logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
27


Едната от телефонните линии на бюрото на Венкатеш Сикхвамрами тихо иззвъня и той погледна разсеяно индикацията върху черния огледален плот. Беше агентът, който го снабдяваше с чипове с нелегални материали, които не се намериха дори в пиратските сайтове, но за нещастие той не можеше да му вдигне – говореше по една от другите линии в момента.

Агентът се очакваше да му достави рядък запис на орално проникване в данайска девственица и Венкатеш нямаше търпение да го види. Жените на Данай бяха характерни с финото си, гъвкаво и вретеновидно тяло и по време на оралния акт, обвиваха изцяло члена на обладаващия ги мъж и приемаха формата му, като по размер последният съответстваше горе-долу на самите тях. Сцената се славеше като една от най-пикантните сексуални практики и напоследък се рекламираше усилено по пиратските телевизионни канали, излъчващи от астероидния сектор.

Разбира се, президентът на „Сайбър Вектор“ беше далеч от това да се надява, че ще усети нещо наистина фрапантно – твърде богатият му виртуален опит го правеше доста трудно – но все пак се чувстваше заинтригуван. Девойка, приемаща формата на фалос си струваше да се види при всички положения! „Хоп – фалос; цък – фалос; пляк – фалос“ – въртеше се непрекъснато из ума му.

Той и сега си представи сцената и съзнанието му за миг се откъсна от разговора, който водеше. И без друго не беше особено важен. Всъщност, много малко неща напоследък бяха важни за Венкатеш с изключение на не толкова тайната му мания. Тя поглъщаше почти изцяло времето му и то не от скоро, а вероятно откак се помнеше!

Най-първият му досег с виртуалните изживявания му се случи, между другото, на невръстната петгодишна възраст и за него бяха виновни настойниците му. На родната планета на Венкатеш, хората отдавна не се грижеха за децата си и единствено се задължаваха да дадат семенен и яйцеклетъчен материал при навършване на пълнолетие, след което държавата се заемаше с възпроизводството. Децата се отглеждаха в интернати и се възпитаваха по идентичен начин, като на всяко се назначаваше настойник, който да защитава правата му срещу евентуални злоупотреби на институциите. За негов настойник се падна една педантична двойка, която рядко идваше да го види, но когато дойдеше, прекалено натрапчиво се опитваше да се меси в живота му.

Въпросният първи досег стана след един неприятен инцидент, при който Венкатеш по погрешка пусна любимия си хамстер в електрическата мелачката за месо в кухнята на интерната, вместо в машината за миене на ръце. Бедното животно за секунди се превърна в кайма, а малкият Венкатеш потъна в дълбока меланхолия от загубата му веднага след нещастието.

За да му помогнат да се възстанови, настойниците му се съгласиха под давлението на психолог, да го подложат на доста спорната по онова време виртуална терапия. Именно докато траеше този сеанс, той се срещна още веднъж с любимия си хамстер, който беше специално програмиран да може да говори и който се опита да го убеди, че не му се сърди за грешката, че е щастлив и че е намерил нови приятели там, където се намираше.

Всичко вървеше добре и резултатите от сеанса изглеждаха обещаващи. Венкатеш си играеше с животното и се смееше, а то му пееше песнички, когато в един момент за изненада и ужас на всички, момчето съвсем неочаквано отново изпусна хамстера в мелачката – този път във виртуалната кухня! Никой дори не разбра как това се случи и защо изобщо се оказа възможно. Някои твърдяха, че тлеещата вина в подсъзнанието на детето е изкривило софтуерния код; някои спекулираха, че то е жертва на конфликт на интереси в интерната; трети обвиниха настойниците му, че тайно искат да се отърват от опеката си върху него, но най-вероятната причина може би беше, че технологията едва прохождаше и поради недоглеждане, програмата някак бе смесила кодовете, отговарящи за фактическата и фантастичната интерпретация на събитието.

Както и да е, нещастието се беше случило за втори път и бедното животно пак седеше размазано по лицето на Венкатеш и цялата стена зад него. Той моментално бе изваден от сеанса и психологът започна незабавно да работи с него, но за изненада на всички, Венкатеш не изпадна в нов шок вследствие на случката. Умът му реагира напълно рационално и инцидентът скоро отшумя. Резултатът се прие като положителен страничен ефект от терапията, каквото и да означаваше това. В действителност обаче, вътре в съзнанието на момчето, този момент се явяваше повратната точка, в която то изведнъж осъзна, че в реалния живот няма нищо кой знае колко изключително и непоправимо, което да не може да бъде заместено с виртуален еквивалент. До края на престоя си в интерната и особено през пубертета, то вече беше дълбоко затънало в зависимостта си без настойниците му или психологът да подозират за нея.

Ако накратко можеше да се обобщи животът на Венкатеш след този инцидент, той бързо и окончателно стана роб на манията си, която устойчиво го водеше все по-дълбоко и по-дълбоко до все по-извратени параметри на разума му. В университета, той даже се свърза с тайното общество „Извор на съзнанието“, където наистина се докосна до най-първичните аспекти на Аза – тези, които човек носи като наследство от времето преди видът му да развие разум. Там експериментите му на няколко пъти граничеха с неописуеми извращения – обикновено над жени. Всичко това нямаше как да не завърши зле накрая и то така и завърши. В последната година на следването му, моралната полиция успя да се докопа до тайното общество и го разби, арестувайки Венкатеш и останалите членове. Младежът трябваше да прекара за кратко в затвора, което донякъде го отрезви и му позволи да се запознае с голямата си любов, която бе попаднала там заради инцидент с важен политик. Тя дори зачена от него.

След като двамата излязоха от пандиза, той се опита да заживее с нея и да се изчисти от проблемите си, но след един особено неприятен инцидент, вследствие на който дори му се наложи да се раздели с жената и да напусне родното си място, мъжът отново посегна към старата си страст, макар и в по-умерена форма. Свенливостта му не продължи особено дълго. Запознавайки се с двама млади програмисти наскоро излезли от колежа и започвайки с тях работа върху проекта Алоха, Венкатеш за пореден път се спусна по спиралата на манията си и напоследък, докосвайки се до финансовите възможности, които му даваха военните, уверено се приближаваше към предишното си дъно.

В момента той уморено барабанеше с пръсти по плота на бюрото пред себе си и от известно време се чудеше как да прекъсне досадния разговор, който водеше с единия от съдружниците си в „Сайбър Вектор“ – Анибал Рекстън, за да може да звънне на агента си.

– Наистина не разбирам какво толкова те притеснява? – каза разсеяно той, поглеждайки към дисплея със зле прикрито изражение на пренебрежителност. – Случайни флуктуации в кода са напълно възможни и допустими в особено сложни системи, добре знаеш това! Няма човешко същество, което да обхване такъв обем от данни и да изчисли всичко абсолютно чисто.

– Не става въпрос за случайни флуктуации или за фрагменти от задънен код – отговори изнервено Анибал. – Говорим за автоматично генерирани и периодично изпълнявани повторения, които дават реално отражение в системата!

Сега Венкатеш не издържа и направи съвсем явна физиономия за да покаже досадата си.

– Как? – попита рязко той. – Как точно се отразяват на системата?

– Не мога да знам все още! – гласът на Рекстън звучеше глухо и обтегнато, а лицето му изглеждаше мрачно и буреносно. От друга страна обаче, той винаги си беше такъв.

– Виждаш ли! Нито ти, нито аз знаем в какво се изразява този бъг. Ние дори не знаем дали е бъг! Аз бих казал, че според мен системата просто се учи, което си е нормално и оттам идват и повторенията.

– Разбира се, че е бъг! Сюблимацията не е шега работа, Каш! Тя означава, че някой от горните сегменти получава инструкции от по-долно ниво, което пък означава, че архитектурата е пробита!

– Но нали знаеш, че Алоха тъкмо това прави – анализира чрез проби и грешки? Самата й работа предполага наличието на много повторения!

Анибал силно въздъхна в опит да проконтролира нервите си.

– Повторенията, за които става въпрос, са абсолютно идентични – натърти той. – Те не идват вследствие на анализиране, а на забиване!

– Виж, засега положението е наред, нали? – уморено се опита да го успокои Венкатеш. – Бронкс се движи перфектно и военните са доволни. Няма никакви дефекти във функционирането на системата въпреки подозренията ти!

– За Бога, Каш, сега там вътре има живи хора! Те не са опитни животни, не го забравяй! – съдружникът му изведнъж бръкна с насолен пръст в прясната рана. – А ти, отгоре на всичко, искаш да увеличиш техния брой! Отначало каза, че ще включим Алоха временно за да видим какво ще стане и дали ще оправи издънките ни в Бронкс, а вече говориш за мащабна симулация. Не разбирам как можеш да приемаш нещата така спокойно. И какво изобщо означава „мащабна“ според теб?

– Не знам на този етап – неуверено излъга Венкатеш, запъвайки се за миг. – Не съм обсъждал детайлите с военните. Предполагам, че са няколко души.

Всъщност военните не искаха няколко души. Те възнамеряваха да вкарат цяла рота от петстотин човека с реална мисия в Бронкс, която да е абсолютно копие на действителна. Това силно притесняваше дори и президента на „Сайбър Вектор“, но той не можеше да го каже на Анибал. Щеше да стане невероятен скандал и съдружникът му никога нямаше да се съгласи. На него, все пак, му беше лесно – той не се намираше под постоянен натиск. Той единствено вършеше онова, което умееше и обичаше, а всички евентуални проблеми, възникващи между компанията и клиента, ги обираше Венкатеш.

– Виж какво! – след кратка, но особено напрегната пауза се обади Рекстън. Сега, за разлика от преди, гласът му звучеше хладнокръвно и тонът му беше равен. – Мисля, че първият постулатен сегмент е нещото, което генерира проблемите. Той е единствената част от цялата програма, която не подлежи на самообучение и вероятно поради някаква причина, не успява да обхване кода под себе си или по-лошо – има скрито логическо несъответствие в самия него! Някъде се ражда противоречие, което системата не може да изчисти, защото няма прерогативи да го направи на толкова високо йерархично ниво.

Венкатеш нищо не отговори. Само замислено се загледа встрани от бюрото си. Подозрението на съдружника му изглеждаше твърде логично. Първият сегмент от постулатната платформа беше твърдо фиксиран. Веднага след него, вторият – изключително кратък – сегмент гласеше, че всичко от трети нататък подлежи на промяна в зависимост от постигнатите резултати по отношение на първия. И все пак, ако системата се окажеше свободна да промени първи постулат, а с него и основната си цел, която той описваше, щеше да се превърне в каквото си поиска. Резултатът би бил напълно непредсказуем и това означаваше нейната пълна безполезност в търговско отношение.

– Не можем да рискуваме такава кардинална корекция – каза безизразно Венкатеш. – Поне не, докато сме вързани с Бронкс и войниците са там!

– Знам – простичко и съвсем тихо отвърна Анибал, след което замлъкна. После той се посуети за малко и затвори линията. Чувстваше, че няма какво повече да си кажат с колегата си.

– Търговският ви агент ви потърси преди минути, господин Сикхвамрами! – лъчезарно разцъфна лицето на Полийн на мястото на това на Анибал Рекстън, секунди след като последният затвори. – Каза, че ви е звънял, но вие не сте му вдигнали.

– Знам, Поли, благодаря ти! – кимна й Венкатеш.

– Предаде ми да ви кажа, че е успял да изпълни поръчката ви. Ще ви звънне пак или пък вие да му звъннете.

– Ще го направя, благодаря ти.

– Аз, разбира се, видях че ви потърси на частната ви линия, но понеже вие не отговорихте, сетне, когато той звънна и на офисната му казах, че сте на бизнес среща навън. Споменавам ви го да сте информиран, ако случайно стане въпрос!

– Много предвидливо от твоя страна, Поли. Благодаря!

– Не, аз ви благодаря, господин Сикхвамрами! Ако имате нужда от нещо, нали знаете? Винаги мога да скокна да ви погъделичкам!

– Знам, Поли, знам!

– Довиждане, господин Сикхвамрами!

– Довиждане.

Лицето на секретарката му в миг изчезна от плота. Венкатеш така и не разбираше, защо всеки път му пожелава довиждане, след като се намираше едва на няколко метра от него – оттатък вратата.

Странно същество беше тя. Притежаваше умопомрачителна външност, но за съжаление, както неочаквано излезе – никаква сексуалност. Расата й се оказа фригидна и се размножаваше чрез просто деление, ала Венкатеш едва напоследък го научи. Ситуацията наподобяваше на това да имаш луксозна яхта и да я държиш в гаража, за да си я гледаш.

Имаше обаче и нещо друго странно в секретарката му, освен фактът, че не ставаше за секс. Може би всъщност заради него, Венкатеш я задържа в крайна сметка. Беше перманентно щастлива. Вероятно дори генетично закодирана да е такава! Гледаше даже на най-рутинните неща от живота като за първи път. Можеше почти вечно да се радва на обикновена писалка или на китка изкуствени цветя и те никога да не й омръзнат. Поведението й силно интригуваше Венкатеш.

Той намираше ужасно много общи неща между нея и себе си, колкото и странно да изглеждаше на пръв поглед подобно сравнение. Тя живееше в очарователен свят на безкрайни възможности и наблюдавайки я, мъжът се опитваше да постигне същия резултат със себе си. Разбира се, той не притежаваше нейната природна глуповатост и първично въодушевление, но пък разширяваше кръгозора си с неща, които предизвикваха въодушевлението му. Общо взето, идеята беше все същата – да тушираш рутината, в която ежедневието неизменно те потапя. Нещо повече, въпреки разочарованието си от нейната асексуалност, мъжът виждаше символизъм в това, че нае Полийн тъкмо в момента, когато Алоха най-сетне влизаше в действие. Първият сегмент в базисния код на системата напълно точно отговаряше на философията на секретарката му!

Мисълта за първия постулат внезапно и грубо върна Венкатеш обратно в реалността. Дали пък Анибал не беше все пак прав? Дали бъговете наистина нямаше да доведат накрая до тежък срив в цялата архитектура? Или до нещо още по-лошо?

Венкатеш тръсна недоволно глава и реши да не мисли за проблемите си в момента. Ръката му се пресегна към плота на бюрото и с отработено движение набра номера на търговския си агент. Между другото, съществуваше доста голяма вероятност съдружникът му да се бе заблудил – той винаги гледаше да се презастрахова във всичко. Анибал просто не умееше да се радва на живота и точно там му беше проблемът. Имаше гениален ум за програмист, но твърде лош за философ. Именно затова и винаги се бе съмнявал в целесъобразността на първия постулатен сегмент. Вместо това, той смяташе, че изобщо не трябва да има такъв!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 27 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън