– А, Арнестън, влизай, влизай! – изкрещя генерал Камински веднага след като вдигна глава и видя Сибелиус да затваря вратата на кабинета му. Детективът, така да се каже, го беше взел на рейд, защото прелетя край гърба или по-точно край задника на поредната му секретарка без последната въобще да го усети. Тя седеше надупена до бюрото си да чисти обувките си с мокра кърпичка и Арнестън използва момента да се шмугне вътре незабелязано.

– Какво те води насам? Искаше нещо да поговорим! – продължи да реве Камински сякаш се намираше в разгара на някоя досадно шумна битка.

– Да, имам няколко въпроса, които изискват уточнение – отвърна Сибелиус и се намести удобно в стола пред бюрото му, където бе седял и предния път.

– Разбира се! Нещо за пийване? – генералът му смигна заговорнически. – Ако питаш мене, аз определено имам нужда. Коконите горе пак са ми седнали на главата и настояват да ускорим разследването. Глупаците не могат да разберат, че хубавите неща си искат времето. Никой не ги учи на търпение и дисциплина в идиотските им цивилни училища.

Камински се разсмя гръмогласно и разлюля кабинета. Ако не се изразяваше образно и така наречените „кокони“ действително се намираха на някой по-горен етаж, сега бюрата им вероятно се тресяха под краката им. Сетне той завъртя стола си наобратно и извади от шкафовете зад себе си четири различни бутилки с алкохол и едно скромно шишенце с лимонада. Свали също и две от гигантските си чаши от един рафт и накрая складира всичко на бюрото пред Арнестън.

– Кое да бъде?

Сибелиус нямаше особени претенции какво ще му сложат да пие. За него, алкохолът се явяваше чисто и просто средство за концентрация. Важен беше единствено ефектът, а не вкусът. Той произволно посочи една от бутилките и Камински одобрително заклати глава.

– Добър избор – изръмжа той. – Не можеше да го кажеш по-хубаво!

Генералът грабна нарочената бутилка и приготви питиетата с обиграните движения на тририрък гангайски барман, който само по някаква нелепа случайност е станал военен, и после бутна едната чаша към детектива. Сибелиус бе повече от сигурен, че каквото и да избереше в момента, одобрението на Камински щеше да е все същото. Човекът явно си падаше професионално пиянде. Повечето военни по тези места бяха такива. Напоследък липсваха достатъчно войни, които да им ангажират поне малко вниманието.

– Давай направо на въпроса! – изрева генералът, след като двамата мъже почти разбиха чашите си в зверска наздравица и Камински глътна половината от уискито си със самотна капчица лимонада в него, облягайки се доволно назад.

– Вие знаехте ли нещо за тайното включване на Венкатеш Сикхвамрами или каквото там е останало от него, в системата на „Бронкс“? – без никакво предисловие попита Сибелиус, отпивайки от своята чаша.

Лицето на мъжа отсреща рязко помръкна и се навъси като буреносен облак. Той се надвеси през бюрото и каза с вече приемливо тих тон:

– Какво имате предвид под „дали съм знаел“?

– Ами вие ли го разпоредихте или поне разполагахте ли с някаква информация, че може да се случи?

– Не, разбира се! – моментално отрече Камински. – Тъкмо то е една от причините коконите да нададат такъв страшен вой. Много неприятна история наистина; изобщо не трябваше да става така. Аз исках да го изключим веднага щом го открихме, но докторите не дадоха, защото положението му можело да стане фатално.

– Искате да кажете, че инцидентът няма нищо общо с вашето ведомство? – попита Арнестън.

– За Бога, не! Защо ще правим подобно нещо? Закачен за „Бронкс“, той ни е съвсем безполезен. Не че преди това имахме някаква полза от него, но можехме все пак поне да се надяваме да изкопчим някоя и друга информация.

– Ако не сте вие, тогава кой?

Генералът се облегна обратно назад и многозначително заклати глава. Малките му сиви очички се бяха впили изпитателно в Сибелиус без да мигат, а мустакът му леко помръдваше докато обмисляше отговора си.

– Ако трябва да бъда честен – каза накрая, – към този момент не сме сигурни, но то пък, от друга страна, няма и кой знае колко кандидати, нали така? Най-вероятно е бил някой от тайните му съдружници.

Сибелиус се замисли за миг, но реши засега да не му казва за посещението си при Георгиус Папатакис и за офертата, която родителите му бяха получили за да си замълчат.

– Защо мислите, че някой от съдружниците му би направил подобно нещо? – вместо това, попита той.

– Ами вие не бихте ли го сторили за ваш приятел, ако е имал неблагоразумието да си превърне мозъка в пихтия и да лежи в кома без никакви шансове за нормален живот?

Арнестън не отговори на въпроса му, защото не виждаше никаква логика в него, при положение че потърпевшият сам беше решил да сложи край на живота си. На тази планета, хората обаче разсъждаваха по-различно. Те смятаха, че когато някой се самоубива, то той обикновено не е с всичкия си.

– По-скоро не – отхвърли след малко тезата му детективът. – Особено, ако знам, че стаята се охранява денонощно от вас и няма как да вмъкна необходимото ми за целта оборудване незабелязано.

Камински сви рамене. Ръката му се пресегна да грабне отново чашата и той цапна останалото от съдържанието, доливайки си този път чисто уиски.

– Неприятно, нали? – изръмжа след това, пренебрегвайки ироничния намек за некадърността на подчинените му. – Сега, поставете се на мое място, когато коконите горе ми зададоха точно същия въпрос. Да вкараш цял стол вътре с всичките му медицински глупости не е шега работа!

– А вие какво им отговорихте? – попита Сибелиус.

Генералът замълча за момент и устата му леко се понацупи, а двете му вежди се сведоха така че почти започнаха да сочат към нея. Личеше си, че въпросът никак не му харесва. Чувстваше се като на разпит, а той не беше свикнал така.

– Какво да им отговоря! Казах им, че виновните са наказани. Също им казах, че сме наели детектив да разследва всичко, който е направил пробив и че скоро нещата ще се изяснят напълно. Надявам се, че съм ги излъгал за това, нали? Защото обратното би било твърде неприятно!

Арнестън поклати уклончиво глава.

– По отношение на това, че сте наели детектив, не, сте ги излъгали – очевидно е така. Колкото до пробива, който съм направил, засега по-скоро не е ясно дали е пробив, но че нещата ще се изяснят накрая, можете директно да се обзаложите без никакъв страх!

Генерал Камински сбърчи нос и се поотдръпна още малко назад. Той, естествено, никак не остана удовлетворен от отговора, който чу. Мъжът се пресегна да се почеше по дебелия врат, сетне направи една-две неопределени физиономии и бавно сложи ръцете си на бюрото – колкото се може по-близо до чашата. Ако разговорът вървеше по-добре, досега щеше да е обърнал поне три питиета, но понеже нещата се закучваха, нещо не му вървеше глътката.

– Знаете ли, господин Арнестън, ще ви кажа направо, че нямаме повече време за мотаене. Съвсем скоро трябва да дам нещо на междуведомствената комисия, пък било то само вятър и мъгла. Проблемът е там, че някои от войниците ни вече започнаха да умират ей-така, докато си седят в столовете, без дори да се опитваме да ги изключим. Ситуацията не ни оставя особено широки възможности за маневриране във времето.

Сибелиус го погледна едновременно настойчиво и въпросително.

– Едва сега ли започнаха да умират? Сигурен ли сте, че нямаше умрели войници още в началото, когато поемах случая? – попита той. – Тогава не ми казахте особено много, включително и за това, че един от тях е излязъл спонтанно от системата с увреден разсъдък.

Генералът окончателно се вкисна от поредната забележка на Арнестън, а ръката му изведнъж посегна, сякаш да го сграбчи за реверите на сакото. Вместо тях обаче, тя докопа чашата с уиски и я обърна в гърлото си на един-единствен дъх. После мъжът я пусна на масата и обърса мустаците си с ръка.

– Всичко е възможно – изпръхтя неопределено устата му изпод тях. – Не мога да следя нещата до най-малките подробности. Има си хора за това!

Реакцията му, общо взето, беше твърде типична и не изненада Сибелиус. „Има си хора“ и „виновните са наказани“ обобщаваха в главата на един висш военен горе-долу отговора на всеки възможен въпрос. И понеже, от друга страна, на него никак не му харесваше да го разпитват или пък да го притискат, той бе избрал да омаловажава детайлите. Разбира се, това не му пречеше да изисква резултати.

