Атмосферата в кабинета на Венкатеш Сикхвамрами на сто тридесет и втория етаж на Какадулу Център беше тягостна и напрегната. Той, Анибал и Нел седяха около голямото черно бюро с бутилка арагайско уиски и три чаши по средата, но никой от тях не пиеше. Преди около час и нещо, Венкатеш бе получил обаждане от военните, че един от войниците в мащабната симулация, която те бяха поръчали, а „Алоха“ тайно управляваше, е излязъл самоволно от състоянието на изкуствена кома, в което участниците по принцип се намираха докато бяха в системата. Не обаче спонтанното му самоизключване се оказа най-притеснителното. Проблемът се състоеше в това, че той се измъкна оттам полудял.

– Вероятно момчето не е било наред поначало – несигурно предположи Венкатеш, макар че и самият той не го вярваше особено.

Двамата му съдружника мрачно мълчаха. Анибал седеше отдясно на бюрото, забил поглед в него и се опитваше да се съсредоточи над проблема, при все че най-лошото вече беше станало и нямаше как да го поправи. Той отдавна подозираше, че нещата ще стигнат дотук. Още откакто забеляза първите признаци на луупа, някакъв вътрешен глас в него започна да шепне, че това е началото на края. И излезе съвсем прав!

Отляво на Венкатеш, Нел пък разсеяно драскаше завъртулки на един от ноутпадовете, които се мотаеха наоколо и принтерът в дъното на кабинета автоматично ги изплюваше, отпечатани на хартия. Както обикновено в такива случаи, спомените на мъжа го връщаха в нерадостното му детство, карайки го да си спомни за лишенията, на които бе подлаган, в името на пестенето на пари. Като малък, той никога не бе разполагал с ноутпадове, а рисуваше направо върху силиконната хартия с мастилените приспособления на баща си, които я мачкаха и късаха, вследствие на което другите ученици му се присмиваха. В настоящия момент, той не можеше и да направи нищо друго освен да си играе с джаджата, защото казуса, който дискутираха изобщо не беше в неговия ресор.

– Целенасочените многократни повторения в системата не са никаква случайност – по някое време се обади Рекстън след доста дълга и напрегната пауза. – Убеден съм, че са тясно свързани със състоянието на войника. Ако той не е бил наред поначало, предварителният медицински преглед щеше да го установи. В най-добрия случай, нещо вътре в самата симулация е отключило негова естествена предразположеност, но по-лошото е, че всъщност се опасявам, че обсесивното му разстройство е предизвикано.

Венкатеш рязко вдигна глава да погледне към съдружника си със зле прикрито раздразнение. Рекстън просто не би бил Рекстън, ако не започнеше веднага с глобалните си констатации! Нищо чудно, след малко, да видеше връзка и между гражданската война, която се водеше на Немезис-II и „Алоха“. Въпреки всичко, мъжът реши да си замълчи засега, защото ситуацията наистина изглеждаше изключително неприятна.

– Веднъж проявил се, луупът може да се засили и евентуално да забие цялата система, заедно с останалите войници вътре – продължи да го дразни Анибал. – „Бронкс“ поначало не е замислен да има постулатна платформа. Предполагаше се, че ще е единствено виртуална среда и може би някой от базисните му редове се е оказал увиснал, без връзка с шапката по-горе. Подобно нещо определено би довело до безтегловност в част от кода.

– Да се надяваме, че „Алоха“ все пак ще успее да идентифицира луупа след определен брой реверберации и ще го закърпи накрая – вместо отговор промърмори Венкатеш.

Рекстън недоволно поклати глава. „Да се надяваме“ не му звучеше особено професионално от устата на един програмист.

– Не знаеш колко точно реверберации ще са необходими преди системата да стигне до решение, ако въобще стигне до такова и колко войници може да се окажат засегнати дотогава – отбеляза мрачно той.

Венкатеш не хареса и тази забележка. Тя му звучеше като директен упрек към него. Макар и да имаше някаква вина заради прибързаното си решение по продажбата на „Бронкс“, той все пак смяташе, че всички те в крайна сметка бяха равно отговорни. Не можеше само той да обира негативите, когато възникнеха проблеми! На всичко отгоре, подходът на Рекстън в момента беше абсолютно неконструктивен.

