logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
30


Хънт Хънтър бавно куцаше без абсолютно никаква конкретна посока из пясъчно-каменистата пустиня и нервно пухтеше. Беше бесен на себе си. Свечеряваше се, а той все още не успяваше да намери лагера си. В суматохата около позорното си бягство, той заряза всичко, включително и невероятния си компас от Аркус-Делта, който неведнъж му бе помагал да се измъкне от отчайващо безнадеждни ситуации като смъртоносния лабиринт на Карулка-4 например.

Ужасният каньон, издълбан във варовиковите скали на планетата се славеше, че е погубил повече хора дори от хилядавековния фестивал на ядрения лов в системата Гамарей. Причината беше, че там живее един от най-редките видове дивеч във Вселената – срамежливият пустинен курумпел, който е мечтата на всеки ловец. Лабиринтът гъмжеше от съществата, но само за едно от тях със сигурност се знаеше, че е хващано в цялата история на Вселената досега. В същото време, меандрите и галериите на каньона така ужасно се вливаха и вплитаха едни в други и единствено веднъж на две седмици, за около десет секунди се отваряше пукнатина водеща навън, че почти никой не оцеляваше, ако попаднеше сред тях. При това, всеки път изходът изникваше на съвсем различно място поради изключително сложната морфологична структура на скалите. Хънт обаче успя да намери пътя през лабиринта за около месец и нещо с помощта на чудодейното си устройство, макар и без трофеен курумпел на рамото си. За беда, сега компасът му се намираше твърде далеч от него!

Ловецът се спря, заслони челото си с длан за да предпази очите си от ниското слънце и се огледа. Нямаше никаква представа къде е в момента. Пустинята се разпростираше еднотипна навсякъде наоколо и не предлагаше никаква специфична характеристика, за която да се хване. Вероятно не беше далеч от хотела, защото едва ли бе извървял много с болния си крак, но независимо от това, той вече цял ден не успяваше да го намери.

Мъжът отново се прокле задето така малодушно избяга. Ръката му се пресегна и отмести парчето плат, висящо от скъсания му панталон. Отдолу се виждаше бедрото му, одрано от изстрела, който случайно произведе в паниката си, ала раната не кървеше. Изглеждаше повърхностна и не се нуждаеше от обработка, но все пак доста му пречеше да се движи, защото го болеше.

Хънтър ядосано бутна парчето обратно, и понеже не можеше да го зашие с нищо или да го превърже, то увисна, глупаво подмятайки се насам-натам. Той абсолютно недоумяваше защо, по дяволите, се изплаши така. Беше въоръжен, а Гай Юлий Цезар не разполагаше с никакво оръжие. Вярно, че пушката му засече няколко пъти подред и фактът го стъписа и обърка, но то нямаше как да му служи за оправдание. Имаше възможност спокойно да убие натрапника поне с още две-три от нещата, които винаги носеше у себе си, включително и със закривения и изключително остър тангарайски нож, с който режеше стомана! И въпреки всичко, той подви опашка! Мисълта за това изгаряше Хънт по-силно и от раната на крака му в момента. Караше го да се чувства мижитурка като баща си и дядо си – нещо, което той през целия си съзнателен живот се бе опитвал да не бъде.

Ловецът вдигна глава и угнетено тръгна напред, все така не знаейки накъде точно отива. Надяваше се да успее да налучка пътя преди слънцето да се скрие напълно. Той погледна наляво към него и прецени, че има около петнадесетина минути дотогава. В пустинята се стъмваше доста бързо след като то слезеше под хоризонта и ако не намереше пътя съвсем скоро, щеше да се наложи да нощува на открито.

Горещият, застинал въздух внезапно се пораздвижи леко и погали тила на мъжа под феромастната му защитна шапка. Нощният вятър явно приближаваше. Някъде далеч от него, изведнъж се разнесе глух вой и го накара напрегнато да се заслуша. Не звучеше обезпокоително – вероятно звукът идваше от някое от пустинните животни наоколо. Ловецът бавно продължи пътя си напред.

„Има нещо дяволски странно в тази планета!“ – мислеше си той, докато мъчително куцаше. Цялата обстановка в нея пораждаше в главата му неясно безпокойство, каквото не беше изпитвал никъде другаде из местата, където бе ходил. Не можеше да го обясни, но натрапчиво го усещаше чак в основата на костите си. Не само нелепият хотел, кацнал в средата на пустошта без абсолютно никаква икономическа целесъобразност, ами и това, че на всичко отгоре имаше цял куп посетители в него, освен Гай. На няколко пъти Хънт ги мярна през окуляра на карабината си от върха на дюната. Обикновено те по цял ден висяха в лобито без нищо да правят. Даже не помръдваха!

Освен тях, и жената! – ловецът целенасочено избягваше да мисли за нея като за Гридърина Хънтър – Тя направо го ужасяваше с невероятната си прилика с майка му. В допълнение на тези неща, странен се оказа и фактът, че цели четири пъти той пропусна да уцели Гай. Такова нещо Хънт бе помнеше да е правил досега и мисълта за него буквално го влудяваше. Ако щеш и самата пустиня, из която се луташе – тя също излъчваше някаква специфична, сурова и първична недружелюбност и неясно усещане за опасност!

Нещото, което обаче най-много фрапира ловеца и от което най-много го заболя, беше всъщност изненадващото предателство на пушката му. От дълго време, той я смяташе за най-добрия си приятел и тя бе станала съставна част от живота му. Така безрезервно се осланяше на нея, че без оръжието си, се чувстваше гол и безпомощен. И ето, че вече нямаше как да й вярва! Ето, че и тя му изневери! Засече цели три пъти подред когато Гай нахлу в лагера му, въпреки абсолютно безотказната си антиблокираща система. Мозъкът на Хънт отказваше напълно да приеме случилото се. И едно-единствено засичане би било истинско чудо, а се бяха случили три! Ами, ако станеха повече?

Мъжът за пореден път се спря уморено, но сега за да вдигне карабината си и да я погледне. Сърцето му се сви от мъка заради безсилието, която почувства. В момента пушката работеше, но това никак не го успокояваше. Нищо повече не можеше да бъде същото от тук насетне. През целия ден, докато се луташе отчаяно из пустинята, той беше стрелял безцелно из въздуха само и само да се увери, че повече няма да има засечки. Въпреки риска да привлече вниманието към себе си, напрегнатият му мозък не издържаше на напрежението, което го подлудяваше и го караше да пробва пак и пак. Нито веднъж оръжието не засече, но и нито веднъж Хънтър не се почувства сигурен и спокоен.

Подтиснат от спомена за това, той неуверено се огледа наоколо и все така изпълнен със съмнение, вдигна карабината и затъкна приклада в рамото си. Сетне ловецът застина неподвижно и се прицели в един средно камък в далечината. Очите му се присвиха, дъхът му замръзна и сърцето му за миг спря да бие преди да натисне спусъка. После пръстът му леко се сви и петлето щракна.

Изстрелът силно изтрещя в тягостната тишина на приближаващата нощ и ехото му пискливо се разнесе из празната долина. Камъкът срещу него се пръсна с пукот и наоколо се посипаха ситни прашинки, които вятърът понесе със себе си и постепенно разтвори във въздуха. Накрая всичко утихна. Хънт свали пушката от рамото си, и този път без да усеща някакво конкретно облекчение от направения опит, и тъкмо щеше да продължи напред, когато в един момент почувства неочаквана и вледеняваща тръпка да минава за миг по гърба му. Сякаш нещо светкавично се бе появило, раздвижило въздуха край него и изчезнало.

Ловецът се стегна и рязко завъртя изтръпналото си от напрежение тяло. Умът му застина скован и единствено инстинктите му го водеха. За негова изненада, отзад нямаше никой. Пустинята изглеждаше все така празна, докато вятърът тихо продължаваше да се усилва, а светлината все повече и повече да избледнява.

Хънтър сви рамене, поуспокоявайки се донякъде и реши, че си въобразява. Напрежението му идваше повечко напоследък. Бягството, лутането, засечката – може би те се отразяваха неблагоприятно на изтощения му мозък. Вероятно, все пак наистина бе по-добре да нощува тук на открито. Нуждаеше се от почивка. Освен това, не разполагаше и с време да обикаля напразно търсейки пътя, както и да се надява, че ще намери по-удобно място за спане – пейзажът се простираше напълно еднообразен и беше без значение къде ще се установи.

Мъжът пусна оръжието си на земята и понечи да седне на голия пясък до него. Точно тогава, той отново застина и се вцепени. В първия момент, даже не можа да повярва на видяното. Толкова нелогично му се стори и толкова нереално. Просто не можеше да бъде истина!

Пред очите на Хънтър, само на около метър от него и по целия път назад откъдето идеше, по цялото протежение на собствената му едва забележима диря оставена от хифопластните му ботуши, се точеше друга диря! Стъпките от нея бяха малко по-големи от неговите и малко по-дълбоки, с разкрач от около метър и принадлежаха на двукрако същество, което явно не носеше обувки. То се бе спирало тук и там, където Хънт се бе спирал да се суети и пак бе продължавало след него чак до последния момент, когато мъжът окончателно беше спрял. Подобни отпечатъци той виждаше за първи път в живота си.

Ловецът рязко почувства как светът мъчително взе да се свива пред очите му и съзнанието му забуксува заклещено в главата му. Зениците му се разшириха от внезапно обхваналата го паника и огромна буца заседна на гърлото му, като за няколко мига го накара напълно да спре да диша. После кожата му изтръпна от усещането за студ, което го полази и сърцето му лудо забумтя в ушите. Нямаше сили дори да се запита как изобщо е възможно всичко това. Как не е забелязал досега! Как нищо не е усетил!

Хънтър нервно се огледа. Последните лъчи на слънцето вече изчезваха около него и дългите сенки на камъните неусетно се разтваряха в пясъка. Вятърът се усилваше и беше започнал да свири из теснините. След не повече от няколко минути, щеше напълно да се стъмни и той щеше да остане сам насред голата пустиня без никоя от многобройните му джаджи, които обикновено му даваха субективното усещане за сигурност и спокойствие.

Ръцете на мъжа нервно стиснаха оръжието и кокалчетата на пръстите му болезнено изпукаха, докато очите му безрезултатно се опитваха да пробият спускащият се, лепкав и червеникав сумрак. Паниката твърдо и безмилостно го грабваше и болезнено впиваше нокти в сърцето му. Беше само въпрос на време да го събори. Предателската карабина сега бе единственото нещо, на което му оставаше да разчита!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 30 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън