Едната от телефонните линии на бюрото на Венкатеш Сикхвамрами тихо иззвъня и той погледна разсеяно индикацията върху черния огледален плот. Беше агентът, който го снабдяваше с чипове с нелегални материали, които не се намериха дори в пиратските сайтове, но за нещастие, той не можеше да му вдигне – говореше по една от другите линии в момента.

Агентът се очакваше да му достави рядък запис на орално проникване в данайска девственица и Венкатеш нямаше търпение да го види. Жените на Данай бяха характерни с финото си, гъвкаво и вретеновидно тяло и по време на оралния акт с данайски мъж, приемаха формата на члена му, понеже той горе-долу съответстваше на самите тях по размер и ги изпълваше изцяло. Актът се славеше като една от най-пикантните сексуални практики и напоследък се рекламираше усилено по пиратските телевизионни канали, излъчващи от астероидния сектор.

Разбира се, президентът на „Сайбър Вектор“ беше далеч от това да се надява, че ще се наслади на нещо наистина фрапантно и невиждано – извънредно богатия му виртуален опит го правеше изключително трудно – но все пак, той се чувстваше доста заинтригуван. Девойка, раздуваща се във формата на полов член наистина си струваше да се види! „Шльоп – фалос; шляп – фалос; пляк – фалос“ – въртеше се непрекъснато из ума му.

Мъжът и сега си представи сцената и съзнанието му за миг се откъсна от разговора, който водеше. Той и без друго, не беше особено важен. Всъщност, имаше твърде малко неща напоследък достатъчно важни за Венкатеш с изключение на не толкова тайната му мания. Тя поглъщаше огромна част от времето му и то не от скоро, а почти откакто се помнеше.

Най-първия му и ярък досег с виртуалните изживявания се случи, когато беше още на невръстната петгодишна възраст и за него, основна вина имаха настойниците му. На родната планета на Венкатеш, хората от много отдавна се бяха отказали да отглеждат поколение, а единствено се задължаваха да дадат семенен и яйцеклетъчен материал при навършване на пълнолетие, след което държавата се заемаше с възпроизводството. Децата израстваха в специални интернати, наглеждани и направлявани от професионалисти, което елиминираше напълно възможността биологичните им родители да им предадат собствените си грешки чрез неумелото си възпитание. Освен това, на всяко хлапе се назначаваше настойник да защитава правата му срещу евентуални злоупотреби от страна на институциите и за опекун на Венкатеш се падна една изключително педантична двойка. Те рядко идваха да го видят, но когато го посещаваха, натрапчиво се месеха в живота му.

Въпросният преживяване, което отрано оформи целия по-нататъшен път на момчето се случи след един крайно неприятен инцидент, при който то по погрешка пъхна любимия си хамстер в електрическата мелачката за месо в кухнята на интерната, вместо в машината за миене на ръце. Бедното животно стана на кайма за секунди, а малкият Венкатеш потъна в дълбока депресия от загубата му веднага след нещастието.

За да му помогнат да се възстанови от шока, настойниците му се съгласиха под давлението на психолог, да го подложат на доста спорната по онова време виртуална терапия. Именно докато траеше този сеанс, хлапето се срещна още веднъж с любимия си хамстер, който беше специално програмиран да може да говори и който се опита да го убеди, че не му се сърди за грешката, че е щастлив и че е намерил нови приятели там, където се намираше в момента.

Всичко вървеше прекрасно и резултатите от сеанса изглеждаха много обещаващи. Момчето си играеше с животното и се смееше, а то му пееше песнички, когато в един момент, за изненада и ужас на всички, хлапето неочаквано изпусна хамстера в мелачката за втори път – сега вече във виртуалната кухня! Никой дори не разбра как това се случи и защо изобщо се оказа възможно. Някои твърдяха, че тлеещата вина в подсъзнанието на детето е изкривило софтуерния код; някои спекулираха, че то е жертва на конфликт на интереси в интерната; трети обвиниха настойниците му, че тайно искат да се отърват от опеката си върху него, но най-вероятната причина може би беше, че технологията едва прохождаше и поради недоглеждане, програмата някак бе смесила кодовете, отнасящи се до фактологическата и фантастичната страна на нещата.

Както и да е, нещастието се случи за втори път и бедното животно отново седеше размазано по лицето на Венкатеш и по стената отзад. Пациентът моментално бе изваден от сеанса и психологът незабавно започна работа с него, но за изненада на всички, Сикхвамрами не изпадна в поредния си шок след инцидента. Умът му реагира напълно рационално на случката и тя беше забравена съвсем скоро, като неочаквано добрият резултат от всичко това бе приет за едно от достойнствата на терапията. В действителност обаче, в съзнанието на момчето този епизод се превърна в повратната точка, карайки го да осъзнае, че в реалния живот няма кой знае какви изключителни и непоправими събития, които да не могат да бъдат коригирани с виртуални. До края на престоя си в интерната и особено през пубертета, момчето беше вече дълбоко затънало в зависимостта си от новата технология без настойниците или психологът му дори да подозират за това.

Ако накратко можеше да се обобщи живота на Венкатеш от този момент нататък, той бързо и окончателно стана роб на манията си, която устойчиво го поведе все по-навътре и навътре във все по-извратените дълбини на мозъка му. В университета, той даже се свърза с тайното общество „Извор на съзнанието“, където наистина се докосна до най-първичните аспекти на Аза – тези, които човек носи като наследство още от времето преди видът му да развие разум. Там експериментите му на няколко пъти граничеха с неописуеми извращения – обикновено над жени. Всичко това просто нямаше как да не завърши зле и накрая, то така и завърши. В последната година на следването му, моралната полиция инфилтрира агент в тайното общество, след което го разби, арестувайки Венкатеш и останалите му членове. Младежът трябваше да прекара за известно време в затвора, което донякъде го отрезви, но и също го срещна с голямата му любов, която пък бе попаднала там заради инцидент с изключително важен политик. Междувременно, тя дори зачена от него.

След като двамата излязоха от пандиза, младият мъж се опита да заживее с нея и да се изчисти от проблемите си, но съвсем скоро, след една особено неприятна случка, му се наложи да се раздели с жената и даже да напусне родното си място, връщайки се обратно в университетския си град. В неговата среда, Венкатеш отново посегна към старата си страст, макар и вече в по-умерена форма. Свенливостта му обаче не продължи дълго. Запознавайки се с двама млади и обещаващи програмисти, наскоро излезли от колежа, той започна работа по проекта „Алоха“ и това начинание му осигури достатъчно средства да се спусне за пореден път по спиралата на манията си, като напоследък, докосвайки се до финансовите възможности, които му даваха военните, той дори се приближаваше към предишното си дъно.

В момента мъжът уморено барабанеше с пръсти по плота на бюрото пред себе си и от известно време се чудеше как да прекъсне досадния разговор, който водеше с единия от съдружниците си в „Сайбър Вектор“ – Анибал Рекстън – за да може да звънне на агента си.

– Наистина не разбирам какво толкова те притеснява? – каза разсеяно Венкатеш, поглеждайки към дисплея със зле прикрито изражение на пренебрежителност. – Случайни флуктуации в кода са напълно възможни и допустими в особено сложни системи като нашата. Няма човешко същество, което да обхване такъв обем от данни и да изчисли всичко абсолютно чисто.

– Ама ние изобщо не говорим за случайни флуктуации или за фрагменти от задънен код – отговори изнервено колегата му. – Говорим за целенасочени и периодично изпълнявани повторения, които дават реално отражение в системата!

Сега Венкатеш вече не издържа и направи съвсем явна физиономия за да покаже досадата си.

– Как? – попита твърде рязко той. – Как се отразяват на системата? В какво?

– Все още не знаем! – гласът на Рекстън звучеше глухо и обтегнато, а лицето му изглеждаше мрачно и буреносно. От друга страна обаче, той винаги си беше такъв.

– Виждаш ли? Нито ти, нито аз знаем в какво точно се изразява този бъг. Ние дори не знаем дали наистина е бъг! Аз бих казал, че системата по-скоро се учи, което си е напълно нормално и оттам идват и повторенията.

– Разбира се, че е бъг! Сюблимацията не е шега работа, Каш! Тя означава, че някой от горните сегменти изпълнява инструкции от по-долно ниво, вместо да контролира работата му, което пък означава, че архитектурата е пробита.

– Но нали точно така работи „Алоха“ – анализира данните от долните нива и търси решения чрез проби и грешки? Самата й работа предполага наличието на тонове повторения!

Анибал силно въздъхна в опит да овладее нервите си.

– Повторенията, за които става въпрос, са абсолютно идентични – натърти той. – Те не говорят за анализиране, а за забиване.

– Засега положението все още е наред, нали? – припряно се опита да го успокои Венкатеш. – „Бронкс“ върви перфектно и военните са доволни. Няма никакви дефекти във функционирането му, въпреки подозренията ти.

– За Бога, Каш, там вътре има живи хора! Те не са опитни животни, не забравяй това! – съдружникът му изведнъж назова нещата с истинското им име, бъркайки с пръст в раната. – А на всичко отгоре, ти искаш сега да увеличиш техния брой. Отначало каза, че ще включим „Алоха“ само временно, за да видим как ще реагира и дали ще оправи издънките ни в „Бронкс“, но ето че вече отиваме към широка симулация. Не разбирам как може да си толкова спокоен при това положение. И какво изобщо означава „широка“, според теб?

– Това не е съвсем ясно на този етап – неуверено излъга Венкатеш, запъвайки се за миг. – Не съм обсъждал детайлите с военните. Предполагам, че са още десетина души.

Всъщност, военните не искаха просто още десетина души. Те възнамеряваха да вкарат цяла рота от петстотин човека с реална мисия в „Бронкс“, която да е абсолютно копие на действителна. Това до известна степен притесняваше дори и президента на „Сайбър Вектор“, но той не можеше да го каже на Анибал. Щеше да стане невероятен скандал и съдружникът му щеше да направи и невъзможното да се противопостави. На него, все пак, му беше лесно – той не се намираше под постоянен натиск от страна на една камара генерали. Той единствено вършеше онова, което умееше и обичаше, а всички текущи проблеми, възникващи между компанията и клиента, ги обираше Венкатеш.

– Виж какво! – след кратка, но особено тягостна пауза продължи Рекстън. Сега, за разлика от преди малко, гласът му звучеше съвсем хладнокръвно и тонът му беше почти равен. – С доста голям процент на сигурност мога да потвърдя, че първият постулатен сегмент е нещото, което генерира проблемите. Той е единствената част от цялата система, която е извадена от самообучителния процес и вероятно, поради някаква причина, влиза в противоречие с кода под себе си. А може би дори още по-лошо – кодът отдолу генерално противоречи на постулатната логика! Получава се лууп, който системата не може да изчисти, защото няма прерогативи да го направи.

Венкатеш нищо не отговори. Само замислено се загледа встрани от бюрото си. Подозрението на колегата му изглеждаше твърде логично. Първият сегмент от постулатната платформа беше твърдо фиксиран и толкова масивен, че никой не можеше да го обхване в обозрим период от време. Веднага след него, вторият – изключително кратък – сегмент гласеше, че от третия нататък, всички останали подлежат на корекция в зависимост от претеглените резултати по постигането на главната цел на системата, зафиксирана в първи постулат. Решението беше да се позволи на „Алоха“ да преосмисли критериите си за целесъобразност, а с това и за цел, но ако това се случеше, тя на практика щеше да е свободна да се превърне в каквото си поиска. Резултатът би бил напълно непредсказуем, а и то щеше да означава нейната пълна безполезност в търговско отношение.

– Не можем да рискуваме такава кардинална корекция сега – каза безизразно Венкатеш. – Поне не, докато сме вързани с „Бронкс“ и войниците са все още там.

– Знам – простичко и съвсем тихо отвърна Анибал, след което отново замлъкна. После той се посуети за малко и внезапно затвори линията. Чувстваше, че няма какво повече да си кажат със съдружника си.

– Търговският ви агент ви потърси преди няколко минути, господин Сикхвамрами! – лъчезарно разцъфна лицето на Полийн на мястото на това на Анибал Рекстън, веднага щом последният затвори. – Каза, че ви е звънял преди това, но вие не сте му вдигнали.

– Знам, Поли. Благодаря ти! – кимна й унило Венкатеш.

– Предаде ми да ви уведомя, че е успял да изпълни поръчката ви. Ще ви звънне пак или пък вие да му звъннете.

– Да, ще го направя. Благодаря ти.

– Аз, разбира се, забелязах, когато той ви потърси на частната ви линия, но понеже вие не отговорихте, сетне, като звънна и на офисната му казах, че сте на бизнес среща навън. Споменавам ви го да сте информиран, ако случайно стане въпрос.

– Много предвидливо от твоя страна, Поли. Благодаря.

– Не, аз ви благодаря, господин Сикхвамрами! Ако имате нужда от нещо, нали знаете? Винаги мога да дойда да ви погъделичкам!

– Знам, Поли. Знам.

– Довиждане, господин Сикхвамрами!

– Довиждане.

Лицето на секретарката му в миг изчезна от плота на бюрото му. Венкатеш така и не разбираше, защо всеки път му пожелава довиждане, след като се намираше едва на няколко метра от него – оттатък, в секретарското помещение.

Странно същество беше тя. Притежаваше умопомрачителна външност, но както неочаквано стана ясно – абсолютно никаква сексуалност. Расата й се оказа фригидна и се размножаваше чрез просто деление, ала за жалост на Венкатеш, той го научи прекалено късно. Глупавата ситуация, в която изпадна много наподобяваше на това да си купиш луксозна яхта, само за да си я държиш в гаража и да си я гледаш.

Имаше обаче и нещо друго изключително странно в секретарката му, освен фактът, че не ставаше за секс. Може би всъщност именно заради него, Венкатеш я задържа в крайна сметка. Беше перманентно щастлива. Вероятно дори генетично предразположена към това! Гледаше и на най-обикновените неща от живота все едно ги вижда за първи път и можеше почти безкрайно да се радва на глупава писалка или на китка изкуствени цветя, например, и те никога да не й омръзнат. Поведението й силно интригуваше Венкатеш.

Колкото и странно да изглеждаше на пръв поглед, той намираше ужасно много общи неща между нея и себе си. Тя живееше в очарователен свят на безкрайни възможности поради собствената си глуповата наивност, а мъжът се опитваше да постигне точно същия резултат в своя живот, но с други средства. Той не притежаваше нейната първична простота и въодушевление, но пък разширяваше кръгозора си с външни усещания, които го предизвикваха. Общо взето, идеята беше все същата – да избягаш от рутината, с която ежедневието неминуемо те затрупва. Нещо повече, въпреки разочарованието си от асексуалността на Полийн, шефът й виждаше символизъм в това, че я нае тъкмо в момента, когато „Алоха“ най-сетне влизаше в действие. Първият сегмент от базисния код на системата напълно точно отговаряше на философията на секретарката му!

Мисълта за първия постулат внезапно и грубо върна Венкатеш обратно в реалността. Дали пък Анибал не беше прав все пак в страховете си? Дали бъговете нямаше наистина да доведат до тежък срив в цялата архитектура или до нещо дори още по-лошо?

Мъжът друсна недоволно глава за да се отърси от обзелия го негативизъм и реши да не мисли за това в момента. Ръката му плавно се пресегна към плота на бюрото и с отработено движение набра номера на търговския си агент. Между другото, съществуваше доста голяма вероятност съдружникът му да се бе заблудил – той винаги гледаше да се презастрахова във всичко. Анибал просто не умееше да се радва на живота и точно там му беше проблема. Имаше гениален ум за програмист, но не ставаше за философ. Именно затова и не преставаше да се съмнява в целесъобразността на първия постулатен сегмент на „Алоха“. Вместо това, той смяташе, че изобщо не трябва да има такъв.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)