внезапно направи поредния си опит да го убие. Два куршума заплашително изсвистяха край ушите му, забивайки се в пясъка зад него.

Гай Юлий Цезар се закова неподвижен и погледна към мястото, откъдето те дойдоха. Беше съвсем спокоен, разбира се, защото отдавна вече не се съмняваше в собствената си неуязвимост. Горе на върха, нещо за кратко изсъска и просветна, озарявайки за секунда хълма, но сетне бързо изгасна. Все пак, светлината беше достатъчна да се забележи една тъмна фигура, полегнала в пясъка с дълга пръчка в ръцете си, приличаща на старовремска карабина.

Гай посегна да вдигне бинокъла до очите си, но беше твърде късно. В следващия миг, той сви безразлично рамене и се заизкачва още по-усърдно нагоре. Точно това, между другото, го озадачаваше най-силно. И миналата вечер и тази сутрин, докато се катереше по склона и непознатият стреляше по него, от върха на дюната нещо все святкаше в тъмното като нелеп морски фар насред пясъка. Ако човекът там наистина си беше наумил да го убие поради някаква си негова причина, какво по дяволите целеше със светлинното си шоу и защо трябваше непрекъснато да издава присъствието си?

Именно с тези мисли в главата си, петнадесет минути по-късно, Гай вече сериозно пухтейки от умора, напредваше на около десетина метра от билото и се чудеше как ли ще протече срещата му с мъжа, когато се добереше до него. Той разиграваше различни ситуации в ума си, но без да крои големи планове, защото се опасяваше, че нещо ще се обърка накрая. Подобни неща често се случваха в живота му. Хората непрекъснато изпадаха в идиотски ситуации и то беше неизбежно, тъй като съдбата правеше какво ли не Цезар да не пострада. Като например случаят с кораба, дошъл да го вземе от Брамадор, когато на Гай му хрумна да скочи от него докато бяха още във въздуха. Той го направи единствено, за да изпробва дарбата си, но пилотът някак си не го разбра и така рязко гмурна машината надолу, че тя се преобърна и се приземи по много чудноват начин с корема нагоре. В резултат на виража, екипажът й безславно умря, смазан под тежестта й, а единственият пътник се спусна съвсем меко върху биещите нагоре въздушни дюзи, които впоследствие нежно го свалиха на пистата.

Цезар притеснено погледна към върха, предчувствайки че и сега нещо нелепо от този сорт ще се случи. Нищо особено не стана обаче, освен че стрелецът неочаквано предприе пореден опит да го свали на земята. Този път куршумите не профучаха както предния покрай ушите му, а хаотично затанцуваха в краката на мъжа без дори да го накарат да забави ход. Той си пое въздух и с последни усилия изкачи наведнъж оставащите метри, които го деляха от непознатия, за да сложи най-после край на твърде глупавото му и продължителното самоунижение. Горе на билото, Цезар се спря за миг за да успокои дишането си и едва тогава се огледа.

Нямаше абсолютно никой наоколо. Стрелецът беше изчезнал и в пясъка се забелязваше единствено ямката, където той бе лежал преди малко. Гай внимателно претърси мястото, но не откри никакви следи да водят до него или от него навън, все едно че човекът просто беше долетял дотам и сетне отлетял обратно. След като се посуети объркан за около половин минута, Цезар тръгна да се спуска от другата страна на хълма. Веднага след това, пак се наложи да спре.

Долу в подножието, на не повече от пет-шест метра, се виждаше нещо като малък импровизиран лагер, заобиколен с гъста плетеница от жици и няколко странни устройства приличащи на сателитни антени, пръснати тук-таме сред тях. По средата на всичко това, имаше неголяма палатка, както и още някакво устройство, което Гай в изненадата си не можа да оприличи на нищо конкретно и което святкаше от време на време, сякаш даваше на късо. Точно до него, приклекнал като че ще ходи по нужда, се спотайваше един мъж с рунтаво палто, нелепа шапка на главата си, ботуши на краката и карабина на рамото. Изглеждаше идиотски застинал сякаш си мислеше, че Гай няма да го види, ако седи неподвижен.

Цезар решително направи няколко крачки напред, слизайки към него. Мъжът отдолу не помръдна. Той само се присви още повече, вперил напрегнат поглед в краката си. Приличаше на малоумник, затънал безнадеждно в блатото на някоя от странните си вътрешни илюзии.

Когато Гай стигна на около три метра от лагера му, се спря за трети път, защото ситуацията наистина ставаше налудничава. Ако това беше човекът, който ще отговори на важните въпроси за неговото безсмъртие, както той се надяваше, май щеше да се наложи да ги изтръгва от него със сила. Цезар не без основание започна да се съмнява дали човекът въобще има дарбата да говори – толкова нелепо и ненормално изглеждаше! За да се убеди в това, той отвори устата си и отсечено му подвикна: „Хей!“

Мъжът замръзна даже повече отпреди, което на пръв поглед изглеждаше почти невъзможно.

– Кой, за Бога, си ти и какво искаш от мен? – поиска да узнае Гай и нещо му подсказа, че вероятно няма да е толкова лесно да получи отговор на въпроса си.

Веднага след като гласът му тревожно закънтя в сутрешната тишина, непознатият трескаво се размърда, смъкна карабината от рамото си, насочи я към Цезар и незабавно произведе изстрел от вече съвсем непосредствена близост. По-точно, опита се да произведе, защото пушката засече. Засече също и на втория път, както и на третия. Мъжът изведнъж силно се паникьоса, свали ръце и се заозърта напрегнато наоколо, след което без да иска се спъна в една от жиците, с които се беше наобиколил и в суматохата си явно натисна спусъка на оръжието за четвърти път. Карабината рязко излая в тишината и той приглушено изохка, хващайки се с една ръка за бедрото. После припряно се завтече зад палатката си и в панически бяг закуцука навън от лагера, в притъмнялата отзад пустиня.

Гай Юлий Цезар стоеше напълно стъписан от неочакваното развитие на събитията и дори не успя да реагира. Той гледаше безмълвно и всичко му се струваше толкова странно, че не му и хрумна да последва мъжа. Той изобщо не разбираше защо човек с пушка в ръцете си ще тръгне да бяга от него, при положение че самият той, не носеше оръжие и не беше демонстрирал никакви агресивни намерения. Цезар постоя за няколко минути все така объркан и изоставен насред чуждия лагер и очите му учудено следяха непознатия мъж, докато последният бавно се стопяваше в далечината на все по-разреждащия се сутрешен полумрак. По едно време, устата му неволно се отвори да извика отново, но в последния момент той се спря и се отказа. Гай просто не знаеше какво да каже на този странен тип!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)