– Знаеш много добре, че нещата не бяха никак розови и преди да задействаме „Алоха“ – гласът на Сикхвамрами изведнъж прозвуча остро. – Без нейна помощ, сега не бихме спорили по конкретен проблем, а вероятно щяхме да се лутаме безцелно из кода и може би дори да си търсим някаква, каквато и да е друга работа, за да закърпим положението на фирмата. Освен това, ти получи възможност да погледнеш входните и изходни точки на постулатната платформа преди да я задействаме. Не сме я импортирали ей-така, направо!

Тази забележка пък, от своя страна, незабавно жегна Анибал. Със заключенията си отпреди малко, той нямаше намерение да напада Венкатеш, при все че последният определено заслужаваше доста укори, а само искаше да изкаже страховете си. И въпреки всичко, в думите на маркетинговият директор и президент на фирмата, съществуваше известен резон. Продухването на магистралите, както и свързването на постулатна платформа действително беше негова работа. За жалост, той се нуждаеше от много повече време за да я свърши както трябва. А и „Алоха“, между другото, притежаваше напълно различна архитектура от „Бронкс“.

Още от началото и в самия си замисъл, системата, която тогава нямаше даже име, се оформи като нещо съвсем отвлечено и авангардно, без аналог в досегашното програмиране и без конкретна практическа насоченост – чист изкуствен интелект. За да бъде в ролята си на такъв, обаче й трябваше пълна автономност и контрол върху собствения й код, защото в противен случай, идеята за самообучение и еволюиране – съставна част от всеки интелект – би била на практика невъзможна. Точно в това се състоеше и големият смисъл на уникалната й постулатна платформа.

Постулатната платформа, както и двупластовото програмиране въобще, беше хрумване на Анибал Рекстън. Като тийнейджър, през дългите вечери, когато майка му работеше с клиенти върху „болките си в гърба“ и му се налагаше да седи затворен в стаята си, той размишляваше върху нейната структура. С течение на времето, нещата постепенно се развиха в главата му и той напредна доста в концепцията и именно затова, по-късно, когато се свърза с Венкатеш за да основат „Сайбър Вектор“ и да започнат работа по „Алоха“, общата им рожба съвсем спонтанно се оформи като разработка с две ядра. Едното се явяваше математическа основа и покриваше стандартния код, чрез който всяка една програма функционираше, а другото ядро – наречено постулатно – седеше йерархически отгоре и представляваше нещо като поведенчески кодекс.

Постулатната платформа за „Алоха“, беше по замисъла си груб аналог на моралното и възпитателно влияние на обществото върху отделния индивид. Тя не изпълняваше оперативни функции, а по-скоро задаваше относителни рамки в самообучителния процес, придържайки автономността на системата в разумни граници. Пречеше на екзекутивните й модули да започнат хаотични промени и да доведат в крайна сметка до разпадането й. Всяко звено от математическата платформа непрекъснато сверяваше действията си с постулатната и в зависимост от получения резултат, получаваше картбланш да промени крайния код или не. От друга страна, самите постулати, също бяха променими в по-широки или по-тесни граници в зависимост от ефективността си в контекста на първия програмен сегмент от платформата. Той, единствен от всички, не подлежеше на промяна и имаше задачата да придържа „Алоха“ към една-единствена основна цел.

Именно този първи програмен сегмент беше както първоизточника, така и вечния генератор на раздори между Анибал и Венкатеш. Венкатеш, в качеството си на изпълнителен и маркетингов директор, а и като човек, който бе имал предишен опит в областта на виртуалните реалности, настояваше и се наложи в това, сегментът да бъде твърдо фиксиран. Според него, това беше абсолютно необходимо за да има практически смисъл от системата, който пък от своя страна, да гарантира евентуалната й продажба в бъдеще. Пак той избра и крайната формулировка на постулата, относно която съдружникът му, естествено, също възнегодува. Въобще, напоследък Рекстън все повече се чувстваше така, сякаш Венкатеш е обсебил разработката му или направо я е откраднал. В размирни ситуации като настоящата, те двамата винаги стигаха до ожесточен спор, който неизменно водеше до тази, най-съществената част от разногласията им и сега, ситуацията не направи изключение от правилото.

– Аз наистина не разбирам как можеш да очакваш от мен да гарантирам за целия код без да имам достатъчно време – бавно се облегна назад в стола си Анибал и веднага след думите му, стана ясно накъде ще продължат нещата. – Ти мислиш ли, че бих могъл по магически начин да проследя всички взаимовръзки и противоречия без да направя каша в първия постулат, на който ти толкова много държиш? И изобщо, смяташ ли, че поначало е възможно да има изкуствен интелект с подобно брутално ограничение на автономността?

Венкатеш беше напълно подготвен за резкия обрат в разговора и от няколко минути вече го очакваше. Те постоянно си разменяха общо взето едни и същи реплики по тази тема.

– Не! – твърдо отговори той. – Нищо подобно не съм очаквал. Само че ми писна винаги да извърташ нещата така, все едно първият постулат е някаква моя глупава приумица, в която аз съм се вманиачил. Но нека ти кажа нещо! Не съм аз човекът, който произвежда кредитни чипове – клиентите ни ги дават. В този смисъл, действително ли вярваш, че някой от тях би обърнал внимание на работата ни, ако тя не му носи никакви практически ползи? И защо, за Бога, всеки път трябва да спорим за едно и също нещо, вместо да седнем и да решим шибания проблем, който имаме?

– Ти въобще не разбираш! – скочи като ужилен Анибал. – Въпросът тук не е дали да има първи програмен сегмент или не, или какво да гласи, а че така фиксиран, той никога няма да оправи нещата. Грешките са ниско долу в масовия код на „Бронкс“, тъй като той не е писан с идеята да се отнася към постулатна платформа. Решението е или да се преработи целия „Бронкс“, или да се направи байпас на първи програмен сегмент, за да може „Алоха“ сама да проследи и да коригира грешките, които не съответстват на логиката й. Той буквално я спъва в момента!

Венкатеш го погледна силно ядосан.

– С години дъвчем едни и същи неща, Ани – каза хладно той. – Нямаме абсолютно никакво време и възможност да пренаписваме „Бронкс“ и ти добре го знаеш. От друга страна, програма без твърдо фиксирана цел е чисто и просто безсмислена. Кое ти гарантира, че „Алоха“, при това положение, ще се захване да поправя грешки, а няма да се забавлява, изчислявайки например числото „пи“ до безкрайност? Кое според теб е нещото, което ще я спре?

– Имам една идея, която елегантно може да реши този проблем – намеси се Нел, който до този момент бе мълчал и следил с нарастващо безпокойство разпалващата се кавга между двамата. – Можем да заменим формулировката на първи постулат с императив, че при никакви обстоятелства и в никакъв случай не може да се изчислява „пи“.

Двамата му съдружници го погледнаха странно и дори с известна доза недружелюбност. Нел бързо се усмихна и вдигна ръце, за да покаже, че само е искал да разведри обстановката. Той смяташе, че спорът на колегите му не води доникъде, но явно не беше уцелил подходящия момент или пък чувството му за хумор не му достигна да го прекъсне.

– Бихме могли поне да опитаме – незабавно се върна се на темата Анибал. – Направихме го, когато ти поиска да включим „Алоха“, за да проверим как това ще се отрази на „Бронкс“ и сега можем да постъпим по същия начин. Ще разменим местата на първи и втори постулат – ще изнесем скрипта за автономност най-отгоре – и ще видим дали системата ще започне да изчислява „пи“!

Венкатеш го погледна някак шокирано, сякаш не вярваше на ушите си.

– Наистина ли си склонен да направиш подобен крайно рисков експеримент? – повиши глас той.

– А защо не?

– Защото сетне, няма да можем да върнем ситуацията обратно, ако нещо се случи! – извика афектирано изпълнителният директор. – Трябва ли да ти го обяснявам като на дете?

– Един вид, тъкмо това, което ти вече направи – отговори му студено Анибал, – когато вкара петстотин войника под контрола на „Алоха“, съзнавайки че няма да можеш да им помогнеш с нищо, ако нещата се объркат!

Венкатеш неочаквано се запъна и за момент не намери никакъв смислен отговор на нападката. То, реално погледнато, си беше и самата истина. Въпреки всичко, той не възнамеряваше да си посипва главата с пепел и да се разкайва пред Анибал, защото се чувстваше неразбран.

– Виж, какво? – отвори уста след малко да продължи, вече с една идея по-спокоен тон. – За твое голямо разочарование ще ти кажа, че смятам действията си за абсолютно правилни. И знаеш ли защо? Защото, ако ми беше дал някакво разумно решение на бакиите в „Бронкс“ и бионтите не се шляпаха по задниците като тъпи футболисти, когато им нареждаха да стрелят, нямаше поначало да се стигне дотам, „Алоха“ да поема контрола и да филтрира комуникацията между хората и машините. В момента, тя върши именно онова, което ти не успя да направиш и благодарение на нея, „Бронкс“ работи стабилно, независимо от проблема с момчето, който даже може да се окаже, че е изолиран случай. И ако искаш да бъда откровен с теб докрай, ще ти кажа още, че въпреки цялото ти мрънкане за продажбата, това никак не ти попречи бързо-бързо да си напазаруваш с парите, които взехме от проекта. От тази гледна точка, позицията ти сега е най-малкото неморална. Не мислиш ли така?

Атаката се оказа всъщност един доста сериозен удар под кръста и Анибал очевидно не го очакваше. Той се загледа мрачно и безмълвно в съдружника си, но за изненада на всички, не отговори на обвинението по никакъв начин. Венкатеш, от своя страна, като че ли искаше да продължи с нападките, но понеже не срещна отпор, моментът се изгуби и той се отказа. В кабинета отново се спусна неимоверно тежка тишина и въздухът почти се втвърди от напрежение. Дори Нел уплашено спря да драска по ноутпада, защото принтерът в дъното не преставаше да плюе листа и дразнещото му жужене нагнетяваше допълнително ситуацията.

Никой от двамата мъже не обели повече ни дума. Нито единият, нито другият прие тезата на опонента си, но явно и никой от тях не искаше да подхване спора наново. В момента, Венкатеш си мислеше дали разногласията му с Рекстън не бяха по-скоро на личностно ниво и поради това – толкова неразрешими. Последният, явно обременен и комплексиран от факта, че е незаконно дете на проститутка, имаше изключително пуритански морал. Той никак не одобряваше вкуса на Сикхвамрами към удоволствията, а формулировката на първия постулат, за която съдружникът му бе отговорен, донякъде се покриваше с това. Вероятно още тук, на фундаментално ниво, започваше войната между тях.

От своя страна, Анибал също смяташе, че проблемът им е с личностен характер. Той действително се дразнеше от факта, че Венкатеш пресмята всичко в пари и виртуални реалности, както и че понякога поредната курва беше много по-важна за него от работата му по „Алоха“, но в същото време, мъжът се опитваше да се утеши с мисълта, че краят на мъчението му поне се вижда. Срещата им тук най-вероятно щеше да е последната, поне във физическия смисъл на думата. Рано на другата сутрин, Рекстън възнамеряваше най-сетне да тръгне на бленуваното си пътешествие към Канопус и то, макар и прекалено дълго, както се оказа, все пак бе един вид ново начало за него.

Понеже мълчанието в кабинета се проточи повече от нормалното и атмосферата в един момент взе да става направо нетърпима, Нел накрая реши отново да се намеси, като този път той се опита да вкара и известна доза сарказъм в думите си.

– Е, предполагам, че така наистина изчистихме проблема с войника? – глухо натърти той. – Вероятно ще можем да уверим военните, че сме дискутирали сериозно по него, но сме се скарали и затова не можем да им предложим решение.

Двамата му съдружници го стрелнаха с мрачни погледи, всеки поотделно, но никой не реагира. Те чувстваха, че бяха стигнали прекалено далеч във войната си. Нел, от своя страна, също продължи да ги гледа напрегнато, без да разбира какво се случва с тях напоследък. Явно личната им кавга почваше да взема връх над професионалните им ангажименти и докато обикновено на подобни срещи, той си мълчеше и мислеше за тъжното си детство в къщата на баща си или за възпитателните методи на агресивния си дядо, сега вече му се налагаше да се намесва в караниците на колегите си и да ги успокоява. Това не вещаеше нищо добро за фирмата!

– А какво ще стане – пак подхвана той след малко, именно защото усещаше, че не трябва да прекъсва миротворческите си опити, – ако някой от нас, да речем аз, влезе там вътре да види как стоят нещата отблизо? Очевидно е, че работейки на сляпо, няма да стигнем доникъде, а така определено ще получим ценна информация, която ще ни развърже ръцете.

Макар в думите му да имаше доста смисъл и идеята да изглеждаше добра, странно защо, тя не предизвика абсолютно никакъв отзвук в кабинета. След поредната нелепо дълга пауза, проточила се почти цяла минута, Венкатеш изведнъж отвори уста, размърдвайки се от вцепенението си. Гласът му звучеше непривично безизразен.

– А как ще излезеш после? – кратко попита той.

– Какво искаш да кажеш? – повдигна учудено вежди Нел.

– Как ще излезеш обратно, когато събереш информацията, за която си влязъл?

– Ще използвам вратичка.

Съдружникът му леко присви устни и нищо не отговори.

– За Бога, не ми казвай, че не сме предвидили авариен изход от „Алоха“! – погледна го с недоверие колегата му.

– По принцип – някак прекалено сухо и разказвателно взе да обяснява Венкатеш без да обръща очи към никого конкретно, – системата се очаква те изхвърли сама, ако чисто и просто го поискаш, докато си там вътре. Участниците в пула не губят идентичността си, нито представата къде се намират, така че не би трябвало да има проблем.

– Не би трябвало?

Венкатеш единствено сви рамене.

– Нали разбираш… Историята с войника малко поусложни нещата.

Нел остана замислен и стъписан – невярващ на ушите си. Чутото наистина звучеше абсурдно. От известно време, всички те бяха престанали да се намесват в кода и даже вече не оправяха рутинните бъгове, когато се появяваха такива, защото „Алоха“ беше програмирана сама да се грижи за причинно-следствената си логика и да ги коригира автоматично. За целта, тя имаше връзка с Централната банка за отворени кодове, откъдето се сдобиваше с нови модули, ако е нужно. Независимо от това, да се оставят в ръцете й подобни фундаментални и критично важни функции беше повече от прекалено. Реално погледнато, той никога не се бе занимавал с архитектурата и затова априори смяташе, че някой от двамата му съдружници все ще си е направил труда да закодира авариен байпас някъде из нея. Само че презумпцията му явно беше грешна!

Сякаш, за да отговори на неизказаното недоумение от страна на Нел, Венкатеш рязко завъртя глава към Анибал и простичко, но многозначително отбеляза:

– Предполагам, че щеше да е неимоверно по-лесно сега, ако аварийният код наистина се намираше в първия постулатен сегмент, нали? Може би тогава дори нямаше да спорим толкова много за него!

Странната му реакция моментално накара Нел също да обърне глава наляво към Рекстън, а също и да се зачуди що за подмятания бяха това. Той определено нищо не разбираше от недомлъвките, но много повече от тях го озадачаваше и нараняваше фактът, че съдружниците му очевидно играеха някаква тайна игра зад гърба му.

За огромна негова изненада, Анибал и този път не реагира на забележката и само продължи мрачно да мълчи, забил очи в панорамния прозорец зад гърба на Венкатеш. Изглеждаше така, сякаш въобще не я чу. Сетне той изненадващо скочи на крака, припряно се завтече към вратата на кабинета и рязко я отвори без да каже абсолютно нищо.

– А, сървърите? – побърза да подвикне Венкатеш след него, някак нарочно натъртвайки думите.

– Ще ти звънна за тях довечера – едва разбираемо се чу гласът на Рекстън, миг преди вратата да се затръшне и в стаята отново да настане тягостната тишина от преди малко.

Венкатеш поседя за известно време неподвижен и бавно се пресегна към плота на бюрото да си налее уиски в една от чашите, след което нервно цапна питието на екс. Както обикновено се получаваше, пак щеше да се оправя сам след бакиите на Анибал. Бягството му в момента беше толкова типично! Мъжът се пресегна за втори път да си сипе алкохол и после постави чашата пред себе си, въздъхвайки тежко. Предстоеше му трудната задача някак си да разясни на втория си съдружник, ако може при това убедително, защо аварийният изход на „Алоха“ не се намираше в първи постулат – там, където бе съвсем логично да е и където щеше да е защитен надеждно. Проблемът беше, че изпълнителният директор на „Сайбър Вектор“ дори не знаеше как да започне обяснението си, камо ли пък да го направи убедително!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)