– Вижте, генерал Камински – подхвана уморено детективът. Държавните служители на тази планета определено го изтощаваха с поведението си. – Не знам как си представяте, че протича едно мое разследване, но трябва да ви кажа, че то обикновено не предполага да сверявам информацията, която получавам от клиента, за да сглобя общата картина на случая. Аз, в края на краищата, работя за вас, така че е напълно логично вие своевременно да ме осведомявате за всичко, което знаете или в противен случай, просто няма да ви свърша никаква работа. Ако информацията, която знаете е пък чак толкова секретна, то тогава по-добре да си наемете белетрист да ви напише доклада, който да представете на коконите над вас. Ще стане доста по-бързо, ако това е всъщност реалната причина да ме наемете.

Камински гледаше Арнестън мрачно и навъсено, но този път с подобаващото внимание и без да се опитва да шикалкави.

– Сега, за да продължа да работя за вас и занапред и да ви дам резултатите, които искате от мен е нужно да отговорите колкото се може по-акуратно на няколко мои въпроса. Първият от тях е: познавате ли се лично с някой от програмистите на „Сайбър Вектор“? Имам предвид, от времето преди да сключите договор с тях за „Бронкс“.

Мустаците на генерала потрепериха за миг и той остана мълчалив за около половин минута, което вероятно му бе необходимо, за да преглътне военната си гордост преди да каже каквото и да било. Накрая той бавно поклати глава.

– Не. Няма такова нещо.

Сибелиус беше сигурен, че е имало. Цялата работа му приличаше на източване на средства от бюджета чрез приятелски фирми, каквито често се случваха на тази планета. Ако беше прав, то би обяснило много от странните детайли в случая му и би му дало идеи накъде да насочи разследването си оттук насетне.

– В такъв случай, чия беше идеята за „Бронкс“ поначало? Ваша ли е инициативата или министерството и преди е разработвало подобни планове?

В първия момент, Камински явно бе обзет от подозрения към Арнестън, задето си позволи направо да поиска класифицирана информация, но след няколко мига, очевидно се отърси от съмненията си и потупа нетърпеливо с пръсти по плота на бюрото си.

– Не мога да кажа, че министерството е работило в тази насока преди – отвърна начумерено той. – От друга страна обаче, не мога и да кажа, че идеята е изцяло моя. След акта за забрана на автономните оръжия, имахме някои хрумвания как може да се прескочат ограниченията, но те бяха по-скоро повърхностни. Все пак, трябваше да се измъкнем от хомота, който политиците ни сложиха и затова решихме да потърсим друго решение.

– Искате да кажете, че „Бронкс“ се е оформил в детайли и конкретика, едва след като сте се запознали с технологията на „Сайбър Вектор“?

– Нещо такова.

– Тогава откъде разбрахте за тяхната разработка?

Камински се почеса нервно по главата.

– Мой познат ме свърза с президента им – онзи със странното име. Каза ми, че те могат да ни свършат работа.

– Предполагам, че от компанията веднага са побързали да ви уверят, че тяхната технология идеално ще пасне на нуждите ви и така е започнало всичко?

Генералът не отговори. Само гледаше Сибелиус без да потвърждава, но и без да отрича нищо, което доказваше, че има нещо гнило около старта на „Бронкс“.

– Доколкото разбрах – продължи детективът, – отначало проектът не е вървял както се е очаквало. Какъв беше проблемът му?

Камински сви рамене и отново потупа бюрото с масивната си ръка.

– Нямам голяма представа. Нещо куцаше в комуникацията между войниците и съответстващите им бионти. Президентът на фирмата ми обеща, че ще оправи нещата и го стори. Седмица-две по-късно, връзката беше наред.

– И никакви други проблеми не се появиха чак до момента, когато разбрахте, че войниците ви са нещо като похитени от системата?

– Е, едното от момчетата полудя преди това – онова, за което говорехте одеве. Мислехме обаче, че деградацията му е започнала отпреди. Според справката, която поръчах, той още отначало се е държал неадекватно и е бръщолевил глупости. После е почнал да твърди, че сме го държали насила, което е нелепо, защото той писмено се е съгласил с всичко, когато е кандидатствал, а и интервютата винаги се записват с камера. Освен това, имало е и други съмнителни случаи в рода му завършили клинично и изобщо, не е трябвало поначало да бъде допускан до участие, но нали знаете – в мащабни проекти като този, все някой ще се издъни при предварителния подбор.

Арнестън се замисли за момент върху думите му. Бащата на войника беше казал абсолютно същото за сина си: че постоянно бил недоволен от нещо и все се оплаквал. Това изглеждаше донякъде странно. В спорни моменти като този, едната и другата страна рядко имаха общи пресечни точки. При всички случаи, ситуацията в главата на момчето може би наистина не е била съвсем стабилна още при включването му.

– Може ли да видя някои от неговите записи? – попита Сибелиус, макар силно да се съмняваше, че ще му го разрешат.

Генералът бавно поклати глава.

– Пазят се в централния архив на министерството. Не могат да бъдат отворени от никого преди да минат тридесет години от прекратяването на проекта.

– Добре тогава. Нека да минем по-нататък – неохотно смени темата Арнестън, след като, очаквано, удари на камък със записите. – Кажете ми как е било възможно да не се срещнете със съдружниците на господин Сикхвамрами нито веднъж? Нали все пак са работели по „Бронкс“ заедно с вас!

– Ами, нали ги знаете програмистите! Те много, много не обичат реалния свят. Цъкаха си от дистанция и само от време на време се свързваха с нашите специалисти, за да се координират по телефона.

– Не се ли изисква някаква специална идентификация за да получават достъп? Как така не се знае абсолютно нищо за тях?

– Не беше нужно подобно нещо. Ние се грижехме за нашата страна на нещата, а те – за тяхната. Комуникацията помежду ни е изцяло криптирана и щом те имат достъп до системата на „Сайбър Вектор“, значи са оторизирани нейни служители. Пък и от юридическа и координационна гледна точка, президентът им ни беше напълно достатъчен. Той е представителното лице на фирмата и с него имаме договор.

– А кой имаше крайната дума по отношение на самата организация на проекта? Сикхвамрами или вие? Имам предвид, в случай на разногласия, чие мнение надделяваше при равни други условия? – поиска да узнае Арнестън.

– Всичко беше все още в тестова фаза – не сме имали генерални противоречия. А и нали ги знаете програмистите! Твърдоглави са като варатунгели! – повтори любимата си фраза генералът и неопределено сви рамене без да каже нищо повече.

Детективът кимна леко за да потвърди, че ги знае. Той беше почти сигурен, че проблемите са започнали със свързването на „Бронкс“ и „Алоха“, на което го наведе и разговорът му с Полийн. По някакъв начин втората платформа, за която военните въобще не подозираха е била набързо приспособена за да им бъде продадена или пък за да оправи функционирането на първата. Единствено нещо, което не ставаше ясно бе кой точно стои зад това фатално решение и защо го беше скрил от тях.

– А какво ще кажете за концепцията за препрограмиране на мозъци? – внезапно смени и тази тема Сибелиус, след като неохотата на генерала да сподели повече явно я изчерпи.

Камински го погледна твърде учудено.

– Какво за нея?

– Имали ли сте идея след акта за забрана на автономните оръжия да я изпробвате в „Бронкс“?

Мъжът с мустаците изненадващо се засмя някак снизходително и за първи път от прекалено дълго за него време си позволи да си сипе още една доза уиски.

– За голямо съжаление, господин Арнестън, това към момента е единствено научна фантастика – отговори той. – Виртуалната реалност е чисто и просто стимулиране на определени центрове в мозъчната кора чрез вълни с фиксирана честота. Програмирането на личността е съвсем друга работа, която прекрачва далеч отвъд възможностите на времето ни. Кой ви подхвърли тази нелепа идея?

– Пеулариа Гзундис – призна Сибелиус. – Патологът, който е работил за вас по установяването на причините, довели до смъртта на войниците ви.

За един кратък момент изражението на генерал Камински силно се промени. Очите му се присвиха и едно мускулче на дясната му буза конвулсивно потрепери няколко пъти. После мъжът бързо се овладя.

– Доктор Гзундис е доста странен човек! Тя много обича да си фантазира – каза той. – Не знам как е стигнала до подобно заключение след огледа на няколко трупа, ама е забавно човек да я слуша. Освен това, тя е само един патолог, при това посредствен, и нищичко не разбира от бионика!

– „Посредствен“? Не сте ли доволен от работата й?

– Пфу! От какво да съм доволен? – изръмжа мъжът. – Единственото, което успя да ни каже е, че момчетата са умрели от естествена смърт в разцвета на силите си. Не е ли смешно? Човек все очаква нещо повече от скъпо и прескъпо платен специалист с една камара научни титли!

Камински се насили да се разсмее, но сега не му се получи така гръмогласно, както когато му идеше отвътре.

– А в личен аспект? Какво ви е мнението за нея? – попита детективът, смътно усещайки, че трябва да зададе и този въпрос.

– Ужасна жена! – почти мигновено избухна генералът, което малко изненада Сибелиус. Не беше очаквал чак такава силна реакция. – Надута, високомерна и злобна егоистка! Дай й на нея да се киска идиотски като някаква полска тапица!

– И всичко това го заключихте единствено от краткия ви служебен контакт с нея?

Камински сви равнодушно рамене.

– Нали знаете – изсумтя той, – повечето жени са природни таланти като стане въпрос за скандали. А и тя не си прави труда да се прикрива много, много.

Арнестън се замисли отново. Последната фраза на генерала силно му напомни за фрагмент от посещението му в лабораторията на Гзундис предния ден. И двамата се изказваха не само твърде язвително, но и твърде лично един за друг. Освен това, споменатият специфичен кикот на доктора, тогава беше извикан в интимен момент, вследствие милувките на асистентката й, което беше прекалено подозрително. Детективът усещаше, че Гзундис и Камински или са имали връзка назад в миналото, или в момента имаха и се опитваха да я прикрият със забележки от този сорт. Все пак, първото му се струваше по-вероятно, заради злъчта в тона им.

Сибелиус възнамеряваше все така да продължи с бомбардировката си от въпроси – така или иначе му бе паднал сгоден случай – но за съжаление, след последния си отговор, генералът рязко обърна поредната чаша с уиски в устата си, след което изведнъж стана. Очевидно искаше да сложи край на този позорен разпит, на който в миг на слабост се бе съгласил.

– И така, господин Арнестън – избоботи той с глас по-хладен от обичайния си след три водни чаши с алкохол, – отговорих на всичко, което искахте, така че очаквам резултати от вас и то бързо! Нямам намерение да се оставям на хиените от междуведомствената комисия да ме разкъсат бавно и садистично. Не и преди аз самият да съм разкъсал няколко от тях!

Камински се пресегна през бюрото и не особено ентусиазирано сграбчи ръката на детектива да я разтърси, след което припряно отвори една от телефонните си линии и продиктува на секретарката си няколко измислени срещи, които да запише спешно в графика му. Вероятно и самият му разговор с нея също беше фалшив, защото първо, тя не го попита за никакви подробности, а и докато замислено излизаше навън, Сибелиус отново мина край задника й и той все още се суетеше, полюшвайки се над проблемните обувки. Детективът се изниза тихо край него и собственичката му, без те да го забележат и сега.

По целия път назад към офиса си, Арнестън вървя замислен и се чудеше дали евентуалната връзка между Камински и Гзундис имаше някакво отношение към разследването му. В главата му все повече се оформяше поредният скандал на военните относно техните тайни проекти, който те, издънвайки, се опитваха да замажат чрез външни хора като него, служещи за параван. Ситуацията никак не му харесваше и напълно потвърждаваше опасенията му, че накрая той ще е този, който ще обере шамарите, които ведомствата в тежката държавната администрация обикновено си разменяха в такива случаи.

Когато след около половин час мъжът най-сетне се добра до офиса си и погледна пощата си, съмненията му, че е сламен детектив, неочаквано и за миг се потвърдиха. Във входящата му кутия тихо се спотайваше извлечение от банковата му сметка, от което ставаше ясно, че освен ако не е допусната някаква груба грешка, хонорарът му по случая „Бронкс“ без никакъв коментар е бил удвоен и то, много преди завършването му! Това определено накара Сибелиус да се замисли над думите на Пеулариа, че неговото разследване всъщност нямаше абсолютно никакво значение и военните му наливаха пари, единствено за да се отчетат пред цивилните. Извлечението съвсем явно го доказваше, а и между другото, генералът никога не го беше крил.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)