Президентът на „Сайбър Вектор“ – Венкатеш Сикхвамрами – гледаше безизразно писмото в ръцете си вече от около петнадесетина минути. Не че имаше кой знае какво за четене, бяха всичко на всичко пет реда и половина, но пък толкова неочаквани, заедно с останалото през този ден и толкова парализиращи, на фона на надвисналите над него проблеми, че го хвърлиха в нещо като транс.

Писмото беше от Инвестиционна Банка Интергалактика – Отдел „Рискови проекти“ и любезно, но безапелационно го уведомяваше с въпросните си пет реда, че сметките обслужващи дейността на „Сайбър Вектор“ са блокирани от вчера сутринта централно време, по нареждане на Държавната служба по ликвидността. Причината бе, че корпорацията-майка на Немезис-II – „Сайбър Индъстрийз“ – чисто и просто се оказа фалирала преди три месеца и в момента течеше процес по удовлетворяване исканията на кредиторите й. Венкатеш така и не беше разбрал за това. Той все още си мислеше, че сървърите не работят заради твърде сложната политическа обстановка на Немезис-II, която се намираше в състояние на гражданска война. Настоящото писмо, де-факто, променяше личния му социален статус от ААА+ на CC-, с всички произтичащи негативи от това.

Огромният срив в рейтинга му се дължеше пряко на факта, че „Сайбър Индъстрийз“ бе твърде гигантска структура в сравнение със „Сайбър Вектор“, и ако последната трябваше да покрива задълженията й, а тя заедно с останалите звена трябваше, то това означаваше сигурен фалит в рамките на не повече от двадесет часа, което пък неизбежно водеше до непоправими с години опустошения в личната кредитоспособност на мъжа. По-ужасното обаче беше, че едва ли имаше по-неподходящ момент това да се случи. От известно време нещата в „Сайбър Вектор“ никак не вървяха, и ако досега президентът на компанията все още можеше да си зарови главата в пясъка и да се надява на чудо, то понастоящем, образно казано, вече нямаше даже глава, която да натика там.

Венкатеш бавно пусна писмото на масата до други четири, които току-що бе прочел и беззвучно въздъхна, като това, естествено, не му донесе никакво облекчение. Чувстваше се прекалено стъписан, за да е в състояние изобщо да мисли. Ако само се бе поинтересувал относно ситуацията със „Сайбър Индъстрийз“ по-рано, тогава вероятно щеше да прехвърли поне част от средствата си в някоя от многобройните астероидни банки, но уви! Беше вече късно.

– Имате ли други желания за днес, господин Сикхвамрами? – нежният глас на секретарката му внезапно изчурулика съвсем близо до него, а сладкото й кръгло лице се появи на йонно-решетъчния плот на бюрото му. – Бих желала да изляза малко по-рано; ще си купувам нови обувки. Поправка: ще си купувам най-прекрасните нови обувки на света от Конгресния център!

Тя представляваше прелестно, дребно същество, жизнерадостно и игриво, много закачливо и очарователно русо – точно, каквито ги обожаваше Венкатеш. Беше дори платинено руса с изящни черти и чиста, искрящо бяла ангелска кожа – отличителна характеристика на съществата от Алдебаран. За жалост, настоящият момент никак не предполагаше каквито и да е закачки в този смисъл.

Президентът на вече бившата „Сайбър Вектор“ се сепна рязко и бързо натисна едно невидимо сензорно копче върху черната, огледална повърхност на бюрото си, след което светлината наоколо в миг притихна, оставяйки единствено синкав полумрак около него. Не му се искаше Поли да го вижда угрижен. Не му се искаше никой да го вижда такъв. Беше от онзи вид суетни типове, които държаха винаги да изглеждат, сякаш никога не изпускат положението от контрол. Противното нямаше да му дава основание да вярва, че хората му се възхищават, а той обичаше да си мисли, че е така.

– Разбира се, Полийн. Върви и си купи обувки. Порадвай се на живота! Желая ти приятно пазаруване!

Всъщност искаше му се по-скоро да каже: „Не, Полийн! Обади се във всички банки и поискай да преместят всичките ни средства със задна дата; сетне пусни за продажба всичкото ни имущество – отново със задна дата; кажи на целия персонал, че няма да получат тазседмичните си заплати и бонуси, нито тези за другата седмица, нито за която и да било оттук насетне; после нарежи и стопи на шредера документите, които намериш из офиса; и накрая си събери партакешите и върви по дяволите! Е, ако след това, все още ти се иска, можеш да отидеш да си купиш и обувки!“

– Сигурен ли сте, че сте добре, господин Сикхвамрами? Звучите ми угрижен. Сигурен ли сте, че не искате да дойда да ви развеселя?

– Сигурен съм, Поли. Всичко е наред. Върви и се забавлявай!

– И не искате да ви погъделичкам?

– Не, Поли, не искам.

– Това не е никак типично за вас. Ще дойда, все пак, да ви погъделичкам!

– Не, Поли, недей! Искам да поработя върху нещо.

Това с „гъделичкането“, беше съвсем буквално. Идваше и го гъделичкаше. Ей-така, без нищо! Нямаше никакъв сексуален или друг подтекст, за съжаление на Венкатеш, на когото често му се искаше нещата да стояха другояче. Знаеше обаче, че е невъзможно; алдебаранците не познаваха секса. Размножаваха се чрез деление, тъй като всички същества там бяха от един и същи пол. За другото „гъделичкане“, се наложи Венкатеш да използва друг вид „секретарки“, защото навремето той просто направи малък гаф с тази, като я вземаше на работа.

– Добре тогава. Ще ви оставя сега, но като се върна утре, хубавичко ще ви нагъделичкам, тъй да знаете! – ведрият глас на момичето се разля игриво в мрачната стая и поразпръсна тежката атмосфера, която го беше обгърнала. В ръцете си то държеше книга, която четеше вероятно за хиляден път.

– Става, Поли. Ще чакам с нетърпение.

– Довиждане, господин Сикхвамрами!

– Довиждане, Поли. Приятно пазаруване!

– Благодаря, господин Сикхвамрами!

Тя затвори.

Венкатеш тихо си отдъхна. Понякога наистина се уморяваше от това странно същество. То можеше да се радва с часове и на най-глупавите и тривиални неща, като на идиотската си, вечна книга, например. Цялата й раса се отличаваше с това естествено състояние на инфантилна непретенциозност. Елементарността й, въпреки всичко, беше донякъде разтоварваща. Факт бе, че настроението му се подобри леко, докато си играеха на „довиждане“ и „благодаря“. Проблемите си оставаха, разбира се, но положението не изглеждаше вече чак толкова черно. Фалит! Голяма работа! Беше го правил с няколко фирми в по-младите си години. Просто този път се получи малко по-неочаквано, защото отдавна беше свикнал с охолния живот, а и военните нямаше да му простят, ако внезапно изчезнеше сега и ги оставеше да се оправят с кашата. При мисълта за тях, мъжът моментално потъна обратно в мрачните си мисли. Разведряването, което Полийн му донесе, изчезна в миг.

Той постоя така, в абсолютна тишина и напълно неподвижен. Сетне ръката му се пресегна да натисне второ невидимо копче на бюрото, опитвайки се да се свърже с определен телефонен номер, но линията си остана затворена без никой да отговори от другата страна. След като изчака няколко мига, мъжът отново се свърза със секретарката си, която вече се приготвяше да напусне работа, бързо й каза на следващата сутрин да унищожи всички писма, които намери на бюрото му и затвори. Накрая пак набра първия номер, но все така безуспешно.

Минута по-късно, все още седейки на президентския стол в офиса си, Венкатеш Сикхвамрами, родом от системата „Бихар“ в Козирог, дошъл на този свят на 832.19.800 универсално вселенско време с идентификационен номер 1830NR193616-B, бавно отвори едно от шкафчетата на бюрото си под сензорния плот; бръкна вътре; извади празна чаша и наполовина изпита бутилка отлежал черен Сарай от Сириус-Алфа; напълни чашата до ръба и я глътна на един-единствен дъх. След секунди, брендито го удари в главата и силно го замая. След това, той напълни чашата си за втори път; бръкна в най-долното дясно чекмедже и извади нещо черно и лъскаво оттам; пое си дълбоко въздух и безмълвно си пръсна мозъка без дори да се замисли да докосне второто си питие. Тялото му подскочи рязко и също толкова рязко се отпусна, а разсъдъкът му най-после започна да се успокоява – точно миг, преди да потъне окончателно в тъмнината.

Синята кръв на Венкатеш се разплиска по стената зад него, образувайки безформено петно, от което не след дълго, две тънки вадички несигурно се спуснаха надолу към пода на стаята. Телефонната линия, която мъжът беше набрал тихо се разпадна и сетне в кабинета му задълго настана тежка и тягостна тишина.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)