logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
28


Колоната бавно се точеше през пустинята по протежение на около петстотин метра. Отдавна не беше така дълга както в началото, когато се разпростираше на над километър и половина. Причината бе повече от прозаична – войниците наброяваха под двеста човека в момента. Най-отзад след всички, уморено и мълчаливо се влачеха МакФиърсън и О’Съливън.

МакФиърсън вдигна внезапно ръка да избърше челото си, но то се оказа абсолютно сухо, както и предполагаше. Вече никой не се потеше. Мъжът се надяваше да намери някоя, макар и солена капка там, с която да накваси устните си, ала уви! Кожата му се усещаше грапава като шкурка от постоянния обстрел на ситни песъчинки, гонени от проклетия горещ вятър.

– Ако до два дни не намерим вода мисля, че това ще е краят – едва чуто и без никаква интонация измърмори той, обръщайки се леко към другаря си.

О’Съливън вдигна очи, но нищо не каза. Чувстваше се твърде изтощен, за да отрони дори дума. А и какво можеше да сподели? Всичко беше повече от очевидно и нямаше никаква нужда да го коментира. За последното денонощие бяха паднали от изтощение петдесет и трима души наведнъж. Доста повече, отколкото обикновено умираха при атаките на съществото!

Той неволно си спомни последния път и вяло потръпна. Звярът, ако въобще имаше нещо животинско или даже естествено в него, ги изненада по обяд – нещо, което той рядко правеше в тази част от денонощието. Откакто мълвата, че загиват падналите на карти тръгна сред войниците, никой не играеше, но това не им помогна особено. Този път го отнесе нещастникът, който спечели последната глътка вода, когато теглиха жребий за нея.

„Прокълнат късмет!“ – помисли си О’Съливън и се изплю. От устата му излезе единствено топъл, сух пясък.

– Мисля, че МакКонъхи наистина ни прецаква! – все пак отбеляза след малко той.

МакФиърсън вдигна очи да го погледне.

– Искаш да кажеш, че ни разкарва в кръг?

– И това също! Имам предвид обаче, че със сигурност крие вода.

– Не знам! – вдигна рамене другарят му. – Къде, по дяволите, ще я завре според теб? Никой не носи нищо по себе си, освен парцалите на гърба си. Половината от хората са захвърлили и пушките си.

– И аз не знам – отвърна О’Съливън. – Но знам, че е невъзможно обезводняването да не ти действа. Невъзможно е всички да са като призраци, а той да си е наред!

МакФиърсън се замисли за миг.

– Някои хора имат по-малка нужда от течности – каза той. – Като канугритата. Това не значи, че накрая няма да умрат като останалите. Означава само, че ще умрат малко по-късно.

– Да го виждаш да подкача наоколо балансирайки с опашка? – погледна го остро О’Съливън.

– Не! – примирено отвърна мъжът. Не му се искаше да се конфронтира с другаря си. Той и без друго изглеждаше силно изнервен от изтощението, което понасяха през последните дни.

Двамата продължиха да се влачат на края на опашката, но вече мълчаливо. До обяд никой не проговори и всеки от тях потъна в специфичното състояние на полутранс, в което обновено се намираха в промеждутъците, когато не правеха нищо конкретно, а просто се движеха монотонно. В подобно състояние даже мислите им не бяха точно мисли, а някакво мъгляво блуждаене на уморените им мозъци, които от време на време индикираха елементарната информация, постъпваща от очите им – изкачване на дюна; спускане по дюна; голям камък на пътя, който трябва да се заобиколи; спиране за нощувка… През останалите моменти от денонощието, ако съществото не нападнеше, мъжете не помнеха нищо – все едно го бяха проспали.

Някъде по обяд колоната за кратко спря, за да могат хората да си починат. Всички насядаха по земята и се заоглеждаха мълчаливо, защото не знаеха какво друго да правят докато са извън вцепенението си.

МакФиърсън порови из джобовете си и извади нещо лепкаво като буца катран от там.

– Искаш ли? – предложи той на другаря си.

– Какво е това? – погледна го подозрително О’Съливън.

– Сажди от храстите дето ги горим всяка вечер.

– И за какво, по дяволите, ги мъкнеш със себе си?

МакФиърсън отчупи едно парченце от буцата и го лапна.

– Прочистват устата от пясъка. Не е толкова лошо, колкото изглежда.

– Ти си луд! – погледна го погнусено О’Съливън. – Кой знае какви лайна има в това нещо!

Другарят му дрезгаво се изсмя на забележката.

– Звучиш така, сякаш смяташ да живееш още цяла година и трябва да се храниш здравословно! Какво изобщо ти пука какво има вътре. Важното е, че помага. Обира песъчинките и няма нужда да плюеш непрекъснато.

От устата на мъжа леко се проточиха дълги конци, докато дъвчеше, а зъбите му се оцветиха в черно. О’Съливън продължаваше да го гледа с погнуса. Чудеше се как може най-близкия му приятел в ротата да е изкукал буквално пред очите му и той да не е забелязал досега.

