Колоната бавно се точеше през пустинята по протежение на около петстотин метра. Отдавна не беше така дълга както в началото, когато се разпростираше на над километър и половина. Причината бе повече от прозаична – войниците наброяваха под двеста човека в момента. Най-отзад след всички, уморено и мълчаливо се влачеха МакФиърсън и О’Съливън.

МакФиърсън вдигна внезапно ръка да избърше челото си, но то се оказа абсолютно сухо, както и предполагаше. Вече никой не се потеше. Мъжът се надяваше да намери някоя, макар и солена капка там, с която да накваси устните си, ала уви! Кожата му се усещаше грапава като шкурка от постоянния обстрел на ситни песъчинки, гонени от проклетия горещ вятър.

– Ако до два дни не намерим вода мисля, че това ще е краят – едва чуто и почти без никаква интонация измърмори той, обръщайки се леко към другаря си.

О’Съливън вдигна очи, но нищо не каза. Чувстваше се твърде изтощен, за да отрони дори дума. А и какво можеше да сподели? Всичко беше повече от очевидно и нямаше никаква нужда да го коментира. За последното денонощие бяха паднали от изтощение петдесет и трима души наведнъж. Доста повече, отколкото обикновено умираха при атаките на съществото!

Той неволно си спомни последната от тях и вяло потръпна. Звярът, ако въобще имаше нещо животинско или даже естествено в него, ги изненада по обяд – нещо, което той рядко правеше в този отрязък на денонощието. Откакто мълвата, че загиват падналите на карти тръгна сред войниците, никой вече не играеше, но това не им помогна особено. Този път го отнесе нещастникът, който спечели последната глътка вода, когато теглиха жребий за нея.

„Прокълнат късмет!“ – помисли си О’Съливън и се изплю. От устата му излезе единствено топъл, сух пясък.

– Мисля, че МакКонъхи наистина ни прецаква! – все пак намери сили да отговори след малко той.

МакФиърсън вдигна очи да го погледне.

– Имаш предвид, дето ни разкарва в кръг ли?

– И това също! Но по-скоро, че със сигурност крие вода.

– Не знам за водата – вдигна рамене другарят му. – Къде, по дяволите, ще я дене според теб? Всички отдавна носят само парцалите на гърба си, под които се виждат голите им тела. Половината от хората са захвърлили дори пушките си!

– И аз не знам – отвърна О’Съливън. – Но зная, че е невъзможно да издържиш толкова дълго време. Няма как всички да се влачат като призраци и само той да е окей.

МакФиърсън се замисли за миг.

– Някои хора имат по-малка нужда от течности – опита се да излезе с обяснение след малко. – Като канугритата. Това не значи, че няма да умрат като останалите. Означава само, че ще умрат ден-два по-късно.

– За какви канугрита говориш? Да го виждаш да подкача наоколо, балансирайки с опашка? – погледна го остро О’Съливън.

– Не – тихо измънка МакФиърсън и не каза нищо повече, защото не му се искаше да се конфронтира с другаря си. Последният и без друго изглеждаше силно изнервен от напрежението, което понасяха през последните дни.

Двамата продължиха да се влачат на края на опашката, но вече мълчаливо. До обяд никой не проговори и всеки от тях потъна в специфичното състояние на полутранс, в което обновено се намираха в промеждутъците, когато не правеха нищо конкретно, а просто се движеха монотонно. В подобно състояние даже мислите им не бяха точно мисли, а някакво мъгляво блуждаене на уморените им мозъци, които само от време на време обработваха елементарната информация, постъпваща от очите им, за да могат да заобиколят някое препятствие. През останалите моменти, ако съществото не нападнеше, мъжете не помнеха нищо – все едно го бяха проспали.

Някъде по обяд, колоната за кратко спря за почивка. Всички насядаха по земята и се заоглеждаха мълчаливо, защото не знаеха какво друго да правят докато са извън обичайното си вцепенение.

МакФиърсън порови из джобовете си и извади нещо лепкаво оттам, приличащо на буца катран.

– Искаш ли? – предложи той на другаря си.

– Какво е това? – погледна го подозрително О’Съливън.

– Сажди от храстите дето ги горим всяка вечер.

– И за какво, по дяволите, ги носиш със себе си?

МакФиърсън отчупи едно парченце от буцата и го лапна.

– Почистват устата от пясъка. Не е толкова лошо, колкото изглежда.

– Ти не си в ред – погледна го погнусено О’Съливън. – Кой знае какви лайна има в това нещо!

Другарят му дрезгаво се изсмя на забележката.

– Защо? Мислиш, че не е здравословно ли? Ти колко дълго още смяташ, че ще живееш? Важното е, че помага. Обира песъчинките и няма нужда да плюеш непрекъснато.

От устата на мъжа бавно се проточиха дълги конци, докато той дъвчеше, а зъбите му се оцветиха в черно. О’Съливън продължаваше да го гледа с погнуса. Чудеше се как може най-близкия му приятел в ротата да е изкукал буквално пред очите му и той да не е забелязал нищо.

Точно в този момент, някой рязко извика напред в далечината и стресна войниците. Всички наоколо моментално наскачаха на крака и тези от тях, които имаха оръжия ги грабнаха в ръце. МакФиърсън и О’Съливън също скокнаха, озъртайки се нервно в пустинята. Дали съществото за втори път беше нападнало по обяд? Означаваше ли това, че неусетно е сменило тактиката си и ако е така, по-добре ли е за тях самите или не? Тези бяха част от въпросите, които МакФиърсън конкретно се питаше.

Суматохата обаче не приличаше особено много на нападение. След няколко минути, когато стана напълно ясно че не е, мъжете започнаха да се чудят какво се е случило. Някъде в челото на групата, изведнъж се образува струпване от тела и се появи кратка суетня. Задната част на колоната имаше само един начин да разбере каква е работата – да се придвижи бързо натам и тъкмо така и постъпиха хората.

Когато МакФиърсън и О’Съливън най-сетне пристигнаха на мястото на събитието, нещата вече изглеждаха твърде разгорещени. Някои от войниците размахваха пушките си и крещяха, а капитан МакКонъхи безуспешно се опитваше да ги усмири. Той и още двама души стояха заобиколени от шумната тълпа, но като че ли не защитаваха една и съща кауза.

До тях, на земята, лежеше Омо – силно изплашен, объркан и не знаещ какво да стори. Очите му се бяха разширили от ужас и гледаха надвисналото враждебно множество с изражение, което загатваше, че се страхува за живота си. До него, манерката му изглеждаше някак нарочно захвърлена в пясъка. Имаше нещо особено странно в позата на младия мъж. Беше полегнал на хълбок, сякаш някой го бе блъснал докато е клечал, и той все още седеше така, явно опасявайки се да не предизвика яростта на останалите войници.

Мина всъщност доста време преди МакФиърсън и О’Съливън най-накрая да схванат за какво става въпрос. Погледите им първо се съсредоточиха в манерката, до която се виждаше неголямо, мокро петно. В момента, то бързо изсъхваше под палещите лъчи на тежкото пустинно слънце. Съвсем наблизо, имаше и някаква дълга и тънка, гумена тръбичка с второ мокро петно при единия й край, само че не толкова голямо. Нещото, което най-много фрапираше обаче и заради което се оказа цялата суетня, беше другият край на тръбичката. Съвсем нелепо, тя минаваше през дюкяна на Омо и завършваше незнайно къде в панталоните му!

Единият от двамата войници в кръга внезапно се наведе над падналия и с едно отривисто движение, дръпна реверите на куртката му, която изпука и се разтвори, а копчетата й се разхвърчаха в пясъка. Под нея се показа парче груб, бял плат, пристегнал плътно гърдите на мъжа. Войникът дръпна и него и сетне хората ахнаха изумени.

Отдолу, за изненада на всички, се появи чифт от може би най-изкусителните гърди на света. Изглеждаха перфектно обли, с гладка, млечно бяла кожа, силно контрастираща на фона на загорялата шия над тях и щръкнали розови зърна на върха им. Дори само заради това, че бяха единствените подобни на хиляди километри наоколо, можеха да костват твърде големи неприятности на собственика си.

Мъжете около Омо стояха като хипнотизирани. Зениците им се бяха разширили и не забелязваха нищо друго, а устите им висяха отворени и ако не бяха жестоко обезводнени, вероятно щяха безпомощно да проточат лиги надолу. Никой не можеше да повярва какво вижда.

Вцепенението трая около минута, минута и половина. После вторият войник също рязко се надвеси над падналия и двамата с първия, грубо хванаха краката на нещастника с тръбичката и му смъкнаха панталоните до коленете. Последният не оказа никаква съпротива. Сетне последва второ ахване. Слабините, които се появиха, недвусмислено говореха, че Омо всъщност никога през целия си живот и за секунда не е бил мъж. Не съществуваше никакво съмнение!

Капитан МакКонъхи стисна устни, с ръце впити в карабината си и продължи да гледа напрегнато разигралата се сцена. Той не бе помръднал и пръст досега. Изобщо не се опита да спре войниците, защото те нямаше да му позволят. Жена в ротата беше може би най-лошото възможно развитие на иначе и без друго сложната ситуация, в която се намираха. На всичко отгоре, тя никак не изглеждаше зле и това обещаваше да докара единствено проблеми след себе си.

След като изчака малко да стихне първоначалното изумление, той бавно се раздвижи и отиде до момичето, за да му помогне да се прикрие. Усещаше многобройните враждебни погледи, лазещи по гърба му, но си даваше вид, че не му пука. Ако успееше да запази хладнокръвие сега, вероятно по-нататък щеше да задържи положението все някак. В момента, даже само фактът, че тя беше изпикала няколко капки през импровизирания си катетър в манерката, бе напълно достатъчно основание да я разкъсат от озлобление. От почти седмица, заради обезводняването, никой от останалите войници не бе уринирал.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)