logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
32


В единадесет без двадесет сутринта, Балънтайн Бърбън седеше долу на бара в ресторанта на хотела и допиваше кафето си, докато скрито наблюдаваше как Диарди мие чаши недалеч от него и сетне ги бърше. Чувстваше се малко гузен задето падна под масата мъртво пиян предната вечер и много детайли от играта му се губеха. Въпреки всичко, помнеше ясно афекта си, когато накрая крупието извади натурален блекджек и неговите цели два блекджека отидоха по дяволите, само защото бяха от разцепена ръка. Такъв изненадващ обрат той не помнеше да е имал в историята си на картоиграч.

Балънтайн се обърна назад и нервно огледа ресторанта. Беше празен, което го устройваше, защото тайно се надяваше да заговори Диарди и да се опита да изчисти пострадалия си имидж. Всъщност надяваше се на нещо повече – искаше му се да я покани на среща. Именно затова не му трябваха хора наоколо. Разбира се, ужасните зелени бионт-статисти винаги се навъртаха наблизо, но те не се брояха точно за хора. Бърбън не знаеше дали имат някаква мисловна дейност, но предвид факта, че бяха лишени от централна нервна система, по-логично изглеждаше да нямат. Не разбираше само, как тогава можеха да се местят така тайнствено и зловещо, когато човек не ги гледаше!

Мъжът се завъртя обратно към момичето с многото професии и отново съсредоточи вниманието си върху нея. Тя тъкмо приключваше с чашите и се захващаше да бърше барплота. В момента, деколтето на ризата й, което тя носеше полуразкопчано отгоре, зееше широко разтворено срещу Балънтайн, разкривайки целите й гърди, включително и трите тъмно розови зърна на върховете им. Виждаше се даже част от корема под тях и Бърбън се зачуди дали Диарди не го правеше нарочно. „Нищо чудно!“ – помисли си. Предната вечер определено му даваше недвусмислени знаци в тази посока.

„Има нещо ужасно странно в тази жена!“ – продължаваше да разсъждава той. Начинът, по който му се показваше, силно напомняше за учителката му по пеене от детството му. Напомняше му за нея и по много други начини, освен с това.

Учителката му по пеене беше невероятна красавица и една от първите жени, на които Балънтайн погледна по почти сексуален начин. Почти, защото тогава той още не бе напълно узрял за тези неща. Докато израстваше все по-травмиран и по-травмиран от безспирните „тренировки“ на дядо си, младежът постепенно насочваше все повече от недооформените си чувства към нея. Когато на четиринадесет, момчето вече не издържаше тормоза, вследствие на който не можеше да спи нощем, и когато копнежът да избяга от къщи внезапно набъбна в главата му, учителката се оказа най-естествения му вариант за спасение. Една сутрин, той грабна кат дрехи от гардероба и вместо в училище, се изтърси разплакан пред дома й, а тя не издържа на сърцераздирателната му история и го приюти в къщата си.

Въпреки че не можеше да се каже, че Елеора направи това напълно безкористно, за Балънтайн фактът беше без каквото и да е значение тогава. Той се укрива в дома й около две седмици и отначало, тя с известно притворство се преструваше, че приема ситуацията за такава, за каквато й е представена – като бягството на едно нещастно дете от попечителския тормоз на дядо му. Постепенно с времето, тя започна да се отпуска и да се държи все по-странно: взе да се къпе на отворена врата на банята, правейки се, че няма нищо необичайно в действията й; преобличаше се пред Балънтайн и се грижеше за интимната си прическа; караше го да я чеше на места, където не е редно, защото не можела да се стигне и така нататък. Тя дори се престори, че той я е хванал докато „тайно“ мастурбира в спалнята!

Погледнато от дистанцията на времето, тя определено злоупотребяваше с него, но в сравнение с атмосферата в къщата от която момчето идеше, домът й му се струваше като някакъв райски остров на спокойствието. Освен това, в училището се носеха упорити слухове, че тя се е прехранвала като проститутка преди да стане учителка и от тази гледна точка, поведението й не изглеждаше чак толкова необяснимо. А и честно казано, младежът нямаше нищо против да я гледа докато се къпе пред него.

Независимо от това, още от самото начало беше ясно, че нещата не могат безкрайно да продължават по този начин. Всичко завърши съвсем изненадващо в една топла неделна сутрин, когато дядо му, незнайно как разбрал за тайната му квартира, цъфна неканен на вратата и жестоко преби Елеора без никакво предизвестие. Просто я размаза: счупи и двете й ръце, три от ребрата й; изби няколко от зъбите й и лявото й око; строши й носа и пукна далака й. През всичкото време, Балънтайн парализиран от страх, се криеше под леглото в спалнята и през открехнатата врата само гледаше ужасен леещата се пред къщата кръв, без да посмее да се обади на полицията. Малодушното поведение, което прояви тогава по-късно остави ужасяващ белег в съзнанието му – по-жесток и от тормоза, който дядо му бе бичувал върху него. Бърбън така и никога не успя да преодолее чувството си за вина и често и до този момент, сънуваше кошмари с учителката си нощем.

Цялата сцена продължи около петнадесет минути и накрая полицията все пак дойде, за да прекрати пълното осакатяване на жената благодарение на съседите, които дочуха ужасната врява. Дядо му и неговата жертва бяха отведени от къщата и всички някак забравиха за Бърбън. През нощта, той се промъкна тайно до стария си дом и задигайки многобройните, изключително ценни медали на омразния си попечител от войните, които щяха да са му достатъчни поне за няколко години охолен живот, вече окончателно избяга от къщи. Оттогава се препитаваше като комарджия. Всички тези драматични фрагменти от живота му, оставиха обаче дълбок отпечатък у него и той го носеше със себе си където и да отидеше, без да успее да го потисне или забрави.

Мъжът ядосано тръсна главата си, от което тя рязко го заболя заради махмурлука, който го мъчеше от предната вечер и се опита да прекъсне неприятния ред на мислите си. И без друго, имаше достатъчно проблеми с тях нощем, за да ги пуска в ума си и денем. Наместо това, той насочи вниманието си към срещата, която възнамеряваше да си уреди скоро. За нещастие, не успя много, много да се концентрира и върху тази идея. Зад гърба му изведнъж изникна Гай Юлий Цезар и дойде на бара да си вземе сутрешното кафе, с което едновременно го стресна и му попречи да продължи с плановете си.

Бърбън смутено го погледна и му кимна. Гай изглеждаше доста кисел и явно не остана особено доволен като го видя тук. Той също кимна в отговор, но хладно и после си взе чашата от Диарди и излезе навън пред хотела. Балънтайн го проследи с поглед и се зачуди дали отварата изобщо му действаше. При различни случаи досега, беше успял да му подхвърли тайно три дози от нея от по няколко капки и според упътването, това трябваше да е повече от достатъчно. Случаят, за съжаление, не изглеждаше такъв. Нищо в Цезар не се бе променило и последният явно все така се отнасяше с неприязън към него и към тайния му план за забогатяване.

– Ха, така! Тъкмо за вас си мисля цяла сутрин, господин Бърбън! – за втори път през последната минута го стресна неприятно присъствие в непосредствена близост. – Предполагам, че сте имали твърде тежка нощ щом си пиете кафето почти по обяд.

Балънтайн се огледа. Беше ужасният шериф на хотела, който го зяпаше от нахално близка дистанция и носът му още малко щеше да опре в неговия. Той се поотдръпна леко и нищо не отвърна. Какво искаше този човек от него? Какво му влизаше в работата кога ще си пие кафето?!

Каубоят не реагира по никакъв начин на хладината, с която го посрещнаха и бавно сложи клечка между зъбите си, захващайки се методично да я дъвче.

– Познавате ли мъж на име Хънт Хънтър? – попита неочаквано той.

– Не, защо? – изсумтя мъжът на бара.

– Чудя се какво го кара да обикаля около хотела и да стреля по скъпите ни гости.

Балънтайн сви рамене.

– Нямам представа. Защо не го попитате?

– Защото лагерът му отсреща е празен и от известно време няма и следа от него.

– А вие откъде знаете как се казва, щом като го няма там?

Мустакатият се усмихна самодоволно.

– Това ми е работата, младежо! Не случайно съм шериф на този хотел! И като стана дума за това, да ви кажа че ви търсех също и по друг повод, a именно: да питам кога точно възнамерявате да изплатите дълга си към нас?

Бърбън премигна два пъти и се ококори недоумяващо. Не знаеше да има нещо за плащане, освен стаята, разбира се, но нея той все още не я беше напуснал.

– Какъв дълг?

Каубоят присви малките си сиви очички и злобно ги впи в неговите. После лениво извади измачкана хартийка от джоба си и я хвърли небрежно на плота.

– Какво е това? – попита Балънтайн, несигурно вземайки листчето в ръка. Атмосферата някак му подсказваше, че ситуацията не се развива в особено добра насока.

– Разписка. Както виждате, върху официална бланка на хотела е, на каквито обикновено отпускаме залози. Вашият подпис е най-отдолу. Забележете, че сте декларирали себе си като залог в игра на блекджек и сега ме интересува кога смятате да ни се издължите?

Очите на Бърбън бързо се разшириха от хомогенен примес на изненада и ужас. По-идиотско нещо не помнеше да е чувал през живота си. Той хвърли поглед върху хартията и с неприятна тръпка установи, че подписът му действително седеше отдолу, както и че по-горе наистина се твърдеше, че е заложил себе си. В първия момент си помисли, че е жертва на някаква шега, но в следващия, дълбоко в съзнанието му изникна неясното и мъгляво чувство за нещо, което е сторил предната вечер и което не е трябвало да върши. Споменът обаче бе толкова бледен, че то му изглеждаше по-скоро като лош сън.

– Не разбирам! – премигна сковано и нервно мъжът, мятайки листчето обратно на плота. – Това е невъзможно. Не бих направил подобен залог, а и той не би трябвало да има законова сила. Аз не съм някакъв роб на хотела или пък крепостник!

Каубоят дрезгаво му се изсмя. Нещо в реакцията, с която приемаше подобен абсурд за съвсем закономерна реалност, накара Балънтайн да потръпне от неясно чувство на притеснение.

– Вие не се намирате на родната си планета, господин Бърбън – напомни му той. – Какво изобщо ви кара да си мислите, че ако нещо няма законова сила там, то няма да има такава и тук?

– Но това е абсолютно нелепо! – целият разговор започваше силно да прилича на този, който бяха водили, когато за първи път се срещнаха в хотела. – Нали не мислите, че някой някога би се съгласил с подобни условия, а още по-малко да отговори на тях?

Шерифът сви равнодушно рамене и задъвка клечката си някак по-усърдно.

– Доста хора вече са си платили – каза спокойно той и кимна неопределено към фоайето. Там нямаше никой друг, освен зелените статисти. – Хора, с явно повече достойнство от вас!

Бърбън го гледаше опулено и не разбираше за какво говори.

– И какво означава да заложиш себе си? – подозрително попита той. Не че имаше значение, но не знаеше какво друго да каже.

– От вас зависи – заобяснява човекът срещу него. – Можете да останете завинаги в хотела и да работите специално отредена за вас работа. В този случай, движенията ви ще бъдат частично ограничени, разбира се, за да не се изкушите да избягате. Другата възможност е да отнемете живота си – то също се брои за плащане само по себе си. Винаги можете да станете и статист, което между другото горещо ви препоръчвам!

– Вие сте луд!

Балънтайн понечи да скочи от стола си, но ръката на шерифа светкавично се пресегна и грубо го спря, натискайки гърдите му назад. Мъжът се оказа много по-силен, отколкото смешната му шапка и мустаци предполагаха.

– Не може цял живот все да бягате от отговорност, господин Бърбън! – изръмжа каубоят, поклащайки заплашително глава. – Не може постоянно да лъжете в казината и заложните къщи из галактиката и да изчезвате като страхливец. Не може вечно да се криете в спалнята, докато пребиват жените, които всеотдайно са се грижели за вас. Все някога ще трябва да се спрете и да си платите както подобава на истински мъж, какъвто вие явно не сте. Ако ли не, някой просто ще трябва да ви принуди!

Балънтайн Бърбън впери невиждащ поглед напред, докато в същия момент ледена тръпка настойчиво запълзяваше нагоре по врата му. Очите му се бяха разширили от недоумението и страха, които го обземаха все повече и повече. Думите на каубоя звучаха толкова неочаквани и стъписващи, че той въобще не можа да реагира на тях. Възможно ли беше някое казино да е платило на ловец на глави, който сега да затягаше капана си? Ако беше така, откъде обаче този ловец можеше да знае за Елеора и за това, което дядо му й е сторил? Нещо не се връзваше в цялата история!

– Не съм правил подобен залог! – повтори Балънтайн, но гласът му излезе едва чуто от устата му. Опитваше се да звучи убедително, но и той като че ли не си вярваше.

– Никак даже не е важно какво вие си мислите че сте правили и какво не. Единственото, което има значение е, че съществуват свидетели, какво наистина сте направили!

– Какви свидетели? – треперещо попита Бърбън. – Не може да има свидетели!

Вътре в себе си той прекрасно знаеше, че не би се съгласил да го заробят по подобен глупав начин в някакъв скапан провинциален хотел на края на Вселената, но въпреки всичко, нещастният комарджия се чувстваше крайно несигурен.

Шерифът не отговори на въпроса му. Той продължи да дъвче клечката в устата си и да го гледа съсредоточено сякаш разчиташе, че човекът сам ще се сети. Диарди, която все така подреждаше бутилки на бара край тях внезапно изтрака с нещо и Бърбън изненадано се обърна настръхнал към нея.

Едва сега той се сети за присъствието й наоколо, както и кой би могъл да е тайнственият свидетел. Чувстваше се толкова шокиран от цялата ситуация, че съвсем я беше изключил от мислите си. Съзнанието му обаче отказваше да приеме участието й в конспирацията. Тя не би могла да му погоди подобно нещо! Докато си мислеше тези неща, в паметта на мъжа тревожно започна да изплува неясен спомен как разписваше някакви бележки, докато се уговаряше с крупието за последната ръка, но те бяха по-скоро шега – сексуална закачка. Те не се отнасяха за живота му, а за ролите, които те двамата щяха да играят в любовната си игра. Мъжът дори не беше напълно сигурен в тази случка – тя можеше и да е плод на пиянския му сън след като падна под масата!

Стъписаният комарджия замаяно вдигна очи към Диарди, някак опитвайки се да се самоубеди, че цялата сценка е безвкусен етюд между нея и шерифа и тя всеки момент ще му се усмихне и ще му засвидетелства подкрепата си, както го направи, когато отначало се срещнаха на рецепцията. Момичето го погледна в момента, ала със съвършено празно изражение, все едно че е част от интериора наоколо и не каза нищо. Продължаваше да си бърше чаши на по-малко от метър от тях и безстрастно да ги реди по рафтовете заедно с бутилките.

Балънтайн бавно отмести поглед от нея и потръпна с цялото си тяло. Паниката започваше да го завладява и да сковава ума му. Той рязко се пресегна и грабна разписката от плота, скъсвайки я на две, след което се подвоуми за миг и бързо я скъса още на две. Накрая нервно хвърли парчетата на пода.

Шерифът не си направи труда да се пресегне и да го спре. Той само го стрелна с очи пълни с презрение и криво му се усмихна.

– Така ли постъпвахте и със съдебните искове на заложните къщи, господин Бърбън? Ако наистина смятате, че по този начин се освобождавате от отговорност, защо тогава продължавате да бягате като подплашен кратунгел из галактиката и да се криете? Държа да ви уведомя, че на Планета, устната договореност има сила равна на писмената при наличие на свидетели, а вие на всичко отгоре сте се и подписали. Действията ви са детински и нямат абсолютно никакъв смисъл!

Балънтайн не на шега се уплаши за живота си. Мъжът сухо преглътна, премигна няколко пъти и сковано се огледа наоколо. Всичките тези бионти или каквото бяха – той вече не беше сигурен в нищо на тази планета – го наблюдаваха зловещо изцъклени и без да помръдват. Страшно му се искаше да извика, че е нелепо човекът, който отговаря за безопасността на гостите на хотела да иска те да се самоубиват, но леденото и напълно лишено от симпатия изражение на шерифа, както и бездушната студенина на Диарди му казваха, че няма смисъл да се опитва. Освен това, му се искаше също и да изкрещи, че при никакви обстоятелства няма да плаща нищо – по-скоро за да убеди себе си – но напрегнатата тишина във фоайето го затискаше така тежко, че от устата му не излезе нито дума. А най-много му се искаше всъщност да зареве от отчаяние и да се скрие.

– Бележката беше шега! – безпомощно измънка той и пак обърна глава към Диарди с мъглявата надежда тя най-сетне да заеме някаква позиция. Последната дори не го погледна този път. От това го заболя най-силно. Сега тя изобщо не приличаше на учителката му по пеене и той се чудеше как въобще си бе наумил подобно безумно нещо!

В този момент, нервите на Балънтайн се огънаха и не издържаха на напрежението. Предавайки се изцяло на паниката, тялото на мъжа видимо се разтрепери, той рязко скочи на крака, катурвайки стола си на земята и бутвайки шерифа назад. Последвалият внезапен и силен шум подпали още повече пожара в главата му и Бърбън напълно загуби контрол над себе си, втурвайки се като подплашено животно към входа за рецепцията без никаква конкретна идея какво ще прави като се измъкне. Само миг преди да изхвърчи навън от бар-ресторанта, провлаченият глас на шерифа отново го застигна и се вкопчи болезнено в ушите му.

– Винаги можете да постъпите като мъж, господин Бърбън, ако някога се решите да бъдете такъв – запрати той думите си след него. – Карабината ще седи денонощно на рецепцията и ще ви чака!

Балънтайн го чу добре, но почти нищо от забележката не стигна до ума му. В този момент, мъжът вече изхвърчаше през централния вход на хотела, където без малко не се сблъска с един от бионтите, замръзнал току до входната врата в безкраен опит да влезе вътре. Комарджията така беше психясал, забързан към малкия си кораб на паркинга, зарязвайки всичкия си багаж горе в стаята, че даже не успя да забележи, че зеленото същество ужасно приличаше на клиента, който Диарди обслужи, докато той погледна в картите й при играта на блекджек. В главата му единствено пулсираше мисълта да се махне колкото се може по-скоро от това дяволско място!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 32 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън