В единадесет без двадесет сутринта, Балънтайн Бърбън седеше долу на бара в ресторанта на хотела и допиваше кафето си, докато скрито наблюдаваше как Диарди мие чаши недалеч от него и сетне ги бърше. Чувстваше се малко гузен задето падна под масата мъртво пиян предната вечер и много детайли от играта му се губеха. Въпреки всичко, помнеше ясно афекта си, когато накрая крупието извади натурален блекджек и неговите цели два блекджека отидоха по дяволите, само защото бяха от разцепена ръка. Такъв изненадващ обрат той не помнеше да е имал в историята си на картоиграч.

Мъжът се обърна назад и нервно огледа ресторанта. Беше празен, което го устройваше, защото тайно се надяваше да заговори Диарди и да се опита да изчисти пострадалия си имидж. Всъщност надяваше се на и нещо повече – искаше му се да я покани на среща. Именно затова не му трябваха хора наоколо. Разбира се, ужасните зелени бионт-статисти винаги се навъртаха наблизо, но те не се брояха точно за хора, така че не бяха проблем. Бърбън не знаеше дали съществата имат някаква мисловна дейност, но предвид факта, че им липсваше централна нервна система, по-логично изглеждаше да не могат да мислят. Не разбираше само, как тогава успяваха постоянно да се местят така зловещо и потайно, когато човек не ги гледаше.

Картоиграчът се завъртя обратно към жената с многото професии и отново съсредоточи вниманието си върху нея. Тя тъкмо приключваше с чашите и се захващаше да бърше барплота. В момента, деколтето на ризата й, което тя носеше полуразкопчано отгоре, зееше широко разтворено срещу очите му, разкривайки целите й гърди, включително и трите тъмно розови зърна на върховете им. Виждаше се даже част от диафрагмата под тях и Бърбън се зачуди дали Диарди не го правеше нарочно. „Нищо чудно!“ – помисли си. Предната вечер тя определено му даваше недвусмислени знаци в тази посока.

„Има нещо ужасно странно в нея!“ – продължаваше да разсъждава гостът на хотела. Начинът, по който му се показваше, силно напомняше за учителката му по пеене от детството му. Напомняше му за нея и по много други начини, освен с това.

Учителката му по пеене беше невероятна красавица и една от първите жени, на които Балънтайн погледна по почти сексуален начин. Почти, защото тогава той още не беше съвсем узрял за тези неща. Докато израстваше все по-травмиран от безспирните „тренировки“ на дядо си, младежът постепенно насочваше все повече от недооформените си чувства към нея. Когато на четиринадесет, момчето вече не издържаше тормоза, вследствие на който не можеше да спи нощем, и когато копнежът да избяга от къщи внезапно набъбна в главата му, учителката се оказа най-естествения му вариант за спасение. Една сутрин, той грабна кат дрехи от гардероба и вместо в училище, се изтърси разплакан пред дома й, а тя не издържа на сърцераздирателната му история и го приюти в къщата си.

Въпреки че впоследствие се оказа, че Елеора не е направила това напълно безкористно, за Балънтайн фактът беше без абсолютно никакво значение. Той се укрива в дома й около две седмици и отначало, тя с известно притворство се преструваше, че приема ситуацията за такава, за каквато й е представена – като бягството на едно беззащитно дете от попечителския тормоз на дядо му. След няколко дни, тя постепенно започна да се отпуска и да се държи все по-странно: взе да се къпе на отворена врата на банята, правейки се, че няма нищо необичайно в действията й; преобличаше се пред Балънтайн и се грижеше за интимната си прическа; караше го да я чеше на места, където не е редно, защото не можела да се стигне и така нататък. Веднъж дори се престори, че той неволно я е хванал докато тайно мастурбира в спалнята.

Погледнато от дистанцията на времето, тя определено злоупотребяваше с него, но в сравнение с атмосферата в къщата от където момчето идваше, домът й му се струваше като някакъв райски остров на спокойствието. Освен това, в училището се носеха упорити слухове, че тя бе работила като проститутка преди да стане учителка и от тази гледна точка, поведението й не изглеждаше чак толкова необяснимо. А и честно казано, младежът нямаше нищо против да я гледа докато се къпе пред него.

Независимо от всичко, още от самото начало беше ясно, че нещата не могат безкрайно да продължават по този начин и рано или късно ще се разпаднат. Цялата игра на криеница завърши съвсем изненадващо в една топла неделна утрин, когато дядото на Балънтайн, незнайно как разбрал за тайната му квартира, цъфна неканен на вратата и жестоко преби Елеора без никакво предизвестие. Дори дума не каза, просто я размаза. Счупи двете й ръце, три от ребрата й; изби няколко от зъбите й и лявото й око; строши й носа и пукна далака й. През всичкото това време, внукът му, парализиран от страх, се криеше под леглото в спалнята и през открехнатата врата само гледаше ужасен леещата се пред къщата кръв, без да посмее да се обади в полицията. Малодушното поведение, което прояви тогава по-късно остави ужасяващ белег в съзнанието му – по-жесток и от тормоза, който дядо му бе бичувал върху него. Бърбън така и никога не успя да преодолее чувството си за вина от това и често и до този момент, сънуваше кошмари с учителката си нощем.

Побоят продължи около петнадесетина минути и накрая полицията все пак дойде да прекрати пълното осакатяване на жената, но само благодарение на съседите, които дочуха ужасната врява и извикаха ченгетата. Дядо му и неговата жертва бяха отведени в участъка и всички някак забравиха да потърсят Бърбън. През нощта, той се промъкна тайно до стария си дом и задигайки многобройните, изключително ценни военни медали на омразния си попечител, които щяха да са му достатъчни да се издържа на първо време, вече окончателно избяга от къщи. Оттогава, той се препитаваше както може.

Мъжът ядосано тръсна глава, за да прекъсне обзелите го неприятни мисли, от което тя рязко го заболя заради махмурлука, който го мъчеше от предната вечер. И без друго, имаше достатъчно проблеми с травматизиращите си спомени нощем, за да се занимава с тях и през деня! Наместо това, той насочи вниманието си към срещата, която възнамеряваше да си уреди скоро. За нещастие, не успя много да се съсредоточи и върху тази идея. Зад гърба му изведнъж изникна Гай Юлий Цезар и дойде при него на бара да си вземе сутрешното кафе, с което едновременно го стресна и разконцентрира.

Бърбън смутено го погледна и му кимна. Гай изглеждаше доста кисел и явно не остана особено доволен като го видя тук. Той също кимна в отговор, но хладно и после си взе чашата от Диарди и излезе навън пред хотела. Балънтайн го проследи с поглед и се зачуди дали отварата изобщо му действаше. При различни случаи досега, бе успял да му подхвърли тайно три дози от нея от по няколко капки и според упътването, това трябваше да е повече от достатъчно. Ситуацията, за съжаление, не показваше подобни признаци. Нищо в Цезар не се беше променило и последният явно все така се отнасяше с неприязън към тайния му план за забогатяване.

– Ха, така! Тъкмо за вас си мисля цяла сутрин, господин Бърбън! – внезапно извика някой в непосредствена близост до него и за втори път го стресна неприятно в рамките на последната минута. – Предполагам, че сте имали твърде тежка нощ щом си пиете кафето почти по обяд.

Балънтайн се огледа настръхнал. Беше ужасният шериф на хотела, който го зяпаше от нахално близка дистанция и носът му още малко щеше да опре в неговия. Картоиграчът се поотдръпна леко и нищо не отвърна. Той не можеше да проумее защо този човек го преследваше така упорито и какво му влизаше в работата кога си пие кафето.

Каубоят не реагира по никакъв начин на хладината, с която го посрещнаха и бавно сложи вездесъщата клечка между зъбите си, захващайки се методично да я дъвче.

– Познавате ли мъж на име Хънт Хънтър? – неочаквано попита той без да дава никакъв контекст на въпроса си.

– Не, защо? – изсумтя мъжът на бара.

– Чудя се какво го кара да обикаля около хотела и да стреля по скъпите ни гости. Затова!

Балънтайн сви рамене.

– Нямам представа. Защо просто не го попитате?

– Ами защото лагерът му отсреща е празен и от известно време няма и следа от него. Както се досещате, ще ми е доста трудно да го питам, викайки през цялата пустиня.

– А вие откъде знаете как се казва, щом като не сте успял да се свържете с него?

Мустакатият се усмихна самодоволно.

– Това ми е работата, младежо! Не случайно съм шериф на този хотел. И като стана дума за служебни задължения, искам да ви кажа, че ви търсех също и по друг повод, a именно: да разбера кога точно възнамерявате да изплатите дълга си?

Бърбън премигна два пъти и се ококори недоумяващо. Не знаеше да има нещо за плащане, освен сметката за престоя си, разбира се, но той още не беше напуснал хотела, така че това не се броеше.

– Какъв дълг? – попита объркано мъжът.

Каубоят присви малките си сиви очички и злобно ги впи в неговите. После лениво извади измачкан лист хартия от джоба си и го хвърли небрежно на плота.

– Какво е това? – заекна Балънтайн, вземайки листа в ръка с несигурно движение. Атмосферата в бара някак му подсказваше, че ситуацията няма да се развие в особено добра насока.

– Разписка. Както виждате, тя е върху официалната бланка на хотела, на каквито обикновено отпускаме нашите залози. Вашият подпис седи най-отдолу. Забележете, че сте декларирали себе си като залог в игра на блекджек, която сте загубили и сега ме интересува кога смятате да ни се издължите?

Очите на Бърбън бързо се разшириха едновременно от изненада и ужас. По-идиотско нещо не помнеше да е чувал през целия си живот досега. Погледът му се сведе към хартията и той с неприятна тръпка установи, че подписът действително беше неговия, както и че по-горе, наистина се твърдеше, че е заложил себе си. В първия момент, картоиграчът си помисли, че е жертва на някаква нелепа шега, но в следващия, дълбоко в съзнанието му изникна неясното и мъгляво чувство за нещо, което бе сторил предната вечер и което не е трябвало да върши. Споменът обаче се оказа толкова бледен, че по-скоро му изглеждаше като лош сън.

– Не разбирам! – премигна сковано мъжът, хвърляйки листа обратно на плота. – Това е абсолютно невъзможно. Не бих направил подобен залог, а и той не би трябвало да има законова сила. Аз не съм някакъв роб на хотела или пък крепостник!

Каубоят дрезгаво му се изсмя. Нещо в реакцията, с която приемаше подобен абсурд за съвсем закономерна реалност, накара Балънтайн да потръпне от неясно чувство на притеснение.

– Вие не се намирате на родната си планета, господин Бърбън – напомни му той. – Какво изобщо ви кара да си мислите, че ако нещо няма законова сила там, то няма да има такава и тук?

– Но това е нелепо! – измънка потърпевшият, защото целият разговор започваше силно да прилича на онзи, който бяха водили, когато за първи път се срещнаха в хотела. – Нали не мислите, че в цялата вселена ще се намери дори едно същество, което да се съгласи на подобни условия, а още по-малко да отговори на тях?

Шерифът равнодушно сви рамене, продължавайки да дъвче клечката си.

– Доста хора вече са си платили – каза спокойно той и кимна неопределено навън към фоайето. Там нямаше никой друг, освен зелените статисти. – Хора, явно притежаващи много повече достойнство от вас!

Бърбън го гледаше опулено и дори не разбираше за какво говори.

– И какво точно означава в случая да заложиш себе си? – подозрително попита той. Не че имаше някакво значение, но просто не знаеше какво друго да каже.

– Ами от вас зависи – с готовност заобяснява каубоят. – Можете да останете в хотела и да работите специално отредена за вас работа. В този случай, движенията ви ще бъдат частично ограничени, разбира се, за да не се изкушите да избягате. Другата възможност е да станете статист, което между другото горещо ви препоръчвам. Винаги можете да отнемете и живота си – то също се брои за плащане само по себе си, защото тогава очевидно не можем да искаме от вас да се издължите.

– Вие сте луд!

Балънтайн понечи да скочи от стола, но ръката на шерифа светкавично се пресегна и грубо го спря, натискайки гърдите му назад. Човекът се оказа много по-силен, отколкото смешната му шапка и мустаци предполагаха.

– Не може цял живот да бягате от отговорности, господин Бърбън! – изръмжа мъжът, поклащайки заплашително глава. – Няма как постоянно да лъжете в казината и заложните къщи из галактиката и да изчезвате като страхливец, надявайки се, че и този път ще ви се размине. Не може вечно да се криете под леглото, докато жените, които всеотдайно са се грижели за вас плащат за греховете ви. Все някога ще се наложи да спрете и да си платите сметката както подобава на истински мъж. Ако ли не, някой просто ще трябва да ви принуди на това!

Балънтайн Бърбън впери невиждащ поглед пред себе си, докато в същия момент, ледени тръпки бързо запълзяха нагоре по гърба му. Очите му се бяха разширили от недоумението и страха, които го обземаха все повече и повече. Думите на каубоя звучаха толкова неочаквани и стъписващи, че той въобще не можа да реагира на тях. Възможно ли беше някое казино да е платило на ловец на глави, който сега да затягаше капана си и ако беше така, откъде този ловец можеше да знае за Елеора и за онова, което дядо му й стори? Нещо не се връзваше в цялата тази история!

– Не съм правил подобни залози! – настойчиво се опита да извика Балънтайн, ала гласът излезе едва чуто от устата му. Прозвуча така, сякаш и той не си вярваше особено.

– Никак даже не е важно какво вие си мислите че сте правили и какво не. Единственото, което има значение е, че съществуват свидетели, които да потвърдят какво наистина сте направили.

– Какви свидетели? – заекна отново Бърбън. – Не може да има свидетели!

Вътре в себе си той знаеше, че никога не би се съгласил да го заробят по такъв глупав начин в някакъв скапан провинциален хотел на края на вселената, но въпреки всичко, нещастният комарджия се чувстваше крайно несигурно. Ситуацията беше толкова нелепа!

Шерифът изобщо не си направи труда да отговори на въпроса му. Той продължи да дъвче клечката си и да го гледа съсредоточено сякаш разчиташе, че човекът срещу него сам ще се сети. Диарди, която все така се занимаваше с подреждането на бара внезапно изтрака с нещо и Бърбън изненадано се обърна към нея.

Едва сега той се сети за присъствието й наоколо, както и кой би могъл да е тайнственият свидетел. Мъжът се чувстваше толкова шокиран от всичко, че съвсем я беше забравил, но дори и да не беше, съзнанието му пак щеше да откаже да приеме за възможно участието й в тази конспирация. Тя не би могла да му погоди подобно нещо! Мислейки за предната вечер, в паметта на Балънтайн тревожно започна да изплува неясен спомен как разписваше някакви бележки, докато се уговаряше с крупието за последната ръка, но те, според него, бяха по-скоро шега – сексуална закачка. Те не се отнасяха до живота му, а за ролите, които двамата щяха да играят в любовната си игра. Той дори не беше напълно сигурен в тази случка, защото тя можеше да е просто плод на пиянския му сън след като падна под масата.

Стъписаният комарджия замаяно впери очи в Диарди, опитвайки се някак си да се самоубеди, че неприятната сценка е само един безвкусен етюд между нея и шерифа и тя всеки момент ще му се усмихне да му засвидетелства подкрепата си, както го направи, когато се срещнаха за първи път на рецепцията. Жената наистина го погледна след малко, ала в изражението й не се четеше абсолютно нищо – все едно че ситуацията въобще не я засягаше. Продължаваше безстрастно да реди бутилки и чаши по рафтовете и да си мълчи.

Балънтайн бавно отмести поглед от нея и потръпна с цялото си тяло. Паниката вече започваше да го завладява и да сковава ума му. Той рязко се пресегна и грабна разписката от плота и припряно я скъса я на две, след което се подвоуми за миг и бързо я скъса още на две. Накрая нервно хвърли парчетата на пода.

Този път шерифът не се пресегна да направи нещо, за да го спре. Той само го стрелна с очи пълни с презрение и криво му се усмихна.

– Тъй ли постъпвахте и със съдебните искове на заложните къщи, господин Бърбън? Ако действително смятате, че това ви освобождава от отговорност, защо тогава продължавате да бягате като подплашен кратунгел из галактиката и да се криете от всички? Държа да ви уведомя, че тук, на Планета, устната договорка има сила на писмена при наличието на свидетели. Действията ви в момента нямат абсолютно никакви правни последствия.

Балънтайн не на шега се уплаши за живота си. Мъжът сухо преглътна, премигна няколко пъти и сковано се огледа. Всичките тези бионти около него или каквото там бяха – той вече не беше сигурен в нищо на тази планета – го наблюдаваха зловещо изцъклени и без да помръдват. Изведнъж страшно му се прииска да извика, че е невинен, но леденото и напълно лишено от симпатия изражение на шерифа, както и бездушната студенина на Диарди му казваха, че няма смисъл да опитва. Освен това, му се щеше също и да повтори, че при никакви обстоятелства няма да плати – по-скоро за да убеди самия себе си – но напрегнатата тишина във фоайето не му позволяваше да отрони нито дума. А най-много от всичко му се искаше всъщност да зареве от отчаяние и да се скрие някъде.

– Бележката беше шега – безпомощно измънка той накрая и пак обърна глава към Диарди с мъглявата надежда, че тя най-сетне ще заеме някаква позиция по въпроса. Последната дори не го погледна този път. От това най-силно го заболя. Сега тя изобщо не приличаше на учителката му по пеене и той се чудеше как въобще си бе наумил подобно безумно нещо предната вечер.

В този момент, нервите на Балънтайн се огънаха и не издържаха на напрежението. Предавайки се изцяло на паниката, тялото на мъжа видимо се разтрепери и той рязко скочи на крака, избутвайки шерифа назад и катурвайки стола си на земята. Последвалият внезапен и силен шум подпали още повече пожара в главата му и Бърбън напълно загуби контрол над себе си, втурвайки се като подплашено животно към изхода за рецепцията без никаква конкретна идея какво ще прави по-нататък. Само миг преди да изхвърчи навън от бар-ресторанта, провлаченият глас на шерифа отново го застигна, вкопчвайки се болезнено в ушите му.

– Винаги можете да постъпите като мъж, господин Бърбън, ако някога се решите да бъдете такъв! – злобно запрати думите си след него той. – Карабината ще седи денонощно на рецепцията и ще ви чака.

Балънтайн го чу добре, но почти нищо от забележката не достигна до ума му. В този момент, мъжът вече изхвърчаваше през централния вход на хотела, където без малко не се сблъска с един от бионтите, замръзнал току до входната врата в безкраен опит да влезе вътре. Комарджията така беше психясал, забързан към малкия си кораб на паркинга, че даже не забеляза, че зеленото същество ужасно прилича на клиента, който Диарди обслужи, когато той погледна в картите й при играта на блекджек. В главата му единствено пулсираше мисълта да се махне колкото се може по-скоро от това дяволско място и дори не му хрумна да се качи горе да прибере багажа си.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)