Точно в този момент, някой рязко извика напред в колоната и стресна останалите. Войниците наоколо моментално наскачаха на крака и тези от тях, които имаха оръжия ги грабнаха в ръце. МакФиърсън и О’Съливън също скокнаха, озъртайки се нервно наоколо. Дали съществото беше нападнало за втори път по обяд? Означаваше ли то, че неусетно е сменило тактиката си и ако е така, по-добре ли е за тях самите или не? Тези бяха част от въпросите, които МакФиърсън конкретно се питаше.

Суматохата обаче не приличаше напълно на нападение. След няколко минути, това стана явно и всички започнаха да се чудят какво се е случило. Някъде в челото на групата, изведнъж се образува струпване от хора и се появи кратка суетня. Задната част на колоната имаше само един начин да разбере какъв е проблемът – да се придвижи натам. Тъкмо така и постъпиха хората.

Когато МакФиърсън и О’Съливън най-сетне дойдоха до мястото на събитието, нещата вече изглеждаха разгорещени. Някои от войниците размахваха пушките си и крещяха, а капитан МакКонъхи безуспешно се опитваше да ги усмири. Той и други двама войници седяха в малко празно пространство, заобиколени от шумната тълпа и като че ли не защитаваха една и съща кауза.

Зад тях, на земята, лежеше Омо – силно изплашен, объркан и не знаещ какво да стори. Очите му се бяха разширили от страх и гледаха надвисналото враждебно множество с изражение, което загатваше, че добре осъзнава че може би е настъпил последния му час. До него, манерката му изглеждаше някак яростно захвърлена в пясъка. Имаше нещо странно в позата на младия мъж. Полегнал на хълбок, сякаш някой го бе блъснал докато е клечал, той все още седеше така, както инерцията го е оставила. Явно се страхуваше да не предизвика яростта на останалите войници.

Мина доста време преди МакФиърсън и О’Съливън най-накрая да схванат за какво става въпрос. Погледите им първо се съсредоточиха в манерката, където около гърлото й се виждаше неголямо, мокро петно. В момента, то бързо съхнеше под палещите лъчи на тежкото пустинно слънце. След това, очите им се плъзнаха към някаква тънка, гумена тръбичка наблизо и второ мокро петно при единия й край, само че не толкова голямо. Нещото, което особено много фрапираше обаче и заради което се оказа цялата суетня, беше другият край на тръбичката. Съвсем нелепо и незнайно защо, той минаваше през дюкяна на Омо и завършваше някъде в панталоните му!

Единият от двамата войници в кръга внезапно отиде до падналия и с едно отривисто движение дръпна реверите на куртката му, която изпука и се разтвори, а копчетата й се разхвърчаха наоколо. Под нея се показа парче груб, бял плат, пристегнал плътно гърдите на мъжа. Войникът дръпна и него и хората наоколо ахнаха изумени.

Отдолу, за изненада на всички, изскочиха чифт от може би най-съблазнителните гърди на света. Изглеждаха перфектни и обли, с гладка, млечно бяла кожа, силно контрастираща на фона на загорялата шия над тях и с изпъкнали розови зърна на върха им. Дори единствено заради това, че бяха единствените подобни на хиляди километри наоколо, можеха да костват твърде големи неприятности на собственика си.

Мъжете около Омо стояха като хипнотизирани. Зениците им се бяха разширили и не виждаха нищо друго, а устите им висяха отворени и ако не бяха жестоко обезводнени, вероятно в този момент щяха да са проточили лиги. Никой не можеше да повярва какво вижда!

Вцепенението трая около минута, минута и половина. После вторият войник също се хвърли рязко към падналия на земята и двамата заедно с първия, грубо хванаха краката на нещастника с манерката и му смъкнаха панталоните до коленете. Последният не оказа никаква съпротива. Сетне последва второ ахване. Слабините, които се бяха показали, недвусмислено говореха, че Омо всъщност никога през целия си живот и за секунда не е бил мъж. Не съществуваше никакво съмнение!

Капитан МакКонъхи стисна устни, с ръце впити в карабината си и продължи да гледа напрегнато разигралата се сцена. Той не направи никакво движение. Изобщо не се и опита да спре войниците – те нямаше да му позволят. Жена в ротата, това беше може би най-лошото възможно развитие на иначе и без друго сложната ситуация, в която се намираха. На всичкото отгоре, тя никак не изглеждаше зле, а подобно нещо определено щеше да докара много проблеми след себе си!

След като почака малко да стихне изумлението, той бавно се размърда, отиде до момичето и се опита да му помогне да се прикрие. Усещаше многобройните враждебни погледи, лазещи по гърба му, но си даваше вид, че не му пука. Ако успееше да запази хладнокръвие сега, вероятно по-нататък щеше да задържи положението по-лесно. В момента, даже самият факт, че девойката е изпикала няколко капки през импровизирания катетър в манерката си, беше напълно достатъчен да я разкъсат от озлобление. От почти седмица, заради обезводняването, никой от останалите войници не го бе правил!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 28 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън