logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
33


– А, Арнестън, влизай, влизай! – изкрещя генерал Камински веднага след като вдигна глава и видя Сибелиус да затваря вратата на кабинета му. Детективът, така да се каже, го беше взел на рейд, защото прелетя край гърба или по-точно край задника на поредната му секретарка без тя въобще да го усети. Седеше надупена до бюрото си да чисти обувките си с мокра кърпичка и Арнестън използва момента да се шмугне вътре незабелязано.

– Какво те води насам? Искаше нещо да поговорим! – продължи да реве Камински сякаш се намираше в разгара на някоя досадно шумна битка.

– Да, имам няколко въпроса, които изискват уточнение – каза Сибелиус и се намести удобно в стола пред бюрото му, където бе седял и предния път.

– Разбира се! Нещо за пийване? – генералът му смигна заговорнически. – Ако питаш мене, аз определено имам нужда. Коконите горе пак са ми седнали на главата и настояват да ускорим разследването. Глупаците не могат да разберат, че хубавите неща си искат времето. Никой не ги учи на търпение и дисциплина в идиотските им цивилни училища!

Камински се разсмя гръмогласно и разлюля кабинета. Ако не се изразяваше образно и така наречените „кокони“ действително се намираха на някой по-горен етаж, сега бюрата им вероятно щяха да се тресат под краката им. Сетне той завъртя стола си наобратно и извади от шкафовете зад себе си четири различни бутилки с алкохол и едно скромно шишенце с лимонада. Свали също и две от гигантските си чаши от един рафт и накрая складира всичко на бюрото пред Арнестън.

– Кое да бъде?

Сибелиус нямаше особени претенции какво ще му сложат. За него, алкохолът се явяваше средство за концентрация. Важен беше единствено ефектът, а не вкусът. Той произволно посочи една от бутилките и Камински одобрително заклати глава.

– Правилен избор! – изръмжа той. – Не можеше да го кажеш по-добре от това!

Генералът грабна избраната бутилка и приготви питиетата с обиграните движения на тририрък гангайски барман, който само по някаква нелепа случайност е станал военен, и после бутна едната чаша към детектива. Сибелиус бе повече от сигурен, че каквото и да избреше, одобрението на Камински щеше да е все същото. Човекът явно си падаше професионално пиянде. Повечето военни по тези места бяха такива. Просто напоследък липсваха достатъчно войни, които да им ангажират поне малко вниманието.

– Давай на въпроса! – изрева генералът, след като двамата мъже почти разбиха чашите си в зверска наздравица и Камински глътна половината си уиски със самотна капчица лимонада в него, облягайки се доволно назад.

– Вие знаехте ли за включването на Венкатеш Сикхвамрами или каквото е останало от него, в системата на Бронкс? – без никакво предисловие попита Сибелиус, отпивайки леко от своята чаша.

Лицето на мъжа отсреща рязко помръкна и се навъси като буреносен облак. Той се надвеси през бюрото и каза вече приемливо тихо:

– Какво имате предвид под „дали съм знаел“?

– Ами вие ли го наредихте или поне разполагахте ли с информация, че предстои да се случи?

– Не, разбира се! – моментално отрече Камински. – Тъкмо то е една от причините коконите да нададат такъв страшен вой. Много неприятна история; изобщо не трябваше да става. По-добре да го бяхме изключили веднага щом го открихме така!

– Искате да кажете, че включването няма нищо общо с вашето ведомство? – попита Арнестън.

– За Бога, не! Защо да правим подобно нещо? Закачен за Бронкс, той ни е съвсем безполезен. Не че преди това имаше някакви надежди да изкопчим нещо от него, но все пак, можехме поне да опитваме!

– Ако не сте вие, тогава кой?

Генералът се облегна обратно назад и многозначително заклати глава. Малките му сиви очички се бяха впили изпитателно в Сибелиус без да мигат, а мустакът му леко помръдваше докато обмисляше отговора си.

– Ако трябва да бъда честен – каза накрая, – към този момент не знаем със сигурност, но то пък няма и кой знае колко кандидати, нали? Най-вероятно е бил някой от тайните му съдружници.

Сибелиус се замисли за миг, но реши засега да не му казва за посещението си при Георгиус Папатакис и за офертата, която родителите му бяха получили като евентуално обезщетение.

– Защо мислите, че някой от съдружниците му би направил подобно нещо? – вместо това, попита той.

– Ами вие не бихте ли го сторили за ваш приятел, ако си е превърнал мозъка в пихтия и лежи в кома без никакви шансове за нормален живот?

Арнестън не отговори на въпроса му, защото не виждаше никаква логика в него, при положение че потърпевшият сам беше решил така и очевидно го е искал. На тази планета, хората обаче разсъждаваха по-различно. Те смятаха, че когато някой се самоубива, то той обикновено не е с всичкия си.

– По-скоро не – поде след малко детективът. – Особено, ако знам, че стаята се охранява денонощно от вас и няма как да вмъкна необходимото ми за целта оборудване.

Камински сви рамене. Ръката му се пресегна и цапна останалото от съдържанието на чашата, наливайки си този път чисто уиски.

– Неприятно, нали? – изръмжа той, пренебрегвайки намека. – Сега, поставете се на мое място, когато коконите ми зададоха точно същия въпрос. Да вкараш цял стол вътре с всичките му медицински глупости не е шега работа!

– А вие какво им отговорихте? – попита Сибелиус.

Генералът замълча и устата му леко се понацупи, а двете му вежди се сведоха така че почти започнаха да сочат към нея. Личеше си, че въпросът никак не му харесва. Чувстваше се като на разпит, а той не беше свикнал така.

– Какво да им отговоря! Казах им, че виновните са наказани. Също им казах, че сме наели детектив да разследва всичко, който е направил пробив и че скоро нещата ще се изяснят. Надявам се, че съм ги излъгал все пак, нали? Обратното би било твърде неприятно!

Арнестън поклати уклончиво глава.

– По отношение на това, че сте наели детектив, очевидно е така – не сте ги излъгали. Колкото до пробива, който съм направил, засега по-скоро не е ясно дали е пробив, но че нещата ще се изяснят накрая, можете даже да се обзаложите!

Генерал Камински сбърчи нос и се поотдръпна още назад. Той, естествено, никак не остана удовлетворен от отговора, който чу. Мъжът се пресегна да се почеше по дебелия врат, сетне направи една-две неопределени физиономии и бавно сложи ръцете си на бюрото – колкото се може по-близо до чашата. Ако разговорът вървеше по-добре, досега сигурно щеше да е обърнал три питиета, но понеже се закучваше, нещо не му вървеше глътката.

– Знаете ли, господин Арнестън, ще ви кажа направо, че нямаме повече време за мотаене. Съвсем скоро трябва да дам нещо на междуведомствената комисия, пък било то само вятър и мъгла. Проблемът е там, че някои от войниците ни вече започнаха да умират ей-така, докато си седят в кома, без дори да се опитваме да ги изключим. Ситуацията не ни оставя особено широки възможности за маневриране във времето!

Сибелиус го погледна настойчиво и отчасти въпросително.

– Сигурен ли сте, че нямаше умрели войници още в началото, когато поемах случая? – попита той. – Тогава не ми казахте особено много, включително и че един от тях е излязъл спонтанно от системата и че после се е оказал с увреден разсъдък.

Генералът окончателно се вкисна от тази забележка на Арнестън, а ръката му изведнъж се пресегна сякаш да го сграбчи за реверите на сакото. Вместо тях обаче, тя докопа чашата с уиски и я глътна на един дъх. После мъжът я пусна на масата и обърса мустаците си с ръка.

– Всичко е възможно – изпръхтя неопределено устата му изпод тях. – Не мога да следя нещата до най-малки подробности – има си хора за това!

Реакцията му общо взето беше типична и никак не изненада Сибелиус. „Има си хора“ и „виновните са наказани“ обобщаваха в главата на един висш военен горе-долу отговора на всеки въпрос. И понеже от друга страна не му харесваше да го разпитват или пък да го притискат, той просто бе избрал да омаловажава детайлите. Разбира се, това не му пречеше да изисква резултати!

– Вижте, генерал Камински – подхвана уморено детективът. Държавните служители на тази планета определено го изтощаваха. – Не знам как си представяте, че протича едно мое разследване, но трябва да ви кажа, че то обикновено не предполага да сверявам информацията която клиентът ми дава, за да извадя някаква потенциална истина от нея. Аз работя за вас, така че е напълно логично вие своевременно да ме осведомявате за всичко, което знаете или в противен случай, няма да ви свърша никаква работа. Ако информацията, която знаете е пък чак толкова секретна, то тогава по-добре да си наемете белетрист да ви напише доклада, който да представете на коконите над вас. Ще стане доста по-бързо, ако това е всъщност реалната причина да ме наемете!

Камински гледаше Арнестън мрачно и навъсено, но този път с подобаващото внимание и без нищо да казва.

– Сега, за да продължа да работя за вас и занапред и да ви дам резултатите, които искате от мен, е нужно да отговорите колкото се може по-акуратно на няколко мои въпроса. Първият от тях е: дали се познавате лично с някой от програмистите на „Сайбър Вектор“? Имам предвид от времето преди да сключите договор с тях за Бронкс.

Очите на генерала потрепериха за миг и той остана мълчалив за около половин минута, което вероятно му бе необходимо, за да преглътне военната си гордост преди да каже каквото и да било. Накрая той поклати глава.

– Не. Няма такова нещо!

Сибелиус беше сигурен, че е имало. Цялата работа му приличаше на източване на средства от бюджета чрез приятелски фирми, каквито често се случваха на тази планета. Ако беше така, то би обяснило много неща и би му дало насока накъде да насочи разследването си.

– В такъв случай, чия идея е Бронкс поначало? Ваша инициатива ли е ли е или министерството и преди е разработвало подобни планове?

В първия момент Камински явно бе обзет от подозрения към Арнестън, задето си позволи направо да поиска класифицирана информация, но след няколко мига, той очевидно се отърси от съмненията си и потупа нетърпеливо с пръсти плота на бюрото си.

– Не мисля, че министерството е работило в тази насока преди – отвърна замислено. – От друга страна, не мога да кажа, че аз самият никога не съм разсъждавал по темата. След акта за забрана на автономните оръжия, имах някои хрумвания как да прескочим ограниченията, но те бяха по-скоро повърхностни. Все пак, трябваше някак да се измъкнем от хомота, който ония горе ни сложиха.

– Искате да кажете, че Бронкс се е оформил в детайли и конкретика, едва след като сте се запознали с технологията на „Сайбър Вектор“?

– Може да се каже.

– Тогава откъде разбрахте за тяхната разработка?

Камински се почеса по главата.

– Мой познат ме свърза с президента им – онзи със странното име.

– Предполагам, че от компанията са побързали да ви уверят, че тяхната технология идеално ще пасне на нуждите ви и така е започнало всичко?

Генералът не отговори. Само гледаше Сибелиус без да потвърждава, но и без да отрича нищо, което доказваше, че има нещо гнило около старта на Бронкс.

– Доколкото разбрах – продължи детективът, – отначало проектът не е вървял както се е очаквало. В какво точно се състоеше проблемът му?

Камински сви рамене и отново потупа бюрото с масивната си ръка.

– Нямам голяма представа. Нещо куцаше в комуникацията между войниците и съответстващите им бионти. Президентът им обеща, че ще оправи нещата и го стори. Седмица-две по-късно, връзката беше наред.

– И никакви други проблеми не се появиха чак до момента, когато разбрахте, че вече не можете да изключвате войниците?

– Е, едното от момчетата полудя – онова, за което говорехте. Мислехме обаче, че деградацията е започнала отпреди. Според справката, която поръчах, той още отначало се е държал неадекватно и е бръщолевил глупости. Твърдял е, че сме го държали насила, което е нелепо, защото той писмено се е съгласил с всичко когато е кандидатствал, а и интервютата се записват с камера! Освен това, имало е и други съмнителни случаи в рода му завършили клинично и изобщо, не е трябвало поначало да бъде допускан до участие, но нали знаете – в мащабни проекти като този, все някой ще се издъни при подбора на доброволците!

Арнестън се замисли за момент върху думите му. Бащата на войника беше казал абсолютно същото за Георгиус: че постоянно бил недоволен от нещо и все се оплаквал. Това изглеждаше странно. В спорни моменти като този, едната и другата страна рядко имаха еднакво виждане по проблема. При всички случаи обаче, явно ситуацията в главата на момчето наистина не е била стабилна!

– Може ли да видя неговия запис? – попита Сибелиус, макар силно да се съмняваше, че ще му го дадат.

Генералът бавно поклати глава.

– Пази се в централния архив на министерството. Не може да бъде отворен от никого преди да минат тридесет години от спирането на проекта.

– Ами тогава, да минем по-нататък! – неохотно смени темата Арнестън след като очаквано удари на камък със записа. – Кажете ми как е било възможно да не сте виждали съдружниците на господин Сикхвамрами? Нали все пак са работели по Бронкс заедно с вас? Постоянно е трябвало да получават достъп!

– А, нали ги знаете програмистите! Те много, много не обичат реалния свят. Цъкаха си от дистанция и само от време на време се свързваха с нашите специалисти, за да се координират по телефона.

– Не се ли изисква някаква идентификация в този случай?

– Никой, никога не им е искал такава, защото комуникацията е криптирана и се очаква, че щом имат достъп до системата на „Сайбър Вектор“, значи са оторизирани нейни служители. Пък и от юридическа и координационна гледна точка, президентът им ни беше достатъчен. Нали той е представителното лице!

– А кой всъщност имаше ръководна роля в целия проект? Тоест, в случай на противоречие, чие мнение се налагаше при равни други условия? Сикхвамрами или вие? – поиска да узнае Арнестън.

– Проектът е все още в тестова фаза – не сме имали генерални противоречия. А и нали ги знаете програмистите! – повтори генералът и неопределено вдигна рамене без нищо повече да каже.

Детективът кимна леко за да потвърди, че ги знае. Той беше почти сигурен, че проблемите са започнали от свързването на Бронкс с Алоха, на което го наведе и разговорът му с Полийн. По някакъв начин платформата е била набързо приспособена за да бъде продадена на военните или пък обратното – за да се отговори на нетърпението им. Единствено не ставаше ясно кой точно стоеше зад това решение и с какви мотиви!

– А какво ще кажете за концепцията за препрограмиране на мозъци? – внезапно смени и тази тема Сибелиус, след като неохотата на генерала явно я изчерпи.

Камински го погледна твърде учудено.

– Какво за нея?

– Имали ли сте намерения след акта за забрана на автономните оръжия да тествате и тази идея в Бронкс?

Мъжът с мустаците изненадващо се засмя някак снизходително и за първи път от прекалено дълго за него време си позволи да си сипе още една доза уиски.

– За голямо съжаление, това към момента е единствено научна фантастика – каза той. – Виртуалната реалност е чисто и просто стимулиране на определени центрове в мозъчната кора чрез вълни с фиксирана честота. Програмирането на личността е съвсем друга работа, която прекрачва далеч отвъд възможностите на времето ни. Кой ви подхвърли тази нелепа идея?

– Пеулариа Гзундис – призна Сибелиус. – Патологът, който е работил за вас по установяването на причините, довели до смъртта на войниците ви.

За един кратък момент изражението на генерал Камински силно се промени. Очите му се присвиха и едно мускулче на дясната му буза конвулсивно потрепери няколко пъти. После мъжът бързо се овладя.

– Доктор Гзундис е много странен човек! Тя доста обича да си фантазира – каза той. – Не знам как е стигнала до подобно заключение само чрез огледа на няколко трупа, ама е забавно човек да я слуша. Освен това, тя е един посредствен патолог и нищичко не разбира от бионика!

– „Посредствен“? Не сте ли доволен от работата й?

– Пфу! От какво да съм доволен? – изръмжа мъжът. – Единственото, което успя да заключи е, че момчетата са умрели от естествена смърт в разцвета на силите си. Не е ли нелепо? Човек все очаква нещо повече от скъпо и прескъпо платен специалист с една камара титли!

Камински се насили да се разсмее, но не му се получи така гръмогласно, както когато му идеше отвътре.

– А в личен аспект? Как я намирате като човек? – попита детективът смътно усещайки, че трябва да зададе и този въпрос.

– Ужасна жена! – почти мигновено избухна генералът, което малко изненада Сибелиус. Не беше очаквал чак такъв изблик. – Надута, високомерна, злобна и извратена скандалджийка!

– И всичко това го заключихте от краткия ви служебен контакт с нея?

Камински сви равнодушно рамене.

– Нали знаете – каза той, – повечето жени са природни таланти в този смисъл. А и тя е толкова прозрачна, че си личи от пръв поглед. Дай й на нея да се киска идиотски като някаква полска тапица!

Арнестън пак се замисли. Последната фраза силно му напомни за фрагмент от посещението му в лабораторията на Гзундис предния ден. И двамата се изказваха не само подозрително язвително, но и подозрително лично един за друг. Освен това, специфичният кикот на доктора, за който мъжът срещу него говореше, тогава беше извикан в твърде интимен момент, вследствие милувките на асистентката й. Детективът усещаше, че Гзундис и Камински или са имали връзка назад в миналото, или в момента имаха и се опитваха да я прикрият със забележки от този сорт. Все пак, първото му се струваше по-вероятно, заради злъчта в тона им.

Сибелиус възнамеряваше все така да продължи с бомбардировката – така или иначе му се бе паднал сгоден случай – но за съжаление, след отговора на последния въпрос, генералът изведнъж обърна поредната чаша с уиски в устата си, след което рязко стана. Очевидно искаше да сложи край на този позорен разпит, на който в миг на слабост се бе съгласил.

– И така, господин Арнестън – избоботи той с глас по-хладен от обичайния си след три водни чаши с алкохол, – отговорих на всичките ви въпроси, така че очаквам резултати от вас и то бързо! Нямам намерение да се оставям на хиените от междуведомствената комисия да ме разкъсат бавно и садистично. Не и преди аз самият да съм разкъсал няколко от тях!

Камински се пресегна през бюрото и не особено ентусиазирано сграбчи ръката на детектива да я разтърси, след което припряно отвори една от телефонните линии и продиктува на секретарката си няколко измислени срещи, които да запише спешно в графика му. Вероятно и самият му разговор с нея беше също фалшив, защото първо, тя нищо не му отговори, а и докато замислено излизаше навън, Сибелиус отново мина край задника й и той все още се суетеше, полюшвайки се над проблемните обувки. Детективът се изниза тихо край него и собственичката му, без те да го забележат и сега.

По целия път назад към офиса си, Арнестън вървя замислен и се чудеше дали евентуалната връзка между Камински и Гзундис имаше някакво отношение към неговото разследване. В главата му все повече се оформяше поредният скандал на военните относно техните тайни проекти, който те издънвайки, се опитваха да замажат чрез външни хора като него, служещи за параван. Ситуацията никак не му харесваше и напълно потвърждаваше опасенията му, че накрая той ще е този който ще обере шамарите, които ведомствата в тежката държавната администрация си разменяха в такива случаи.

Когато след около половин час детективът най-сетне се добра до офиса си и погледна пощата си, съмненията му неочаквано и за миг се потвърдиха. Във входящата му кутия тихо се спотайваше извлечение от банковата му сметка, от което ставаше ясно, че освен ако не е допусната някаква груба грешка, то хонорарът му по случая Бронкс без никакъв коментар е бил удвоен и то, много преди завършването му! Това определено накара Сибелиус да се замисли над думите на Пеулариа, че неговото разследване всъщност нямаше абсолютно никакво значение и военните му наливаха пари, единствено за да се отчетат пред цивилните. Извлечението съвсем явно говореше, че се е превърнал в една от точно тези им покупки, а и между другото, генералът никога не го беше крил!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 33 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън