logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
29


Около час, час и нещо преди обяд, детектив Арнестън излезе от къщи, взе едно Карузо от стоянката на обществения транспорт до тях, въведе в терминалния прозорец пред себе си адреса, където отиваше и се отпусна назад в седалката. Колата се вдигна леко над земята, електродвигателят й зажужа и тя плавно се плъзна в трафика по посока на зададената дестинация. След двадесетина минути, мъжът имаше среща с доктор Пеулариа Гзундис в лабораторията й в покрайнините на града.

Изглеждаше, между другото, малко странно, че тя реши да го приеме точно там, а не в офиса си например, но вероятно беше твърде заета, за да излиза от лабораторията си без основателна причина. Сибелиус нямаше кой знае какво против факта. Изпитваше наистина лек дискомфорт от необходимостта да проведе интервюто си на подобно място, но не чак дотам, че това да му попречи да го направи. Доктор Гзундис работеше като един от старшите патолози в главния Институт по биологично разлагане на провинция Барбентис.

Арнестън се загледа в бавно преминаващите край прозорците на колата му току-що му цъфнали ксенталии и разсеяно се замисли върху повода, по който отиваше да се срещне с Пеулариа. Само преди няколко часа, внезапно го осени идеята, че 101.32/3/442/-С – номерът на който Венкатеш бе звънял за последно преди да опита да се самоубие – може би не е бил странен телефонен номер, както той си мислеше отначало, а нещо различно. На няколко пъти детективът пробва да намери устройство, от което да набере символно-числовата поредица, но така и не успя да постигне пробив, което го накара да съжалява задето прекъсна връзката, която отвори от кабинета на Венкатеш. Веднъж отърсил се от предубеждението си обаче, оказа се, че не е чак толкова трудно да достигне до правилния отговор.

Поредицата от знаци представляваше всъщност не друго, а радиочестотна лента. Тя не покриваше единична честота, а честотен микс – комбинация от няколко прости честоти, синхронизирани в едно. Такива се модулираха съвсем отскоро и затова мъжът не се бе сетил отначало. Обикновено ги използваха за много далечни връзки със силни смущения по трасето, защото при тях, ако някоя от съставните честоти заглъхнеше по пътя, информацията от нея можеше да бъде възстановена по останалите от групата. За съжаление, колкото и да насилваше сателитния комплекс в Националния център по телекомуникации, Арнестън никъде не успя да засече сигнал, излъчван в рамките на споменатия микс. Надяваше се да изчисли приблизителен вектор чрез него, но понастоящем почти една десета от галактиката бе потопена в изключително мощен магнитен тайфун и това правеше задачата му неизпълнима.

След като частично разреши проблема, който имаше с номера, детективът се насочи към попълване и на пропуските си по отношение на виртуалните реалности. Той научи, че включените в подобна система обикновено биват поддържани в състояние на изкуствена кома – както и господин Папатакис му бе казал – и през цялото време за тях се грижи животоподдържащата апаратура на така наречения „виртуален стол“. Устройството, което военните използваха за целта беше абсолютно същото като онова, което детективът видя в къщата на Венкатеш. То не се намираше свободно на пазара. Това, което хората си купуваха и за което Арнестън знаеше, бяха устройства за виртуална симулация, представляващи подобие на триизмерен проектор с опция за движение на изображенията.

За разлика от тях, виртуалната реалност се случваше на принципно различна плоскост. Тя се развиваше изцяло в мозъка и нямаше нищо общо със симулирането на обекти в реалността. Тези, които я изпитваха, на практика временно напускаха истинския си живот, който вероятно бе скучен за тях, изпълнен със съмнения, проблеми и прочее и се потапяха в специално програмиран свят, запазвайки обаче предишното си самосъзнание. Тъкмо този детайл отличаваше технологията от процеса на сънуване – субектите не се превръщаха в ирационални копия на самите себе си, а си оставаха такива каквито са, защото програмният код четеше съзнанието им без да изключва дяловете на дългосрочната памет. Той само интерпретираше прочетеното и стимулираше паметта по начин, който да му позволи да достави на хората живота, за който те винаги са мечтали, но никога не са имали.

Това беше в общи линии основната идея, зародила се като теория в началото – преди тридесетина години. Напоследък, технологията обаче излизаше от сферата на науката и бурно се развиваше практически. Средата дори бе престанала да бъде изолирана и вече даваше възможност неограничен брой „играчи“ да бъдат свързани чрез облачна система и съдбите им да се пресичат една с друга. Това де-факто превръщаше обикновената виртуална реалност в цял нов свят. Системата манипулираше мозъчната дейност на участниците в пула и комбинираше спомените, желанията и импулсите им във Вселена, която за разлика от реалната, не търпеше никакви ограничения и където всичко бе възможно. Като единствено условие се явяваше, столовете на играчите, които можеше да са разпръснати даже на различни планети, да бъдат свързани посредством тахионен предавател с централния сървърен клъстър.

Конкретната система, която военните използваха в Бронкс в основата си бе същата като принципната постановка, но с тази разлика, че те не се интересуваха от измислени светове и сбъдване на мечти. Те използваха столовете, чисто и просто за да управляват бионти, които да им вършат мръсната работа по време на войни, провеждащи се на светлинни години дистанция от тях. В този смисъл, бяха наели „Сайбър Вектор“ да приспособи технологията за техните специфични нужди, но за беда, компанията някак бе успяла да оплеска нещата. От тримата съдружници в нея, Венкатеш Сикхвамрами – главен идеен разработчик и изпълнителен директор се намираше в кома, а останалите двама, Нел Кенди и Анибал Рекстън – в неизвестност. Именно заради тяхната липса, на Сибелиус Арнестън му се налагаше да потърси доктор Пеулариа Гзундис за да се опита да открие някаква връзка между софтуера, управляващ Бронкс и внезапната смърт на войниците участващи в проекта.

Колата на детектива постепенно намали ход и бавно започна да отбива до тротоара, след което спря до неголяма двуетажна постройка в самия край на града, заобиколена от също неголяма, гола ливада. Върху нея монотонно и усърдно се трудеше малък, кафяв робот, тъкмо захванал се едновременно да коси тревата и да подсява. Арнестън се измъкна енергично от автомобила си и закрачи бързо по плочника и покрай робота към централния вход, намиращ се до дълга поредица от прозорци. Там той натисна старомоден звънец, поставен отляво на вратата и търпеливо зачака.

Мина доста дълго преди нещо отвътре да се раздвижи. Първо се чу далечно отваряне на врата, което заглъхна; после се долови слаб и неразбираем глас, който също заглъхна; последва втора, още по-продължителна тишина и накрая външната врата се открехна леко, за да се появи младо, красиво момиче със синя кожа и черни очи и коса, изглеждащо на не повече от двадесетина години. Беше облечено в искрящо бяла престилка с къси ръкави, която се спускаше до средата на бедрата й, а ръцете й бяха втъкнати в силиконови ръкавици, изцапани с нещо ръждиво – може би кръв. На главата си тя носеше също бяла шапка, а маската й бе смъкната и висеше свободно около тънкия й, изящен, син врат. Под престилката момичето беше съвсем голо, като при това най-долното и двете й най-горни копчета бяха разкопчани.

– Госпожица Пеулариа Гзундис? – попита леко объркан Сибелиус. – Аз съм детектив Арнестън. Имам уговорена среща.

Девойката тихо се изкиска и нищо не каза. Тя врътна малкия си задник и го понесе надолу по коридора, от което Сибелиус отсъди, че трябва да я последва. Той затвори вратата след себе си и тръгна след нея. Светлината, която падаше през прозорците от дясно правеше престилката й почти прозрачна. Детективът гледаше голото й синьо тяло да се носи елегантно пред него, сякаш плуваше в пространството и изобщо не стъпваше по пода. Няколко минути по-късно, те двамата стигнаха до една широка врата в дъното на коридора и девойката ефимерно се шмугна през нея.

Помещението вътре се оказа просторно, с правилна правоъгълна форма и изцяло изкуствено осветено. Беше студено. По стените му бяха разположени множество дълбоки шкафове на релси, а в центъра стояха пръснати няколко операционни маси с разнообразна медицинска апаратура около тях. До едната, с гръб към Сибелиус, стоеше женска фигура и бърникаше нещо в неясно оформената купчина плът пред себе си. Жената отривисто се обърна като чу вратата да се затваря и бутна настрани очилата на винт, които носеше. Сетне свали и маската си.

– А, господин Арнестън, нали? – извика тя. – Моля заповядайте, седнете отсреща. Бих ви подала ръка, но нали виждате: и двете са така оплетени с разни неща, че може да се объркам и да ви подам гаталис скробилис тутус вместо някоя от тях!

Тя се изсмя шумно и вдигна ръцете си, които излязоха заедно с половината вътрешности на съществото, лежащо пред нея, каквото и да беше то. Синята девойка също тихо се изкикоти.

