Хънт Хънтър бавно куцаше без абсолютно никаква конкретна посока из пясъчно-каменистата пустиня и нервно пухтеше. Беше бесен на себе си. Свечеряваше се, а той все още не успяваше да намери лагера си. В суматохата около позорното си бягство, той заряза всичко, включително и невероятния си компас от Аркус-Делта, който неведнъж го бе спасявал от отчайващо безнадеждни ситуации като смъртоносния лабиринт на Карулка-4, например.

Ужасният каньон, издълбан във варовиковите скали на планетата се славеше с това, че е погубил повече хора дори от хилядавековния фестивал на ядрения лов в системата Гамарей. Причината беше, че там живее един от най-редките видове дивеч във вселената – срамежливият пустинен курумпел, който е мечтата на всеки ловец. Въпреки че лабиринтът буквално гъмжеше от съществата, само за едно от тях се знаеше със сигурност, че е падало жертва в цялата история на вселената досега. В същото време, меандрите и галериите на каньона така ужасно се преплитаха и вливаха едни в други и единствено веднъж на две седмици, за около десет секунди се отваряше пукнатина водеща навън, че почти никой от ловците не оцеляваше. На всичко отгоре, всеки път изходът изникваше на съвсем различно място поради изключително сложната морфологична структура на скалите. Хънт обаче успя да намери пътя си през лабиринта за около месец и нещо с помощта на чудодейното си устройство, макар и без трофеен курумпел на рамото си. За беда, сега компасът му се намираше твърде далеч от него и не можеше да му помогне.

Ловецът се спря, заслони челото си с длан за да предпази очите си от ниското слънце и се огледа. Нямаше никаква представа къде се намира в момента. Пустинята се разпростираше еднотипна навсякъде наоколо и не предлагаше никаква специфична характеристика, за която човек да се хване. Вероятно не беше далеч от хотела, защото едва ли бе извървял много с болния си крак, но независимо от това, той вече цял ден му се изплъзваше.

Мъжът за сетен път се прокле задето така малодушно избяга. Очите му погледнаха надолу и ръката му се пресегна да отмести парчето плат, висящо от скъсания му панталон. През дупката се показваше част от бедрото му, одрано от изстрела, който той случайно произведе в паниката си, ала раната не кървеше. Изглеждаше повърхностна и не се нуждаеше от допълнителна обработка. И все пак, тя му пречеше да се движи, защото го болеше.

Хънтър ядосано бутна парчето обратно, и понеже нямаше с какво да го закърпи, то веднага увисна отново, глупаво подмятайки се насам-натам. Той абсолютно недоумяваше защо, по дяволите, се изплаши така. Беше въоръжен, а Гай Юлий Цезар не разполагаше с никакво оръжие. Вярно, че пушката му засече няколко пъти подред и фактът го стъписа и обърка, но то не можеше да бъде оправдание. Мъжът имаше възможност да убие натрапника поне с още две-три от нещата, които винаги носеше у себе си, включително и със закривения и изключително остър тангарайски нож, който режеше дори закалена стомана. И въпреки всичко, той подви опашка! Мисълта за това изгаряше Хънт по-силно и от раната на крака му в момента. Караше го да се чувства мижитурка като баща си и дядо си – нещо, което той през целия си съзнателен живот се бе опитвал да не бъде.

Ловецът се огледа отчаяно и угнетено тръгна напред, все така не знаейки накъде точно върви. Надяваше се да налучка поне приблизително посоката преди слънцето да се скрие напълно. Той погледна наляво към него и прецени, че има около петнадесетина минути дотогава. В пустинята се стъмваше доста бързо след като то слезеше под хоризонта и ако не успееше да го изпревари, щеше да се наложи да нощува на открито.

Горещият, застинал въздух внезапно се пораздвижи леко и погали тила на мъжа под феромастната му защитна шапка. Нощният вятър явно приближаваше. Някъде далеч зад него, изведнъж се разнесе глух вой и го накара напрегнато да се заслуша. Не звучеше обезпокоително – вероятно звукът идваше от някое от пустинните животни наоколо. Ловецът бавно продължи пътя си напред.

„Има нещо дяволски странно в тази проклета планета!“ – мислеше си той, докато мъчително куцаше. Цялата обстановка в нея пораждаше в главата му неясно безпокойство, каквото не беше изпитвал никъде другаде из местата, където бе ходил. Не можеше да го обясни рационално, но натрапчиво го усещаше чак в основата на костите си. Не само наличието на нелепият хотел, кацнал в средата на пустошта без абсолютно никаква икономическа целесъобразност, ами и това, че на всичко отгоре, имаше цял куп посетители в него, освен Гай. На няколко пъти Хънт успя да ги мерне през окуляра на карабината си от върха на дюната. Обикновено, те по цял ден висяха в лобито без нищо да правят. Даже не помръдваха!

Освен тях, и жената – ловецът целенасочено избягваше да мисли за нея като за Гридърина Хънтър, – тя направо го ужасяваше с невероятната си прилика с майка му! В допълнение на тези неща, странен се оказа и фактът, че той пропусна да уцели Гай толкова много пъти, сякаш беше омагьосан и мисълта за това буквално го влудяваше. Ако щеш и самата пустиня, из която се луташе, тя също излъчваше някаква специфична, сурова и първична недружелюбност и неясно усещане за опасност.

Нещото обаче, което най-много фрапира ловеца и от което най-много го заболя, беше всъщност изненадващото предателство на карабината му. От дълго време, той я смяташе за най-добрия си приятел и тя бе станала съставна част от живота му. Така безрезервно се осланяше на нея, че без оръжието си, се чувстваше гол и беззащитен. И ето, че и на нея вече нямаше как да вярва! Ето, че и тя му изневери! Засече няколко пъти подред когато Гай нахлу в лагера му, въпреки абсолютно безотказната си антиблокираща система. Мозъкът на Хънт все още отказваше да приеме случилото се, защото дори една-единствена засечка беше истинско чудо, а се бяха случили три! Ами, ако станеха повече?

Мъжът за пореден път се спря уморено, но сега, за да вдигне пушката си и да я погледне. Сърцето му се сви от мъка заради безсилието, което почувства. В момента тя работеше, но това никак не го успокояваше. Нищо повече не можеше да бъде същото оттук насетне. През целия ден, докато той се луташе отчаяно из пустинята, беше стрелял безцелно из въздуха само и само да се увери, че повече няма да има проблеми. Въпреки риска да привлече вниманието към себе си, напрегнатият му мозък не издържаше на напрежението, което го подлудяваше и го караше да пробва отново и отново. Нито веднъж оръжието не отказа, но и нито веднъж Хънтър не се почувства сигурен и спокоен.

Подтиснат от спомена, той неуверено се огледа наоколо и все тъй изпълнен със съмнение, вдигна карабината, затъквайки приклада на рамото си. Сетне застина неподвижно и се прицели в един средно камък в далечината. Очите му се присвиха, дъхът му замръзна и сърцето му за миг спря да бие преди да натисне спусъка. Накрая, пръстът му леко се сви и петлето щракна.

Изстрелът силно изтрещя в тягостната тишина на приближаващата нощ и ехото му пискливо се разнесе из празната долина. Камъкът срещу него се пръсна с пукот и наоколо се посипаха ситни прашинки, които вятърът понесе със себе си и бавно разтвори във въздуха. След малко, всичко утихна. Хънт свали пушката от рамото си – и този път без да усеща някакво конкретно облекчение от направения опит – и тъкмо щеше да продължи напред, когато в един момент почувства неочаквана и вледеняваща тръпка да минава по гърба му. Сякаш нещо светкавично се бе появило от едната му страна, раздвижило въздуха край него и изчезнало от другата.

Ловецът се сепна и рязко завъртя изтръпналото си от напрежение тяло. Умът му застина скован и единствено инстинктите му останаха да бушуват в главата му. За негова изненада, отзад нямаше никой. Пустинята изглеждаше все така празна, а вятърът тихо продължаваше да набраздява дюните и светлината все повече и повече да избледнява.

Хънтър сви рамене, успокоен донякъде и реши, че си въобразява. Напрежението очевидно му идваше повечко напоследък. Бягството, лутането, засечката – може би те се отразяваха неблагоприятно на изтощения му мозък и щеше да е по-добре, ако все пак се откажеше от хотела и нощуваше на открито. Нуждаеше се от почивка. Освен това, сега той не разполагаше и с време да обикаля из пустошта, напразно търсейки пътя, както и да се надява, че ще намери по-удобно място за спане. Навсякъде около него, пейзажът се простираше напълно еднообразен и беше без значение къде ще се установи.

Мъжът пусна оръжието си на земята и уморено понечи да седне на голия пясък. Точно тогава, той отново застина и се вцепени. В първия момент, даже не можа да повярва на очите си. Толкова нелогично и нереално му се стори това, което видя. Просто не можеше да бъде истина!

Само на около метър от Хънтър и по целия път назад откъдето идеше, по протежение на собствената му едва забележима диря оставена от хифопластните му ботуши, се точеше друга диря! Стъпките от нея бяха малко по-големи от неговите и малко по-дълбоки, с разкрач от около метър. Те принадлежаха на двукрако същество, което явно не носеше обувки и то се бе спирало тук и там, където Хънт се бе спирал да се суети, и сетне пак бе продължавало след него чак до последния момент, когато мъжът окончателно спря. Подобни отпечатъци той виждаше за първи път в живота си.

Ловецът неприятно почувства как светът рязко се сви пред очите му и уплашеното му съзнание взе да буксува заклещено в главата му. Зениците му се разшириха от внезапно обхваналия го ужас и огромна буца заседна на гърлото му, като за няколко мига, тя го накара напълно да спре да диша. После кожата му изтръпна от усещането за студ, което го полази и сърцето му лудо забумтя в ушите. Нямаше сили дори да се запита как изобщо беше възможно всичко това. Как не е забелязал! Как нищо не е усетил!

Хънтър вцепенено се огледа. Последните лъчи на слънцето вече изчезваха и дългите сенки на камъните неусетно се разтваряха в пясъка около него. Вятърът постепенно се усилваше и беше започнал да свири в пукнатините им. След не повече от няколко минути, щеше напълно да се стъмни и той да да остане сам насред пустинята без никоя от многобройните му джаджи, които обикновено му даваха субективното усещане за сигурност.

Ръцете на мъжа нервно стиснаха оръжието и кокалчетата на пръстите му болезнено изпукаха, докато очите му безрезултатно се опитваха да пробият спускащия се, лепкав и червеникав сумрак. Паниката бързо и безмилостно го заклещваше, болезнено впивайки ноктите си в сърцето му. Беше само въпрос на време да го събори. Предателската карабина сега оставаше единственото нещо на света, на което да разчита и това го ужасяваше най-много от всичко.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)