logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
31


Атмосферата в кабинета на Венкатеш Сикхвамрами на сто тридесет и втория етаж на Какадулу Център, тежеше напрегната и тягостна. Той, Анибал и Нел бяха насядали около голямото черно бюро с бутилка арагайско уиски и три чаши по средата, но никой от тях не пиеше. Преди около час и нещо, Венкатеш беше получил обаждане от военните, че един от войниците в мащабната симулация, която те бяха поръчали, а Алоха тайно управляваше, е излязъл ненадейно от състоянието на изкуствена кома, в което участниците по принцип се намираха. Не обаче спонтанното му излизане се оказа най-притеснителното. Проблемът се състоеше там, че той бе излязъл луд.

– Вероятно момчето не е било наред поначало – несигурно предположи Венкатеш, макар че и самият той не си вярваше много.

Двамата му съдружника мълчаха. Анибал седеше мрачен отдясно на бюрото, забил поглед в повърхността му и се опитваше да се съсредоточи над проблема, при все че очевидно беше късно за каквото и да е. Станало бе най-лошото. Той отдавна подозираше, че нещата ще се сринат дотук. Още откакто забеляза първите признаци на луупа, някакъв вътрешен глас в него започна да шепне, че това е началото на края. Сега вече беше сигурен!

Отляво на Венкатеш, Нел разсеяно драскаше завъртулки на един от ноутпадовете, които се мотаеха наоколо и които принтерът в дъното на кабинета автоматично изплюваше, отпечатани на хартия. Както обикновено в такива случаи, спомените му го връщаха в нерадостното му детство и той се сещаше за лишенията, на които го подлагаха, в името на пестенето на пари. Като малък, той никога не бе разполагал с ноутпадове, а рисуваше направо върху силиконната хартия с мастилените приспособления на баща си, които я мачкаха и късаха, вследствие на което другите ученици му се присмиваха. В момента, той нямаше и какво друго да прави освен да си играе с джаджата, защото изобщо не можеше да вземе отношение по казуса, който дискутираха.

– Самоволно изпълняваните многократни повторения в системата не са случайност – по някое време се обади Рекстън след немалка и напрегната пауза. – Убеден съм, че са тясно свързани с полудяването на войника. Ако той не е бил наред поначало, предварителният медицински преглед щеше да го установи. В най-добрия случай, нещо вътре в симулацията е отключило някаква негова естествена предразположеност, но лошото е, че по-скоро се опасявам, че тя е предизвикана.

Венкатеш рязко вдигна глава и погледна към съдружника си със зле прикрито раздразнение. Рекстън просто не би бил Рекстън, ако не започнеше веднага с глобалните си констатации! Нищо чудно след малко да видеше връзка и между гражданската война, която се водеше на Немезис-II и Алоха! Въпреки всичко, той си замълча, защото ситуацията наистина изглеждаше изключително неприятна.

– Веднъж проявил се, луупът може да се засили и накрая да забие цялата система, заедно с останалите войници вътре – продължи да го дразни Анибал. – Бронкс поначало не е замислен да има постулатна платформа. Предполагаше се, че ще е единствено виртуална среда и сега може някой от базисните му редове да не се допитва горе до шапката. Подобна ситуация определено би довела до безтегловност в част от кода.

– Да се надяваме, че Алоха все пак ще успее да идентифицира луупа след определен брой реверберации и ще го закърпи – вместо отговор промърмори Венкатеш.

Рекстън мрачно поклати глава. „Да се надяваме“ не му звучеше особено професионално от устата на един програмист.

– Не знаеш колко точно ще са тези реверберации преди системата да стигне до решение, ако въобще стигне и колко точно войници могат да се окажат застрашени от тях – отбеляза той.

Венкатеш не хареса и тази забележка. Тя му звучеше като директен упрек. Макар и да имаше някаква вина заради прибързаното си решение по продажбата на Бронкс, той все пак смяташе, че всички те в крайна сметка бяха равно отговорни. Не можеше все той да обира негативите, когато възникнеха проблеми! На всичкото отгоре, подходът на Рекстън беше абсолютно неконструктивен!

– Знаеш, че нещата никак не бяха розови и преди да се вържем към Алоха – гласът на Сикхвамрами изведнъж прозвуча остро. – Без нейната помощ, не бихме спорили по конкретен проблем сега, а вероятно щяхме да си търсим някаква, каквато и да е работа, за да закърпим положението на фирмата. Освен това, ти получи възможност да погледнеш входните и изходни точки на постулатната платформа преди да я задействаме. Не сме я импортирали ей-така без нищо, нали?

Неговата забележка пък от своя страна, незабавно жегна Анибал. Той не бе имал някакво конкретно намерение да напада Венкатеш, при все че последният действително заслужаваше доста укори. Само бе изказал страховете си! И все пак, в думите на маркетинговият директор и президент на фирмата, съществуваше известна истина. Продухването на магистралите, както и цялата постулатна платформа наистина беше негова работа. Проблемът се коренеше там, че той се нуждаеше от повече време за да провери всичко. А и Алоха, между другото, притежаваше напълно различна архитектура от тази на Бронкс!

Още в началото и от самия си замисъл, системата, която тогава нямаше даже име, се оформи като нещо отвлечено и авангардно, без аналог в досегашното програмиране и без никаква практическа насоченост – чист изкуствен интелект. За да бъде в ролята на такъв, обаче й трябваше пълна автономност и контрол върху собствения й код. В противен случай, идеята за самообучение и еволюиране – съставна част от всеки интелект – щеше да е на практика невъзможна. В това се състоеше и големият смисъл на уникалната й постулатна платформа.

Постулатната платформа, както и цялата концепция за двупластното програмиране, беше хрумване на Анибал Рекстън. Като тийнейджър, през дългите вечери, когато майка му работеше с клиенти върху „болките си в гърба“ и му се налагаше да седи затворен в стаята си, той размишляваше върху нейната структура. С течение на времето, нещата постепенно се развиха в главата му и той напредна в тях и именно затова по-късно, когато се свърза с Венкатеш за да основат „Сайбър Вектор“ и да започнат работа по Алоха, рожбата им съвсем спонтанно се оформи като разработка с две ядра. Едното се явяваше математическата основа и покриваше стандартните функции, с които всяка една програма разполагаше, а другото ядро – наречено постулатно, седеше йерархически отгоре и представляваше нещо като кодекс.

Постулатната платформа за Алоха, беше по замисъла си груб аналог на моралното влияние на обществото върху хората. Тя не изпълняваше оперативни функции, а по-скоро задаваше относителни рамки на поведение, придържайки автономната воля на системата в разумни граници. Пречеше на екзекутивните й модули за самообучение да започнат хаотични промени и да доведат в крайна сметка до разпадането й. Всяко звено от математическата платформа непрекъснато сверяваше резултата от действията си с постулатната и в зависимост от това, получаваше картбланш да промени крайния си код или не. От друга страна, самите постулати, също бяха променими в по-широки или по-тесни граници в зависимост от резултатите при сравнението си с първия програмен сегмент от платформата. Той, единствен от всички, не подлежеше на промяна и имаше задачата да придържа Алоха към една-единствена основна цел.

Именно този първи програмен сегмент беше както първоизточника, така и вечният генератор на раздори между Анибал и Венкатеш. Венкатеш, в качеството си на изпълнителен и маркетингов директор, а и като човек, който бе имал предишен опит с няколко фирми за виртуални реалности, настояваше и се наложи в това, сегментът да бъде твърдо фиксиран. Според него, това се налагаше за да има въобще някакъв практически смисъл от системата, който да гарантира евентуалната й продажба в бъдеще. Пак той избра и формулировката му, относно която съдружникът му естествено възнегодува. Напоследък Рекстън се чувстваше така, сякаш Венкатеш е обсебил разработка му и направо я е откраднал. В размирни ситуации като тази, те двамата винаги стигаха до ожесточен спор, който накрая неизменно се свеждаше до най-съществената част от разногласията им. И сега ситуацията не направи изключение от правилото.

– Аз наистина не разбирам какво в действителност си очаквал от мен да преработя за толкова кратък период – бавно се облегна назад в стола си Анибал и веднага стана ясно накъде ще продължат нещата. – Мислиш ли, че бих могъл по магически начин да проследя всички взаимовръзки без при това да вляза в противоречие с първи постулат, на който ти толкова държиш? Мислиш ли, че поначало е възможно да има изкуствен интелект с подобно брутално ограничение на автономията?

Венкатеш беше напълно подготвен за резкия обрат и от известно време очакваше атаката. Те постоянно си разменяха общо взето едни и същи реплики по тази тема.

– Не! – отговори той. – Нищо подобно не мисля. Само че ми писна да изкарваш нещата така, все едно първият постулат е някаква моя глупава приумица, в която аз съм се вманиачил. Ти никога не се интересуваш откъде идват парите в тази фирма. Аз не мога да издавам кредитни чипове, ако така си мислиш. Клиентите ни ги дават! В този смисъл, смяташ ли, че някой от тях ще обърне внимание на системата ни, ако тя не му носи никаква практическа полза? И защо всеки път трябва да спорим за едно и също, вместо да решим шибания проблем, който е възникнал?

– Ти изобщо не разбираш! – скочи Анибал. – Въпросът не е дали по принцип трябва да има първи програмен сегмент или не, или какво да гласи, а че така фиксиран, той няма да оправи нещата. Грешките са ниско долу в масовия код на Бронкс. Той поначало не е писан с идеята да се отнася към постулатна платформа. Решението е или да се преработи целия Бронкс, или да се направи байпас на първи програмен сегмент, за да може Алоха сама да проследи и да коригира грешките си, които не съответстват на логиката й. Той направо я спъва в момента!

Венкатеш го погледна силно ядосан.

– Дъвчем абсолютно едни и същи неща, Ани – каза хладно той. – Нямаме никакво време и възможност да пренаписваме Бронкс и ти добре го знаеш. От друга страна, програма без фиксирана цел е безсмислена. Кое ти гарантира, че при това положение, Алоха ще се захване да поправя грешки, а не да се забавлява, изчислявайки например числото „пи“ до безкрай? Какво според теб ще я спре?

– Имам много елегантно решение на подобен проблем! – намеси се Нел, който до този момент бе мълчал и следил с нарастващо безпокойство разпалващата се кавга между двамата. – Можем да заменим целия първи постулат с императив със значение, че при никакви обстоятелства и в никакъв случай не може да се изчислява „пи“!

Двамата му съдружници го изгледаха странно и дори с известна доза недружелюбност. Нел бързо се усмихна и вдигна ръце. Той просто искаше да им каже, че спорът им не водеше до никъде, както и да разведри обстановката, но явно не уцели подходящия момент да го направи или пък чувството му за хумор не му стигна.

– Бихме могли поне да опитаме – върна се на темата Анибал веднага след това. – Как опитахме, когато ти искаше да включим Алоха и да проверим какво ще направи с Бронкс. Тук можем да постъпим по същия начин. Ще разменим първи и втори постулат! Ще изнесем скрипта за автономност най-отгоре, пък ще видим дали системата ще започне да изчислява „пи“!

Венкатеш го погледна някак шокирано, сякаш не вярваше на ушите си.

– Наистина ли си склонен да направиш подобен експеримент?

– А защо не?

– Защото сетне, няма да можем да върнем нещата обратно, ако се объркат! – извика Венкатеш. – Трябва ли да ти го обяснявам като на дете?

– Един вид, тъкмо това, което ти вече направи – отговори му студено Анибал, – когато вкара петстотин войника под контрола на Алоха, знаейки че после няма да можеш да им помогнеш с нищо, ако нещата се объркат!

Венкатеш неочаквано се запъна и за момент не намери никакъв отговор на нападката. То, реално погледнато, си беше и самата истина. Въпреки всичко, той никак нямаше намерение да си посипва главата с пепел и да се разкайва пред Анибал.

– Знаеш ли, какво? – отвори уста след малко. – За твое голямо разочарование ще ти кажа, че смятам действията си за абсолютно правилни! И знаеш ли защо? Защото, ако ми беше дал разумно решение на бакиите в Бронкс и бионтите не се шляпаха по задниците като някакви тъпи футболисти, когато им нареждаха да стрелят, не би се стигнало дотам, че Алоха да поема контрол и да филтрира комуникацията между тях и войниците! Тя свърши точно твоята работа и благодарение на нея, Бронкс работи стабилно, въпреки проблема с момчето, който даже може и да е съвсем случаен. И ако искаш да бъда докрай откровен с теб, ще ти кажа също така, че въпреки цялото ти мрънкане от продажбата, това не ти попречи да си напазаруваш с парите, които взехме от проекта, нали? Не мислиш ли, че от тази гледна точка, позицията ти е най-малкото неморална, ако не и нещо повече!

Атаката се оказа всъщност удар под кръста и Анибал очевидно не го очакваше. Той се загледа мрачно и безмълвно в съдружника си, но за изненада на останалите, не отговори по никакъв начин. Венкатеш, от своя страна, като че ли искаше да каже и нещо друго след това, но понеже не срещна отпор, моментът се изгуби. В кабинета внезапно се спусна неимоверно тежка тишина и въздухът почти се втечни от напрежение. Дори Нел престана да драска по ноутпада, защото принтерът в дъното не преставаше да плюе листа и дразнещото му жужене нагнетяваше допълнително ситуацията.

Никой от двамата мъже не обели повече ни дума. Нито единият, нито другият прие тезата на опонента си, но явно и никой от тях не искаше да подхване спора наново. В момента, Венкатеш си мислеше дали разногласията му с Рекстън не бяха по-скоро на личностно ниво и поради това – толкова неразрешими. Последният, явно твърде обременен от факта, че е дете на проститутка и че е заченат в затвора, имаше изключително пуритански морал. Колегата му никак не одобряваше вкуса му към жените и удоволствията, а формулировката на първи постулат, за която Венкатеш бе настоявал, имаше донякъде нещо общо с хедонизма. Вероятно още тук, на фундаментално ниво, започваше войната между тях!

От своя страна, Анибал също смяташе, че проблемът е личностен. Той действително твърде силно се дразнеше от факта, че съдружникът му пресмята всичко в пари и виртуални реалности, както и че понякога поредната курва беше много по-важна за него от работата му по Алоха, но се опитваше да се утеши с мисълта, че краят на това поне се виждаше пред него. Срещата им тук най-вероятно щеше да е последната, поне във физическия смисъл на думата. Рано на другата сутрин, той възнамеряваше най-сетне да тръгне на бленуваното си пътешествие към Канопус и то, макар и прекалено дълго както се оказа, все пак си бе един вид ново начало.

Понеже мълчанието в кабинета се проточи ужасно продължително и по едно време атмосферата взе да става наистина неловка, Нел накрая реши отново да пробва да се намеси, но този път вкара и известна доза сарказъм в думите си.

– Е, предполагам, че така изчистихме въпроса с войника? – глухо натърти той. – Вероятно ще уверим военните, че сме дискутирали сериозно проблема и сме се скарали и затова не можем да им предложим решение?

Двамата му съдружници го стрелнаха с мрачни погледи, всеки поотделно, но никой не реагира. Този път те бяха стигнали прекалено далеч във войната си. Нел, от своя страна, също ги гледаше и недоумяваше какво се случва с тях напоследък. Явно личната им кавга почваше да взема връх над ангажиментите им към фирмата и докато обикновено на подобни срещи, той мълчеше и си мислеше за тъжното си детство в къщата на баща му или за ужасните моменти в тази на агресивния му дядо, сега вече му се налагаше и да се намесва. Това не вещаеше нищо добро!

– А какво ще стане – пак подхвана мъжът след малко именно защото чувстваше, че трябва да каже още нещо, – ако някой от нас, да речем аз, влезе там вътре и види как стоят нещата на място? Очевидно е, че работим на сляпо и само опипваме ситуацията. Подобен ход определено би ни дал повече информация за анализ!

Макар в думите му да имаше смисъл и идеята да изглеждаше действително добра, тя странно защо не предизвика абсолютно никакъв отзвук в кабинета. След поредната нелепа пауза, продължила почти три минути, Венкатеш изведнъж отвори уста и се размърда от вцепенението си. Гласът му звучеше непривично безизразен.

– А как ще излезеш? – кратко попита той.

– Какво искаш да кажеш? – повдигна учудено рамене Нел.

– Как ще излезеш обратно?

– Ще използвам вратичка.

Съдружникът му леко присви устни и нищо не отговори.

– Не ми казвай, че не сме предвидили авариен изход от Алоха! – погледна го с недоверие Нел Кенди.

– По принцип – някак прекалено разказвателно взе да обяснява Венкатеш без да обръща очи към него, – системата би трябвало да те изхвърли сама, ако чисто и просто го поискаш, докато си там вътре. Участниците в пула не губят идентичността си, нито представата къде се намират, така че не би трябвало да има проблем.

– Не би трябвало?

Венкатеш единствено сви рамене.

– Нали разбираш, историята с войника… поусложни нещата.

Нел седеше застинал и замислен, и явно невярващ на ушите си. Чутото наистина звучеше абсурдно. От доста време, всички те всъщност бяха престанали да се намесват в кода и даже не оправяха рутинните бъгове, когато се появяваха такива, защото Алоха беше програмирана сама да се грижи за причинно-следствената си логика и да ги оправя автоматично. За целта, тя имаше връзка с Централната банка за отворени кодове, откъдето се сдобиваше с нови модули, ако е нужно. Въпреки това, да се оставят в ръцете й подобни фундаментални функции – мъжът нямаше как да го разбере! Реално, той никога не се бе занимавал с архитектурата и затова априори смяташе, че някой от двамата му съдружници все ще си е направил труда непроменимо да закодира авариен изход някъде из нея. Само че явно не беше така!

Сякаш, за да отговори на неизказаното недоумение от страна на Нел, Венкатеш рязко завъртя глава към Анибал и простичко, но и многозначително отбеляза:

– Щеше да е наистина по-лесно, ако кодът за аварийно излизане се намираше в първи сегмент, нали?

Странната му реакция моментално накара Нел също да обърне глава наляво към Рекстън, а също и да се зачуди що за подмятания бяха това. Той определено нищо не разбираше от недомлъвките, но много повече от тях го озадачаваше и нараняваше фактът, че съдружниците му очевидно играеха някаква тайна игра зад гърба му.

За огромна изненада, Анибал и този път изобщо не реагира на забележката и продължи мрачно да мълчи, забил очи в панорамния прозорец зад гърба на Венкатеш. Изглеждаше така сякаш не я чу. Сетне той изненадващо скочи на крака, припряно се завтече към вратата на кабинета и я отвори без да каже абсолютно нищо.

– А, сървърите? – побърза да подвикне Венкатеш след него някак нарочно натъртвайки думите.

– Ще ти звънна довечера за тях! – едва разбираемо се чу гласът на Рекстън, миг преди вратата да се затръшне и в стаята отново да настане тягостната тишина от преди малко.

Венкатеш поседя секунда-две неподвижен и сетне бавно се пресегна към средата на бюрото да си налее уиски в една от чашите, след което нервно го цапна на екс. Както обикновено се получаваше, пак щеше да се наложи да се оправя сам след бакиите на Анибал. Бягството му в момента беше толкова типично! Мъжът се пресегна за втори път да си сипе алкохол и после постави чашата пред себе си, въздъхвайки тежко. Предстоеше му твърде трудната задача някак си да разясни на втория си съдружник, ако може при това убедително, защо аварийният изход на Алоха не се намираше в първи постулат – там, където бе съвсем логично да е и където щеше да е твърдо фиксиран и защитен от всякакви посегателства. За беда обаче, той дори не знаеше как да започне обяснението си, а камо ли пък – да го направи убедително.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 31 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън