Около час, час и нещо преди обяд, детектив Арнестън излезе от къщи, взе едно Карузо от стоянката на обществения транспорт до тях, въведе в терминалния прозорец пред себе си адреса, където отиваше и се отпусна назад в седалката. Колата се вдигна леко над земята, електродвигателят й зажужа и тя плавно се плъзна в трафика по посока на зададената дестинация. След двадесетина минути, мъжът имаше среща с доктор Пеулариа Гзундис в лабораторията й в покрайнините на града.

Изглеждаше, между другото, малко странно, че тя реши да го приеме точно там, а не в офиса си например, но вероятно беше твърде заета, за да излиза от лабораторията си без основателна причина. Сибелиус нямаше кой знае какво против. Изпитваше наистина лек дискомфорт от факта, че ще трябва да говорят на подобно място, но не чак дотам, че той да му попречи да си проведе интервюто. Доктор Гзундис работеше като един от старшите патолози в главния Институт по биологично разлагане на провинция Барбентис.

Арнестън се загледа в бавно преминаващите край прозорците на колата му току-що му цъфнали ксенталии и разсеяно се замисли върху повода, по който отиваше да се срещне с Пеулариа. Само преди няколко часа, внезапно го бе осенила идеята, че 101.32/3/442/-С – номерът на който Венкатеш се оказа, че е звънял за последно преди да се застреля – може би не е бил странен телефонен номер, както той си мислеше отначало, а нещо по-различно. И въпреки че на няколко пъти детективът опита да намери устройство, с което споменатата символно-числова поредица да заработи, така и не успя да постигне пробив, което го накара да съжалява задето прекъсна връзката, която отвори от кабинета на Венкатеш. Независимо от това, веднъж отърсил се от предубеждението си, той вече беше на прав път и скоро разбра със сигурност за какво ставаше въпрос, макар че все още не му се удаваше да постигне практически резултат.

Поредицата представляваше всъщност не друго, а радиочестотна лента. Тя не покриваше единична честота, а честотен микс – комбинация от няколко прости честоти, синхронизирани да работят заедно. Такива се модулираха съвсем отскоро и затова мъжът не се бе сетил още отначало за подобна възможност. Обикновено ги използваха за много далечни връзки с особено силни смущения по трасето, защото при тази технология информацията се дублираше многократно и ако някоя от съставните честоти заглъхнеше по пътя, съобщението можеше да бъде възстановено по останалите. За съжаление обаче, колкото и да насилваше сателитния комплекс в Националния център по телекомуникации, Арнестън така и не откри сигнал, който да се предава чрез споменатата лента. Ако беше успял, той щеше да изчисли приблизителен вектор до реципиента, но фактът, че понастоящем близо една десета от галактиката бе потопена в изключително мощен магнитен тайфун, правеше задачата му дори още по-неизпълнима.

След като частично разреши проблема със странните символи и същевременно удари на камък с използването им, детективът се насочи към попълване и на пропуските си по отношение на виртуалните реалности. Той проучи подробно нещата и разбра, че включените в подобни системи обикновено биват държани в състояние на изкуствена кома – точно както и господин Папатакис му бе обяснил – и през цялото време, за тях се грижи животоподдържащата апаратура на така наречения „виртуален стол“. Устройството, което военните използваха за целта беше абсолютно същото като онова, което детективът видя в къщата на Венкатеш. То не се намираше свободно на пазара все още. Това, което хората си купуваха от там и за което Арнестън вече знаеше, бяха обикновени виртуални симулатори – подобия на триизмерен проектор с опция за движение на изображенията.

За разлика от тях, виртуалната реалност се основаваше на кардинално различна концепция. Тя се развиваше изцяло в мозъчна среда и нямаше нищо общо със симулирането на обекти в реалността. Тези, които се потапяха в нея, временно напускаха истинския си живот, който вероятно бе скучен за тях, изпълнен със съмнения, проблеми и прочее и заживяваха в специално програмиран измислен свят, запазвайки непокътнато досегашното си самосъзнание. Тъкмо този малък детайл отличаваше виртуализирането от процеса на сънуване – субектите не се превръщаха в ирационални копия на самите себе си, а си оставаха такива каквито са били преди, защото системата не изключваше дяловете от мозъка им, които отговаряха за обработката на информацията. Тя само прочиташе паметта им и въздействаше на сетивата им, симулирайки среда, която да достави на реципиентите, живота за който те винаги са мечтали, но никога не са имали.

Това беше в общи линии основната идея, зародила се като теория в началото – преди тридесетина години – и бавно прокарвайки си път напред оттогава. Напоследък, технологията обаче все повече излизаше от сферата на разработките и бурно се развиваше в практически аспект. Виртуалната среда дори бе престанала да бъде изолирана и вече даваше възможност неограничен брой „играчи“ да бъдат свързани чрез облачна система и съдбите им да се пресичат една с друга. Това, де-факто, я превръщаше в цял нов свят. А най-хубавото беше, че в тази паралелна вселена, всичко се оказваше възможно и тя не страдаше от многобройните физически ограничения, характерни за реалната. Единственото условие бе, столовете на участниците, които можеше да са разпръснати даже на съвсем различни планети, да бъдат свързани посредством тахионен предавател с централния сървърен клъстър.

Конкретната разработка, която военните използваха в „Бронкс“, в основата си беше същата като принципната постановка, но с тази разлика, че от министерството не се интересуваха от измислени светове и сбъдване на мечти. Техните столове, чисто и просто управляваха бионти, които вършеха мръсната работа на генералите по време на войни, провеждащи се на светлинни години дистанция от самите тях. Точно в този смисъл, те бяха наели „Сайбър Вектор“ да приспособи генеричната технология за специфичните им нужди, ала за беда, компанията разработчик някак бе успяла да оплеска нещата. От тримата съдружници в нея, Венкатеш Сикхвамрами – главен идеен и изпълнителен директор – се намираше в кома, а останалите двама – Нел Кенди и Анибал Рекстън – бяха в неизвестност. Именно заради тяхната липса, на Сибелиус Арнестън сега му се налагаше да потърси доктор Пеулариа Гзундис, която вместо тях, да внесе някаква яснота по въпроса с внезапната смърт на част от войниците участващи в проекта.

След петнадесетина минути, колата на детектива постепенно намали ход и бавно започна да отбива до тротоара, след което спря до неголяма двуетажна постройка в самия край на града, заобиколена от също неголяма, гола ливада. Върху нея монотонно и усърдно се трудеше малък, кафяв робот, тъкмо захванал се да коси тревата и едновременно с това, да подсява. Арнестън се измъкна енергично от автомобила си, мина покрай машината и закрачи бързо по плочника към централния вход, намиращ се до дълга поредица от прозорци. Там той натисна старомоден звънец, поставен отляво на вратата и търпеливо зачака.

Мина доста дълго преди нещо отвътре да се раздвижи. Първо се чу далечно отваряне на врата, което заглъхна; после се долови слаб и неразбираем глас, който също заглъхна; последва втора, още по-продължителна пауза и накрая външната врата се открехна леко, за да се появи младо, красиво момиче със синя кожа и черни очи и коса, изглеждащо на не повече от двадесетина години. Беше облечено в искрящо бяла престилка с къси ръкави, която се спускаше до средата на бедрата й, а ръцете й бяха втъкнати до лактите в силиконови ръкавици, изцапани с нещо ръждиво – може би кръв. На главата си тя носеше също бяла шапка, а маската й бе смъкната и висеше свободно около тънкия й, изящен врат. Под престилката момичето се оказа съвсем голо, като при това, най-долното и двете най-горни копчета бяха разкопчани.

– Госпожица Пеулариа Гзундис? – попита леко объркан Сибелиус. – Аз съм детектив Арнестън. Имаме уговорена среща.

Девойката тихо се изкиска и не каза нищо. Тя врътна малкия си задник и се понесе надолу по коридора, от което Сибелиус отсъди, че трябва да я последва. Той затвори вратата след себе си и тръгна след нея. Ярката светлина, която нахлуваше през прозорците от дясно правеше престилката й почти прозрачна. Детективът гледаше голото й синьо тяло да се поклаща елегантно пред него, сякаш плуваше в пространството и изобщо не стъпваше по пода. Няколко минути по-късно, те двамата стигнаха до една широка врата в дъното на коридора и момичето ефимерно се шмугна през нея.

Помещението оттатък се оказа доста просторно, с правилна правоъгълна форма и изцяло на изкуствено осветление. Беше и много студено. Навсякъде по стените имаше множество шкафове от онези, в които обикновено се съхраняваха труповете на разни същества, а в центъра бяха пръснати няколко операционни маси с разнообразна медицинска апаратура около тях. До едната, с профил към Сибелиус, стоеше женска фигура и бърникаше нещо в неясно оформената купчина плът пред себе си. Жената отривисто се обърна като чу вратата да се отваря и затваря и бутна настрани очилата на винт, които носеше на лицето си. Сетне свали и маската си.

– А, господин Арнестън, нали? – извика тя. – Моля заповядайте да седнете отсреща. Не ви очаквах толкова бързо! Бих ви подала ръка, но нали разбирате: и двете са ми така оплетени в разни неща, че съвсем спокойно може да ви подам гаталис скробилис тутус вместо някоя от тях!

Тя звучно се засмя на шегата си и за да я онагледи, вдигна ръцете си, които излязоха заедно с половината вътрешности на съществото, върху което тя работеше, каквото и да беше то. Синята девойка също тихо се изкикоти.

Сибелиус нищо не отговори и отиде да седне на посоченото му място. То представляваше компактно канапе – точно срещу работния плот на доктора – и пред него имаше масичка с разнообразни медийни плейъри на медицинска тематика. На повечето от тях светеха илюстрации, които нищо не говореха на детектива и той даже не можеше да разбере за какви части от тялото се отнасяха. След малко, мъжът бавно вдигна погледа си оттам и насочи вниманието си към „домакина“.

Пеулариа Гзундис се оказа дребна, симпатична жена на около четиридесет с малки, зелени очи и лъскава, черна коса, вероятно стигаща до раменете, ако се съдеше по това, което се виждаше от нея. В момента, тя беше напъхана в шапка, която я скриваше почти изцяло, с изключение на дългия й бретон подстриган на черта. Надолу докторът носеше медицинска блуза и панталон в оранжев цвят, а ръкавиците й стигаха чак до лактите, също като на асистентката й. Жената имаше правилни, но някак остри черти и дори още по-остър и проницателен поглед. Не приличаше на човек, на когото можеше да противоречиш без основание особено дълго време.

– Та кажете, господин Арнестън, какво ви води насам? – попита тя, бутвайки очилата обратно пред очите си и надявайки също и маската, след което напъха почти цялата си глава в купчината плът пред себе си.

Сибелиус се засуети за миг, не съвсем сигурен дали обстановката беше най-подходящата за да изложи въпросите си, но явно нямаше избор. Синьото същество до доктора го гледаше любопитно с очи, които не мигаха и също чакаше.

– Идвам по препоръка на генерал Камински – каза накрая той, усещайки, че гласът му леко кънти в помещението. – Разследвам смъртните случаи, появили се в проекта „Бронкс“ напоследък. Казаха ми, че вие сте извършвали аутопсиите и ще можете да ми помогнете да се ориентирам в ситуацията.

Чувайки това, Пеулариа рязко измъкна глава от трупа и го погледна съсредоточено и като че ли не особено дружелюбно. После пак се заби вътре.

– Ааа, военните! – прозвуча гласът й сякаш от вдън земя. – И какво точно ви интересува за техния проект, господин Арнестън? Като цяло, няма кой знае какво за казване. Мъжете, така да се каже, бяха умрели направо в съня си. Това е, общо взето, твърде малко поле за работата на един патолог, понеже липсват всякакви външни обстоятелства, които да направят случая интересен и уникален.

– Разбирам. И все пак, какво беше крайното ви заключение за смъртта им. Питам ви, защото така и не успях да се сдобия с копие от доклада ви.

Доктор Гзундис отново измъкна главата си навън.

– Краниосегрегатор!

– Моля?

– Не говоря на вас. Краниосегрегатор!

Асистентката й плавно се завъртя към помощната масичка и се наведе да вземе нещо като обръч оттам. Престилката й за миг се отвори и бедрата и се оголиха чак до слабините, където кожата й леко изсветляваше. После тя подаде уреда на Пеулариа. Последната го сложи върху предполагаемата глава на съществото пред нея и с едно лекичко дръпване на някакво малко лостче, разцепи черепа му на две като узрял орех. След това, се обърна към Сибелиус.

– Не сте успели да прочетете заключенията ми, господин Арнестън, защото във всичките случаи, те гласяха едно и също: причина за смъртта – неизвестна. Подозирам, че военните са били твърде недоволни от него и затова не са ви го дали. Вероятно поради същата причина са ви и наели поначало!

– Искате да кажете, че в никой от случаите не сте попаднали на нещо необичайно или странно? Вътрешни кръвоизливи, задушаване, сърдечна недостатъчност?

– Не. Нямаше нищо такова. Всеки от мъжете си беше отишъл от този свят напълно здрав и жизнен. Предполагам, можете да си представите колко дълбоко разочароващ беше за мен този факт!

Докторът за миг престана да бърника в главата на „пациента“ си, за да се разсмее за пореден път на собствената си шега. Синьото момиче и сега се изкиска след шефа си, но този път малко по-силно. Гзундис внезапно завъртя лицето си настрани и остана за момент така, с ръце както си бяха заровени долу в черепа. Асистентката й веднага направи крачка напред и приближи устни до нейните, като те двете поседяха така в продължение на десетина секунди. После Пеулариа пак се съсредоточи в работата си.

– Знаете ли – продължи жената след малко, без да поглежда към детектива. – Патолог съм от двадесет и осем години. Имам всички възможни научни титли в областта като първата от тях защитих на четиринадесет. От обширния си опит досега мога да кажа едно нещо: няма смърт без причина. От колежанските ми години, когато започнах да се занимавам с аутопсии, никога не съм имала случай без някакво абнормално събитие непосредствено преди настъпването на смъртта. Въпреки всичко, войниците, които изследвах, бяха изгаснали просто ей-така – както се изключва осветление. Сърцата им бяха работили до последно, останалите органи също, кръвта им беше добре наситена с кислород и нямаше никакви токсини в нея – даже и нормалните, които се отделят, когато човек умира. Просто шокиращо. Направо ти се иска да си захвърлиш дипломата!

Докторът внезапно замлъкна.

– И какъв извод може да се извади от всичко това? – несигурно попита Сибелиус, след като изчака за момент за да се увери, че тя няма да каже още нещо.

– Извод? Какъв извод? Нали ви казах: никакъв извод не може да има, освен това, че са мъртви без никаква причина!

Пеулариа направи крачка назад да се премести обратно върху торса на трупа, заравяйки се вътре да човърка. Асистентката й остана край нея без да помръдва, гледайки детектива с големите си немигащи очи сякаш тя е тази, която разговаряше с него. Разголеното й тяло не показваше никакви признаци на треперене, при все че температурата наоколо бе доста ниска. Студът вече започваше да сковава Сибелиус доста силно.

– И знаете ли кое е всъщност най-странното от цялата тази работа? – кухо прокънтя гласът на доктор Гзундис от отвъдното. – Оказа се, че всеки от мъжете е идвал за съвсем кратко в съзнание, преди да настъпи края му. Всеки път, когато са изкарвали някого от кома, той е бил с нормални жизнени показатели за около минута, минута и половина и след това, внезапно и безпричинно е угасвал. Не знам що за извратена технология са измислили военните, но системата им явно е пускала хората навън след като предварително е програмирала мозъците им да изпълнят командата „умри“ след известно време! Чували ли сте изобщо за подобно нещо?

Сибелиус леко поклати глава, въпреки че тя не можеше да го види.

– Лимборален сепаратор! – обърна се Пеулариа към асистентката си, надигайки се от торса.

Последната се пресегна назад да вземе уреда, но преди да го подаде, тя пак впи устни в тези на шефа си. Този път целувката им продължи почти половин минута. Арнестън виждаше как езиците им се въртят в устите им и се чудеше какво трябва да означава всичко това. Беше твърде странно да демонстрират пред него привързаността си така непринудено. След малко, синьото момиче рязко се отдръпна и Гзундис без да се мотае повече, само с няколко движения на сепаратора, окастри трупа от всичките му девет крайника.

– Упс! – сепна се тя, когато свърши и се пресегна да отдели настрана деветото нещо, което беше твърде сбръчкано и прекалено невзрачно, за да е ръка или крак. Приличаше повече на червей. Сетне жената се поколеба за секунда-две, избирайки един от останалите си трофеи, който умело и с едно единствено дръпване на ръката, разтвори по дължината на костта, използвайки лазерен скалпел.

– Сега, когато, слава Богу, няма нужда да се съобразявам с военните и най-вече със задръстения им генерал – небрежно продължи докторът след мъничко, – мога определено да ви кажа, че те или са изобретили оръжие, което се е изплъзнало от контрола им – както става обикновено – или напротив, този път са го докарали да работи и просто го изпробват. Ако питате мен, по-вероятно е да е второто.

– Какво имате предвид под „изпробват“. Искате да кажете, че го тестват върху войниците ли? – попита силно заинтригуван Сибелиус.

Пеулариа вдигна за миг очи да го погледне.

– Ами, вие ми кажете! Препрограмирането на мозъци е отдавнашна тяхна мечта. От друга страна, всяка една смърт, ако ще и мигновена да е, винаги води до реакции в организма, заради опитите на хормоналната система да възстанови нарушения баланс в тялото. Не и в този случай обаче! Не и ако мозъкът сам инициира смъртта! Тогава всички системи ще спрат абсолютно синхронно без белези на дисбаланс, което би довело до нелогичната ситуация с войниците в момента.

Докторът леко се наведе над крайника да го погледне по-добре. Асистентката й внезапно я прегърна изотзад и нежно я целуна зад ухото. После зарови устни в тила й, което накара Гзундис да се изкиска от удоволствие. Беше по-скоро странен и твърде специфичен кикот. Наподобяваше подвикването на полска тапица.

– Аз, разбира се, не би трябвало да ви казвам всичко това – продължи Пеулариа като вдигна ръка и погали момичето с опакото на ръкавицата си по бедрото, повдигайки престилката й две педи нагоре. – Вие, все пак, още работите за тях и може би не е съвсем уместно. Независимо от това, убедена съм, че много скоро вие сам ще се запитате дали за парите, които ви плащат си струва да ставате съучастник в престъпленията, които може би вършат зад паравана на научния прогрес. Това особено важи за онзи кретен – Камински. Той е абсолютно безскрупулен тип във всяко едно отношение!

– Вие явно никак не го харесвате – объркано вметна детективът, защото неочакваната й забележка му прозвуча някак твърде остра и странно лична.

– Да го харесвам? Пфу! Тъп и тесногръд като всички военни. Него дори и родната му майка не би го харесала!

Арнестън продължаваше да гледа унесено странната двойка, която с всяка минута започваше да му изнася все по-разгорещено пийпшоу и в същото време се питаше, дали пък докторът не беше права да мисли така? Генерал Камински действително бе скрил някои детайли от него и като цяло, не даваше вид на човек, на когото можеш да вярваш. Чудно беше само, защо Гзундис имаше чак толкова силна лична неприязън към него. Явно характерите им доста сериозно се бяха сблъскали някъде по време на работата им заедно.

– Ако приемем за момент, че сте права – все още замислено отбеляза Сибелиус – и военните наистина изпробват ново оръжие, защо тогава не всички войници умряха, излизайки от системата? Защо някои от тях просто полудяха?

Пеулариа мимолетно го стрелна с ъгълчето на очите си, защото устните й вече бяха захапали езика на асистентката си и главата й беше завъртяна на другата страна. Синьото бедро на последната висеше обкрачило нейните и тя го придържаше нежно с ръка.

– Имате предвид войника с обсесивно-компулсивното разстройство ли? – попита тя след секунда.

Детективът едва забележимо кимна с глава.

– Не мога да знам това. Може би вие ще успеете да го разгадаете! Но все пак, предполагам, че и другите аспекти от използването на технологията трябва да бъдат изследвани, нали така? Не е задължително всички да бъдат непременно убивани!

– В какво точно се изразява разстройство на момчето? Знаете ли? – попита Арнестън.

– В това, в което по принцип се изразяват всички подобни разстройства. ОКР е често срещано нарушение на психичната дейност. Пациентът маниакално и многократно повтаря едни и същи действия – обикновено четен брой пъти – подсъзнателно страхувайки се, че ако не го прави ще се случи нещо лошо. Проявява се след продължително и много интензивно нервно напрежение като първи симптом на последващи по-тежки нарушения на психиката.

– Вие имала ли сте личен контакт с въпросния войник?

Пеулариа леко поклати глава докато втъкваше косата на асистентката си зад ушите й. До този момент тя беше свалила ръкавиците си и окончателно прекъснала работата си върху трупа.

– Много бегло – обясни разсеяно. – Не забравяйте, че аз съм патолог, а не психолог! Военните ме наеха с единствената цел да се уверят, че ако се стигне дотам, цивилни лекари да разследват смъртта на войниците, те няма да открият нищо, което да застраши проекта им. Единственото, което ми направи някакво по-особено впечатление беше, че момчето явно е убедено, че нещо наречено Канопус изисква от участниците в експеримента да се самоубият. И преди да се опитате да ме разпитвате за това, господин Арнестън, ще ви кажа, че то е всичко, което знам по тази тема. Само едно име – нищо повече!

В този момент, доктор Гзундис рязко се обърна настрани и прихвана асистентката си в прегръдка. Ръцете й повдигнаха престилката й и зашариха по голия й задник, а половият орган на момичето, който се показа отдолу имаше формата на четирилистна детрагала.

– А сега, ако ни извините, детектив, Нереиди с радост ще ви изпрати до вратата. Тя и аз много бихме искали да ползваме обедната си почивка.

Сибелиус тихо се прокашля и с готовност се надигна от мястото си, благодарейки за отделеното му време. И без друго се чувстваше неудобно в компанията на двете жени, докато си разменяха интимности, все едно че той не беше там. Синьото момиче бавно се отдели от доктора и плавно го придружи до вратата на лабораторията, усмихвайки се и тихо кикотейки се през целия път. Не беше дразнещ кикот. По-скоро нещо като мъркане. Детективът дори се съмняваше, че съществото изобщо може да говори.

Точно когато те двамата стигнаха до вратата и мъжът прекрачи прага, гласът на Пеулариа изненадващо го застигна отново – силен и отчетлив.

– И още нещо последно, господин Арнестън – каза тя. – Предполагам, че не знаете за това, защото аз самата го научих сутринта, но в болницата някой явно е включил във виртуалната система тялото на програмиста, който направи опит да се самоубие и изпадна в кома. Предполагам се досещате, че единствено военните имаха достъп до пациента, така че…

Арнестън внезапно се спря и се обърна назад да я погледне.

Доктор Гзундис го наблюдаваше многозначително и само му се усмихваше без да се доизкаже. Вече беше свалила шапката си и разпуснала косата си, която действително се оказа дълга до раменете.

– Виждам, че наистина не са ви уведомили, което неимоверно ме радва. Не за друго, а защото може би ще ви накара да се замислите дали вашето разследване има въобще някакъв смисъл за тях. Обзалагам се, че е просто, за да хвърли прах в очите на цивилните! – допълни тя и весело му махна с ръка за довиждане.

В същия миг, синьото момиче леко бутна вратата напред, която от своя страна се завъртя и тихо хлопна пред носа на Сибелиус, оставяйки го сам и замислен в дългия коридор отвън пред лабораторията. Това беше внезапна и неочаквана новина за него. Той все още не можеше да я осмисли добре и му трябваше малко време. При всички положения обаче, тя разбъркваше доста силно случая му в сравнение с досега.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)