Сибелиус нищо не каза и отиде да седне на посоченото му място. То се намираше срещу работния плот на доктора, където бе поставена малка масичка с разнообразни медийни плейъри на медицинска тематика. На повечето от тях светеха илюстрации, от които детективът дори не можеше да разбере за каква част от тялото се отнасят. Той разсеяно вдигна поглед и насочи вниманието си към „домакина“ вместо това.

Пеулариа Гзундис беше дребна, симпатична жена на около четиридесет с малки, зелени очи и лъскава, черна коса до раменете, която съдейки по прическата около ушите й, вероятно завършваше подстригана на черта. В момента седеше напъхана в шапка и не се виждаше. Надолу докторът носеше медицинска блуза и панталон в оранжев цвят, а ръкавиците й стигаха чак до над лактите. Имаше правилни, но някак остри черти и още по-остър поглед. Не приличаше на човек, на когото можеш да противоречиш особено дълго време.

– Та кажете, господин Арнестън, за какво искахте да говорим? – попита тя и бутна очилата обратно пред очите си, слагайки също маската и напъхвайки половината си глава в купчината плът пред себе си.

Сибелиус не се чувстваше много сигурен дали обстановката е най-подходящата, за да изложи въпросите си, но явно нямаше избор. Синьото същество до доктора го гледаше любопитно с очи, които не мигаха и също чакаше.

– Идвам по препоръка на генерал Камински – каза той усещайки, че гласът му леко кънти в помещението. – Разследвам смъртните случаи, появили се в проекта Бронкс напоследък. Казаха ми, че вие сте извършвали аутопсиите.

Чувайки това, Пеулариа рязко измъкна глава от трупа и го погледна съсредоточено и не особено дружелюбно. После пак се гмурна вътре.

– Аааа, военните! – прозвуча гласът й сякаш от вдън земя. – Какво точно ви интересува господин Арнестън? Като цяло, няма кой знае какво за казване. Мъжете бяха умрели в съня си така да се каже. Общо взето, твърде малко поле за работата на един патолог.

– Разбирам. И все пак, какво беше крайното ви мнение за смъртта им. Питам ви, защото така и не успях да се сдобия с копие от заключенията ви.

Доктор Гзундис отново измъкна главата си.

– Краниосегрегатор!

– Моля?

– Не говоря на вас!

Асистентката й плавно се завъртя към помощната масичка и се наведе да вземе нещо като обръч от там. Престилката й за миг се отвори и бедрата и се оголиха чак до слабините, където кожата й леко изсветляваше. После тя подаде уреда на Пеулариа. Последната го сложи върху предполагаемата глава на съществото пред нея и с едно мъничко дръпване на някакво лостче по средата, разцепи черепа му на две като узрял орех. След това, се обърна към Сибелиус.

– Не сте успели да видите заключенията ми, господин Арнестън, защото те всичките гласяха едно и също: причина за смъртта – неизвестна! Предполагам затова и военните са се обърнали към вас.

– Искате да кажете, че при никой от случаите не сте видели нищо странно? Вътрешни кръвоизливи, задушаване, сърдечна недостатъчност?

– Не. Нищо! Всеки от тях си беше отишъл напълно здрав и жизнен. Можете да си представите колко разочароващ за мен бе подобен факт!

Докторът за миг престана да бърника в главата на „пациента“ си, за да се разсмее за пореден път на собствената си шега. Синьото момиче и сега също тихо се изкиска след нея. Гзундис завъртя лице настрани, с ръце както си бяха заровени долу в черепа и едва забележимо изнесе устни напред. Девойката веднага се приближи и залепи уста върху нейната, като те двете поседяха така в продължение може би на половин минута. После докторът пак се съсредоточи в работата си.

– Знаете ли – каза жената след малко без да поглежда към детектива. – Патолог съм от двадесет и осем години. Имам всички възможни научни титли в областта като първата от тях защитих на четиринадесет. От обширния си опит досега мога да кажа, че няма смърт без причина. От колежанските ми години, когато започнах да се занимавам с аутопсии, никога не съм имала случай без абнормално събитие непосредствено преди смъртта. Въпреки всичко, войниците, които изследвах, изглежда бяха изгаснали ей-така – както се изключва осветление. Сърцата им бяха работили до последно, останалите органи също, кръвта им беше добре наситена с кислород и нямаше никакви токсини в нея – даже и нормалните, които се отделят, когато човек умира.

Докторът внезапно замлъкна.

– И за какво говори всичко това? – попита несигурно Сибелиус, след като изчака за момент за да се увери, че тя няма да продължи.

– За нищо. Абсолютно за нищо! Освен че няма никаква причина те да са мъртви.

Пеулариа се премести обратно върху торса на трупа и се зарови вътре да човърка. Асистентката й остана до нея без да помръдва, като гледаше детектива с големите си немигащи очи сякаш тя е тази, която говореше с него. Разголеното й тяло не потрепваше, при все че температурата наоколо бе доста ниска. Студът започваше да сковава Сибелиус от няколко минути насам.

– И знаете ли всъщност, кое е най-странното от цялата работа? – кухо изкънтя гласът на доктор Гзундис от отвъдното. – Оказа се, че всеки от мъжете е идвал за съвсем кратко в съзнание, преди самия си край. След като са ги изкарвали от комата, системата ги е пускала за около половин минута и после, те просто са преставали да живеят. Не знам що за технология са измислили военните, но софтуерът очевидно е програмирал мозъците им да изпълнят командата „умри“, дори когато вече е нямал контрол върху тях! Чували ли сте за подобно нещо?

Сибелиус леко поклати глава, въпреки че тя не можеше да го види.

– Лимборален сепаратор! – обърна се Пеулариа към асистентката си, надигайки се от торса.

Последната се пресегна назад и й подаде уреда, като преди да го направи, тя пак впи устни в нейните. Този път целувката им продължи повече от минута. Арнестън виждаше как езиците им се бутат и се въртят бурно в устите им. След това, синьото момиче рязко се отдръпна и Гзундис без да се мотае повече, само с няколко движения на сепаратора, окастри трупа от всичките му девет крайника за не повече от четири-пет секунди.

– Упс! – сепна се тя, пресегна се и хвърли настрани деветото нещо, което беше сбръчкано, приличащо на червей и прекалено малко, за да е крайник. После се поколеба за секунда-две и избра едно от останалите, което умело и с едно единствено дръпване на ръката, разтвори по дължината на костта, използвайки лазерен скалпел.

– Сега, когато слава Богу, повече няма нужда да се съобразявам с военните и със задръстения им генерал – небрежно продължи докторът след мъничко, – мога определено да ви кажа, че те или са изобретили оръжие, което се е изплъзнало от контрола им, или напротив – работи си перфектно и в момента го изпробват. Ако питате мен, по-вероятно е да е второто!

– Какво имате предвид, че го изпробват. Върху войниците ли? – попита заинтригуван Сибелиус.

Пеулариа вдигна за миг очи да го погледне.

– Ами, вие ми кажете! Препрограмирането на мозъци е отдавнашна тяхна мечта. От друга страна, всяка една смърт – ако ще и мигновена да е – води до остатъчни белези в организма, заради естествената реакция на нервната система, която се опитва да възстанови нарушения баланс. Не и ако мозъкът инициира тази смърт обаче! Тогава всички системи ще спрат абсолютно едновременно и хармонично заедно с него и няма да бъдат регистрирани никакви абнормалности!

Докторът леко се наведе над крайника. Асистентката й я прегърна изотзад и нежно я целуна зад ухото. После зарови устни в тила й, което изведнъж накара Гзундис да се изкиска от удоволствие. Беше по-скоро странен и твърде специфичен кикот. Наподобяваше подвикването на полска тапица.

– Аз, разбира се, не би трябвало да ви казвам всичко това – продължи Пеулариа като вдигна ръка и погали момичето с опакото на ръкавицата си по бедрото, повдигайки престилката й на около педя нагоре. – Вие все пак още работите за тях! Независимо от това съм убедена, че съвсем скоро и вие ще се запитате дали парите, които ви дават наистина могат да оправдаят абсолютно всяка кауза, която би им хрумнало да ви възложат. Особено, що се отнася до идеите на онзи нещастник – Камински!

– Вие явно не го харесвате особено – вметна детективът. Забележката й му прозвуча някак странно лична.

– Ни най-малко! Тъп и тесногръд военен! Вие бихте ли си паднали по такъв?

Арнестън гледаше унесено странната двойка, която с всяка минута започваше да му изнася все по-разгорещено пийпшоу и разсъждаваше. Дали пък докторът не беше права всъщност? Генерал Камински наистина бе скрил някои детайли и никак не даваше вид на човек, на когото можеш да вярваш безрезервно. Чудно само, защо Гзундис имаше чак толкова силна лична неприязън към него. Явно характерите им сериозно се бяха сблъскали някъде по време на работата.

– Ако приемем за момент, че сте права – продължи замислено Сибелиус – и военните действително изпробват ново оръжие, защо тогава не всички войници са програмирани да умрат когато излязат от системата? Защо някои от тях просто полудяват?

Пеулариа мимолетно го стрелна с ъгълчето на очите си, защото устните й вече бяха захапали езика на асистентката си и главата й беше завъртяна на другата страна. Синьото бедро на последната висеше обкрачило нейните и тя го придържаше нежно с ръка.

– Имате предвид войникът с обсесивно-компулсивното разстройство ли? – попита тя след секунда.

Детективът едва забележимо кимна.

– Отново вие ми кажете! Нали вие сте се заел с разследването! Предполагам, че и другите аспекти от използването на технологията също трябва да бъдат изследвани. Не е задължително всички да бъдат непременно убивани!

– А в какво, между другото, се изразява разстройство на момчето? – попита Арнестън.

– В това, в което по принцип се изразяват подобни разстройства. Често се срещат такива нарушения на психичната дейност. Пациентът маниакално и многократно повтаря едни и същи действия – обикновено четен брой пъти – подсъзнателно страхувайки се, че ако не го прави ще се случи нещо ужасно. Явява се при продължително нервно напрежение като първи симптом на последващи по-тежки нарушения.

– Вие говорила ли сте лично с въпросния войник?

Пеулариа леко поклати глава докато втъкваше косата на асистентката си зад ушите й. До този момент тя беше свалила ръкавиците си и окончателно прекъснала работата си върху трупа.

– Много бегло – обясни разсеяно. – Все пак, не забравяйте, че аз съм патолог, а не психолог. Военните ме наеха с единствената цел да се уверят, че не съществуват никакви следи от смъртта на войниците, които други цивилни лекари евентуално да могат да изследват след прекъсването на проекта. Единственото, което ми направи впечатление беше, че момчето е обсебено от нещо наречено Канопус. И преди да ме попитате за него, господин Арнестън, ще ви кажа, че това е всичко, което знам по темата. Само едно име – нищо повече!

Доктор Гзундис се обърна в този момент с гръб към Сибелиус и прихвана асистентката си в прегръдка. Ръцете й повдигнаха престилката й и зашариха по голия и задник. Половият й орган отпред имаше форма на четирилистна детрагала.

– А сега, ако ни извините, детектив, Нереиди с радост ще ви изпрати до вратата. Тя и аз бихме искали да ползваме обедната си почивка!

Сибелиус се прокашля и с готовност се надигна от мястото си, благодарейки за отделеното му време. И без друго се чувстваше неудобно в компанията на двете жени, докато си разменяха интимности, все едно че той не беше там. Синьото момиче бавно се отдели от доктора и плавно го придружи до вратата на лабораторията, усмихвайки се и тихо кикотейки се през целия път. Не беше дразнещ кикот. По-скоро нещо като мъркане. Детективът дори се съмняваше, че съществото изобщо можеше да говори.

Точно когато те двамата стигнаха до вратата и мъжът я прекрачи, гласът на Пеулариа изненадващо го застигна отново – силен и отчетлив.

– И още нещо последно, господин Арнестън – каза тя. – Предполагам, че не знаете, защото аз самата го научих сутринта, но в болницата някой е включил във виртуалната система тялото на програмиста, който работеше по Бронкс и който после направи опит да се самоубие, изпадайки в кома. Вероятно се досещате, че единствено военните имаха достъп до него?

Арнестън внезапно спря на прага и се обърна назад да я погледне.

Доктор Гзундис го наблюдаваше многозначително и само му се усмихваше. Вече беше свалила шапката си и разпуснала косата си, която действително се оказа подстригана на черта.

– Виждам, че наистина не са ви казали, което неимоверно ме радва. Не за друго, а защото може би ще ви накара да се замислите дали вашето разследване има въобще някакъв смисъл за тях. Обзалагам се, че е просто, за да хвърли прах в очите на цивилните! – допълни тя и весело му махна с ръка за довиждане.

В същия миг, синьото момиче леко бутна вратата напред, която от своя страна се завъртя и тихо хлопна пред носа на Сибелиус, оставяйки го сам и замислен в дългия коридор отвън пред лабораторията. Това беше внезапна и наистина неочаквана новина за него. Все още не можеше да я осмисли добре и му трябваше малко време. При всички положения, тя разбъркваше доста силно случая му в сравнение с досега.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 29 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън